Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Държавна сигурност в Св. Синод: статистика, тенденции, изненади

Сряда, 13 Юли 2016 Написана от Момчил Методиев

M MetodievПроверката на Комисията по досиетата от януари 2012 г. показа, че сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност в Св. Синод на БПЦ са 11 от 15 митрополити или 73% от общия състав.[1] Мнозина бяха неприятно изненадани от тези резултати, тъй като във всички останали институции, с изключение на Министерството на външните работи, броят на сътрудниците се оказа около 10%. Безспорно проверката на ръководното тяло на Църквата бе насочена към ограничен кръг лица и показа моментна снимка, отнасяща се към началото на 2012 г., но това не промени общото тягостно усещане. Разкритията предизвикаха огромно медийно и обществено напрежение и наложиха мнението, че Българската православна църква и по-конкретно нейното ръководно тяло – Св. Синод, е била „превзета” от Държавна сигурност. Макар да стана ясно, че оповестените досиета разкриват различни житейски истории и различна степен на сътрудничество, се затвърди убеждението, че след като броят на сътрудниците през 2012 г. е бил толкова висок, той е бил такъв и през предходните десетилетия. В следващите месеци и години дебатът сякаш затихна, главно поради нежеланието на архиереите да вземат участие в него, но темата за проникването на Държавна сигурност в средите на висшето духовенство продължи да занимава и тормози общественото съзнание и църковната съвест.

Всъщност проблемът заслужава по-дълбоко изследване, тъй като някои въпроси останаха в сферата на предположенията. Дали проверката, оповестена в началото на 2012 г., е представителна за цялата Православна църква и целия комунистически период? Макар да изглежда ненаучен и опростенчески, в общественото съзнание продължава да стои въпросът дали БПЦ трябва да бъде причислена към „жертвите” на комунистическия режим, или е по-скоро част от неговите „сътрудници”? Дали тя е била превърната в казионна организация (подобно на БЗНС, получило правото да съществува като присъдружна на БКП партия в името на запазване на многопартийната фасада на режима), или е успяла да запази в рамките на режима относително автономен живот?

Тези въпроси предопределят и интереса към съдържанието на разработките на Държавна сигурност не само по отношение на действащите митрополити, но и към покойните архиереи, които са били част от църковното ръководство в годините на комунизма. Запознаването с тези досиета и разработки дава отговори на въпросите, които останаха без отговор в публичното пространство. Какъв е процентът на сътрудниците на Държавна сигурност в Св. Синод на БПЦ? Кога Държавна сигурност „превзема” Синода, ако това наистина е вярно? Какъв е смисълът Държавна сигурност да поддържа толкова висок процент сътрудници, след като и с много по-малко помощници тя би могла успешно да влияе върху църковната политика?

Настоящата статия е написана след запознаване с наличните досиета и разработки на всички архиереи, които са били митрополити, съответно членове на Св. Синод на БПЦ, от 9 септември 1944 г. до 17 януари 2012 г. (датата на оповестяване на проверката на Комисията по досиетата). Става дума за общо 39 души, като започнем от най-стария архиерей към 9 септември 1944 г., избрания на 26 октомври 1914 г. Видински митрополит Неофит (починал през 1971 г.), и стигнем до последния избран митрополит (на 24 януари 2010 г.) преди проверката на Комисията по досиетата – Амвросий Доростолски. Самата проверка на Комисията, оповестена в началото на 2012 г., обхваща 15 души, като към този момент най-възрастен е патриарх Максим, избран за Ловчански митрополит на 20 ноември 1960 г., а най-млад е митрополит Амвросий. Единствените архиви, до които в момента нямаме достъп поради наличието на лични данни, са евентуалните разработки срещу Ловчанския митр. Гавриил и Доростолския митр. Амвросий – проверката на Комисията показа, че те не са били сътрудници, но е много вероятно първият да е бил обект на разработка, която може да бъде прочетена само с неговото писмено съгласие. От всички тези 39 духовници само трима са останали встрани от Държавна сигурност, те нямат агентурни досиета, нито за тях има разработки – това са Старозагорският митрополит Климент, Сливенският митрополит Никодим и Ловчанският митрополит, по-късно Български патриарх, Максим.

