Мобилно меню

3.4615384615385 1 1 1 1 1 Rating 3.46 (26 Votes)

св. Евтимий Патриарх ТърновскиЕла невидимо сред нас и изпълни молбата ни. Всички примири, всички към Бога приведи. Отхвърли еретическата мъгла, укроти езическите въстания, Църквата умиротвори, мира запази, стадото защити... Познаваш немощта на естеството ни, познаваш размириците на времето”.

Моление на св. патриарх Евтимий Търновски („Похвално слово за св. Йоан Поливотски”)

Контекст на проблема

Днешното време на дълбока, безмилостна и всеобхватна криза отправя предизвикателство към всеки човек, в който като искра Божия се е запазила вярата в победата на доброто, истината и справедливостта. В дни, когато се разпада човешкото благополучие, тогава отмират относителните ценности, а социално-политическите системи разкриват илюзорния си характер. Именно в дните на изпитания – на големи социално-икономически сътресения и злини – човек преосмисля в нов план на битието несъответствието между прокламираните обществени идеали и действителността. Той вижда по-добре фалша на лъжебожествата и търси пътеката към Храма на спасението – незримата с физически очи пътека, по която са вървели и неговите праотци, за да намерят брод към спасителния бряг.

За нас това означава, че трябва да обърнем взор към светостта, духовно съхранявана и обогатявана от родната църква през всички векове. Тази святост е неразделна част от най-висшите постижения на духа в родната ни история. Тя не може да бъде пренебрегната и изтръгната от народното сърце. Нация, която отсича своята духовно-културна и ценностно-нравствена приемственост заради преходни идеологии, политическа конюнкура и сектантска измама, извършва непростимо престъпление спрямо себе си.

Св. Патриарх Евтимий като български светец произлиза от недрата на народа и е дълбоко привързан към своя род, родина и многовековна народностна традиция. Голяма част от нашите светци са творци на национална култура и просвета, като същевременно мнозина от тях са жертвени борци за народни свободи и пазители на чистата вяра. В българската духовна история светостта сияе през всички нейни периоди. Тя е залог за национално самосъхранение и за духовно-нравствено съвършенство, защото внася в живота ни дълбок небесен и земен смисъл.

Държавност – православие  културна традиция

По отношение на България – в историческото време на св. Евтимий, Патриарх Търновски – въпросите за запазване истините на светото православие са свързани със себежертвените усилия за защита на отечеството предвид заплахата от надвисналото османско нашествие и поробване на балканските народи. Под ръководството на св. Патриарх Евтимий делото за постигане на идейно единство в защита на родина и църква се осъществява от дейците на Търновската книжовна школа.[1] Предимно това са хора, които, виждайки сериозната опасност, заплашваща отечеството, търсят нейната причина в самите себе си, в своите помисли и дела, и смятат, че по пътя на самоусъвършенстването – чрез приближаването до Бога с подвига на добродетелния живот – тя може да бъде отстранена и преодоляна, и премахната. Те са предани на България и на светата вяра, завещана от предците. Те виждат в книжовното дело могъщо средство за просвещение, което да служи за постигане на национално единство и  сплотеност в лоното на Църквата – Майката и Закрилницата на народа.

Особено през последния период от съществуването на Втората българска държава вярата, езикът и писмеността е трябвало да изграждат здравите връзки на народностното и държавното славянско единство. Сплотеността около Църквата – като официална и неразделна от държавата институция, – както и единството в православната вяра е гаранция за сигурността на националното единство. Измяната на православието и възприемането на еретически възгледи или вероотстъпничеството е равностойно на отказване на народността. Църковно-обществената дейност е органически свързана с държавната политика.[2] Ето защо пътят към единство на разединената българска държава св. Патриарх Евтимий вижда в постигането на единство в православната вяра. Възтържествуването на чистотата на вярата според него е от особено голямо значение за възраждане на моралните сили на народа, за въздигане и укрепване на националното самосъзнание и за създаване на общонародна сплотеност, за да оцелее и да пребъдва България през вековете.

