Евтимиев род сме

За нас това означава, че трябва да обърнем взор към светостта, духовно съхранявана и обогатявана от родната църква през всички векове. Тази святост е неразделна част от най-висшите постижения на духа в родната ни история. Тя не може да бъде пренебрегната и изтръгната от народното сърце. Нация, която отсича своята духовно-културна и ценностно-нравствена приемственост заради преходни идеологии, политическа конюнкура и сектантска измама, извършва непростимо престъпление спрямо себе си.

Св. Патриарх Евтимий като български светец произлиза от недрата на народа и е дълбоко привързан към своя род, родина и многовековна народностна традиция. Голяма част от нашите светци са творци на национална култура и просвета, като същевременно мнозина от тях са жертвени борци за народни свободи и пазители на чистата вяра. В българската духовна история светостта сияе през всички нейни периоди. Тя е залог за национално самосъхранение и за духовно-нравствено съвършенство, защото внася в живота ни дълбок небесен и земен смисъл.

Държавност – православие – културна традиция

По отношение на България – в историческото време на св. Евтимий, Патриарх Търновски – въпросите за запазване истините на светото православие са свързани със себежертвените усилия за защита на отечеството предвид заплахата от надвисналото османско нашествие и поробване на балканските народи. Под ръководството на св. Патриарх Евтимий делото за постигане на идейно единство в защита на родина и църква се осъществява от дейците на Търновската книжовна школа.[1] Предимно това са хора, които, виждайки сериозната опасност, заплашваща отечеството, търсят нейната причина в самите себе си, в своите помисли и дела, и смятат, че по пътя на самоусъвършенстването – чрез приближаването до Бога с подвига на добродетелния живот – тя може да бъде отстранена и преодоляна, и премахната. Те са предани на България и на светата вяра, завещана от предците. Те виждат в книжовното дело могъщо средство за просвещение, което да служи за постигане на национално единство и  сплотеност в лоното на Църквата – Майката и Закрилницата на народа.

Особено през последния период от съществуването на Втората българска държава вярата, езикът и писмеността е трябвало да изграждат здравите връзки на народностното и държавното славянско единство. Сплотеността около Църквата – като официална и неразделна от държавата институция, – както и единството в православната вяра е гаранция за сигурността на националното единство. Измяната на православието и възприемането на еретически възгледи или вероотстъпничеството е равностойно на отказване на народността. Църковно-обществената дейност е органически свързана с държавната политика.[2] Ето защо пътят към единство на разединената българска държава св. Патриарх Евтимий вижда в постигането на единство в православната вяра. Възтържествуването на чистотата на вярата според него е от особено голямо значение за възраждане на моралните сили на народа, за въздигане и укрепване на националното самосъзнание и за създаване на общонародна сплотеност, за да оцелее и да пребъдва България през вековете.

Единство в православната вяра е източникът и на единството на българския народ

Св. патриарх Евтимий  съзнава, че приобщаването в единодушие и единомислие към родната Българска църква има съдбоносно значение, предвид нарастващата заплаха от османската агресия и завладяването на Балканския полуостров. Затова той провежда енергична борба срещу ересите с малоазийски произход, разпространили се сред народа. Това е и основен стимул за провеждане на широко мащабна за времето си литературна реформа за поправяне на грешките, допуснати в богослужебните книги.[3]

Редица изследователи разглеждат християнството като фактор, формиращ нестабилното идеологическо единство на европейската цивилизация през Средновековието върху мирогледна основа, за противодействие срещу ислямската агресивност и териториална експанзия. Това единство в Православния изток се изразява именно в отстояването на вярата и убежденията, както и в общността при разбирането на последните цели на човешкото съществуване и на основните ценности в живота. И може би има голяма истина в твърдението, че подобно идейно единство, което в Латинския запад се отъждествява също така със силата на християнските убеждения и идеали, способства за победата – дори ако не я и определя – над хуните в битката на Каталаунската равнина. То спасява  Италия, запазва християнските светини на вечния Рим при нахлуването на ордите на Аларих и спира експанзията на арабите в битката при Пуатие.

