Радвай се, свети Кръсте, защото под сянката на твоята благодат прибягват всички верни.
Радвай се, честнѝ Кръсте, всерадостно знамение на нашето изкупление.
(Акатист на честнѝя и животворящ Кръст Господен)
Разхождайки се около коледната елха в моя малък норвежки град, си припомних, че християнският свят е пълен с дървета и, разбира се, не само елхи. И все пак елхата предизвика в този момент нещо, което мога да нарека дървесна чистота. Веднага, след като е сътворен човекът, Бог поставя това земно същество сред дървета и клони. Дървото на живота е било в центъра на първичната реалност като източник на жизнена сила. От друга страна, след грехопадението се появява Дървото на Кръста, носещо плодовете на Спасението. Връзката им е прекъсната от друго дърво – това на знанието, чийто плод е смъртоносен. Разказът е познат на всеки християнин, но ние сме склонни да забравяме, че християнството по същество е религия на дърветата.
Първите християни са били наясно с този разказ, защото са разглеждали Христос като новия Адам, а Мария – като новата Ева, и същевременно са виждали в Кръста новото Дърво на живота. Самият Господ, когато се скита по черните пътища на земята, в поученията Си използва дърветата като символ: „Занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!“ (Марк 11:14). Смоковницата Го чула и листата ѝ опадали, както и евангелистът разказва. Ясно е, че Иисус съчувства на растителния свят. Той нарича Себе Си истинската лоза, а пръчките са учениците Му (Иоан 14). Той търси подходящи сравнения от природата, за да опише божествената реалност: „На какво да оприличим Царството Божие, или с каква притча да го изобразим?“, поставя риторичния въпрос и дава следния отговор: „То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни; а кога се посее, пониква и става по-голямо от всички злакове, и пуска големи клони, тъй че под сянката му могат да се подслонят птиците небесни“ (Марк 4:31-32; Мат. 13:31-32). Птиците летят свободно над кълновете, които постоянно растат и се препълват със соковете на Църквата.
Аз обаче нямам намерение просто да повтарям разказите от Св. Писание. Освен познатите притчи за дърветата и разказите в свещените текстове, православната история е пълна с растителност, която се е вкоренявала в живота на хората и обратно. Както казваше старецът Амфилохий от Патмос: „Бог ни е дал друга заповед, която не е написана в Писанията: „Обичай дърветата! Онзи, който не обича дърветата, … не обича Бога“.[1]
Ново творение с листа
Според ранната поетична традиция, чиито варианти съществуват в сирийски и гръцки песнопения, Адам е живял сред дърветата в Рая. Когато е нарушил Божията воля и е бил изгонен от Рая, дори дърветата са плачели и виели. После той се е завтекъл към смокините, които са се изчервили при вида му и са побързали да го облекат с листата си. Другите дървета обаче са му викали, повтаряйки думите на Бога: „Къде си, Адаме?“. Накичен с листа, самият Адам е приличал на дърво; сякаш това същество е нещо средно между дърво и човек.
Богословът и поет св. Ефрем Сириец се опитва да си представи как различните дървета са си взаимодействали в Едем – дори когато Адам не е бил там:
Може би това благословено дърво, Дървото на живота
с лъчите си е слънцето на Рая,
и в блясъка на неговите листи откриваме
духовната благодат на Райската градина.
Дърветата се поклащат, докосвани от вятъра
сякаш се покланят на владетеля и царя на дърветата.
(Песнопения за Рая)
Другите дървета около Дървото на живота изразяват уважението си, като леко накланят клоните си. Царят на дърветата блести, а листата му се полюшват от свежия вятър. Св. Ефрем обръща специално внимание на райските дървета и тяхната връзка с Адам. По същество сирийският светец обръща внимание повече на връзката между Адам и природата, отколкото на връзката между Адам и Ева. Наистина, според гръцките и сирийските поети Адам се е грижел за дърветата и те са се грижели за него.