Целта на настоящата статия не е да дискутира отделни житейски съдби, някои от които са наистина драматични. Това следва бъде предмет на по-задълбочено биографично изследване. Задачата ѝ е да проследи тенденциите и динамиката в отношението на комунистическата държава към БПЦ и нейните архиереи чрез предоставяне на статистически данни за абсолютния брой и процента на сътрудниците и обектите на Държавна сигурност. В тези данни се спазва методологията, използвана при проверката на Комисията по досиетата, но тя е пренесена към по-ранните години на прехода, а и към периода на комунизма. Правя това с ясното съзнание, че статистиката не може и не бива да измества въпроса за личните съдби, но и с надежда, че тези статистически данни могат да дадат отговор на все още неизяснени въпроси.

При изготвянето на настоящата статистика са взети предвид не само датата на избор на даден член на Св. Синод (избора му за митрополит), но и датата на неговото привличане за сътрудник. Уточнението е необходимо, макар че през целия период на комунизма случаите, в които за сътрудник е привличан вече действащ митрополит, са само три. Под „сътрудник” се разбира лице, регистрирано като такова в картотеката на Държавна сигурност. Въпреки споровете доколко достоверна е информацията, която се съдържа в архивите на Комисията по досиетата, тази методология следва убеждението, че това е единствената научно и обществено валидна класификация на сътрудниците на Държавна сигурност. Още повече че архивите на архиереите също не са запазени изцяло, унищожени са както досиета на сътрудници, така и разработки срещу обекти. И в двата случая обаче става дума по-скоро за изключения, макар унищожените досиета на сътрудници да са повече от унищожените разработки.

Наред с това наличните документи отразяват няколко гранични ситуации, които маркират моралната отговорност на изследователя при употребата на тези документи. Най-показателна в това отношение е историята на епископ, избран за митрополит в началото на 70-те. Той е осъден от Народния съд и лежи в затвора след 9 септември 1944 г. След излизането му от затвора на три пъти е правен опит за неговото вербуване, в единия от случаите архивите регистрират подробно принудите и заплахите, на които е бил подложен. В резултат на това той подписва декларация за сътрудничество, но веднага след това е „изоставен”, тъй като отказва сътрудничество и не е регистриран в картотеките на Държавна сигурност, която отбелязва в своите справки, че както при „подготовката, така и по време на самата вербовка са допуснати грешки и грубости, които несъмнено са дали отражение на поведението му”.[2] След този епизод той продължава да бъде обект на разработка още дълги години, съответно неговият случай е отразен в статистиката на разработваните, а не на сътрудниците на ДС.

И последното необходимо уточнение е, че приложеният статистически метод е валиден единствено по отношение на Българската православна църква, тъй като в случая става дума за ограничен и обозрим от изследователска гледна точка обем от данни. Трябва да се има предвид, че поради пожизнения статут на митрополитите броят на титулярите на една катедра се ограничава най-много до трима, а задължителното изискване към архиереите да бъдат монаси значително стеснява възможните кандидати за архиерейско служение. Това улеснява както съвременния изследовател, така и оперативните работници, тъй като за Държавна сигурност главната слабост на Църквата са крайно ограниченият в абсолютни цифри брой на потенциалните архиереи и бавното израстване в църковната йерархия. Поради тези причини резултатите от активността на Държавна сигурност дават своето отражение десетилетия по-късно, което би трябвало да се има предвид при анализа на отношенията между Църква и държава по времето на комунизма.

И така, какви са данните за обектите и сътрудниците на ДС от началото на комунизма до 2012 г.? Тенденцията е проследена, като се посочват данните от началото на комунизма до 2012 г. – за основен маркер се използва началото на всяко десетилетие, но се посочват и данните за няколко ключови години в историята на Църквата. В първата колона на представената таблица е посочен броят на епархиите, във втората – броят на митрополитите (в някои периоди той е различен), а след това е представен абсолютният и относителен (в проценти) брой на сътрудниците и обектите на ДС.