В религиозна епоха като Средновековието борбата срещу ислямската агресия от Близкия изток и постигането на относителна консолидация сред европейските народи е могла да бъде осъществявана „не по пътя на утопично антично просветителство”, но чрез енергичното включване към една и съща система от ценности, която се е нуждаела при нейното усвояване не от изтънчено, абстрактно и труднодостъпно знание, а от вяра.[4]         

За българския народ това е неговото православно верую

„Самосъхранението на народа външно се осъществява чрез наличието на здрава държава, способна за отбрана, а вътрешното – от националното самосъзнание”.[5] Поради това на българска почва духовните ценности се осмислят и възприемат като неразделна част от съпротивата срещу исляма, а преди това – и срещу латинизма. Борбата с ересите вътре в България и със западното влияние (като следствие от нашествието на кръстоносците на Балканския полуостров), както и решителната съпротива срещу исляма – всичко това извира от родолюбивия плам на св. Патриарх Евтимий Търновски. Неговият идеал за тогавашното време е бил единната православна държава, способна да удържи българските земи. Така запазването на църковното учение и на традиционната вяра в тяхната чистота и неподправеност е основна тенденция в идейната целеустременост на Църквата и средновековната държава, особено през времето на османската агресия на Балканския полуостров. Това е средство за постигане на духовно-политическо единство в борбата за оцеляване срещу опасния и силен азиатски нашественик. Паралелно с това е налице остра религиозно-философска полемика срещу ересите и сектите и духовно-религиозното разложение вътре в самите балкански държави и във Византия. Не само защото това е в противоречие с официалната държавна и църковна идеология, които всъщност съвпадат, но не са напълно идентични, но и за това, че те отслабват съпротивителната мощ на държавата.

Поради това и оригиналната част на българския Синодик, възникнала и развила се върху основата на преведения гръцки Синодик, свидетелства за ония борби, които православието води срещу антицърковните религиозно-философски учения, възникнали и вълнували в течение на редица векове Православния изток. Противопоставянето на тези средновековни ереси има за цел да отговори на най-наболелите тежнения и изисквания на епохата. И този факт трябва да бъде признат за твърде важен в историята на ония народи, чийто духовен живот неотклонно се е развивал под покрова на православието”.[6]

В обстановката на остро социално противоборство във Византия, България и останалите балкански държави се появяват и разпространяват различни идейни течения, в които се преплитат противоречиви религиозно-философски и социално-етически възгледи за Бога, света, общество и човека.[7] Заедно с това през първата половина на 14 в. във Византийската империя възникват нови насоки в богословието, които динамизират духовните търсения и създават почва за оживени спорове. Тези идеи не остават само в пределите на Византия. Те проникват и в други страни и преди всичко в съседна България, където има условия за тяхното по-нататъшно разпространяване и развитие. Както това е добре известно, едно от тези религиозно-философски направления, твърде популяризирано във Византия през разглеждания период, което намира много последователи и във Втората българска държава, е исихазмът. Наред с него в българските земи прониква и учението на Варлаам и Акиндин. Намират почва също ересите на богомили, адамити, на юдаистичната пропаганда, както и различни секти, проникнали от Близкия изток.[8] Така вътрешното положение на България към средата на 14 в. става все по-неспокойно и по-тревожно. Сред народните маси се ширят антифеодални социални вълнения, както и различни антицърковни учения, характерни за тази епоха.[9] За това свидетелстват по-късните добавки в Бориловия синодик №175, 176 и 177, в които се изричат анатеми срещу „похитителите на християнските домове, срещу крадците на коне и волове, срещу разбойниците по пътищата, злосторниците и всички смутители на реда, както и срещу еретиците Акиндин, Варлаам и поп Прохор Кидон, Фудула и неговия учител”.[10] Акиндин и Варлаам влизат в остра полемика със св. Григорий Палама по въпросите за Таворската светлина на Преображение Господне и затова техните възгледи биват обявени за несъстоятелни и еретически на Константинополския събор през 1351 г.[11] Техният последовател поп Прохор Кидон също така е осъден като лъжеучител през 1368 г.[12] А противоцърковните схващания  и деяния на Фудула и Пиропул, насочени срещу почитането на „всечестните икони на Пресвета Богородица и на Животворящия Кръст и свързани с охулването на архиереите, свещениците и иконите на св. Църква”,[13] са изобличени и порицани не по-рано от 1370 г.[14]

Обаче паралелно с вероизповедните отклонения, скептицизма и рационалистичното отношение към въпросите на вярата и знанието съществува и подчертан интерес към светоотеческото наследство и класическата древност.[15] Идейните брожения в края на века са израз на изострени до пределна степен комплексни геополитически, социално-икономически и класови противоречия.[16]

Проблемът има също така и духовното си измерение. Православният изток изживява дълбоко екзистенциално вярата си и страда за нея в отстояване на вероучителните истини. Усилията за запазване чистотата на вярата са трайно вкоренени в църковното съзнание, в народното благочестие. Те стават свещена мисия и за св. Патриарх Евтимий.

Към въпроси от богословски и религиозно-философски характер се проявява жив интерес. Често пъти тяхното обсъждане не остава ограничено само в църковно-институционни рамки, но се разпростира сред почти всички обществени слоеве. Този постоянен стремеж, присъщ и на търновския първоиерарх за изясняване и по-задълбочено вникване в истината на вярата – в противопоставяне на различни ереси и лъжеучения – с течение на вековете създава изключителна твърдост за запазване ненакърненото учение на Православната църква. В огъня на борбата срещу еретическите учения се калява верността към истините на православието. Те стават близки и родни, защото живеят в народното сърце.

Утвърждаването на православието означава неотклонно следване на истинното Христово учение и благодатен живот в лоното на Майката-Църква. Св. Патриарх Евтимий цитира част от постановлението на Седмия вселенски – Втори Никейски – събор (787 г.): „Всички заповеди, дадени чрез светите духовни гласове на Духа на всехвалните апостоли, както и тези от светите вселенски и поместни събори, събрани, за да установят такива, и тези от други неща от св. Отци – всички, понеже са били озарени от Един и Същи Дух, съдържаха неща, които са от полза. Тези пък, които те предадоха на проклятие, проклинаме и ние; а тези, които те предадоха на отлъчване, отлъчваме ги и ние; което те предадоха на запрещение, и ние също го предаваме…”.[17]

Това е следване на еклисиологическите принципи на св. апостол Павел със същата любов, с която Христос обикна Църквата, „за да я освети, като я очисти, … за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:26-27).

В този дух Търновският архипастир пише до Угровлахийския митрополит Антим: „Благодаря ти, че ни напомняш за здравата вяра и за божествените и най-свещени правила. И ние с цялата си душа и мисъл се стараем да ги пазим, както и светата Божия Църква у нас със страхопочитание се грижи да ги съхрани дори докрай”.[18] В същото послание св. Патриарх Евтимий изтъква и причините на тая загриженост за настъпилите отклонения и съществуващото морално-политическо разложение: „Ревността към Бога и духовната любов на свещената душа не ни позволяват да те забравим, и нека не се чуди Твое свещенство, че не ти писахме отдавна, но понастоящем сме потънали, – както у нас така и при вас – в безредие и пагубен метеж”.[19]

Въз основа на Св. Писание и Св. Предание, на определенията на вселенските събори и светоотеческото наследство, св. Патриарх Евтимий и по-нататък наставлява в посланието си Угровлахийския митр. Антим: „Свидетелствата и ръководствата за лицата, приели свещенически сан, се съдържат в писанията на каноническите постановления, които като ги приемаме с усърдие заедно с богоглаголивия Давид, възпяваме Господа Бога, казвайки: „В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство” (Пс. 118:14). „Твоите откровения, които си заповядал, са правда и съвършена истина… Правдата на Твоите откровения е вечна; вразуми ме и ще живея” (Пс.118:138,144)”.

Ако пророческата повеля ни заповяда да пазим навеки Божиите свидетелства и да живеем според тях, то очевидно е, че те остават винаги устойчиви и непоколебими.

За това говори и Бог чрез Мойсей: „Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядам; не прибавяй към него и не отбавяй от него” (Втор. 12:32)… И св. апостол Павел пише: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъда” (Гал. 1:8). Доколкото това е така и доколкото това ни е засвидетелствано, то ние с радост, подобно на оня, който е получил голяма придобивка, с любов приемаме божествените правила и пазим непоколебимо постановленията на тези правила, известени чрез тръбите на Светия Дух, посредством апостолите и шестте св. вселенски събора, а също така чрез съборите, свикани поместно за издаване на такива заповеди и накрая чрез нашите св. Отци. Всички те бяха просветени от Един и Същи Дух и узакониха полезното...”.[20] 

Затова  св. патриарх Евтимий отстоява непреклонно истините на св. православие, както това е изразено и във вдъхновеното му моление от житието на св. Иван Рилски:

„Вяра непорочна съблюди, грады наша утвърди, мир вес умири”.[21]

Свещен завет

Нравствените ценности, които св. Евтимий е съзрял и оделотворил, както етическите истини, до които той се възвисява и завещава като свещен завет на поколенията, му спечелват всенародна обич, а църковната съвест го издига на пиедестала на светостта и го причислява към дивния сонм на просиялите български праведници.[22]

Архипастирят на престолния Търновград като най-ревностен исихаст е същевременно и изключителен практик. Църковно-строителното и народното начало за него са органически неразделими. Св. Евтимий е истинско въплъщение на идеала за народно-църковен духовен водач.[23] Забранява нощните тържества в Света Гора. Бори се за морална чистота. Възпротивява се срещу третия и четвъртия брак и разводите. Организира църковното съзнание срещу еретическите учения. Сам дава най-блестящ пример на девство, нестяжание, въздържание. Утвърждава каноничност и дисциплина в Църквата. Бори се за редовно, пълно и молитвено богослужение и пеене в храма, за да се изпросва Божията благодат и помощ и да се привлича душата към морална чистота. Отстоява моралното единство между Църквата и държавата: против предателските сватосвания, против противодържавните учения, против социалното угнетяване и безправие. Благотворител е и чрез Църквата. Поддържа широки междуцърковни връзки с Русия и Угровлахия.

Особено силен изразител св. Евтимий е на идеята, че православие и църква са народни. Във всичките си деяния той потвърждава, че Църквата със своите истини и спасителни сили е за народа. Нейна задача поради това е да отдаде тия истини и сили на обществото, да го превъзпита и прероди. Църквата трябва да бъде негова ръководителка на всяка стъпка, негова утешителка и подкрепа в скърби, страдания и падения, негова звезда в културния му и нравствено-религиозен развой. Вярната и мощна майка на българския народ е неговата отечествена Православна църква – ето свещената идея, която е ръководила самия св. Евтимий и която той защитава и на бъдещите български поколения.[24]

В своите църковни, обществени и морални измерения Търновския светител Евтимий се откроява като духовен исполин, задълбочен мислител-богослов, неустрашим общественик и себежертвен патриот. На фона на тази съдбоносна епоха той е олицетворение на народен водач, църковен и обществен деец, който поставя цялото си християнско верую, чувство за църковно-обществен дълг, писателска дейност и християнски хуманизъм в служение за спасяване на родината и Православната църква. Това е основната насоченост на неговите идеи и мотиви за дейност.

Тяхната истинска същност може да бъде разбрана и разкрита единствено като се имат предвид дълбоката и пламенна вяра на св. Патриарх Евтимий в живия Триединен Бог, неизменната му вярност към св. православие и св. Отци, мистичният му устрем към висините на духовното съвършенство, църковно-родолюбивият му плам, изразени в принципа:

Съществуването и преуспяването на моя народ и на вярата на моите предци е и моята лична съдба.

Докоснати от тази безсмъртна вяра и несломимата мощ на българския дух, ние също така можем да заявим през нашето двадесет и първо столетие:

Евтимиев род сме!

Заветите на св. Патриарх Евтимий са: патриотично, а не пораженско християнство; държавническо, – а не анархистично християнство; социално християнство; достойно, високо нравствено, а не лицемерно християнство; богословски и научно просветено, а не невежествено християнство; миротворно, междуцърковно-диалогично, а не гетоизирано християнство; мистично-богослужебно, благодатно християнство; вътрешно-канонично, организирано, дисциплинирано, единно християнство.

Да сме Евтимиеви, означава да сме Божии.

Да сме Божии и Евтимиеви е свещен дълг!   

Евтимиев род сме!