Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (32 Votes)

f283d83d370С актьора Китодар Тодоров сме се виждали в църквата в неделя. Познавам го като християнин, с когото разговорите след Литургия са винаги ведри и интересни. Впечатли ме това, че въпреки че лицето му не слиза от телевизионния екран и че е известен, той не се изживява като звезда. Той е истински и непосредствен, общува с всички в енорията, затова е и техен любимец. Съвсем очаквано за мен, когато му предлагам да направим интервю за Двери.бг, той се съгласява. В навечерието на Рождество Христово се срещаме с Кито, за да говорим за отношението ни към празниците и какъв е смисълът да се подготвяме за тях, за децата в църквата и какво е да си родител, който иска да възпита у детето си християнски мироглед, за различните религии и култури и различни ли са всъщност те, за избора на професия и до колко определящ е той в живота на човек.

Соня Спасова: Наближава празникът на Рождество Христово, как се подготвяш за него?

Китодар Тодоров: Никак! (Смее се) Аз по принцип нямам навик да се подготвям за празници и изобщо да се подготвям за нещо. А пък не е лошо. По време на празници не правя църковни ритуали от типа на палене на кандилце, кадене, подобни неща. Нямам такива навици, това най-вероятно идва от семейството, а моето беше атеистично. Но и аз за тези двайсетина години християнски живот не съм си създал такива навици. А те са много приятни в крайна сметка. Освен, че имат символика, която е важна, те създават и усещане за семейство, или по-скоро допълват това усещане в много приятна посока. Така че не се подготвям за празници!

С.С.: Предполагам, че е за теб е важно на празниците да си с близките си?

К.Т.: Дори и това не ми е чак толкова важно, защото всеки ден може да си в приятна обстановка, да си прекарваш приятно с хората, с които искаш да си. Всъщност, от известно време обаче, по-скоро празникът за мен, особено ако е свързан с църквата, т. е ако не е национален и пр., ако е църковен празник, по-скоро ме вълнува Литургията за този празник, причастяването, т. е. изцяло религиозно гледам вече на празниците. Дори и сватбата си я направихме с много малко гости, защото за мен беше важно да се случи тайнството брак, а не да бъдем на парад.

С.С.: Спазваш ли Рождественските пости?

К.Т. Спазвам си всички пости. И сряда и петък. И Великденските. Изповядвам си се, причастявам се. И на Рождество това пак ще е най-важното за мен. Плюс това, че ще след края на постите ще си хапна пица, което най-много обичам. (Смее се)

С.С.: Значи всъщност ти се подготвяш за празника Рождество по най-смисления начин – с мисъл за Бога, подготвяйки се за приемане на св. Причастие, за св. Литургия. Както би трябвало да бъде за нас, християните.

К.Т.: Да! Опитвам се да се подготвям по най-църковния начин, както би трябвало да бъде. Защото повечето празници всъщност са църковни. А те са се променили, изгубили са смисъла си. Празниците вече са тотално променени. Като например, коледните подаръци и Дядо Коледа, и Дядо Мраз. Синът ми знае, че няма Дядо Коледа и Дядо Мраз и никога не съм му казвал, че има. Казвал съм му, че това е интересна измислица, която не е лоша и че всъщност оригиналът, това от което тя произлиза, е св. Николай, който е част от църквата и който е добродетелен и че по неговия пример се подаряват подаръци. А не защото някакъв белобрад старец на Кока Кола, примерно или от където и да било, от някаква измислена държава, поощрява децата в зависимост от това дали са послушни или не. Което е нахално! Защото всички деца са послушни в крайна сметка. И това поощрение, че само послушните ще вземат подарък е много нахално от страна на възрастните. Децата са искрени във всичко. И това е много важно да се запази и когато станем възрастни. А пък възрастните не го правим. Влизаме в греховете с всичка сила. Така че аз не лъжа сина си. За мен, да кажеш на детето си, че дядо Коледа ще му донесе подарък от еди къде си, е лъжа! Аз не обичам да лъжа сина си и не го лъжа за нищо. Много рядко, естествено, като всеки човек. И аз имам много пороци, въпреки че специално лъжата я ненавиждам, но и аз лъжа понякога за съжаление.

С.С.: Кито, ти водиш сина си в неделя и на празници на св. Литургия. За теб това е важно. Той как го приема?

К.Т.: Да, водя го! Много е важно! Бях по-усърден, когато беше по-малък. С времето станах по-малко усърден, но сега си връщам това усърдие. Понякога пропускам да ходим на църква, понякога не съм старателен да го приканвам да се молим сутрин и вечер. Не съм постоянен в тези неща. Но съм постоянен в желанието ми за тези неща, защото дори да има по-дълъг период, в който да съм по-нехаен към църковните неща, все пак се връщам към тях в един момент и пак се опитвам да настоявам на тях. Но ми се струва, че не правя достатъчно за сина си, да разбере и да навлезе в църквата като символика и смисъл и т. н. Според мен, така или иначе, съвременното общество е насилствено или неволно отдалечено от църквата като смисъл и съдържание и много трудно се връщаме към това да бъдем църковни. Ние не сме църковни. Със сигурност обаче има хора, които са. Но аз не съм църковен, за съжаление. В смисъл, че мога много повече от това, което правя.