Година Събитие Епархии Брой митрополити (членове на Св. Синод) От тях агенти (брой, %) От тях обекти (брой, %)
1950 г. 10 9[3] 0 (0) 9 (90%)1
1953 г. Избор на патриарх Кирил 11 10 1 (10%) 7 (70%)
1960 г. 11 10[4] 1 (10%) 7 (70%)
1967 г. Създаване на Шесто управление 12 11[5] 1 (9%) 7 (64%)
1971 г. Избор на патриарх Максим 12 11 2 (18%) 5 (45%)
1980 г. 12 12 5 42%) 5 (42%)
1986 г. Създаване на Западноевропейската епархия 13 13 7 (54%) 5 (38%)
1989 г. Падане на комунизма 13 13 8 (62%) 4 (30%)
1994 г. Избори на нови митрополити в разгара на разкола 13 13 10 (77%) 2 (15%)
1998 г. Всеправославен надюрисдикционен събор (създаване на Плевенската епархия) 14 14 11 (78%) 2 (14%)
2004 г. Край на разкола 15 15[6] 11 (73%) 2 (13%)
2012 г. Решение на Комисията по досиетата 15 15 11 (73%) 0

Как трябва да бъдат интерпретирани наличните данни? Изненадващо е, но според тях пикът на сътрудниците на Държавна сигурност в Синода е не в годините на комунизма, а в периода 1994–1998 г., като техният процент остава почти непроменен до 2012 г. Диаграмата ясно показва, че сътрудниците на ДС в годините на прехода надвишават броя на сътрудниците във всеки момент от комунистическата епоха. От посочените данни се вижда, че моментът на обръщането, в който процентът на агентите надхвърля процента на обектите, настъпва едва през 1980 г. – по случайност това става, когато за нов Сливенски митрополит на мястото на покойния Никодим е избран епископ Йоаникий, привлечен за сътрудник първоначално на Окръжното управление в Сливен, а след това – на 17 февруари 1977 г. – на централното Шесто управление.

Като известна изненада могат да се приемат и данните за относително слабото представителство на Държавна сигурност в Св. Синод в периода до 1971 г. Всъщност през 50-те и 60-те години Държавна сигурност разполага само с един сътрудник в Св. Синод, докато в същото време огромното мнозинство от синодните членове са обекти на репресивните служби. Този единствен сътрудник е Неврокопският митр. Пимен[7], а показателен за неговия изключителен висок агентурен статус е фактът, че неговите водещи офицери неизменно са сред началниците на структурите, които се занимават с Църквата в този период. През втората половина на 60-те години негов водещ офицер е началникът на отдел 08 Иван Димитров, който впоследствие става заместник-началник на Шесто управление. В кадровото дело на Димитров е посочено, че той лично ръководи „трима от най-ценните агенти”, в друга справка пък са цитирани техните псевдоними, сред които и псевдонимът на митрополит Пимен – „Пирин”.[8] Нарастването на броя на сътрудниците започва от 1971 г. – първият след Пимен привлечен за сътрудник митрополит е Старозагорският Панкратий. Той е избран за архиерей през 1967 г., но официално е привлечен за сътрудник с псевдонима „Бойко” в 1971 г. – това е един от трите случая, когато за сътрудник е привлечен вече действащ митрополит.

Създаването на Шесто управление през 1967 г. е повратен момент, след който започва и бързото нарастване на сътрудниците в Св. Синод през 70-те, които през 1980 г. надминават броя на обектите и чийто пик е достигнат през първото десетилетие на прехода. Както се вижда и от диаграмата, това е моментът, който се нуждае от допълнително обяснение.

До 1967 г. контролът върху Българската православна църква е част от работата на големите управления на Държавна сигурност, но тя заема относително периферно място в тяхната дейност. Освен това отделението, което наблюдава духовенството, е обект на често преструктуриране. От 1952 до 1961 г. това отделение се намира в Трето управление, но през този период на три пъти се сменя отделът, в чиято структура то се намира. През 1961 г. работата по духовенството преминава към отдел 08 на Второ контраразузнавателно управление. Акцентът през тези две десетилетия пада върху контрола, а не върху стремежа за инструментализиране на Църквата. Общата нагласа към Църквата е като към потенциално враждебна, но отмираща институция, чийто най-активни представители следва да бъдат контролирани. Те наистина стават обекти на разработки, основните донесения срещу които идват или от други служители в съответната митрополия, или от служители в администрацията на Св. Синод. Сред обектите през тези две десетилетия са практически всички митрополити, избрани до 1944 г., както и една част от избраните през 50-те и 60-те години. В този период обект на активна разработка са и голяма част от по-известните епископи, които трайно се превръщат в „контингент” на Държавна сигурност, което пък прави невъзможен техният избор за епархийски архиереи. През 50-те и 60-те години контактите между държавата и Св. Синод се поддържат по пътя на официалната кореспонденция между Комитета по църковни въпроси и Св. Синод. Когато е необходимо, Комитетът се консултира по конкретни въпроси с Държавна сигурност и отстоява съвместно изработеното становище пред Св. Синод.[9]

Всичко това се променя към средата на 60-те под натиска на международни и вътрешни обстоятелства. През 1961 г. Българската православна църква става член на Световния съвет на църквите, а Българският патриарх най-сетне е признат от Вселенската патриаршия. Това води до активизиране на международните контакти и сравнително чести пътувания на архиереи извън страната, което пък води до поверяването на тези международни мисии на проверени и лоялни духовници. Неохотното признаване през 1963 г. на създателя на българската епархия в Америка и Австралия митрополит Андрей за пълноправен член на Св. Синод, както и възстановяването на дипломатическите отношения между България и САЩ през 1959 г., открива възможността за изпращане на български свещеници и духовници в Америка. От тази възможност започва да се възползва и Държавна сигурност, и по-конкретно нейното разузнавателно управление. Точно тогава, в началото на 1966 г., под прикритието на духовник в американската епархия е изпратен архимандрит Симеон, който е привлечен за сътрудник през 1964 г. и се утвърждава като една от големите надежди на българското разузнаване за навлизане във влиятелни американски среди. Пак по същото време Комунистическата партия престава да гледа на Църквата като на отмираща институция – през 1968 г. държавата е принудена под вътрешен и външен натиск да върне монашеското братство в национализирания в 1961 г. Рилски манастир, а същата година излиза и социологическото проучване „Процес на преодоляване на религиозността в България”,[10] резултатите от което са оценени като тревожни.

Съществуват и международни причини. В средата на 60-те години в Съветския съюз се появява дисидентската опасност. Доказателство за това е първият съдебен процес над дисиденти, сред които и свещеници. В структурно отношение отговорът на тази нова опасност е формирането на ново звено в КГБ – Пето управление, което поема борбата с идеологическата диверсия. Това води до възникването на същата структура в България (Шесто управление), в рамките на която се формира специален 03 отдел за работа с духовенството.

Друга причина е постепенното формиране в държавните органи на убеждението, че Църквата повишава своето влияние и авторитет и вместо да се превърне в отмираща институция, тя увеличава своите последователи и финансови постъпления. Признак за това е докладът на Комитета по църковни въпроси от 10 декември 1971 г., в който се оспорва твърдението на Министерството на вътрешните работи за „съживяването и активизирането на религиозната и църковната дейност през последните две години”. В документа Комитетът говори за „несъгласуваност” в действията на държавните институции, включително и за „произволни действия, които представляват вредна намеса във важни въпроси на провежданата към църквата политика”. Министерството на вътрешните работи е обвинено в „нелоялна междуведомствена конкуренция”, тъй като разгласява „едностранна” информация, която „може да хвърли сянка върху поведението на много хора и на църквата като институт да се лепне незаслужено етикет на реакционен политически институт”. Казано накратко, докладът е показателен за активизиране дейността на структурите на Министерството на вътрешните работи по отношение на Църквата, което пък от своя страна предизвиква недоволството на Комитета по църковни въпроси.[11]

Може да се обобщи, че създаването на Шесто управление през 1967 г. е повратна точка, след която започва активно вербуване на млади и перспективни сътрудници, които в следващите години навлизат в ръководството на Църквата като членове на Св. Синод. Критично е десетилетието на 70-те години, когато постепенно Синодът попада под контрола на Държавна сигурност, а патриархът, за разлика от предходния период, губи мястото си на основен посредник в комуникацията с държавата. Признак за това е както привличането на митрополит Панкратий през 1971 г., така и изборът през 1974 г. за нов Врачански митрополит на епископ Калиник, привлечен за сътрудник през 1968 г. Неуспехът на Св. Синод да защити избора на епископ Арсений за нов Врачански митрополит предопределя както по-голямата активност на ДС, така и слабостта на т. нар. „реакционни сили” в Св. Синод да защитят автономията на църквата. Този процес е улеснен и от разделението в Синода, провокирано от държавния натиск при избора на нов Български патриарх – въпреки че няма данни да е бил сътрудник на Държавна сигурност, патриарх Максим все пак е приеман за близък до държавата митрополит и не е припознат от „реакционното крило” на Синода като носител на антикомунистическите възгледи в Църквата.

В следващите години броят на сътрудниците на ДС нараства лавинообразно, за да достигне критично високи равнища в 1994-1998 г., което обяснява силната съпротива на мнозинството от Синода през 2012 г. срещу отварянето на досиетата. Но това все още не означава, че Църквата е била „превзета” от ДС. Забележително е, че въпреки този натиск през 1987 г. се оказва възможно за нов Пловдивски митрополит да бъде избран дългогодишен обект на ДС, какъвто е Стобийският епископ Арсений, за когото това е същинска реабилитация след загубата на изборите във Враца през 1974 г.

Следва да се допълни, че наличните данни трудно могат да докажат конспиративното обяснение за разкола в БПЦ от началото на 1992 г. Както е известно, разколът избухва през 1992 г., когато шестима митрополити излизат с искане за оттеглянето на патриарх Максим с аргумента за неговия незаконен избор през 1971 г. Това са митрополитите Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Русенски, Калиник Врачански и Йоаникий Сливенски. И до днес активно се лансира тезата, че разколът е бил иницииран от бившата ДС, като в зависимост от пристрастията тя е подозирана, че подкрепя единия от двата лагера в този спор. Наличните документи обаче не подкрепят подобно обяснение. Формално погледнато, към 1992 г. групата на подписалите искането за оттеглянето на патриарх Максим включва четирима сътрудници (единият от които – Пимен Неврокопски – е изключен като сътрудник през 1976 г.), но и двама бивши обекти на службите – Стефан Великотърновски и Софроний Русенски. Действително, Панкратий и Калиник могат да бъдат класифицирани като най-полезни за държавата членове на Синода през 70-те и 80-те, но това все още не доказва конспиративния характер на разкола, а по-скоро може да се опише като опит за „пренаписване” на биографията от близкото минало.

Групата на привържениците на патриарх Максим включва седем митрополити, от които сътрудниците на ДС отново са четирима, обектите – двама, и един, за когото архивът на ДС не съдържа никакви данни (патриарх Максим). Забележителното е, че тези двама митрополити са едни от последните обекти на Държавна сигурност, допуснати до митрополитската катедра – избраните съответно през 1971 г. Ловчански митр. Григорий и през 1987 г. Пловдивски митр. Арсений. Сред привържениците на патриарха е и Западноевропейският митр. Симеон – независимо от спорната му полза за българското разузнаване, той несъмнено е митрополитът, който подлежи на най-лесен контрол от бившите служби.

Без никакво съмнение статистическите данни за присъствието на ДС в Синода на БПЦ не са единственият индикатор за това как комунистическата държава се е опитвала да влияе на Православната църква. Но тези данни все пак са показателни до каква степен сили, стоящи далеч от църковните интереси, са присъствали в Синода.

Състоянието на агентурния апарат в Синода в началото на прехода насочва и към някои по-генерални изводи. Най-голямата изненада е, че броят на сътрудниците на Държавна сигурност продължава да нараства и в годините на прехода, вместо да намалява след края на комунизма. С други думи, поради консервативния характер на църковната институция ефектите от проникването на Държавна сигурност в долните нива на йерархията започват да се проявяват едно или две десетилетия по-късно. Това е поредното доказателство, че ако общественият натиск за отварянето на досиетата беше дал резултат в началото на 90-те години, разкритията щяха да бъдат по-малко болезнени и трудни, а оздравителният ефект – по-вероятен.

Другият по-общ извод е, че настоящият Св. Синод е длъжник на т. нар. „стари митрополити”, които доминират в Синода от 1944 г. до края на 60-те години. Въпреки всички вътрешни битки и лични противоречия, обилно документирани в разработките срещу тях, все пак това е едно поколение, което заслужава историческо признание заради стремежа си да опази църковната автономия от държавна намеса, и то в една изключително трудна епоха.

Един архив никога не може да се смята за „изцяло” изчетен, а „цялата истина”, за която мечтае обществото, е богословска категория, която не може да бъде отнесена към едно историческо изследване. Винаги са възможни допълнителни находки в различни архиви, които да внесат един или друг нюанс в някои от заключенията. Но все пак общият извод, който се налага от настоящото състояние на архивното изследване, е, че Българската православна църква през комунизма е успяла да съхрани известна автономия от комунистическата държава. Тенденцията е тази автономия да става все по-малка, а териториите, контролирани от държавата – все по-големи, но все пак Св. Синод остава автономен център на власт, макар и подложен на силен натиск. Обратно на създаденото след 2012 г. убеждение, поведението на Българската църква през комунизма трудно може да бъде окачествено като примиренческо, а историята на този период е по-сложна, отколкото изглежда през призмата на решението на Комисията по досиетата от 2012 г. Освен агенти в Църквата има и немалко архиереи, с чиято биография тя би могла да се гордее, стига Св. Синод да намери сили и се обърне към тяхната памет и наследство. В тази връзка стартиралата процедура за канонизация на убития през 1948 г. Неврокопски митр. Борис[12] е забележителна начална стъпка, която може би ще открие пред църковното ръководство възможността няколко десетилетия след края на комунистическия режим да се обърне към близкото минало на Българската православна църква.


 

За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (111), 2016, с. 61-70 (бел. ред.).

[1] КРДОПБГДСРСБНА. Решение № 298/17.01.2012 г. Достъпно на: https://www.comdos.bg/Начало/Decision-View/p/view?DecisionID=384.
[2] АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. ІІІ раз. а. е. 10437 (ОНД „Козел“), л. 68.
[3] След убийството на митрополит Борис Неврокопска епархия е вакантна до 4 януари 1953 г.
[4] След избора на Пловдивския митрополит Кирил за Български патриарх Пловдивската епархия е вакантна до 9 март 1969 г.
[5] Нюйоркският митрополит Андрей официално е признат за такъв и е приет за действителен член на Св. Синод на 4 юли 1963 г., когато броят на епархиите става 12, а броят на членовете на Синода – 11 (поради липсата на Пловдивски митрополит).
[6] На 17 декември 2001 г. канонично е възстановена Доростолската епархия, а на 12 октомври 2003 г. за Доростолски митрополит е утвърден Траянополският епископ Иларион.
[7] За повече подробности виж: Методиев, М. „Алтернативният „патриарх”. Неврокопски митрополит Пимен през погледа на Държавна сигурност” – В: Християнство и култура, 93, 2014, с. 11-26.
[8] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ЛКД Иван Димитров, арх. № 51187, раздел ІІ, л. 30-35.
[9] Само като илюстрация може да се посочи случаят от 1961 г., когато Комитетът по църковни въпроси се консултира с ДС относно възможностите за признаване на българската епархия в Америка. Тогава и двете управления на Държавна сигурност, които имат интерес към този проблем (Първо разузнавателно и Второ контраразузнавателно) дават становище да „се поддържа линия в Синода за възможност за уреждане официално признаване на еп. Андрей като представител на БПЦ в Америка и същевременно ще се отлага окончателното му признаване”. Становището след това е предадено на патриарх Кирил от Михаил Кючуков – председател на Комитета по църковни въпроси, а Андрей е признат за митрополит едва две години по-късно – през 1963 г. Виж: План за агентурна работа по ЛАР „Змия”, 3 април 1961 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ЛАР „Змия”, III раз, а. е. 32322 (ф. 3, оп. 2, а. е. 432), л. 30-32.
[10] Процесът на преодоляването на религията в България. Социологическо изследване, колектив под редакцията на проф. Живко Ошавков, С.: „БАН” 1968.
[11] АМВнР, Ф. 10, оп. 12, а. е. 355, л. 1-31.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8ryu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме