Настоящата статия е опит да бъде съставен списък на репресираните свещеници от началото на месец септември 1944 г. до края на 40-те години на ХХ век, когато репресиите на тоталитаризма са били най-силни. Списъкът е нескромна претенция от страна на автора да бъде поставен въпросът за реабилитация на пострадалите духовници от страна на българската историография и оттам да се повдигне в обществото въпросът за канонизацията на православните духовници, пострадали през комунизма. Римокатолиците вече канонизираха своите светци и издадоха немалко книги за събитията след 1944 г., а протестантите ревниво пазят паметта за техните мъченици. Редно е и Българската православна църква да предприеме действия за запазване на обществената памет относно историята на комунизма в България. Руската православна църква също канонизира своите репресирани духовници след 1917 г. и, ако се съди по влиянието, което Руската църква има над българската, то и в България в скоро време ще се предприемат действия по канонизацията на загинали свещеници и миряни. Затова издирването на данни за репресиите над духовенството и Църквата тепърва предстои и настоящата статия един ден несъмнено ще бъде недостатъчна, за да се установи истината около страшните събития от 40-те и 50-те години на ХХ в.
Историята на Българската православна църква е много интересна и пълна със събития. Църквата от Възраждането до 1944 г. е била пазител на националната идентичност и основен фактор в образованието на българите. Църквата е участвала сериозно във формирането на държавната идеология до налагането на комунизма в България. Затова съвсем естествено е, че идеологически обоснованите репресии след преврата от 9.9.1944 г. ще бъдат отправени и срещу Църквата. Факт е, че саморазправите, отвличанията, побоищата, убийствата без съд и издевателствата над свещеници и духовници започват веднага, след като в страната се разнася вестта за преврата на 9.9.1944 г.
Това явление се доказва от писмо с изх. № 1601 от Софийска света митрополия до министъра на вътрешните работи. В писмото се казва следното:
Господине министре,
Св. Софийска митрополия има сведения, че органите на ОФ в някои села са арестували и задържали енорийски свещеници от богодарованата ни епархия, които са били обвинени за противодържавна и фашистка дейност.
Смятаме за нужно да Ви припомним, г-не министре, повеленията на Екзархийския устав, чл. чл. 161, 162 и 163, според които духовните лица могат да бъдат задържани само от епархийска духовна власт и съдени с разрешение от Епархийския архиерей, обаче те биват задържани на място, също посочено от Епархийския архиерей, и са на разположение на властите при поискване за следствие.
Съобщаваме Ви горното, за да бъдат избегнати евентуални грешки и нежелани инциденти.
Ваш молитствувател
Софийски митрополит
+Стефан
Ударите върху Църквата от страна на атеизма на комунистите обаче се провеждат в цялата страна, като основен критерий за “революционното възмездие” е сътрудничеството със старата власт. Затова онези духовници, които са имали досег с върховете на обществото преди 9.9.1944 г., стават пръв обект на репресии. Такъв е примерът със съдбата на архимандрит Ириней, протосингел на Софийската света митрополия, безследно изчезнал след 20.9.1944 г.
Данните в архивите, макар и кратки, разказват за много духовници, които са били обект на репресии. Така например, задържан от органите на властта е свещеник Страхил Сотиров Илиев от гр. Брезник, по-късно обявен за безследно изчезнал. Арестуван е и енорийският свещеник Георги Йорданов Кирилов, служащ в храм “Св. Дух” в квартал Надежда на столицата. На 25.11.1944 г. по решение на местни активисти е убит без съд и присъда отец Лука Радев Юруков от гр. Панагюрище. През месец октомври 1944 г., без да се знае точната дата, от преминаващи ударни групи на новата власт в с. Негованци, Радомирско, късно вечерта по обвинение във “фашизъм” са убити и заровени в нивите край селото свещениците Йордан П. Иванов и Атанас Димитров. На 17.9.1944 г. 32-годишният протосингел на Видинска св. митрополия архимандрит Паладий е заловен от разгневени бивши партизани. Младият духовник е бит, измъчван нечовешки и накрая изгорен жив.
Повече от 100 свещеника са съдени от Народния съд, част от които са осъдени задочно, защото вече са били убити или са били с неизвестна съдба. В архивите се споменават “13 ликвидирани”, т. е. с изпълнени присъди от трибуналите. В отделни архивни единици съвсем накратко се споменава софийският свещеник Кирчев, ликвидиран без съд и присъда на 9.9.1944 г. На 22.9.1944 г. в местността “Сименов мост” в дефилето на р. Въча, над гр. Кричим, е разстрелян и после изгорен свещеник Стефан Попвасилев от гр. Перущица.
Свещеник Петър поп Иванов в с. Саранци, Новоселско (по старото име на гр. Елин Пелин - Новоселци, б. р.), през месец септември 1944 г. е бил отвлечен и убит в околностите на селото въпреки напредналата си възраст – 72 години. На 18.9.1944 г. безследно изчезва свещеник Евстатий П. Витошки, предстоятел на храм “Св. Богородица”, старинен “Св.Николай Чудотворец”, изграден през ХІ-ХІІ век и известен в България и чужбина като “Боянската черква”, паметник на културата и музей от световно значение. Нарочен за ликвидиране от партизаните и задържан в първите дни след 9.9.1944 г. е бил и епископ Партений (тогава още архимандрит - б. р.), член на мистичното народностно общество “Бог и България”, арестуван след 9.9.1944 г., но успява да избяга от плена в Неврокоп и заминава в София, където екзарх Стефан І го укрива, назначавайки го на служба в митрополията.
В списъка на репресираните духовници, жертва на саморазправите без съд и присъда, могат да бъдат прибавени:
Свещеник Петър Дивизиев от Разлог, жестоко убит след 1944 г., когато в Пиринския край са арестувани 45 свещеника.
Свещеник Никола Пешев Миленков от с. Подгоре, Белоградчишко, осъден от Народния съд и обесен.
С решение на Народния съд в гр. Оряхово от 15.2.1945 г. е осъден на смърт и разстрелян свещеник Цветан П. Христов от с. Крушовица, Оряховско.
Свещеник Борис Делев от с. Батак, Пещерско, намерен обесен в дома си на 21.2.1945 г.
Свещеник Стефан Минков Тафров от с. Зелениково, Пловдивско.
Мъчени, убити и “ликвидирани”, по специфичната терминология на "революционерите", са и духовниците:
Иван Ангелов от гр. Ловеч, Васил Вълков от Горни Дъбник, Плевенско, Стефан поп Христов от с. Загорци, Новозагорско, Атанас Янев от с. Срем, Елховско, Николай Йотов от с. Долни Дъбник, Плевенско, Иван Ал. Камберов от с. Осоица, Новоселско (т. е. Елинпелинско - б. р.), Борис Вълканов от Св. Кирилово, Старозагорско, Иван Н. Цанков от с. Борисово, Поповско, Никола Т. Калайджиев от с. Опълченец, Чирпанско, Петър Киселов от с. Енчовци, Дряновско, Никола поп Тасев от с. Ново село, Казанлъшко, Андон В. Андонов от с. Брястово, Хасковско, Иван К. Попов от с. Мъдрец, Харманлийско, Иван В. Дреновски от с. Бресница, Белослатинско (името на селото или общината вероятно е сгрешено - б. р.), Стефан Георгиев от с. Попица, Белослатинско, Димитър И. Петров от с. Златош, Кюстендилско, Василий Дочев от с. Саламаново, Шуменско, Христо Н. Стоименов от с. Рашка Гращица, Кюстендилско, Андрей И. Стаменов от с. Горна Малина, Новоселско (т. е. Елинпелинско - б. р), Съби Кривошиев от гр. Севлиево, Иван Ангелов Иванов от гр. Ловеч, Димитър Гогев Рублев от с. Жиленци, Кюстендилско, Кирил Минчев Димитров от с. Дебели Лак, Радомирско, Петър Ст. Киселков от гр. Трявна, Никола Вълков Георгиев от с. Верен, Чирпанско, йеромонах Кирил Григоров Дудевски, игумен на манастира в гр. Сопот.
Най-известният пример за репресиран духовник е Неврокопският митрополит Борис, убит през 1948 г.
От малкото публикации по въпроса за репресиите на тоталитарната власт над Църквата и от малкото данни, запазени в архивите на МВР и Държавния архив, се вижда, че ударът върху Църквата е бил много силен. Какъв точно е бил той и докъде се простира мащабът на репресиите над духовенството, ще бъде уточнено от следващи публикации.
Из книгата “Православието и комунизмът в България 1944-1960 г.”
