Големият празник Благовещение Богородично е важен за всички християни, защото в този ден празнуваме началото на всички спасителни събития, случили се за изкуплението на човешкия род. На този свят ден славно празнуваме въплъщението на Сина и Слово Божие в чистата плът на св. Дева, за да се осъществи чрез Него вечният Божи замисъл за спасението на човешкия род.
В този велик ден честваме изпълнението на натовареното с най-много надежда обещание на Бога към човечеството. Когато нашите първосъздадени прародители не се подчиниха на божествената заповед в Едем и избраха пътя на греха, тлението и смъртта, абсолютно добрият и човеколюбив Бог даде великото обещание, че в бъдеще ще дойде в света „Синът на жената“, за да сложи край на властта на дявола и да изкупи човешкия род, както четем в Библията: „… и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:15).
Човекът е създаден от Бога като най-съвършеното и напълно изрядно творение на Бога, като Негов „образ и подобие“ (Бит. 1:26). Той е създаден да живее вечно в Божията благодат и под Божието благословение да има безкраен живот в непрестанно блаженство. Това е смисълът на библейския разказ за Едемската градина (Бит. 2 гл.). Човекът обаче злоупотребява със свободната си воля и предпочита злото. „Началозлобният“ дявол, както е наречен от църковния песнописец, го повлича към падение и провал. Това лишава човека от рая, т. е. от присъствието на Бога и от непрестанните Му благословения. Между тях се отваря голяма пропаст (Еф. 2:13). Св. Писание символично разказва, че първите хора са били изгонени от райската градина и на две ангелски същества е било заповядано да пазят портата ѝ с огнени мечове, за да не могат те повече да се завърнат. Започва безкрайната драма на човешкия род.
Тогава Адам и Ева седнали срещу градината на благословения живот и заплакали заради злото, което ги е сполетяло. Те размишлявали за предишното си блаженство, сравнявали го със сегашното си нещастие, предвиждали мрачно бъдеще и затова горчиво плачели. За съжаление обаче скръбта на първите хора не е произлизала от угризения на съвестта за тяхното непокорство и бунт срещу Бога. Не е била плод на покаяние и на желание да помолят Бога за прошка, защото нашите праотци не са скърбели за изгубената невинност и святост, а за изгубените отлични условия на живот в рая. От устните им не се е чула нито дума на покаяние! Отците на Църквата ни казват, че ако в този трагичен момент нашите предци искрено са се били покаяли и смирено са се били извинили на напълно човеколюбивия Бог, те е щяло да бъдат възстановени в състоянието си преди грехопадението. Те обаче не са сторили това и най-ужасният край за тях и за целия човешки род е била смъртта, този „най-последен враг“, както я нарича св. апостол Павел (1 Кор. 15:26). Мрачният ад, царството на дявола, е станал вечен затвор на всички хора от всички времена. „Противникът“ (1 Петр. 5:8) е имал абсолютна власт над всяка човешка личност. Никой не е могъл да избави човека от тази беда, освен Бог, неговият Създател!
И това спасение на човека, на цялото човечество, е извършено, според божествения план, от Сина и Слово Божие, Който чрез действието на Светия Дух (Лука 1:35), без намесата на мъж се въплъти и стана човек в светата утроба на Дева Мария (Мат. 1:20). Абсолютно светият Бог, подтикнат от безмерна любов към човека (Иоан 3:16), прие да се смири дотолкова, че да се роди като беззащитно дете. И това не е случайно. Защото човешката природа е била наранена от греха и лишена от първичните си качества. Всеки човек след грехопадението е носител на т. нар. прародителски грях, който в православното богословие се разбира като най-тежка духовна, нравствена и телесна рана, а не като личен грях, който се отстранява при св. Кръщение.
Св. Богородица също е носела първородния грях, защото е била пълноценен човек. Св. Епифаний Кипърски подчертава, че „… тя не е родена по някакъв друг начин и независимо от човешката природа, а както всички хора – от семето на мъж и от утробата на жена“ (PG 42, 748). Също и св. Атанасий Велики посочва: „Мария е наша сестра, защото и всички сме от Адам“ (PG 26, 1061B). Но, както казват св. отци, с идването на Светия Дух по време на Благовещението Пресветата Дева е била очистена от тази душевна и телесна нечистота и тогава се е вселило в нея Светото Божие. Оттогава св. Богородица е облагодатена навеки. Св. Йоан Дамаскин я окачествява като „… най-свещена гълъбица, чиста и незлобива душа, посветена на Божия Дух“, „… най-свещена дъщеря, недосегаема за огнените стрели на лукавия“. Светият Дух „… очистил (Пресветата Дева) и ѝ дал сила да бъде възприемчива към Словото на Божеството, дори и да Го роди“.
Всеобща е нашата православна вяра в изключителната и вечна чистота, непорочност и светост на Пресвета Богородица. Тя през целия си живот е била чиста девица в истинското значение на това понятие, затова я наричаме Приснодева, т. е. вечно девица. Затова във великолепната църковна поема, наричана „Акатист на св. Богородица“, ние я възхваляваме като „невеста неневестна“, т. е. невеста, която не е имала мъж. Защото Господ Иисус Христос не е заченат по естествен начин, както се раждат всички хора, а „… се оказва, че тя е непразна от Духа Светаго“ (Мат. 1:18), забременяла е свръхестествено. Предвечният Син и Слово Божие е заченат в светото и пречисто тяло на св. Богородица без намесата на мъж, чрез действието на Светия Дух (Лука 1:35). Това е едно от най-основните учения (догмати) на нашата християнска вяра, което е отразено и в Символа на вярата, за да се изповядва постоянно от вярващите.