Единство в православната вяра е източникът и на единството на българския народ

Св. патриарх Евтимий  съзнава, че приобщаването в единодушие и единомислие към родната Българска църква има съдбоносно значение, предвид нарастващата заплаха от османската агресия и завладяването на Балканския полуостров. Затова той провежда енергична борба срещу ересите с малоазийски произход, разпространили се сред народа. Това е и основен стимул за провеждане на широко мащабна за времето си литературна реформа за поправяне на грешките, допуснати в богослужебните книги.[3]

Редица изследователи разглеждат християнството като фактор, формиращ нестабилното идеологическо единство на европейската цивилизация през Средновековието върху мирогледна основа, за противодействие срещу ислямската агресивност и териториална експанзия. Това единство в Православния изток се изразява именно в отстояването на вярата и убежденията, както и в общността при разбирането на последните цели на човешкото съществуване и на основните ценности в живота. И може би има голяма истина в твърдението, че подобно идейно единство, което в Латинския запад се отъждествява също така със силата на християнските убеждения и идеали, способства за победата – дори ако не я и определя – над хуните в битката на Каталаунската равнина. То спасява  Италия, запазва християнските светини на вечния Рим при нахлуването на ордите на Аларих и спира експанзията на арабите в битката при Пуатие.

В религиозна епоха като Средновековието борбата срещу ислямската агресия от Близкия изток и постигането на относителна консолидация сред европейските народи е могла да бъде осъществявана „не по пътя на утопично антично просветителство”, но чрез енергичното включване към една и съща система от ценности, която се е нуждаела при нейното усвояване не от изтънчено, абстрактно и труднодостъпно знание, а от вяра.[4]         

За българския народ това е неговото православно верую

„Самосъхранението на народа външно се осъществява чрез наличието на здрава държава, способна за отбрана, а вътрешното – от националното самосъзнание”.[5] Поради това на българска почва духовните ценности се осмислят и възприемат като неразделна част от съпротивата срещу исляма, а преди това – и срещу латинизма. Борбата с ересите вътре в България и със западното влияние (като следствие от нашествието на кръстоносците на Балканския полуостров), както и решителната съпротива срещу исляма – всичко това извира от родолюбивия плам на св. Патриарх Евтимий Търновски. Неговият идеал за тогавашното време е бил единната православна държава, способна да удържи българските земи. Така запазването на църковното учение и на традиционната вяра в тяхната чистота и неподправеност е основна тенденция в идейната целеустременост на Църквата и средновековната държава, особено през времето на османската агресия на Балканския полуостров. Това е средство за постигане на духовно-политическо единство в борбата за оцеляване срещу опасния и силен азиатски нашественик. Паралелно с това е налице остра религиозно-философска полемика срещу ересите и сектите и духовно-религиозното разложение вътре в самите балкански държави и във Византия. Не само защото това е в противоречие с официалната държавна и църковна идеология, които всъщност съвпадат, но не са напълно идентични, но и за това, че те отслабват съпротивителната мощ на държавата.

Поради това и оригиналната част на българския Синодик, възникнала и развила се върху основата на преведения гръцки Синодик, свидетелства за ония борби, които православието води срещу антицърковните религиозно-философски учения, възникнали и вълнували в течение на редица векове Православния изток. Противопоставянето на тези средновековни ереси има за цел да отговори на най-наболелите тежнения и изисквания на епохата. И този факт трябва да бъде признат за твърде важен в историята на ония народи, чийто духовен живот неотклонно се е развивал под покрова на православието”.[6]

В обстановката на остро социално противоборство във Византия, България и останалите балкански държави се появяват и разпространяват различни идейни течения, в които се преплитат противоречиви религиозно-философски и социално-етически възгледи за Бога, света, общество и човека.[7] Заедно с това през първата половина на 14 в. във Византийската империя възникват нови насоки в богословието, които динамизират духовните търсения и създават почва за оживени спорове. Тези идеи не остават само в пределите на Византия. Те проникват и в други страни и преди всичко в съседна България, където има условия за тяхното по-нататъшно разпространяване и развитие. Както това е добре известно, едно от тези религиозно-философски направления, твърде популяризирано във Византия през разглеждания период, което намира много последователи и във Втората българска държава, е исихазмът. Наред с него в българските земи прониква и учението на Варлаам и Акиндин. Намират почва също ересите на богомили, адамити, на юдаистичната пропаганда, както и различни секти, проникнали от Близкия изток.[8] Така вътрешното положение на България към средата на 14 в. става все по-неспокойно и по-тревожно. Сред народните маси се ширят антифеодални социални вълнения, както и различни антицърковни учения, характерни за тази епоха.[9] За това свидетелстват по-късните добавки в Бориловия синодик №175, 176 и 177, в които се изричат анатеми срещу „похитителите на християнските домове, срещу крадците на коне и волове, срещу разбойниците по пътищата, злосторниците и всички смутители на реда, както и срещу еретиците Акиндин, Варлаам и поп Прохор Кидон, Фудула и неговия учител”.[10] Акиндин и Варлаам влизат в остра полемика със св. Григорий Палама по въпросите за Таворската светлина на Преображение Господне и затова техните възгледи биват обявени за несъстоятелни и еретически на Константинополския събор през 1351 г.[11] Техният последовател поп Прохор Кидон също така е осъден като лъжеучител през 1368 г.[12] А противоцърковните схващания  и деяния на Фудула и Пиропул, насочени срещу почитането на „всечестните икони на Пресвета Богородица и на Животворящия Кръст и свързани с охулването на архиереите, свещениците и иконите на св. Църква”,[13] са изобличени и порицани не по-рано от 1370 г.[14]

