Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (55 Votes)

1_67.jpgВъпросът за родния език в Църквата преди и след времето на св. Кирил и Методий

Ако изследваме внимателно житията на св. Кирил и Методий и се опитаме да обозначим основната идея на апостолското им дело, със сигурност ще заключим, че тя би могло да се изрази по следния начин: всеки народ има правото да почита Бога на своя майчин език. За осъществяването на този принцип е било необходимо всеки народ да има и собствен писмен език, т. е. собствено писмено слово. Продължение и следствие на този принцип е и един друг принцип: всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи, свещеници и т. н.) от собствения си род, които да говорят неговия език, защото така е възможно успешно да се упражнява пастирска и духовна дейност. Този принцип не е бил заявен чрез слово от св. двама братя, но те са го приложили на практика като учители, събирайки голям брой ученици, от които са направили отлични познавачи на старославянския език.

Принципът на св. братя не е бил някаква новост в нашия Православен изток. Това особено ясно изтъква и подчертава св. Кирил в диалога си с привържениците на триезичната ерес във Венеция, когато изброява списъка с дванадесетте народа, които имали свой писмен език, на който да възхваляват Бога. Безспорно този списък е свързан с много проблеми, които все още не са намерили своя отговор, но така или иначе той ни представя една даденост, свързана с народи, живеещи в източните и югоизточните краища на Византийската империя, а също така с народи, граничещи с нея както на север, така и на изток. При това някои от тези народи са били компактни и са обитавали както Византия, така и територии, излизащи от пределите ѝ (египтяни, сирийци, арменци, иверци или грузинци), като към тях биха могли да бъдат причислени и етиопци, и беси. Заслужава да се отбележи също така и случаят с арабите, които са се намирали в договорни отношения с империята и чиито военни части са служели заедно с византийски войски в Палестина. За обслужването на духовните им нужди Йерусалимският патр. Ювеналий в 427 г. назначава за отделен техен епископ, на Паремволи, сарацинеца Аспевет, който приема християнското име Петър. След него епископи на Паремволи са били: Авксолай, Йоан, Валент и Петър (536 г.). Подразбира се, че те са извършвали службите си на арабски.

Разбира се, има голяма разлика в начина на действие на св. Кирил и Методий в сравнение с мисионерите и другите църковни деятели в нашия Православен изток. Двамата св. братя отиват лично в една чужда страна и, по молба на моравския княз и с одобрението на политическата и църковната власт във Византия, създадат писмен богослужебен език – старославянския, който е станал и официален. Същото обаче не е валидно и за църквите на нашия Изток. В някои от тях мисионерската дейност е била провеждана на гръцки, на сирийски или на местния език, и едва след това местни фактори, по принцип църковни, са се погрижвали да се създаде писмен богослужебен език. Изходна позиция за създаването на такъв нов богослужебен език винаги са били преводите главно на Св. Писание и едва впоследствие – съставянето на оригинални творби.

Биха могли да се приведат достатъчно такива примери. В настоящия доклад ще споменем само някои от по-характерните. В Египет литургичното развитие на езика на коптите ни се разкрива от многообразието на техните ръкописи, които са: 1) двуезични коптско-гръцки, 2) само на коптски, 3) двуезични коптско-арабски. За сирийците нещата са били по-прости, понеже още от 2 в. са били правени преводи на книгите от Стария и Новия Завет на сирийски, а в последствие са били направени преводи и на богослужебни книги на източно- и западно-сирийски, на различните им диалекти. През 5 в., според преданието, в Етиопия известните девет светци превеждат Св. Писание от сирийски на геез, богослужебния им език. В Армения до края на 4 в. богослужебни езици са гръцкият и сирийският. И това не е странно, ако вземем предвид, че Армения е била разделена на две части, включени съответно в границите на Византия и на Персия. В началото на 5 в. обаче Месроп, с помощта на католикоса Исаак Велики и на краля на страната, съставя арменската азбука (с 36 букви) и заедно с учениците си превежда Св. Писание на арменски език, както и богослужебните книги, получени там от църквата на Кесария Кападокийска. Почти по същия път минава и Грузинската църква: от 5 в. там започват да се извършват служби на грузински, а от следващото столетие става повсеместна употребата на грузинския език във всички богослужения. По-късно (8-9 в.) тази практика се налага и в Западна Грузия.

Би било пропуск да не се подчертае фактът, че за развитието на богослужебните езици в Близкия Изток значителна роля са изиграли и ересите, които са господствали в този регион, и главно монофизитството, което е било използвано от някои народи като националистическо оръжие и начин за реакция срещу халкидонизма, представляван от Константинопол и от православните патриаршии на Александрия, Антиохия и Йерусалим.

Прекрасната картина, която е представяла Византийската империя предимно в източните си краища, където съжителстват много народи и всеки един от тях е можел да почита Бога на своя майчин език, е нарушена и разрушена от нашествието на арабите. Последователно те завземат Сирия (636 г.), Палестина (638), Персия (638 г.), византийската част на Месопотамия (639-640 г.) и Египет (646 г.). От този момент нататък започва арабизирането на тези народи и използването на онези местни езици се свива.

В останалата част от Византийска империя, трябва да се изтъкне, не е приложен този принцип за различните езикови и етнически малцинства, които са живеели в нейните граници, дори и след успешната мисия на св. Кирил и Методий в областта на Велика Моравия. Може би единствено изключение представлява разпространението на християнството сред сръбските племена в десетилетието след 880 г. по времето на имп. Василий І Македонец. Принципът, че всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи) от своя род, не е спазен от византийците след унищожаването на Първата българска държава през 971 г. и на Самуиловата държава. Същото е в сила и за българите след завземането на Константинопол от кръстоносците и разпростирането на българската държава в областите на Македония и Тракия. Същото отношение се повтаря и от сръбския крал Стефан Душан през 14 в., когато огромни области от Византийската империя са били включени в границите на Сръбската империя – факт, който има тежки последици за единството на Църквата, защото довежда до схизма, продължила около 23 години.

Периодът на османското владичество обърква още повече нещата, главно поради две причини:

1) защото османският режим не е признавал народности, а вероизповедни групи – т. нар. миллети (ромеи, евреи, арменци и мюсюлмани), при което православният миллет е имал за свой миллет-баши (етнарх) Константинополския патриарх и

2) защото почти никоя от православните църкви на нашия Изток не е имала нито традицията, нито практическия опит да се грижи пастирски за различните езикови общности, намиращи се в нейните граници.

Горните две причини са довели до поредица от последствия:

- заличаване на определени национални църкви,

- отслабване на трите източни патриаршии и поставянето им в зависимост от Константинополската патриаршия,

- надделяването в някои църкви на архиереи-фанариоти (т. е. от Фенер),

- възникването на твърде остри проблеми в процедурата по предоставяне на автономия и на автокефалия на национални православни църкви.

При такива обстоятелства е било естествено пастирската дейност на поместните православни църкви да не постига очакваните резултати. Естествено, това е в сила предимно за висшия клир, защото по правило свещениците произлизат от различните езикови групи на православните и извършват свещените служби на своя език. Това е бил важен елемент не само защото така се е спазвал принципът на св. Кирил и Методий „всеки народ да почита Бога на своя майчин език“, но и защото православните вярващи, обединени около своята енория, са успявали при тежките условия да съхранят православната си идентичност, а чрез нея да запазят и своята национална идентичност.

* Доклад, изнесен на Международната конференция „Кирило-Методиевската идея в православното християнство“, която се провежда на 30 и 31 март в Народното събрание под патронажа на председателя на парламента Георги Пирински и председателя на БАН акад. Никола Съботинов (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3yhx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.