Както отбелязват отците на Църквата, ако зачатието на нашия Господ беше станало чрез човек, Христос щеше да вземе наранената от греха човешка природа и щеше наистина да бъде носител на прародителския грях. Това би довело до неспособност Той да стане Спасител на света, защото и Той Самият щеше да има нужда от спасение. И обратното: чрез свръхестественото зачатие на Христос имаме действително възсъздаване на човешката природа в момента на зачеването. Иисус Христос е новият Адам и в Неговата богочовешка личност виждаме създаването на нов тип човек – истински и свят, несравнимо превъзхождащ първия земен и паднал чрез греха Адам. Първият Адам представлява древния човек на падението и тлението, а новият Адам, Христос, представлява новия човек, богообразен и богоносец, който е предназначен да бъде обòжен в Христа (срв. 1 Кор. 15:46-48).
Това обаче са висши истини и, за да ги разбере, човек трябва да отвори сърцето си, за да влезе Светият Дух и да може да преживее тази действителност. Опитите за рационално разбиране са напразни. Св. апостол Павел пише: „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта“ (1 Кор. 1:21).
Във връзка със събитието на св. Благовещение свещеният текст на Евангелие според Лука повествува: „А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече ѝ Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и царството Му не ще има край“ (1:26-33).
Благословената Девица се зачудила и попитала небесния пратеник: „Как как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ (1:34). Като имала предвид природните закони, тя сметнала за странно и невъзможно да забременее. Раждането на хората и на всички живи същества е плод от сношение на представители на двата различни пола. Вождът на ангелските сили обаче, великият архангел Гавриил, като чул основателния ѝ въпрос, отвърнал: „Дух Светий ще слезе върху ти и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (1:35). И архангелът продължил: „… у Бога няма да остане безсилна ни една дума!“ (1:37).
Недоверието на св. Дева Мария към думите на благовестителя не е произтичало от липсата на вяра в Бога, дори напротив: както личи от цялостното ѝ поведение като майка на Спасителя, колкото и оскъдни да са сведенията за нея в евангелията. Зачеването и бременността без участие на мъж са уникално и неповторимо събитие в човешката история. Това е преодоляване на природните закони, то е „чудо на чудесата“, както я възпяваме в богослужението. Затова Девицата Мария като човек изказва своето оправдано недоумение към архангел Гавриил. Ако нейното недоумение беше плод на неверие, тя щеше да приеме събитието като някакво лъжливо привидение и нямаше да даде великото си съгласие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти!“ (1:38). Този решителен отговор на св. Богородица е началото на осъществяването на божествения план за спасението на света. Ако предположим, че св. Дева Мария беше отказала да стане Божия майка, делото на спасението също щеше да бъде спряно. Тя обаче, изпълнена с непоколебима вяра и преливаща от смирение и послушание към божествената заповед, съзнателно пожела да стане причина за спасението на света, да прехвърли мост между земята и небето и да съедини отново човека с неговия Творец.
Добрата, благата вест за идването на Месия не е била голяма изненада за нея, тъй като чистата Дева от Назарет е принадлежала към малката група благочестиви евреи, които са изучавали старозаветните пророчества и с нетърпение са очаквали идването на Изкупителя. Св. Богородица е била възпитана от благочестивите си родители и от свещениците при храма, докато е била там, в очакване на Спасителя. Просто известието за Неговото идване е изпълнило нейната чиста душа с неизказан трепет и небесна радост.
Смирената Дева, окъпана от благодатта на Светия Дух, е приела казаното от архангел Гавриил и това нейно спасително съгласие е началото на спасението на света. Свещената уста на Богомайката в онзи момент е представлявала целия човешки род и неговото очакване да бъде той спасен от оковите на греха и дявола. Следователно св. Богородица, след Триединия Бог, е главно действащо лице в делото на изкуплението на човешкия род. Отците на Църквата ни казват, че както Бог е предложил Своя Син като върховен дар на човечеството за неговото спасение, така и човечеството е дало като дар Пресвета Дева Мария. А това означава, че нейното смирено съгласие да бъде съучастник в делото на изкуплението е част от върховния Божи дар за падналия човек!
Разбира се, нейното съгласие не е било без последствия. До края на живота си тя вече не е живеела за себе си, а за да служи на Божия план за спасението на човечеството. И също така, според пророчеството на св. Симеон Богоприемец „… и на сама(та) тебе меч ще прониже душата“ (Лука 2:35), тя е усетила меч да пронизва утробата ѝ, преживявайки като майка разпъването на кръст на своя Син!
Като православни вярващи ние стоим със страхопочитание пред свещената личност на св. Богородица, защото нашето спасение зависи (и) от нейния личен върховен принос в делото на божествения промисъл. В нейната пречиста утроба нашата човешка природа беше възсъздадена в божествената личност на нашия Изкупител Христос. Затова във великия ден на Благовещението славно празнуваме божественото въплъщение, прославяйки Триединия Бог и величаейки вечно-Девата.
Превод: И.Ж.Д.