С.С.: Какво имаш предвид под „църковен”?

К.Т.: Под „църковен” имам предвид във всичко да си с Бога. Да живееш с Бога. Непрестанно обаче. А не само в неделя, не само на празници или сутрин и вечер по десетина-петнадсет минути за молитви. Постоянното живеене с и в Бога трябва да е изцяло. Синът ми не може да каже за мен: „Ето, баща ми прави тези и тези неща преди празника...”, но с него разговаряме за Бога. И то често. Това е хубаво и това е основата. От там нататък може да се гради много за живот с Бога, което е велико нещо!

Със сигурност обаче има примери за такъв живот. Смирението при един човек само пред Бога е голямо нещо. Може би има такива хора, които живеят в Бога, но не ги познаваме. Аз понякога пропускам молитва, защото се появява нещо, което ми изглежда по-важно някак си. Или по-спешно. И молитвата отива на втори план. Мога да си я кажа същия ден. Мога и да не я кажа дори. Може да минат един-два дни да не си казвам молитвата и това е притеснително. Това означава, че някак си Бог е след миенето на зъби, след къпането, след закуската, след ходенето на работа, след всичко. А не преди всичко. Както всъщност трябва да е! Всеки нормално мислещ християнин не може да избере каквото и да било пред Бога, това е абсурд! Това звучи като небивалица. Няма логика в това!

С.С.: Със сигурност всеки от нас има върху какво да се замисли и да работи върху това.

К.Т.: Абсолютно! И то много! И не е лошо децата да се учат от малки да живеят с Бога. Въпреки лошия личен пример, който ние им даваме. Някак си, но не знам как това да стане… Може би с информация, с говорене. С неделни училища, например. С нещо, с което те да осъзнаят важността на това да си добър християнин.

С.С.: Значи подкрепяш това да има неделни училища, в училище децата да учат религия? .

К.Т.: Аз подкрепям всичко, което е в името на Бога. Звучи перфектно, ако сутрин в училище се казват сутрешни молитви, молитви за учителите, за родителите, за учебния процес, ако се ходи на св. Причастие от училище, на сутрешна, на вечерна служба. Това е велико! Тогава създаваш християнско мислещ човек. Това не е гаранция, че това дете ще стане добър християнин. Но е гаранция, че му се дава възможност, ако иска да стане такъв, да има основа. Защото нашето поколение няма тази основа и самите ние сме объркани и сме в позицията на дете, което се учи как да бъде християнин. И докато се учим ни се налага същевременно да преподаваме същото на нашите деца.

С.С.: Може ли да ни разкажеш, когато преди години си живял за кратко в Сирия, какво ти направи впечатление за отношенията между хората там?

К.Т.: Навремето, когато бях там ми направи впечатление, че въпреки че по принцип Сирия е мюсюлманска държава, имаше мюсюлмани, християни и друзи и всякакви други религии и култури. Сега за съжаление нещата са се променили. Тогава там не се знаеше кой е християнин и кой е мюсюлманин, не се говореше за това. Можеше да разпознаеш, че някой е мюсюлманин по външния вид – например жените по това, че са с бурка, или да речем за жените-християнки, че са с поли. Но последното нямаше как да е сигурно, защото имаше и мюсюлмански течения, които са по-либерални. Всъщност бурката не е някаква мюсюлманска дреха, а е народна носия в Афганистан, която е станала традиционна и няма нищо общо с исляма на практика. Ислямът повелява да се покрива косата на жената, както и в християнството е така, или поне в храма трябва да е така.

Друго, което ме впечатли е, че във взаимоотношенията между хората – християни, мюсюлмани, друзи, имаше установени и запазени традиции и то не изцяло религиозни, а древни. Такива традиции имаше и тук, но може би към 80-те, тотално започнаха да изчезват. Например, в Сирия видях уважение към по-възрастните, искане на прошка, покаяние, когато сгрешиш. Там видях момче на 16 г. да целува ръка на момче на 22 г., защото момчето на 16 г. беше сгрешило нещо. И въпросното момче, което беше  сгрешило, беше син  на генерал т. е можеше да му каже „Я да си гледаш работата”. Но стана обратното – той се извини и целуна ръка на другото момче, защото беше сгрешил и си признаваше. Там видях, че при гостуване те хранят в устата, за да покажат, че ти си много важен за тях, там видях брат да целува и прегръща брат си с такава нежност и любов, че ми направи изключително впечатление как изобщо е възможно да има толкова обич между хората в семейството. За съжаление тук и това сме изгубили. Това да имаш омраза към майка си, към баща си, към братята си, към сестрите си... това води до проблеми. Това губене на корена в името на това да си свободен на всяка цена и във всичко, води до това, че в един момент си свободен над самия себе си и плуваш в едно нищо, свободно от всичко. И това е безумие и е много страшно. А ние стремглаво бягаме към пълната си свобода.

В Сирия ми направи впечатление, че самата държава е на страната на религията, самите закони са много свързани с религиозните. В крайна сметка законите в исляма и християнството са сходни. Така че и един християнин, и един мюсюлманин може свободно да живеят в тази страна от гледна точка на това, че държавата е забранила изкушенията и всъщност, ако искаш да живееш като добър християнин или добър мюсюлманин или като какъвто и да е добър религиозен човек, нищо не ти пречи, нищо не те смущава да бъдеш такъв. Ако пък не искаш да живееш по този начин – има такива места, но те са скришни. Докато тук, в момента, е обратното. И, според мен, изобщо при Запада е така. С тази демократизация и с това свободомислие на Запада, което е фатално, според мен, се създават предпоставки за страшно много изкушения! И стават все повече, но те се представят като блага, като псевдо-свобода да правим, каквото си искаме, свобода да бъдем и такива, и такива, и такива, и такива, и това е пагубно, сигурен съм в това.

С.С.: Ти си актьор. Как приемаш професията си? Какво би посъветвал младите хора, пред които стои въпросът за избор на професия?

К.Т.: Според мен е важно дали една професия ще ти наложи да правиш компромиси от всякакъв характер, но най-вече с вярата си. Например, дали да стана актьор или адвокат, това са все професии, в които се изисква да направиш компромиси. Имам приятел адвокат, който в началото се притесняваше, че ходи със съдебен изпълнител и гони хора от домовете им и това му носеше неприятно усещане и чувство за вина, че прави нещо лошо. Хора остават без дом, защото той ги гони. Сега вече моят приятел е забравил за тези терзания, смята, че си върши работата. По същия начин и един лекар може постепенно да забрави да бъде състрадателен към пациентите си. Така и един актьор спира да обръща внимание дали лъже, колко, дали и как провокира и съблазнява хората, които го гледат. Така че от тази гледна точка човек трябва правилно да прецени, доколкото е възможно, до каква степен професията ще му наложи да прави компромиси. И другото, което е също много важно, е дали тази работа ще му носи удоволствие. Но това е на второ място.

С.С.: Твоите герои са комични. Избираш предимно такива характери.

К.Т.: Това се харесва от продуцентите. (Смее се)

С.С.: Смяташ ли, че българите можем да погледнем на трудностите в ежедневието и от друга гледна точка, например с чувство за хумор или поне от позитивна гледна точка?

К.Т.: Всеки човек може да гледа на трудностите от друга гледна точка. Англичаните имат много плътно чувство за ирония. Те се надсмиват над проблемите си. Което според мен е по-добрия вариант. Защото иначе страдаш двойно. Хем има някаква неправда, хем това не ти дава спокойствие и мира, и дори, когато си извън тази ситуация ти мислиш само за нея. Това не е хубаво и не е градивно. От известно време се опитвам и смятам да се взирам само в позитивните и хубавите неща, защото те ни заобикалят толкова, колкото и лошите. Всъщност едно и също нещо можем да го погледнем и от добрата, и от лошата му страна. Това е валидно за всяко нещо, включително и за военни конфликти, за убийства, изобщо за абсолютно всичко. Както и един човек можеш да го погледнеш и като лош, и като добър. Защото във всичко и във всеки има и добро, и зло. Но ние трябва да гледаме доброто. Дори да ни се струва, че то е по-малко от злото при някой, ние трябва да се взираме в доброто, което има този човек. Същото е валидно и за всичко останало, което ни се случва и ни обкръжава. В крайна сметка всичко е Божие дело по някакъв начин и ние нямаме какво да съдим Бога. Всяко нещо има някаква Божия логика, а ние сме твърде малки, за да се опитваме да съдим тази логика. Така че трябва да се отпуснем в ръцете на Бога и просто да живеем, както трябва, защото в крайна сметка нищо не зависи от нас, защото всичко е в Божиите ръце. Единственото, което ние имаме и то пак е дар от Бога, това е нашият избор – ние имаме избор – да направим това или онова, да кажем това или онова. Това е единственото, което е в наши ръце. Свободата да избереш е огромна мощ. И принципно Бог иска от нас да правим правилния избор, а той е изборът на любовта, да подхождаме и избираме винаги през любовта и през Бога. Ако така гледаме на нещата, ще е абсурдно да има омраза.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dua3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики