Съвсем наскоро, тези дни, отпразнувахме празника Богоявление. Ден в който с тържествена радост в душата и трезва сериозност възпоменаваме новозаветното явление на Св. Троица, а също Христовото кръщение на р. Йордан. По стар църковен обичай повсеместно в нашата страна се извърши т. н. „хвърляне” и „изваждане” на св. Кръст от водата, което някак ни напомня за потопяването на самия Господ Иисус Христос във водите на р. Йордан. Митрополити и свещеници отново събраха не толкова вярващи, колкото любопитни зяпачи около морето, реки, езера, за да се „демонстрира” вярата (или суеверието) на българина.
По традиция медиите отбелязаха събитието в неговото разнообразие. Онова, което мене лично обаче ме втрещи, беше поредното нетрадиционно шоу-проявление на свещеника от гр. Кърджали – о. Петър Гарена.
Спомням си как в предходните години нетрадиционният в поведението си о. Петър се появяваше на Богоявление, за да „хвърли” Кръста, ту с бронетранспортьор, ту на катър, ту с въже се спускаше от моста и т. н., за да създаде атракция и да привлеже общественото внимание в конкуренция с о. Боян Саръев. Тази година той направо ни втрещи, като се появи с линейка на реката, за да хвърли отново Кръста във водата. Тежкото му здравословно състояние три дни след операция явно не попречи на упорития пастир да пропусне поредната възможност за изява. Смущаващото в случая е не самото хвърляне на св. Кръст във водата, а поведението на свещеника, който явно е загубил правилен ориентир между възможно и позволено от гледна точка на вярата и духовността.
На 6 януари т. г. о. Петър не само не се вслушал в съветите на лекарите да не напуска болницата, но дори кощунствено извършил празнично богослужение дистанционно по мобилния си телефон. В новините на Канал 1 (в 20 ч.) същия ден беше показано как кърджалийският свещеник отслужва „св. Литургия” по мобилния си телефон, като малък иподякон държеше друг мобилен телефон, стоящ пред царските двери на иконостаса в храма. От само себе си е ясно, че св. Литургия е невъзможно да се извърши без физическото присъствие и участие на свещеника, но е ясно, че все пак о. Петър си е позволил действия, прекрачващи границите на всякакво въображение. Според практиката, както се случа понякога, в манастир или храм без свещеник църковният певец или певци могат да извършат т. н. утреня или вечерня просто като молитвено правило. При което се пропускат всички онези прошения – ектении и молитви, които изрича свещеникът, водещ извършваното богослужение. Обаче дистанционното, задочно извършване на богослужение в отсъствието на свещеника от храма е просто прецедент, който няма нужда от коментар. В този случай къде отиде молитвата и живата връзка с Бога?
Удивителното е и това, че о. Петър е преподавател по Пастирско богословие към богословската катедра на кърджалийския филиал на Пловдивския университет. Как той ще учи на правилен духовен живот и молитвеност бъдещите богослови и свещенослужители, на които преподава Пастирско богословие, когато той самият няма правилен нюх, а явно и познание за това, кое може и кое не може според здравия разсъдък и църковните канони.
За онези, които по-отблизо познават о. Петър Гарена, такова поведение и отношение на свещеника към Бога не им е непознато, нито озадачаващо, но за онези, които ще го видят за първи път и то показан по телевизията, считам, че е объркващо представите им за православието, свещенството и молитвата.
И понеже се отнасям към проблема не като зрител, а като деен участник в живота на Църквата, смятам че висшата духовна власт, особенно в Пловдивска епархия, не трябва да остава пасивна към един такъв проблем като феномена „отец Петър”, а със законови средства да стопира всякакви подобни бъдещи изяви и нездраво поведение не само негови, но и на хора като споменатия свещеник.
С горното изявление искам само да подскажа на онези, които също като мене за пореден път са се възмутили, че напълно основателно и адекватно са реагирали по отношение на лица и обстоятелства, недопустими и ненормални за здравия разсъдък.
Стига с това самочиние в Църквата!