Мобилно меню

4.7777777777778 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (18 Votes)
1_8.jpgПриемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 г. може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно извоювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Уставът на БПЦ е окончателно приет на 3 януари 1951 г., когато на свое заседание Синодът взима решение той да започне да бъде прилаган. Около него има доста странни факти – в самия устав никъде не е споменато кога точно влиза в сила, като в някои публикации само се споменава, че е изработен през 1950 г. Действително, Уставът е утвърден от Църковно-народния събор през 1953 г., но този събор е свикан в изпълнение именно на този устав. Още по-интересен от гледна точка на отношенията между Църква и държава в този момент е фактът, че на следващото заседание на Св. синод на 4 януари 1951 г., по всичко изглежда – под натиска на държавата, оставка подава наместник-председателят на Синода до този момент, митрополит Паисий Врачански, който е заменен от Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил.

БПЦ „може да бъде народно демократическа църква”

Концепцията за отделяне на Църквата от държавата, която продължава активно да се използва и в момента, се появява именно в този период и по същество представлява евфемизъм, с който се оправдават репресиите на държавата срещу различните вероизповедания и най-вече срещу Православната църква. В по-широк контекст смисълът и целта на тази концепция се състои в това Църквата да бъде маргинализирана и изолирана от обществото. На практическо равнище идеята за „отделяне на Църквата от държавата” намира израз в приемането на няколко юридически акта, които оформят правната рамка, в която живее Църквата през комунизма. Тази формулировка като декларация е възприета в т.нар. Димитровска конституция, приета на 4 декември 1947 г., а реални измерения придобива в приетия на 24 февруари 1949 г. и изменен с Указ от 30 декември 1950 г. нов Закон за изповеданията[1]. Законът се състои от 32 члена, като в началото на всеки член се прокламират добре звучащи либерални принципи, които във втората част на същия член се ограничават чрез въвеждането на конкретни условия. Новото във философията на този закон е въведеното фактически противоречие между изповеданията и „добрите нрави”, като на няколко места е записано, че в своята дейност изповеданията не могат да нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави”. Законът съдържа и някои юридически бисери, като в неговия последен член е записано, че „настоящият закон отменя всички закони, устави, правилници, наредби и пр., които му противоречат”, без въобще да ги конкретизира, като в обхвата на този текст попада и старият Екзархийски устав. Въпреки всички тези недомислия обаче стойността на този закон не може да бъде подценявана, тъй като той остава в сила до края на комунистическия период, а единствената фактическа промяна става чрез нова Инструкция за неговото приложение, утвърдена през 1977 г. Законът припознава БПЦ като „традиционно изповедание на българския народ” и на тази основа прави заключението, че „по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народно демократическа църква” (чл. 3). В своята дейност изповеданията се ръководят от своите канони, ако те не противоречат на „законите, обществения ред и добрите нрави”, и от устави, които се одобряват от Министерския съвет или упълномощен от него представител, т.е. от Дирекцията на изповеданията. Особено важен е член 12 на Закона, който дава право на директора на изповеданията да отстрани временно от длъжност или да уволни свещенослужители, които нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата” – член, който е широко прилаган през следващите години.

Приемането на този Закон е формалното основание държавата да поиска от Синода да изработи нов устав на Църквата. За това съществуват и редица реални причини – вдигането на схизмата с Вселенската патриаршия и признаването на автокефалния статут на Българската екзархия (22 февруари 1945 г.), както и необходимостта от започване на процедура за свикване на Църковно-народен събор, на който да бъде възстановена Българската патриаршия и да бъде избран патриарх.