Обаче паралелно с вероизповедните отклонения, скептицизма и рационалистичното отношение към въпросите на вярата и знанието съществува и подчертан интерес към светоотеческото наследство и класическата древност.[15] Идейните брожения в края на века са израз на изострени до пределна степен комплексни геополитически, социално-икономически и класови противоречия.[16]

Проблемът има също така и духовното си измерение. Православният изток изживява дълбоко екзистенциално вярата си и страда за нея в отстояване на вероучителните истини. Усилията за запазване чистотата на вярата са трайно вкоренени в църковното съзнание, в народното благочестие. Те стават свещена мисия и за св. Патриарх Евтимий.

Към въпроси от богословски и религиозно-философски характер се проявява жив интерес. Често пъти тяхното обсъждане не остава ограничено само в църковно-институционни рамки, но се разпростира сред почти всички обществени слоеве. Този постоянен стремеж, присъщ и на търновския първоиерарх за изясняване и по-задълбочено вникване в истината на вярата – в противопоставяне на различни ереси и лъжеучения – с течение на вековете създава изключителна твърдост за запазване ненакърненото учение на Православната църква. В огъня на борбата срещу еретическите учения се калява верността към истините на православието. Те стават близки и родни, защото живеят в народното сърце.

Утвърждаването на православието означава неотклонно следване на истинното Христово учение и благодатен живот в лоното на Майката-Църква. Св. Патриарх Евтимий цитира част от постановлението на Седмия вселенски – Втори Никейски – събор (787 г.): „Всички заповеди, дадени чрез светите духовни гласове на Духа на всехвалните апостоли, както и тези от светите вселенски и поместни събори, събрани, за да установят такива, и тези от други неща от св. Отци – всички, понеже са били озарени от Един и Същи Дух, съдържаха неща, които са от полза. Тези пък, които те предадоха на проклятие, проклинаме и ние; а тези, които те предадоха на отлъчване, отлъчваме ги и ние; което те предадоха на запрещение, и ние също го предаваме…”.[17]

Това е следване на еклисиологическите принципи на св. апостол Павел със същата любов, с която Христос обикна Църквата, „за да я освети, като я очисти, … за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:26-27).

В този дух Търновският архипастир пише до Угровлахийския митрополит Антим: „Благодаря ти, че ни напомняш за здравата вяра и за божествените и най-свещени правила. И ние с цялата си душа и мисъл се стараем да ги пазим, както и светата Божия Църква у нас със страхопочитание се грижи да ги съхрани дори докрай”.[18] В същото послание св. Патриарх Евтимий изтъква и причините на тая загриженост за настъпилите отклонения и съществуващото морално-политическо разложение: „Ревността към Бога и духовната любов на свещената душа не ни позволяват да те забравим, и нека не се чуди Твое свещенство, че не ти писахме отдавна, но понастоящем сме потънали, – както у нас така и при вас – в безредие и пагубен метеж”.[19]

Въз основа на Св. Писание и Св. Предание, на определенията на вселенските събори и светоотеческото наследство, св. Патриарх Евтимий и по-нататък наставлява в посланието си Угровлахийския митр. Антим: „Свидетелствата и ръководствата за лицата, приели свещенически сан, се съдържат в писанията на каноническите постановления, които като ги приемаме с усърдие заедно с богоглаголивия Давид, възпяваме Господа Бога, казвайки: „В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство” (Пс. 118:14). „Твоите откровения, които си заповядал, са правда и съвършена истина… Правдата на Твоите откровения е вечна; вразуми ме и ще живея” (Пс.118:138,144)”.

Ако пророческата повеля ни заповяда да пазим навеки Божиите свидетелства и да живеем според тях, то очевидно е, че те остават винаги устойчиви и непоколебими.

За това говори и Бог чрез Мойсей: „Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядам; не прибавяй към него и не отбавяй от него” (Втор. 12:32)… И св. апостол Павел пише: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъда” (Гал. 1:8). Доколкото това е така и доколкото това ни е засвидетелствано, то ние с радост, подобно на оня, който е получил голяма придобивка, с любов приемаме божествените правила и пазим непоколебимо постановленията на тези правила, известени чрез тръбите на Светия Дух, посредством апостолите и шестте св. вселенски събора, а също така чрез съборите, свикани поместно за издаване на такива заповеди и накрая чрез нашите св. Отци. Всички те бяха просветени от Един и Същи Дух и узакониха полезното...”.[20] 

Затова  св. патриарх Евтимий отстоява непреклонно истините на св. православие, както това е изразено и във вдъхновеното му моление от житието на св. Иван Рилски:

„Вяра непорочна съблюди, грады наша утвърди, мир вес умири”.[21]

Свещен завет

Нравствените ценности, които св. Евтимий е съзрял и оделотворил, както етическите истини, до които той се възвисява и завещава като свещен завет на поколенията, му спечелват всенародна обич, а църковната съвест го издига на пиедестала на светостта и го причислява към дивния сонм на просиялите български праведници.[22]

Архипастирят на престолния Търновград като най-ревностен исихаст е същевременно и изключителен практик. Църковно-строителното и народното начало за него са органически неразделими. Св. Евтимий е истинско въплъщение на идеала за народно-църковен духовен водач.[23] Забранява нощните тържества в Света Гора. Бори се за морална чистота. Възпротивява се срещу третия и четвъртия брак и разводите. Организира църковното съзнание срещу еретическите учения. Сам дава най-блестящ пример на девство, нестяжание, въздържание. Утвърждава каноничност и дисциплина в Църквата. Бори се за редовно, пълно и молитвено богослужение и пеене в храма, за да се изпросва Божията благодат и помощ и да се привлича душата към морална чистота. Отстоява моралното единство между Църквата и държавата: против предателските сватосвания, против противодържавните учения, против социалното угнетяване и безправие. Благотворител е и чрез Църквата. Поддържа широки междуцърковни връзки с Русия и Угровлахия.

Особено силен изразител св. Евтимий е на идеята, че православие и църква са народни. Във всичките си деяния той потвърждава, че Църквата със своите истини и спасителни сили е за народа. Нейна задача поради това е да отдаде тия истини и сили на обществото, да го превъзпита и прероди. Църквата трябва да бъде негова ръководителка на всяка стъпка, негова утешителка и подкрепа в скърби, страдания и падения, негова звезда в културния му и нравствено-религиозен развой. Вярната и мощна майка на българския народ е неговата отечествена Православна църква – ето свещената идея, която е ръководила самия св. Евтимий и която той защитава и на бъдещите български поколения.[24]

В своите църковни, обществени и морални измерения Търновския светител Евтимий се откроява като духовен исполин, задълбочен мислител-богослов, неустрашим общественик и себежертвен патриот. На фона на тази съдбоносна епоха той е олицетворение на народен водач, църковен и обществен деец, който поставя цялото си християнско верую, чувство за църковно-обществен дълг, писателска дейност и християнски хуманизъм в служение за спасяване на родината и Православната църква. Това е основната насоченост на неговите идеи и мотиви за дейност.

Тяхната истинска същност може да бъде разбрана и разкрита единствено като се имат предвид дълбоката и пламенна вяра на св. Патриарх Евтимий в живия Триединен Бог, неизменната му вярност към св. православие и св. Отци, мистичният му устрем към висините на духовното съвършенство, църковно-родолюбивият му плам, изразени в принципа:

Съществуването и преуспяването на моя народ и на вярата на моите предци е и моята лична съдба.

Докоснати от тази безсмъртна вяра и несломимата мощ на българския дух, ние също така можем да заявим през нашето двадесет и първо столетие:

Евтимиев род сме!

Заветите на св. Патриарх Евтимий са: патриотично, а не пораженско християнство; държавническо, – а не анархистично християнство; социално християнство; достойно, високо нравствено, а не лицемерно християнство; богословски и научно просветено, а не невежествено християнство; миротворно, междуцърковно-диалогично, а не гетоизирано християнство; мистично-богослужебно, благодатно християнство; вътрешно-канонично, организирано, дисциплинирано, единно християнство.

Да сме Евтимиеви, означава да сме Божии.

Да сме Божии и Евтимиеви е свещен дълг!   

Евтимиев род сме!



Бележки:

[1] Виж: Иванова, К. Патриарх Евтимий, С. 1986; Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Материали от националната научна сесия за 600 г. от заточението на св. Евтимий, патриарх Търновски, Велико Търново, 6 октомври 1993 г., ред. Г. Данчев и др., ВТ 1998; Андреев, Й. „Патриарх Евтимий” – В: Бележити българи, т. ІІІ, С. 2012.

[2] Срв. Мутафчиев, П. История на българския народ, ч. II, С. 1944, с. 247.

[3] Срв. Голенищев-Кутузов, И. Славянские литературы, М. 1973, с. 25.

[4] Пак там, с.30-32.

[5] Лихачов, Д. Държавата на духа” – В: Плиска, Мадара, Преслав, 9, 1981, с. 6.

[6] Попруженко, М. Синодик царя Борила” – В: Български старини, кн. VIII, С. 1928, с. XIV.

[7]  Срв. Медведев, И. П. Особенности философской мысли в Византии XIV–XV вв.” - В: Культура Византии. XIII – первая половина XV вв. М. 1991, 242-254. Onasch, K. Renaissance und Vorreformation in der byzantinisch-slawischen Orthodoxie, Berlin 1957, S. 188-212.

[8] Виж: Гечева, Х. Богомилството. Библиография, С. 1997.

[9] Срв. Попруженко, М. Цит. съч., с. XIII.

[10] Пак там, с. 94-96.

[11] Срв. Contra Barlamitas et Acindianos – PG, 151, 719.

[12] Ibid, col. 693.

[13] Срв. Попруженко, М.Цит. съч, с. 96.

[14] Срв. Synodi decretum de incantantionbus – PG, 152, 1431.

[15] Виж: Радьченко, К. Ф. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, Киев 1898; Сырку, П. А. К вопросу исправлений книг в Болгарии” - В: Журнал Московского народного просвещения, 6, 1886; Сырку, П. Евфимия патриарха Терновского, Служба преп. царице Теофане, СПб. 1900; Сырку, П. К истории исправлений книг в Болгарии в XIV в., т. I-II, СПб. 1890; Сырку, П. Литургические труды патриарха Евфимия Терновского, СПб. 1890; Примов, Б. Богомилският дуализъм – произход, същност и обществено-политическо значение” – В: Известия на Института за история, 8, 1960; Поптодоров, Р. Религиозно-социални течения в България през XIV в.” - В: Духовна култура, 5-6, 1972; Кочев, Н. Философската мисъл във Византия (IX-XII), С. 1981; Драгоjловић, Д. Богомилство на Балкану и у Малоj Азиjи. II. Богомилство на Православном Истоку, Београд 1982; Beck, H. G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, München 1959; Podskalsky, G. “Zur Gestalt und Geschichte des Hesychasmus” - In: Ostkirchlichen Studien, 16, 1967, S. 15-30; Rigo, A. “Messalianismo e bogomilismo” – In: Orientalia christiana periodica, 56, 1990.      

[16] Срв. Мутафчиев, П. Цит. съч.; виж също: Meyendorff, J. Byzantine Hesychasm: Historical, Theological and Social Problems: Collected Studies, London: Variorum Reprints 1974; Мейендорф, И. Духовное и культурное возрождение XIV века и судьбы Восточной Европы, Минск 1992; Культура Византии (XIII - первая половина XV в.). К XVIII Международному конгрессу византинистинов (8-15 августа 1991 г., Москва), М. 1991.

[17] Деяния Вселенских соборов, т. VII, Казань 1909, с. 303.

[18] Kaluzniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymios (1375-1393), Wien 1901 (Reprint: London 1971), S 240-241.

[19] Пак там, с.240.

[20] Kaluzniacki, E. Op. cit., S. 242.; срв. Деяния Вселенских соборов…, с. 302-303.

[21] Пак там, с. 26.

[22] Срв. Панчовски, И. Нравственият образ на св. патриарх Евтимий Търновски” – В: Духовна култура, 1, 1975, с. 6.

[23] Срв. Цанков, С. Патриарх Евтимий, С. 1906, с.82-86.

[24] Kaluzniacki, E. Op. cit., с. 206-273.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93kca 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.