Прегръщане на дърветата
Някои смятат, че прегръщането на дърветата е измислено от днешните природозащитници. Позволете ми да не се съглася. Спомнете си за дендритите [2] – монаси, които са живеели на дървета. Сведенията за тях са оскъдни и обитателите на дърветата са скрити в гъстата гора на историята. Все пак обаче имаме сведения за това, че поне малък брой отшелници са били привлечени от клоните и стволовете на дърветата. През петнадесетото столетие руският отшелник св. Тихон се заселва в горите на Калуга и в продължение на няколко години живее в един дъб, заобиколен от дървета. Хилядолетие по-рано св. Давид Солунски се изкачва по клоните на бадемово дърво и остава в прегръдката му в продължение на три години. Разбира се, подобен аскетичен начин на живот означава, че последният монах е бил изложен на по-сурови климатични условия, отколкото св. Тихон, но и двамата са били привлечени от прегръдката на дърветата по различен начин. Такъв е бил и друг византиец, „зеленият“ в монашеството, младият св. Лука Стълпник, който всяка вечер се е измъквал незабелязано от манастира, за да прекара нощта в хралупата на кухо дърво. Според св. Евстатий Солунски, епископ от дванадесетото столетие, „… монасите-дендрити са клони на Дървото на живота, разъфнали в добродетели; те са красивите плодове на Духа“. Всъщност те са били светци, върху които са израснали клони.
Дендритите са вълнували въображението на житиеписците, а също така те напомнят на християните от всички епохи, че те трябва да бъдат присадени, … за да станат съучастници на корена (срв. Рим. 11:17), понеже в дърветата има нещо жизненоважно за всички нас. Купуването на коледни дръвчета за домовете ни не е най-екологичният начин да се отнасяме към иглолистни дървета, но може би по този начин се опитваме да видим в тях смътно, като в огледано, спомена за смиреното човечество, което отново се опитва да се доближи до природата. В православието все още има параклиси, разположени в дънери; храмове, обрасли с храсти; икони, заобиколени от дъбове, макар че вече не можем да твърдим, че растителният свят скърби за хората, тъй като малцина от нас се грижат за околната среда.
Адам разсъблечен
Модерността ни доведе до антропоцентричната епоха. Земята е претъпкана с хора. Учените са дали това име на нашата ера, защото хората са преизпълнили земята и въздействието на човешкото присъствие е огромно за цялата екосистема. По този начин другите животински видове се превръщат в декоративни същества, оцеляващи в сянката на нашите огромни вавилонски структури. Не само улиците на градовете са претъпкани. Дори според съвременния християнски наратив дърветата са били изсечени, за да направят място на хората. Дърветата се превърнаха от главни герои в статисти. Смокиновите листа бяха отрязани и се превърнаха в материал в човешкия инструментариум, за да покрият голотата. Всичко принадлежи на двуногите същества!
О. Джон Хрисавгис пише в книгата си Creation as a Sacrament („Творението като тайнство“), че „… антропоцентризмът е очарователно изкушение, на което всички сме се поддавали по един или друг начин и което е натежало отрицателно върху нашия начин на мислене и практика“ (с. 153). Изглежда, че това изкушение става все по-голямо. Това, което Вселенският патриарх Вартоломей нарича екологичен грях, не е просто изоставяне на отпадъци върху земята, а нещо, свързано с начина, по който ние, хората, се възприемаме като по-висши от всички други форми на живот, които обричаме и държим настрана. На старогръцки език въпросното поведение се нарича хюбрис (високомерие и наглост), т. е. когато човекът нарушава пределите си. Някои биха го нарекли напредък. Кому са нужни вече плачещи листа? Има ли значение как общуват растенията? Не е ли идеята за родство между дърветата и хората просто фантастична заблуда от епохата, когато хората са били по-слабо развити? Според мен, не. Трябва да се „върнем при отците“ относно този въпрос, защото те могат да ни научат да живеем с дърветата, да ги обичаме, да виждаме себе си в тях и да откриваме дърветата в себе си, докато се скитаме из гори и градини, изгубени в мислите си; може би без ориентация, но и леко гладни, както винаги… Къде сме? Къде си, Адаме
* Откъс от: Arentzen, T., V. Burrus, G. Peers Byzantine Tree Life: Christianity and the Arboreal Imagination, Palgrave Macmillan 2021.
Източник: https://publicorthodoxy.org; в Двери се публикува с частична редакция на превода (бел. ред.).
[1] Kallistos Ware, „Through Creation to the Creator“ – in: Toward an Ecology of Transfiguration: Orthodox Christian Perspectives on Environment, Nature, and Creation, ed. by John Chryssavgis & Bruce V. Foltz, N. Y. 2013, p. 86.
[2] От гръцката дума δέντρο, която означава дърво.