Проекти за нов устав съществуват още от предходните години, но същинските преговори по предложения от Синода проект се провеждат през втората половина на 1949  и през 1950 г. Правителството настоява въпросът да приключи в рамките на няколко месеца, но вместо това преговорите се проточват повече от година, в резултат основно на непримиримостта на Синода. Преговорите се водят в контекста на най-масовите репресии на държавата над Църквата, които се провеждат от края на 1948 г. и през цялата 1949 г. В този период е извършено „каталогизиране” на всички енорийски свещеници в страната, като те са разделени на 5 групи в зависимост от отношението им към “народната власт”; тази стъпка е последвана от масови арести на свещеници (именно в този период и следващите няколко години в затворите по различни причини и срокове са вкарани около 10% от енорийските свещеници); през тези години е въведена и практиката местните власти и комитети на Отечествения фронт да издават характеристики на всички свещеници, включително на всички кандидати за обучение в духовните училища. През 1949 г. се засилва и активността на Свещеническия съюз – доминиран от близки до комунистическата партия свещеници, той издига лозунга за „демократизиране” на Църквата, включително и като поставя някои очевидно неканонични искания.

„Обезателно да се проведе съкращение на епархиите”

В този контекст по-добре могат да бъдат разбрани радикалните идеи, които държавата развива за „демократизацията” на Църквата, фокусирани най-вече върху подмяната на т.нар. „реакционно” настроени митрополити. Основен спорен въпрос, около който се концентрират преговорите по устава, е въпросът за неговия обхват – позовавайки се на устава на Руската църква, държавата настоява това да бъде кратък устав, което ще даде възможност повечето бъдещи проблеми да бъдат решавани по пътя на прецедентите. На второ място това е темата за правомощията на Светия синод и свързаният с него проблем за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите.

Един от показателните примери за идеите, които циркулират из различни държавни институции за „демократизирането” на Църквата, е докладът на помощник-министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политическото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 г.[2] . В него се прави изводът, че БПЦ в този момент се явява „едно от главните реакционни гнезда”, което налага необходимостта да бъдат взети специални мерки за „превръщането й в народно-демократична църква”. Документът изброява редица конкретни обвинения към членовете на Синода и заключава, че те са въплъщение на „монашеската олигархия, която е задушавала всяка жива и свободна мисъл, вкопавайки я в някакви канони, които всъщност никой не е спазвал, а най-малкото владиците”.

В този контекст Йонко Панов предлага няколко конкретни мерки, които биха довели до демократизирането на Църквата:
 
„Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към ОФ власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество. 

Да се отстранят отначало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията.
Това може да стане по три безболезнени начина:
а) чрез съкращаване на епархиите по бюджетни съображения;
б) да се приложи пределна възраст за служба и за митрополитите, т.е. за всички граждани на републиката;
в) или да бъдат сведени до положението да си подадат оставка и излезат в почивка – с медицинско. Тоя начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи данни да сторят това”.

Второто предложение е да се внуши на Св. синод да разработи „нов, малък, демократичен устав” и след това да пристъпи към избора на патриарх. Също така докладът настоява „обезателно да се проведе съкращение на епархиите. Сега са 11, да се намалят на 6, по-късно на 3. Това може да стане по бюджетни причини”.

Същия месец със сходни предложения излиза и Министерството на външните работи. На 21 юли 1949 г. помощник-министърът на външните работи Сава Гановски предлага на Политбюро на ЦК на БКП да одобри смяната на главния секретар на Св. синод архимандрит Симеон („мрази комунистите и не се поддава на преориентация към Отечествения фронт”) и протосингела на Софийската митрополия архимандрит Мирон („един от най-злостните и открити врагове на Отечествения фронт”)[3]. В същата преписка се намира и вероятно най-неприятният документ, написан от държавната администрация на комунистическа България по отношение на висшето духовенство на БПЦ. Озаглавен „Кратки характеристики на лица, играещи важна роля в ръководството на Бълг. правосл. църква” и без да носи нечий подпис, документът подробно описва политическите позиции на всички членове на Синода, като обръща специално внимание на техните човешки слабости, описани в чужди на бюрократичния стил детайли.

