„Абсолютно неподходящ”: Личността на Доростолски митр. Иларион през погледа на Държавна сигурност

Можел ли е един перспективен духовник да се „скрие” от вниманието на Държавна сигурност? И ако това е било възможно, какви са били последиците? Това са само някои от въпросите, които останаха неизяснени в дебата за проникването на тайните служби на комунистическата държава сред висшия клир на Църквата. В своя защита разкритите сътрудници изтъкваха аргументи като тези, че „времената бяха такива”, „съпротивата беше обречена” или „отговорът на властите щеше да е драматичен”. И наистина, на пръв поглед това е така – монасите в България са били толкова малко, а Държавна сигурност толкова силна и активна, че един обещаващ духовник едва ли е можел да избегне срещата с представителите на тайните служби. Така се стига до обяснението, че всички духовници са били жертви, защото не са имали възможност да се съпротивляват на системата, а разликите в поведението им са били минимални и са се дължали на външни фактори или на случайността. Вярно ли е всичко това?

Разсекретените досиета на действащите митрополити не успяха да дадат отговор и на въпроса за отношението на ДС към предишното поколение духовници – родените в началото на 20 век и постригани за монаси преди 1944 г., които към средата на 40-те години са били изградени личности с потенциал за развитие. Някои от тях успяват да си проправят път към висшето духовенство, други са обречени на забрава. За всеки от тях и днес остава открит въпросът дали и те са могли да се впишат в системата по същия начин, по който са направили това голяма част от днешните митрополити? Един от представителите на това поколение е Доростолският митр. Иларион. Роден през 1912 г. в гр. Елена със светско име Димитър Драганов Цонев, той завършва Софийската духовна семинария през 1933 г. и Богословския факултет на Софийския университет през 1937 г. Постриган е за монах на 4 септември 1938 г. с името Иларион в Дряновския манастир от Търновския митрополит Софроний. През 1941 г. е ръкоположен за йеромонах, а през 1947 г., когато новата политическа власт все още не се е намесила активно в църковните дела, е възведен в архимандритско достойнство. През 1944 г. е назначен за протосингел на Търновския митр. Софроний. После сякаш се намесва някаква невидима ръка, която спира неговото развитие – работи като инспектор в Духовната академия в София (1957-1964 г.), след това за кратко е игумен на Троянския манастир (1964-1965 г.), а после в продължение на девет години (от 1972 до 1981 г.) е игумен на Бачковската св. обител. И едва на 21 януари 1973 г., на 60-годишна възраст, той е ръкоположен за епископ с титлата Траянополски.[1] Това се случва въпреки факта, че бъдещият митрополит Иларион се ползва с име на истински аскет, а неговото образование и личните му качества предполагат, че пътят му към висшата църковна йерархия ще бъде безпроблемен.

Какво се е случило в началото на 50-те години, което за десетилетия напред е декласирало Иларион от възможността за израстване в църковната йерархия? Очаквано данни за това се съдържат в разработката срещу него в Държавна сигурност. Самото име на разработката – „Мунчо”, насочва към това, че тайните служби го възприемат като странен, неразбираем и непрактичен човек. Причината е аскетичният му начин на живот. Разработката срещу тогавашния архимандрит Иларион оставя впечатлението за широко скроен духовник, пълен с инициативи и желание за работа, настроен явно антикомунистически, но и достатъчно прозорлив, за да е наясно, че откритата конфронтация със системата е безперспективна. Аскетичният му начин на живот го прави непонятен за оперативните работници, но и го спасява от среща с тях, тъй като те постоянно го подозират, но в нито един миг не могат да докажат нищо компрометиращо срещу него.

Разработката срещу архимандрит Иларион е показателна в няколко отношения. Тя не съдържа някаква драматична тайна – в нея няма описана някаква простъпка или конфликт. Разработката е водена в продължение само на шест години – от 1954 до 1960 г., основно от ДС в Търново и за кратко от ДС в София. Водена е доста активно – архим. Иларион, който в този момент е протосингел на Търновския митр. Софроний, е подозиран в контакти с уличени в шпионаж католически свещеници и с дипломати от вражески държави, в укриване на „врагове на народа” и лични слабости. Контактите му са внимателно проследени и проучени чрез агентура и поредица от „агентурно-оперативни мероприятия”, без нито едно от обвиненията да бъде доказано. Разработката е закрита на 21 април 1960 г. със следната аргументация, дадена от водещия офицер по това дело и бъдещ „експерт” по църковните дела капитан Христо Маринчев:

Архим. Иларион по природа е аскет, човек, който вярва в Бога до фанатизъм и най-строго спазва изискванията на монашеския живот. В това отношение е станал за смях всред духовните среди. Той винаги спи на столове и в живота си винаги отбягва неща, които биха го изкушили. Избягва всякакъв контакт с жени.[2]

Как се стига до тази оценка?

Проучване: „Внимателно пази вражеското си отношение”

Първите сведения срещу архим. Иларион постъпват още през 1952 г. и те дават основание за официално откриване на разработката през 1954 г. Това са преходни години за Държавна сигурност. През 1952 г. дори и най-малкото съмнение, подкрепено с неясни доказателства, е било достатъчно заподозреният да бъде арестуван и изпратен в Трудововъзпитателно общежитие, а както показва показният процес срещу католическите свещеници от 1952 г., през тези години ДС е била готова да съчини голяма конспиративна схема с фатални последици за уличените. През втората половина на 50-те години ДС е принудена да ограничи своето въображение и да преориентира активността си към следенето и наблюдението на подозрителните хора, като по-внимателно събира доказателства за тяхната вина, преди да пристъпи към т. нар. „реализация”, т. е. към арестуване или обвиняване на заподозрения в престъпление.

Първият документ, който се съдържа в разработката срещу архим. Иларион и който явно привлича вниманието на ДС, е едно писмо на архим. Иларион от 6 август 1952 г., адресирано до католическия свещеник Фортунат Бакалски в София, в което се казва:

Досточтими отец Фортунат, бех в София, но за два дни. Имах желанието да се видим, но не успех да ви се обадя. Сега ще помоля нещо – през. м. септември и началото на октомврий на две смени по 9 дни ще се проведат от митрополията опреснителни курсове за свещеници от енорията при един манастир… Ръководител на курса ще бъда аз. Бих желал да бъда в добър ред – да останат доволни всички курсисти. Програмата за лекциите е наредена. Ще има свободни лектори. А и самите курсисти ще си изнасят някои лекции. Бих желал да зная как провеждате вие подобни курсове – как разпределяте времето, как се водят разискванията по лекциите и др. Вие обикновено живеете в общежитие и имате установен ред и дисциплина. Желанието е да почувстват времето в манастира като отдих от ежедневните грижи, да почерпят сили и ентусиазъм, за това искам да зная и вашия ред на подобни курсове.[3]

Нито авторът на писмото архим. Иларион, нито неговите читатели от ДС-Търново са знаели, че в този миг Фортунат Бакалски вече не е между живите. Архим. Иларион явно не е бил наясно с обвиненията, които в този момент Държавна сигурност съчинява срещу католическите свещеници. Фортунат Бакалски е арестуван като част от разследването срещу българските католици, но тъй като отказва да подпише самопризнания, е пребит до смърт в следствения арест, преди да се стигне до откриването на показния процес.

Към това прихванато писмо в следващите месеци се добавят нови подозрителни детайли. На 7 август информатор „Вихър” съобщава на ДС-Търново, че протосингелът на Търновската митрополия е наредил на касиерката на манастира „Св. Архангел Михаил” Калинка Динкова да махне от приемния салон „политическия олтар с ликовете на др. Сталин, Димитров и Червенков”. През март 1953 г. се получават данни, че докато бил на обиколка из епархията, протосингелът бил посрещнат на гара Сомовит и отседнал в дома на „изменника на родината” Илия Илиев Утманов. На следващия ден отслужил „обреди”, по време на които „е насочвал вниманието на присъстващите към суеверие”, призовавал към спазване Христовите празници, редовно посещаване на църквите, без никъде да спомене нищо „за мира, смъртта на др. Йосиф Сталин и т. н.” (обиколката из селата се случва само дни след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г.). Информацията е подписана от околийския началник на МВР в Сомовит и се основава на данните, получени от няколко местни информатори.[4]

Данните са напълно достатъчни, за да се задвижи машината на ДС в Търново. Към протосингела са насочени агентите, работещи в митрополията, и през февруари 1954 г. агент „Стрелов” дава сравнително подробна характеристика на архим. Иларион, добавяйки, че в началото на 40-те години протосингелът за няколко месеца е посетил Италия, където е обикалял католическите манастири.

От споменатите агенти най-интересна е съдбата на бившия информатор „Вихър” – един от най-близките сътрудници и може да се каже – приятели на архимандрита. Вербуван през 1948 г. на „патриотична база”, още на следващата година той се разконспирирал пред други духовници, започнал да дава неверни сведения и да не се явява на срещите, докато накрая „открито е заявил, че не желае да работи” и че повече няма да се явява на срещи. На 1 август 1953 г. дори написал на водещия си офицер писмо, в което поискал да бъде „освободен от досегашните си доброволни обязаности и да бъде съобщен в София отказът му”. Накрая бившият информатор „Вихър” е официално извикан на разпит в ДС-Търново на 2 март 1954 г., за което е съставен надлежен протокол, а сред въпросите има и такива, свързани конкретно с архим. Иларион. И този път обаче бившият информатор не оправдава очакванията на службите.[5] Истинското му име се пази в делото, но псевдонимът „Вихър” повече не се среща в разработката срещу архим. Иларион, което води до хипотезата, че дори в тази мрачна епоха в началото на 50-те години той е успял да прекрати сътрудничеството си с Държавна сигурност. От друга страна, близостта му до архим. Иларион дава основание да се допусне, че архимандритът е бил наясно с методите на работа на ДС в тези години.

Отказът на един от информаторите не означава, че данни за протосингела липсват. Агент „Страхил”, посетил водените от архим. Иларион курсове в Къпиновския манастир, донася на 17 февруари 1954 г., че имал възможност да проведе с него разговори и по политически въпроси, в които Иларион изказал мнението, че политическите граници на Европа скоро щели да се върнат в състоянието си отпреди Втората световна война, а че ако това не се случи, Българската „църква ще бъде впрегната да работи за комунистите като в Русия и тогава в църквата ще останат само прогресивните”. В хода на курса Иларион не одобрил идеята за разучаването на новия химн на страната, тъй като в него се споменавал СССР, което било „противоцърковно”. Това донесение ражда и името на цялата разработка: според агента в епархията наричали протосингела „Мунчо” заради неговата „мудност”.[6]

Събраните данни дават основание на 5 март 1954 г. ст. лейт. Калчев да подпише постановление за откриване на разработка срещу архим. Иларион с основанието, че той е подозиран за „вражеска дейност”. Предложението съдържа скица на канцеларията и жилището на архим. Иларион в митрополията и списък на най-близките му връзки, сред които е посочен и митр. Софроний – „обект на агентурна разработка Лъв по линия на духовенството”, както и няколко от служителите в митрополията. Приложена е и кратка биография на обекта, в която се уточнява, че той е родом от гр. Елена, баща му загинал в Първата световна война, а след това майка му се омъжила повторно за мъж, дезертирал по време на войната и съден от Военен съд, но освободен и интерниран в Елена. Обектът на разработката е описан като „безпартиен, вражески настроен, не пие, не пуши, умствено добре развит, мълчалив, злопаметен, и отмъстителен. (…) Много внимателно пази вражеското си отношение по политическите събития”. Често посещавал София, където придружавал владиката. Имал контакт с католическия свещеник Фортунат Бакалски, а при обиколки из епархията посещавал „отявлени врагове и изменници на родината”, поддържал контакти с реакционни лица в митрополията и манастирите. С тези основания срещу него е заведена лична предварителна агентурна разработка.

Нечуто в този момент остава сравнително трезвото мнение, изказано от агент „Милко”, който на 19 февруари 1954 г. добавя някои данни за семейството на архим. Иларион – според него вторият баща на Иларион бил цанковист и си останал реакционер, но самият „архим. Иларион живеел съвсем изолирано от съвременното политическо състояние, като дори не прочита и вестник. Сам той дружи и споделя с реакционери – монаси и монахини своите убеждения”.[7]

Лична предварителна разработка: „Сигналът относно обекта е недействителен”

Основната цел на откритата лична предварителна агентурна разработка е да бъде проверена достоверността на получените до този момент от агентите данни. Едната посока, по която започват да работят офицерите, е за естеството на контактите на архим. Иларион с вражески настроените лица, на първо място сред които са Фортунат Бакалски и Илия Утманов. Другата посока са възможните негови контакти с дипломати от вражески държави. Продължава събирането и на нови сведения, които дават и допълнителни насоки. Въпреки че от самото начало е ясно, че подозренията към протосингела са силно преувеличени, в следващите месеци ДС-Търново успява да сглоби доста сложна конспиративна схема, в която на архимандрита е отредена централна роля.

Проверката за връзките на архим. Иларион с Фортунат Бакалски не води до нищо. Без да е наясно със съдбата на католическия свещеник, на 5 февруари 1954 г. ДС-Търново изпраща писмо до София, в което иска допълнителни данни за него. ДС-София отговаря месец по-късно, на 5 март 1954 г., с лаконично писмо, в което съобщава, че материалите за Фортунат Бакалски се съхраняват в отдел 8 на ДС и че оперативните работници от Търново трябва да конкретизират какво ги интересува, тъй като „същият беше задържан по следствието на католическите свещеници. По време на следствието е починал”.[8] След два месеца, на 11 май 1954 г., в отговор на ново писмо на ДС-Търново, офицерите от София изпращат кратка биографична справка за Бакалски, в която се казва: „завършил висшето си образование в Италия. Бил е редактор на католическия вестник Истина. От процеса се установи, че Бакалски е служил едновременно на френското, ватиканското, италианското, американското и други разузнавания”. Направената проверка в архивите обаче не установява никакви данни за преписка или други контакти с архим. Иларион. Но изброяването на чуждите разузнавания, за които е работил Фортунат Бакалски, е достатъчно да засили бдителността на оперативните работници от Търново, които привиждат архимандрита като участник в мащабна конспиративна схема.

Принос за това има донесението на неизвестния до този момент агент „Драган”. Той замесва архим. Иларион в контакти с швейцарската легация в София, от която получавал инструкции, които след това съобщавал на членовете на БЗНС. Това дава основание на ДС-Търново да сглоби схема, според която архим. Иларион е посредникът между западни разузнавачи и „врагове на народа” в своята епархия, като се визират контактите му с Утманов („изменник на родината”), Фортунат Бакаласки („доказан шпионин”), архим. Силвестър, игумен на Преображенския манастир, и един от монасите в манастира – монах Пимен, описан в справките като „бивше величие” (преди да се замонаши през 1926 г. работил в статистиката и дори като началник на статистиката).

Въпреки че тази конспиративна схема не се основава на нищо реално, облаците около архимандрита се сгъстяват още повече, след като няколко източника донасят за крайно подозрителното му поведение по време на посещения на манастири в епархията. Те съобщават (пример е донесението на агент „Стрелов” от 10 юли 1954 г.), че при честите си обиколки из манастирите в епархията архим. Иларион си тръгвал от тях много рано сутринта. Няколко монаси от различни манастири („Св. Троица”, Килифаревския и Преображенския) забелязали, че архимандритът не спял в манастира, а през нощта излизал навън. Когато го питали какво прави, казвал, че обича да спи на открито, а след това или се връщал в манастира много рано сутринта, или въобще не се връщал.

Вниманието на офицерите е привлечено от факта, че един от тези манастири се намирал само на 150 метра от шосето между София и Търново, по което минавали автомобилите на чуждите дипломати. Така се стига до плана от 24 май 1954 г., с който агент „Милко” е натоварен постоянно да наблюдава обекта и да следи всяко негово излизане от митрополията, включително и през нощта, на ДС-София е препоръчано да проследи архимандрита при едно от неговите посещения в София, а паралелно наблюдение е установено и над игумена на Преображенския манастир архим. Силвестър.

Най-мащабната проверка обаче е извършена от оперативните работници в Търново, които организират специално агентурно-оперативно мероприятие по паралелно постоянно външно наблюдение на един от чуждите дипломати и архим. Иларион. Планът от 18 юли 1954 г. предвижда при едно от предстоящите пътувания до Търново на военното аташе при английската легация полк. Кенеди той да бъде поставен под наблюдение още при влизането си в Търново, като бъде прихванат и проследен от оперативните работници Слави Ненов и Илия Пиргозлиев. С операцията трябва да бъдат запознати и милиционерите, които регулират движението в града, за да улеснят проследяването. Предвижда се оперативните работници да установят постоянен контрол над англичаните по време на целия им престой в Търново, включително и докато са в хотела. Паралелно на постоянно наблюдение ще бъдат подложени и духовниците, с които оперативните работници подозират, че чуждите дипломати ще се опитат да установят контакт – митр. Софроний и архим. Иларион, които този ден щели да служат в Преображенския манастир.[9]

Отчетът за проведеното мероприятие не се съхранява в разработката. Но резултатът от него става ясен от една обобщаваща справка от 18 септември 1954 г., където се казва, че получената от агент „Драган” информация не се е потвърдила, защото „от проведените досега агентурно-оперативни и технически мероприятия по безспорен начин се установи, че агент „Драган” е лъгал, поради което следва да се смята, че сигналът относно обекта е недействителен”.[10]

Неуспехът на операцията и липсата на доказателства за активни контакти на архим. Иларион с чужди дипломати дават основание личната предварителна агентурна разработка да бъде прекратена и заменена с наблюдателно дело, което отново се води от ДС в Търново. Това става с постановление от 14 януари 1955 г., в което се уточнява, че водещ на новото наблюдателно дело е ст. лейт. Г. Монов.[11]

Наблюдателно дело: „Не провежда конкретна вражеска дейност”

Другото сериозно подозрение срещу архимандрита е свързано с данните за негови контакти с „врагове на народа”, които се укриват в епархията. ДС-Търново успява да залови Никола Костадинов Коларов, работил като овчар в Къпиновския и Присовския манастир. От протокола за разпит на заловения става ясно, че Иларион е познавал този човек от посещенията си в манастирите, носил му е храна и дрехи и въпреки че не го е разпитвал, е бил наясно с причините да се крие в манастира.[12] Друга справка конкретизира, че нелегалният Никола Костадинов Коларов е бил заловен през 1956 г., че той е родом от Станке Димитров [Дупница], а преди 1944 г. е бил областен управител в Македония, както и че архим. Иларион най-вероятно е получил информация за него от Страхил Развигоров от гр. Елена, който „бил ликвидиран”.

Така се стига до кулминацията в разработката срещу архим. Иларион – предложението от 6 март 1957 г. той да бъде подложен на разпит под предлог, че трябва да посети паспортната служба.[13] Към предложението има приложен въпросник, акцентът в който пада върху контактите на архимандрита с Фортунат Бакалски, с нелегалния Никола Коларов и други вражески лица. Предложението обаче не е възприето от ръководството на ДС-Търново, което в този момент осъзнава, че всъщност няма никакви реални данни и че един такъв разпит само ще направи явен факта, че архимандритът е обект на интерес от службите. В бележка на началника на ДС-Търново се отбелязва, че данните за един такъв разпит не са достатъчни, а и той ще продължи 3 до 5 часа, което неминуемо ще предизвика подозрението на владиката. Така идеята за разпита е изоставена и заменена с мероприятие по контрол на неговата кореспонденция, което обаче отново не носи някаква уличаваща информация.

През следващите няколко години офицерите от ДС-Търново продължават да наблюдават поведението на протосингела, но вече с видимо спаднал ентусиазъм. Още повече че през този период архим. Иларион се опитва да реализира някои инициативи, които в крайна сметка го извеждат извън Търновската епархия. Първо той получава разрешение да замине за няколко месеца до Румъния, след това влиза в контакт с български емигрант, който търси свещеник за новосъздадената българска църква в Австралия, а накрая подава официално документи да замине на посещение в Зографския манастир на Атон. През цялото това време продължава да прави обиколки из страната като ръководител на църковния хор на епархията.

Дейността на църковния хор е сред основните ангажименти на протосингела и една от дейностите, към която той е най-силно привързан,[14] което обяснимо привлича вниманието и на информаторите на ДС. На 21 април 1955 г., например, агент „Сашо” съобщава за предстоящото пътуване на хора, който ще посети Русе, Сталин [Варна], Бургас, Пловдив и Стара Загора. А на 13 март 1957 г. агент „Херкулес” предава следното изказване на архимандрита пред хористите преди заминаването им на обиколка из страната: „Внимавайте с кого се движите и какво говорите, защото тия типове – комунистите са по петите ни и ни дебнат. Не мога да ги понасям”.[15]

Информаторите често говорят и за отношенията между архим. Иларион, като протосингел на епархията, и Търновския митрополит Софроний. Тези донесения често са противоречиви и едва ли могат да се приемат за достоверни, тъй като голяма част от информаторите най-вероятно също работят в митрополията и може да се очаква, че те представят по този начин и собственото си мнение. От техните донесения става ясно, че митрополитът често подкрепя инициативите на своя протосингел, макар и далеч не всички те да се реализират.

През 1956 г. се изпълнява едно отдавнашно желание на архим. Иларион – да замине за Румъния, където да разучи състоянието на местната православна църква и положението на местните манастири. Идеята е подкрепена от митрополита, но решението на този въпрос е отлагано няколко години от Синода. В крайна сметка архим. Иларион заминава за Румъния на 10 юни 1956 г. с цел „да се запознае с монашеския живот” и остава до края на годината. Агентите надлежно съобщават впечатленията му след неговото завръщане – според Иларион животът в Румъния бил по-скъп от този в България, но патриархът и владиците живеели богато и значително по-добре от нашите (агент „Сашо”, 5 януари 1957 г.). Агент „Никаноров” допълва, че Иларион бил впечатлен от силната религиозност на хората в Румъния и „се изненадал, че там хората и властващите държели много на религията. Не било като в България да се гони и задушава религията, религиозното чувство на вярващите. Там свещениците били много добре заплатени и мероприятията на Църквата се провеждали наравно с държавните”.[16] След завръщането си архим. Иларион подготвил доклад до Св. Синод, на който дълго време не получил отговор, но за негова изненада накрая получил лично писмо от патриарха, в което докладът бил оценен като много полезен.

От този период датира и една истинска „авантюра” на архим. Иларион, която не се увенчава с успех – опитът му да замине като енорийски свещеник в новооткритата българска църква в Австралия. Това станало през пролетта на 1957 г., когато в Търново се появил български емигрант, който търсил енорийски свещеник за църквата в Австралия. Самият Иларион проявил интерес и се срещнал с емигранта, но двамата не се харесали, а емигрантът обяснил, че общината търси по-млад свещеник.[17]

След завръщането си от Румъния архим. Иларион започва да търси някаква нова дейност, макар да не става ясно каква е същинската причина за това. Единствената реална възможност пред него е да стане игумен на някой от манастирите в Търновска епархия. Истинското му желание обаче е да създаде училище за монаси в епархията или извън нея, като тази идея е подкрепена и от митрополита. През лятото на 1955 г. архим. Иларион предложил на владиката да открие монашеско училище в Петропавловския манастир край Лясковец, на което да стане ректор, а идеята била подкрепена от владиката с писмо до Синода. Според друг източник митрополитът предложил на своя протосингел да го направи игумен на Преображенския манастир, но самият Иларион изказал пред него желание да организира монашеското училище.[18] През лятото на 1957 г. Синодът подкрепил инициативата и дал съответното пълномощно на архим. Иларион да открие училище през есента в Троянския манастир.[19] Идеята обаче пропаднала, тъй като не се явили желаещи, които да се запишат в школата.

Така през есента на 1957 г. се стига до същинска промяна в живота и кариерата на архимандрита, която се отразява и на водената срещу него разработка. През есента на 1957 г. той е поканен от ректора на Духовната академия в София епископ Николай (Кожухаров) да започне работа като възпитател и инспектор в Академията.

Заминаването му за София става причина оперативните работници от Търново да прехвърлят наблюдателното дело на колегите си в ДС в София. Материалите са изпратени с придружително писмо от 26 ноември 1957 г., в което офицерите от Търново обобщават по следния начин впечатленията си от делото срещу архим. Иларион, с което едновременно се опитват да обяснят причината за откриването на делото и да оправдаят липсата на реални информации в него:

От досегашното разработване не се установи същият да провежда конкретна вражеска дейност. Същият е много предпазлив в изказванията си, отбягва да коментира по политически въпроси.[20]

Оценката им явно се подкрепя и от оперативните работници в София, тъй като през следващите три години, в които те водят делото, практически не се появяват никакви уличаващи сведения. Единственият по-интересен въпрос, следен от офицерите от ДС, е опитът на архим. Иларион да посети Зографския манастир на Атон. Името му се появява и в някои дребнави доноси на преподаватели от Духовната академия.

За пръв път желанието на архим. Иларион да замине в Зограф се споменава през пролетта на 1957 г., когато той пише писмо до игумена на манастира. Игуменът отговорил „братолюбезно”, което накарало архим. Иларион да започне да търси начини, за да получи разрешение да замине. Опитва се да уреди пътуването си на собствени разноски и пише на свои роднини в Солун с молба да го приемат за известно време, докато получи разрешение. През тези години Зографският манастир все още е напълно непознат на българските власти, а и поради влошените отношения между Българската и Вселенската патриаршия Българската църква не може да направи много, за да подкрепи неговото желание. Това обаче не пречи на зложелателите в Духовната академия със завист да обсъждат перспективата за неговото заминаване в Атон. В крайна сметка архим. Иларион си подава документите в гръцкото посолство, но през 1958 г., след като те престояват там почти година, става ясно, че и тази инициатива няма да се увенчае с успех.

Като се изключат няколко дълбоко лични писма, прихванати от Държавна сигурност, това са практически единствените сведения, придобити за архим. Иларион, докато наблюдателното дело срещу него се води от офицерите в София. Липсата на нови данни логично води до предложението за закриване на делото, направено на 21 април 1960 г. от капитан Христо Маринчев. В предложението се повтарят кратките биографични данни за архимандрита и се обяснява, че то е било открито, защото той е бил „вражески настроен”. Заключителната оценка за него, цитирана в началото на статията, акцентира върху неговият „фанатизъм” и аскетичен живот. Тъй като „в делото му не са постъпили никакви съществени данни”, кап. Маринчев предлага разработката да бъде свалена в архив, а предложението му е одобрено от неговия началник в ДС.

„Абсолютно неподходящ”

Всичко това предполага, че след 21 април 1960 г. архим. Иларион вече официално не представлява интерес и не е следен от Държавна сигурност. Но това е вярно само от формална гледна точка, доколкото вече няма наблюдателно или друго дело, на което той да бъде обект. Това обаче не означава, че офицерите от ДС престават да се интересуват от него и спират да пречат на неговото развитие. Както сочи официалната биография, архим. Иларион е ръкоположен за епископ едва през 1973 г., когато е и игумен на Бачковския манастир, какъвто остава до 1981 г. След това е назначен за председател на църковното настоятелство на патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски”, на който пост остава до 1990 г. През 90-те години той е викарен епископ в няколко епархии, а едва през 2003 г., на 90-годишна възраст, е избран и утвърден от Св. Синод за митрополит на новосъздадената Доростолска епархия, какъвто остава до смъртта си през 2009 г.

През тези десетилетия той е „изпреварен” от редица по-млади от него духовници, към които обаче ДС не питае никакви подозрения или дори подпомага тяхното развитие. В делото няма данни ДС да се е възпротивила по някакъв начин на неговото епископско ръкоположение, но в този период делото на няколко пъти е вадено от архива и е четено от няколко оперативни работници – от описа става ясно, че с него са се запознали служителите на ДС Цв. Пангалов на 22 септември 1982 г., В. Димитров на 13 юни 1983 г., Ангел Славчев на 6 август 1985 г. и Йордан Йорданов на 4 март 1986 г. Тези схематични данни показват най-малко, че интересът и недоверието към Иларион продължават да съществуват до края на комунизма.

Това се доказва и от разсекретените донесения на някои от настоящите митрополити, в които се споменава и името на архим. Иларион. Най-често то се среща в донесенията на днешния Видински митрополит Дометиан (агент „Добрев”) по времето, когато той е Главен секретар на Синода в началото на 70-те години. Както става ясно от тези донесения, архим. Дометиан вижда в архим. Иларион потенциален конкурент за епископска хиротония и за някои църковни позиции на Запад, което става причина на няколко пъти той да изкаже отрицателното си мнение за Иларион. За пръв път водещият офицер иска мнението на кандидат-агент „Добрев” за архим. Иларион на среща, проведена на 28 юни 1972 г. в тогавашния Парк на свободата в контекста на възможността архим. Дометиан и архим. Иларион да бъдат ръкоположени за епископи. Според информацията, записана от водещия офицер, на тази среща агентът се изказал положително за архимандрита, но не и за възможностите му.[21]

Четири години по-късно, на среща, проведена на 19 ноември 1976 г., офицерът иска мнението на агент „Добрев” за „предложението на патр. Максим за изпращането на еп. Иларион на работа в българската църква в гр. Торонто, Канада”. В отговор „Добрев реагира остро против патриарха и изказа отрицателното си отношение, като заяви, че това било отплата за превозваните с джипа на Бачковския манастир продукти за патриарха. Комично било, че в Синода на подбив се заговорило, че Иларион знаел три езика, вкл. и английски. Според „Добрев” Иларион е абсолютно неподходящ за изпращане в Торонто. Ако това стане поради неговата консервативност, фанатизъм и негодност, вместо полза, може да допринесе само вреда на делото на задграничната ни епархия”. На същата среща агентът се изказал, че не е зачитан, което става причина оперативният работник да му обяснява, че „ние не раздаваме покани за пътуване в чужбина”.[22] Агент „Добрев” не скрива резервите си към еп. Иларион и година по-късно, когато еп. Дометиан води българската делегация, посетила Истанбул за великденските празници. Без никаква причина в донесението си до Държавна сигурност той се връща към посещението на еп. Иларион в Истанбул предходната година: „Всред членовете на колонията съществувало недоволство от служилия през 1977 г. еп. Иларион от БПЦ, който бил ограничен, не допуснал да вземат участие в службата, според традицията, инославни духовници и с това вместо помощ, усложнил още повече положението си”.[23]

Едва ли е изненада, че името на архим. Иларион фигурира и сред донесенията на някои от най-известните „кадровици” на БПЦ от този период. Досието на митрополит Калиник съдържа разговора между него и Видинския митр. Филарет, посветен на бъдещи размествания в църковната управа, записан и предаден като агентурно донесение на 27 юни 1976 г. В него, наред с други предложения, двамата се обединяват около мнението, че „Иларион без бавене трябвало да бъде махнат от Бачково по причини известни на местната общественост”, а след свалянето му като игумен да бъде назначен за втори викарий в София или за игумен на Троянския манастир.[24]

Явно архимандрит, а след това епископ Иларион остава спорна фигура до края на комунизма, като си спечелва както влиятелни противници, така и поддръжници, които оценяват неговите качества и се опитват да преодолеят съпротивата на държавните служби срещу него.

Казаното дотук отново насочва към въпроса дали перспективните духовници и монаси са имали право на избор какви да бъдат техните отношения с Държавна сигурност? Възможно ли е било да откажеш на Държавна сигурност и да се „скриеш” от нея? Отговорът явно е отрицателен – потенциалните висши духовници не са могли напълно да избегнат интереса на офицерите от тайните служби. Но са имали правото на избор да живеят такъв живот, който да ги направи неподатливи за интригите на тайните служби. От делото не става напълно ясно доколко архим. Иларион е имал съзнание, че е следен от ДС, въпреки че това е много вероятно. Но с видимо безукорния си начин на живот той се превръща в труден за офицерите обект. Липсата на компрометиращи детайли за личния му живот (постоянно търсени в хода на наблюдателното дело) и на прекомерни амбиции не оставя на ДС никаква друга възможност, освен да се опита да осмее цялостното му поведение. Това е и „тайната” на архим. Иларион – през комунизма той води такъв живот, който го спасява от „срещи” с оперативните работници от ДС. Тези, които са дали повод за такава среща, наистина не са могли да откажат предложението за сътрудничество и винаги ще настояват, че друга възможност не е имало и че „такива бяха времената”. Но е имало и друга възможност, която ни разкрива досието на Иларион – без драматични постъпки, без геройски пози, без прекомерни амбиции за растеж. Един път на спазване на монашеските обети и на тиха, вътрешна съпротива срещу режима.

Случаят на архим. Иларион е показателен и за още нещо. За това, че хорската мълва често се оказва вярна. Днес, години след неговата смърт, името на митр. Иларион е свързвано именно с неговия аскетизъм и монашески пример. Критиците му могат да кажат, че не е бил голям църковен политик, но никой не подлага на съмнение името му на добър монах. И общественото мнение потвърждава, че тези монашески добродетели са ценени по-високо от успехите на големите църковни политици. „Да се отличава с правилни мисли върху православната вяра и точно спазване на установения от Църквата ред, със здрав разум, добродетелен и благочестив живот” – това е едно от изискванията към бъдещите епископи, записани в Устава на БПЦ. Изискване, което вероятно звучи твърде обширно и неясно за любителите на юридическата коректност, но чието спазване е задължително условие за съхраняването на доброто име на един висш духовник, от когото се очаква на първо място личен пример. Случаят на митр. Иларион не е единствен, а е по-скоро показателен за поведението на голяма част от представителите на цяло едно поколение духовници на БПЦ, които в епохата на комунизма достигат най-много до епископски сан, до ръководството на някои от манастирите или на образователните учреждения на Църквата. Те може и да не са допуснати до митрополитска катедра или до голямата църковна политика, но са запазили доброто си име.