„Трябваше да се ограничи владишкият абсолютизъм”

Продължителните консултации през 1949 и 1950 г. водят до изработване на един консолидиран вариант на Устава към началото на октомври 1950 г., без обаче да са разрешени някои от основните спорни въпроси[4]. От проучените до този момент документи може да се каже, че държавата е била решена да приключи с този въпрос колкото се може по-бързо, което е основната причина тя да се откаже от някои от най-радикалните си искания. В началото на октомври 1950 г. е проведена среща на директора на изповеданията Павел Тагаров с излъчените от Синода представители, митрополитите Йосиф Варнеско-Преславски и Климент Старозагорски, на която държавата е настояла за ускорено приемане на устава от Синода и е изложила своите искания. От косвени данни става ясно, че в този период представители на Синода са имали среща и с министъра на външните работи Минчо Нейчев, на която той е поел ангажимент в проекта за устав повече да не се внасят радикални промени.

Заключителният етап от преговорите е отразен в няколко документа на Дирекцията на изповеданията от края на 1950 г., в които се прави анализ на целия преговорен процес. Особено показателна е Докладната записка на директора на изповеданията Павел Тагаров до министъра на външните работи Минчо Нейчев от 27 октомври 1950 г.[5] . Документът е важен както с конкретиката си, така и с цялостната си философия, от която става ясен начинът на мислене на държавата към Църквата. Основната цел на документа е да обясни на министъра на външните работи причините, поради които преговорите са се забавили толкова много – това се е наложило заради сложността на материята и „особената упоритост на Синода”. В увода подробно са аргументирани причините, поради които държавата все пак е трябвало да се съобрази с каноните на Църквата:

„Както е известно, църквата, и като организирана даденост, и като идейна вероучителна система, се явява един отдавна изживял времето си институт. Основата на устройството и управлението на църквата са каноните. Това са решенията и постановленията на т.н. 7 вселенски и 14 поместни събора, които са заседавали между 325 и 787 години от нашата ера, т.е. в една епоха, коренно различаваща се от днешното време. Догматиката пък на Българската църква представлява сбор от всички древни идеалистически философски течения, които нямат нищо общо със съвременната наука и с марксическата философия….

Много от тези „неизменни” и „вечни” канони, бидейки в явно противоречие с порядките на нашия живот, трябваше да претърпят известни изменения при инкорпорирането им в устава. Тук именно бе и трудността. Св. Синод, желаейки да запази … ненакърнени феодалните права на епархийските митрополити (духовните князе), зае позата на ревностен пазител на „свещените”, „боговдъхновените” и „вечните” канони на църквата…

Трябваше обаче да се ограничи владишкият абсолютизъм, а и църквата, като една даденост в живота, макар и да е креация на други, много ранни, обществени и икономически условия, трябваше да се нагоди колкото се може повече към днешното време”.

От този документ става ясно, че основната стратегия на Синода по време на преговорите се е състояла в това Уставът да бъде максимално широк и подробен, което да ограничи възможностите за негова промяна в бъдеще. Същевременно част от конфликта между Църквата и държавата, без никаква ирония, се състои именно по въпроса за демократизирането на Църквата. По всичко изглежда, че висшето духовенство, уповавайки се на принципа за пожизненост и несменяемост, е искало да концентрира максимално много права в ръцете на Синода като гаранция срещу бъдещи намеси на държавата. Особено показателно в това отношение е искането на Синода да има право на вето върху решенията на Църковно-народния събор. След дълги преговори се е приел компромис, според който Синодът ще има право на вето върху въпроси от „догматичен, канонически и богослужебен характер”. Като се имат предвид неканоничните искания, издигнати в този момент от правителството и от Свещеническия съюз, може да се твърди, че опасенията на Синода не са били лишени от основание.

Като опит за „демократизиране” на Църквата се разглежда и искането на държавата патриархът да бъде избиран „направо от събора из средата не само на епархийските митрополити, но и измежду лицата с архимандритски и епископски чин”, което категорично е било отхвърлено от Синода. В крайна сметка държавата приема искането на Синода той да предлага трима кандидати за патриаршеския престол из средите на митрополитите, които след това да бъдат представени за одобрение в Министерството на външните работи[6]. Спорен е и въпросът за избора на митрополити, като Дирекцията твърдо настоява за митрополити да могат да бъдат избирани не само епископите, каквото е становището на Синода, а също и архимандрити. Това искане обаче е неканонично, тъй като архимандритите не са ръкоположени за епископи и по тази причина нямат право да заемат митрополитска катедра. По време на преговорите Дирекцията оттегля последното си искане, но в документа изрично се отбелязва, че тя се надява въпросът да бъде решен благоприятно на предстоящия Църковно-народен събор. В крайна сметка по темата е постигнат компромис, като в Устава на БПЦ е вписано, че заварените при приемането на устава архимандрити могат да се кандидатират за митрополити, „ако средното или висшето им образование е православно богословско”.

Един от важните спорни моменти е и искането на държавата уставът формално да регламентира нейното право на намеса при изборите на висшето духовенство, както и за правата и функциите на Синода. В началото на преговорите Дирекцията на изповеданията е настоявала тя да издава „указ и заповеди за утвърждаване на някои длъжности лица, като патриарх, митрополит, архиерейски наместници и др., с оглед по-добрия подбор на лицата за тези длъжности”. В крайна сметка Дирекцията се отказва от тези искания, тъй като посочения чл. 12 на Закона за изповеданията й дава достатъчно правомощия в това отношение, а и в Устава в крайна сметка е записано, че всички тези лица трябва да се ползват с „доверието на правителството”. Дирекцията е отстъпила и от първоначалното си предложение „да има само намален състав на Синода, като веднъж в годината всички епархийски архиереи могат да се събират на годишно архиерейско събрание”.

Въпреки тези отстъпки Дирекцията отчита задоволство от постигнатото в преговорите, тъй като в проекта на Устава са били запазени редица положения, които да гарантират „възможността в управлението на църквите да вземе участие и мирският елемент”. В характерния си бюрократичен стил обаче тази докладна спестява някои от другите неуспехи на Дирекцията по време на преговорите, информация за които дава Протоколът от разискването на последния вариант на Устава, проведено в Дирекцията на 29 декември 1950 г.[7] . Заседанието съдържа и имената на експертите, които са участвали от страна на държавата в преговорите – освен директора Павел Тагаров в този екип участват съветникът в Народното събрание Любомир Радуилски, юридическият съветник при Министерството на външните работи Едуард Арие и експертът от Министерския съвет Асен Евлогиев. Всъщност най-големият неуспех на Дирекцията, който косвено се признава в този Протокол, е обемът на новия устав – докато Уставът на БПЦ се състои от 242 члена с многобройни алинеи, действащият в този момент Устав на Руската православна църква се състои само от 44 члена. Причината за това ясно се съзнава от комисията:

„Явно е тук намерението на Св. Синод, щото с одобрението на устава да се потвърдят от страна на Правителството и най-малките права на църквата, такъв един подробен устав, безспорно, би ограничил каквато и да било намеса от страна на Правителството в църковните работи”.

По настояване на Тагаров обаче Комисията не се е впуснала в съкращаване на Устава, тъй като това би довело до нов цикъл от преговорите. Същият аргумент надделява, за да не се вземе под внимание следната забележка на Комисията по отношение на Синода:
 
При преглеждането на устава комисията долови явната тенденция да управлява църквата самостоятелно, като намесата на Дирекция на изповеданията е предвидена само в онези случаи, които самият закон за изповеданията визира”.

Като се позовава отново на руския пример обаче, Комисията твърдо настоява в Устава да не бъдат записани поименно отделните епархии, защото при вписване на имената на епархиите и спазване на принципа на пожизненост на митрополитите „някакви съществени промени в състава на Върховната църковна управа не могат да се очакват”. На това заседание Комисията поставя и най-важния въпрос, който до този момент се премълчава в официалните документи по подготовката на Устава – въпросът за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите:

„Съгласно чл. 54 служението на митрополита е пожизнено и преместването на митрополит от една епархия в друга е забранено. Такъв текст липсва в устава на Руската православна църква… Може да се каже, че само нашата църква държи неотстъпно за пожизнеността и несменяемостта на епархийски митрополити. Това положение до голяма степен ограничава възможностите за правителството да върши каквито и да било по-съществени промени в състава на върховната църковна управа”.

Комисията предлага редица други по-маловажни промени в Устава. Мнението на Комисията и становището на Дирекцията на изповеданията очевидно се разминават,  тъй като с писмо от 31 декември 1950 г. Дирекцията утвърждава последния вариант на Устава, предложен от Св. синод, без да предлага споменатите в Протокола искания на Комисията. В крайна сметка уставът влиза в сила на 3 януари 1951 г., което отваря пътя към свикване на нов Църковно-народен събор. Бързането на държавата Уставът да бъде приет в кратки срокове може да бъде обяснено с факта, че няколко месеца по-късно са проведени изборите за църковни настоятелства (27 май 1951 г.), последвани от избори на епархийски избиратели (30 септември 1951 г.) и на членове на епархийските съвети и на Църковно-народния събор (30 март 1952 г.). В архивите са запазени инструкциите на Дирекцията на изповеданията до местните власти и комитети на Отечествения фронт как да бъдат организирани всички тези избори и кои кандидати да бъдат подкрепени. А това дава възможност на държавата да бъде уверена, че на предстоящия Църковно-народен събор ще бъде избран митрополитът, който ще „вземе по-големи ангажименти, че ще демократизира църквата”[8].

Така утвърденият нов Устав на Българската православна църква е резултат от доста труден компромис, а като се има предвид историческият момент на неговото изработване, той може да се квалифицира като относителна победа на Синода. Новият устав не може да спре процеса на налагане на държавния контрол над Църквата, но при всички случаи успява да го ограничи и да предпази Църквата от налагането на някои очевидно неканонични искания на държавата. Най-важното е, че все пак този Устав запазва стабилността на Св. Синод и ограничава възможностите за масова смяна на митрополити, каквито мерки държавата е било склонна да приложи. А това от своя страна гарантира известна приемственост и съхраняването на църковната традиция от предходния период, доколкото последният, квалифициран като „реакционен” митрополит Йосиф Варненски почива през 1988 г. – макар и изолиран, дори през 80-те години неговото влияние в Синода не се поставя под съмнение от никого. Историята на приемането на Устава на БПЦ от началото на 1951 г. частично може да обясни и причините, поради които висшето духовенство и в момента изпитва резерви към исканията за „демократизация” на Църквата, като следствие от „отделянето на Църквата от държавата”.
 
Текстът е публикуван в: Християнство и култура, 3 (38), 2009, с. 25-32.
 

[1] Закон за изповеданията (приет от ВНС на 24. ІІ. 1949 г., ДВ, бр. 48 от 1. ІІІ. 1949 г., изменен с Указ № 690 от 30. ХІІ. 1950 г., Известия, бр. 1 от 2. І. 1951 г. АМВнР, фонд 10, оп. 4, а. е. 78, както и фонд 10, оп. 9, а. е. 244.
[2] АМВнР, фонд 10, опис 9, а. е. 266а
[3] АМВнР, фонд 10, оп. 9, а. е. 316а
[4] За повече подробности по началния етап на преговорите виж в: Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация (1944 – 1953), Изд. Фондация „Демос”, Силистра, 2002 г., стр. 302-316.
[5] АМВнР, Фонд 10, опис 4, а. е. 4.
[6] Пак там. Текстът от Устава по този въпрос в крайна сметка добива следния вид:
„Чл. 20 (параграф втори) За станалия избор се вписва изложение в кондиката на Св. Синод и веднага след това Св. Синод съобщава писмено на министъра на външните работи имената на избраните трима достойни за патриаршеския престол митрополита, за да се произнесе, съгласно чл. 15, т. 5 от настоящия устав, радват ли се на доверието на правителството” .
[7] АМВнР, Фонд 10, опис 4, а. е. 4.
[8] Цитатът е от вече посочения доклад на ген. Йонко Панов,  АМВнР, фонд 10, опис 9, а. е. 266а.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3yha 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.