Здравейте, изпращам Ви материал за публикация, посветена на живота на отец Василий от малкото село Пресяка. Макар и за кратко време бях под неговото духовно обгрижване и тук съм се постарала да предам обективно образа на духовника - такъв, какъвто е според евангелските истини. Омръзна ми да слушам,че в България нямало старци. Не е вярно. Има. Но зависи дали ги търсим. Който търси - намира. Освен ако някой не иска да ни внуши, че няма и че сме лош народ. Сега също знам един такъв старец. Мълчаливите труженици на Господнята нива - тихо и без шум те неуморно живеят Евангелието. Бих искала на страниците на "Двери" да се прочете за един такъв труженик - селски свещенник в малко селце, някъде в България. Може би някой глух ще прочуе и някой сляп ще прогледне, като прочете за него.
Благодаря на Господа, задето ме удостои, макар и
за кратко, да бъда под духовното обгрижване на отец Василий - Васил Печев
Цанков, роден на 28 януари 1915 г. в село Пресяка и цял живот служил като
свещеник в тамошния храм.
Ето, стои снимката му пред мене. Благославя ме с Христовия кръст. Гледаш го и си казваш - това е свещеник, живял преди 100, не - преди 150,… преди 200 години…, а може би и повече. Но откъде знаеш, че не ти е съвременник! Да, така е, отец Василий беше мой съвременник. Но би могъл да е живял и преди 200 години, преди 500... Като Христос, Който е един и същ и вчера, и днес, и во веки.
Бях в тежка духовна криза и без наставничество. В душата ми зрееха демонични помисли. В това опасно духовно състояние Бог си смили над моята немощ и ме изпрати при отец Василий. Бях чувала за него, но се отнасях със съмнение към чутото. От това много се срамувам.
Една сутрин след службата в храма едно от неговите духовни чада ми показа на GSM–а си негови снимки. Те много силно ми въздействаха. От тях ме гледаше подвижник от Светогорските книги, които четях. Сърцето ми се развълнува. Спаси Господи! Получих веднага телефона.
С трепет позвъних. Ако ми откаже? Вече е много стар. Ще има ли сили да спасява още една душа?
Отсреща прозвуча много трезв, бодър глас: "Аз съм изповедник. Нямам право да ви отказвам. Заповядайте! Подгответе се добре." Последваха още няколко кратки и точни наставления и разговорът приключи. В душата ми се породи бодрост и надежда.
Пристъпих прага на дома на отец Василий с голям трепет и уважение, силни чувства, смесени помисли. И няма да скрия - любопитство. Дъщеря му ме посрещна много любезно - беше предупредена за моето идване. Отведе ме до стаята му. Сякаш влязох в храм. Посрещна ме достолепен старец на библейска възраст. Респектиращ. Много спретнат и чист. Духовната чистота беше намерила своя външен израз. Беше подредил кът за изповед с иконите на св. Богородица, св. Сергий Радонежки и кръст. Бяха поставени на леглото, защото вече му беше трудно да стои прав, за което не пропусна да се извини. Поразиха ме очите му: живи, умни, наблюдателни, трезви, бодри, щадящи. Поисках благословия и започна разговор. Също такъв бърз, наблюдателен, подвижен ум. Спокоен тон, отмерени думи, точен изказ. Не ме разпитваше, а ми разказваше за себе си. И в същото време ме поучаваше. Не с дидактични наставления. Той просто разказваше живота си, а изводите се налагаха от само себе си. Започна изповедта. Така ми задаваше въпросите, такъв респект предизвикваше, че и през ум не ми мина да хитрувам и се себеоправдавам. Нито сантиметър мръдване встрани. Със страх Божий произнасях всяка дума. Чрез отец Василий Бог изтръгна от душата ми цялата ми духовна нечистота.
Колко неща проумях при тези изповеди! Веднъж споделих един помисъл, за който не съзнавах колко демоничен е. В същия миг отец Василий така състрадателно и усърдно почна да се моли ”Господи помилуй!”, че аз се стъписах и буквално зяпнах от удивление. Колко много молба за прошка имаше в интонацията му! Колко много любов и всеотдайност! А аз се чудех дали да изповядам този помисъл - по моему незначителен. Какво голямо препятствие отстрани от пътя ми към Бога! Това, да се моли гласно за мене по време на изповед, се случваше и друг път.
Отец Василий беше прозорлив. Той знаеше с какви помисли отивам, какво яде душата ми и започваше разговора отдалеч. Но така, че аз едва по-късно проумявах, че той неслучайно е повел този разговор. И пак казвам - без никаква дидактика. Толкова деликатен беше ставрофорният свещеноиконом. По време на тези разговори той очевидно много усърдно се е молил за душата ми, защото в тяхното време аз стигах до пълно разкаяние за помислите на сърцето ми и осмисляне на тяхната не-богуогодност и започвах да се срамувам от тях. И така, изповед не се налагаше, а резултат имаше. Душата ми биваше подредена и успокоена. Духовните ми сили се възвръщаха, а същите помисли повече никога не ме посещаваха.
До последния си дъх ставрофорен свещеноиконом Васил Печев Цанков работи на Божията нива. Пет дена преди да почине той отслужи панихида в стаята си за душата на моите близки по повод годишнина от смъртта на майка ми, а два дни преди кончината си беше приел на изповед свое духовно чедо.
Отец Василий знаеше кога ще умре. О, как ме благославяше отецът при последната ни среща! Насита нямаше да ме благославя! Все благославяше и не спираше. Бързах, макар че не ми се тръгваше. Мина ми през ум, че се виждаме за последно, но отхвърлих тази мисъл - той беше както винаги бодър, умен и щедър. Сподели: ”Много грехове през този Велик пост… Не мога повече да нося… Но слава Богу, изповядах се, очистих душата си!”. ”А причести ли се, отче?” - попитах. ”Не съм…, ще се причестя…, сега идват много празници”, замислен, на паузи ми отговаряше отецът. Притеснено настоях да ми каже, кога ще се причести. ”На Задушница” - отговори бързо и категорично. Усетил притеснението ми, добави: ”Е,… може и на Петдесетница… Има празници сега, ще се причестя. А ти за Петровден ще намериш при кого да се изповядаш и причестиш”. Не ме благослови да пътувам за празниците. Каза ми да остана в Ловеч.
На Задушница се причестил, на Петдесетница починал, на Свети Дух го погребали. Казаха ми, че бил много красив в смъртта си и голям мир имало в душите на изпращащите го. Около Задушница се чувствах много зле – и физически, и духовно. Бях като смазана. За пръв път от физическа немощ едвам успях да отида до гробовете на своите родители. Нямах обяснение за случващото се. Едва след светата Литургия на Петдесетница усетих облекчение. В душата ми се настани чувството за вина. След седмица разбрах, че отецът е починал.
Отец Василий цял живот беше служил в църквата “Свети пророк Илия” в село Пресяка. Четиридесетият ден от неговата кончина беше на празника на свети пророк Илия, а панихидата отслужи архимандритът, обслужващ тази църква. Някъде в Гърция митрополитът на епархията беше отслужил литургия и панихида. Точно приключвахме, когато той се обади, за да ни информира и честити празника.
Когато ми подари снимката с благословение, отецът сигурно е знаел, къде ще я държа, защото ми каза: ”Можеш да я държиш при иконите, но не на техния ред. Няма да ми се молиш, защото не съм икона. Можеш да си вземаш благословия. С кръста съм”.
Искам да допълня още няколко неща за отец Василий:
Като млад свещеник той е възкресил един младенец, удавен от майка си по време на къпане. Отецът служел света Литургия, когато в храма дошъл човек и влязъл в олтара. Било точно на Великия вход. Помолил се отецът, взел каквото трябва и тръгнал. Молил се дълго и с голяма вяра. Накрая призовал Божията майка, прекръстил детето и казал: ”Но да бъде Твоята воля, Господи, а не моята”. В същия миг детето трепнало и изплакало. А къщата била отдалечена от църквата. Ходили пеша. Върнал се отецът и доотслужил литургията. Детето живяло до 65 години. Създало дом и деца. Бил добър работник, но се пропил и починал като пияница.
Отец Василий е бил и “войнски свещеник”, както обичаше да казва. Доста от неговите стихове са посветени на войната. От неговите разкази ми е останало поучението за християнското милосърдие. Опявал войниците отецът, но не знаел, кой ще им отслужва панихидите. Много били убитите, в различно време убивани. Не било по възможностите му да следи всички дати. А сръбкините го успокоявали: ”Не бой се, войнски свещениче! Ние всичко ще отслужим за вашите момчета по християнски - и Деветини, и Четиридесет… до годината все ще служим. И в съботите ще раздаваме за тях и литургии ще им отслужваме”, казвали сръбкините. Знаели имената на всички убити. Там пък, където нашите по-рано били убити, сръбкините ги погребали по християнски и той отслужвал панихидите. ”Да знаеш, че сръбкините са много добри християнки!”, казваше ми отецът.
До последният си дъх о. Василий е живял молитвено. ”Седне да се храни, казваше дъщеря му, а нищо не хапва. Навел глава, затворил очи, моли се. И нощем се молеше. Вляза в стаята да надникна, а той държи бастуна си в ръка, стиска го и се моли и в съня си”. Точно това ми беше казал отецът – че и нощем няма да престава да се моли за мене. Мисля си, че по неговите молитви Бог не ме погуби за беззаконията ми, а и до днес продължава да ми дава време за покаяние, да ме просвещава и подкрепя в немощите ми.
{moscomment}
Ето, стои снимката му пред мене. Благославя ме с Христовия кръст. Гледаш го и си казваш - това е свещеник, живял преди 100, не - преди 150,… преди 200 години…, а може би и повече. Но откъде знаеш, че не ти е съвременник! Да, така е, отец Василий беше мой съвременник. Но би могъл да е живял и преди 200 години, преди 500... Като Христос, Който е един и същ и вчера, и днес, и во веки.
Бях в тежка духовна криза и без наставничество. В душата ми зрееха демонични помисли. В това опасно духовно състояние Бог си смили над моята немощ и ме изпрати при отец Василий. Бях чувала за него, но се отнасях със съмнение към чутото. От това много се срамувам.
Една сутрин след службата в храма едно от неговите духовни чада ми показа на GSM–а си негови снимки. Те много силно ми въздействаха. От тях ме гледаше подвижник от Светогорските книги, които четях. Сърцето ми се развълнува. Спаси Господи! Получих веднага телефона.
С трепет позвъних. Ако ми откаже? Вече е много стар. Ще има ли сили да спасява още една душа?
Отсреща прозвуча много трезв, бодър глас: "Аз съм изповедник. Нямам право да ви отказвам. Заповядайте! Подгответе се добре." Последваха още няколко кратки и точни наставления и разговорът приключи. В душата ми се породи бодрост и надежда.
Пристъпих прага на дома на отец Василий с голям трепет и уважение, силни чувства, смесени помисли. И няма да скрия - любопитство. Дъщеря му ме посрещна много любезно - беше предупредена за моето идване. Отведе ме до стаята му. Сякаш влязох в храм. Посрещна ме достолепен старец на библейска възраст. Респектиращ. Много спретнат и чист. Духовната чистота беше намерила своя външен израз. Беше подредил кът за изповед с иконите на св. Богородица, св. Сергий Радонежки и кръст. Бяха поставени на леглото, защото вече му беше трудно да стои прав, за което не пропусна да се извини. Поразиха ме очите му: живи, умни, наблюдателни, трезви, бодри, щадящи. Поисках благословия и започна разговор. Също такъв бърз, наблюдателен, подвижен ум. Спокоен тон, отмерени думи, точен изказ. Не ме разпитваше, а ми разказваше за себе си. И в същото време ме поучаваше. Не с дидактични наставления. Той просто разказваше живота си, а изводите се налагаха от само себе си. Започна изповедта. Така ми задаваше въпросите, такъв респект предизвикваше, че и през ум не ми мина да хитрувам и се себеоправдавам. Нито сантиметър мръдване встрани. Със страх Божий произнасях всяка дума. Чрез отец Василий Бог изтръгна от душата ми цялата ми духовна нечистота.
Колко неща проумях при тези изповеди! Веднъж споделих един помисъл, за който не съзнавах колко демоничен е. В същия миг отец Василий така състрадателно и усърдно почна да се моли ”Господи помилуй!”, че аз се стъписах и буквално зяпнах от удивление. Колко много молба за прошка имаше в интонацията му! Колко много любов и всеотдайност! А аз се чудех дали да изповядам този помисъл - по моему незначителен. Какво голямо препятствие отстрани от пътя ми към Бога! Това, да се моли гласно за мене по време на изповед, се случваше и друг път.
Отец Василий беше прозорлив. Той знаеше с какви помисли отивам, какво яде душата ми и започваше разговора отдалеч. Но така, че аз едва по-късно проумявах, че той неслучайно е повел този разговор. И пак казвам - без никаква дидактика. Толкова деликатен беше ставрофорният свещеноиконом. По време на тези разговори той очевидно много усърдно се е молил за душата ми, защото в тяхното време аз стигах до пълно разкаяние за помислите на сърцето ми и осмисляне на тяхната не-богуогодност и започвах да се срамувам от тях. И така, изповед не се налагаше, а резултат имаше. Душата ми биваше подредена и успокоена. Духовните ми сили се възвръщаха, а същите помисли повече никога не ме посещаваха.
До последния си дъх ставрофорен свещеноиконом Васил Печев Цанков работи на Божията нива. Пет дена преди да почине той отслужи панихида в стаята си за душата на моите близки по повод годишнина от смъртта на майка ми, а два дни преди кончината си беше приел на изповед свое духовно чедо.
Отец Василий знаеше кога ще умре. О, как ме благославяше отецът при последната ни среща! Насита нямаше да ме благославя! Все благославяше и не спираше. Бързах, макар че не ми се тръгваше. Мина ми през ум, че се виждаме за последно, но отхвърлих тази мисъл - той беше както винаги бодър, умен и щедър. Сподели: ”Много грехове през този Велик пост… Не мога повече да нося… Но слава Богу, изповядах се, очистих душата си!”. ”А причести ли се, отче?” - попитах. ”Не съм…, ще се причестя…, сега идват много празници”, замислен, на паузи ми отговаряше отецът. Притеснено настоях да ми каже, кога ще се причести. ”На Задушница” - отговори бързо и категорично. Усетил притеснението ми, добави: ”Е,… може и на Петдесетница… Има празници сега, ще се причестя. А ти за Петровден ще намериш при кого да се изповядаш и причестиш”. Не ме благослови да пътувам за празниците. Каза ми да остана в Ловеч.
На Задушница се причестил, на Петдесетница починал, на Свети Дух го погребали. Казаха ми, че бил много красив в смъртта си и голям мир имало в душите на изпращащите го. Около Задушница се чувствах много зле – и физически, и духовно. Бях като смазана. За пръв път от физическа немощ едвам успях да отида до гробовете на своите родители. Нямах обяснение за случващото се. Едва след светата Литургия на Петдесетница усетих облекчение. В душата ми се настани чувството за вина. След седмица разбрах, че отецът е починал.
Отец Василий цял живот беше служил в църквата “Свети пророк Илия” в село Пресяка. Четиридесетият ден от неговата кончина беше на празника на свети пророк Илия, а панихидата отслужи архимандритът, обслужващ тази църква. Някъде в Гърция митрополитът на епархията беше отслужил литургия и панихида. Точно приключвахме, когато той се обади, за да ни информира и честити празника.
Когато ми подари снимката с благословение, отецът сигурно е знаел, къде ще я държа, защото ми каза: ”Можеш да я държиш при иконите, но не на техния ред. Няма да ми се молиш, защото не съм икона. Можеш да си вземаш благословия. С кръста съм”.
Искам да допълня още няколко неща за отец Василий:
Като млад свещеник той е възкресил един младенец, удавен от майка си по време на къпане. Отецът служел света Литургия, когато в храма дошъл човек и влязъл в олтара. Било точно на Великия вход. Помолил се отецът, взел каквото трябва и тръгнал. Молил се дълго и с голяма вяра. Накрая призовал Божията майка, прекръстил детето и казал: ”Но да бъде Твоята воля, Господи, а не моята”. В същия миг детето трепнало и изплакало. А къщата била отдалечена от църквата. Ходили пеша. Върнал се отецът и доотслужил литургията. Детето живяло до 65 години. Създало дом и деца. Бил добър работник, но се пропил и починал като пияница.
Отец Василий е бил и “войнски свещеник”, както обичаше да казва. Доста от неговите стихове са посветени на войната. От неговите разкази ми е останало поучението за християнското милосърдие. Опявал войниците отецът, но не знаел, кой ще им отслужва панихидите. Много били убитите, в различно време убивани. Не било по възможностите му да следи всички дати. А сръбкините го успокоявали: ”Не бой се, войнски свещениче! Ние всичко ще отслужим за вашите момчета по християнски - и Деветини, и Четиридесет… до годината все ще служим. И в съботите ще раздаваме за тях и литургии ще им отслужваме”, казвали сръбкините. Знаели имената на всички убити. Там пък, където нашите по-рано били убити, сръбкините ги погребали по християнски и той отслужвал панихидите. ”Да знаеш, че сръбкините са много добри християнки!”, казваше ми отецът.
До последният си дъх о. Василий е живял молитвено. ”Седне да се храни, казваше дъщеря му, а нищо не хапва. Навел глава, затворил очи, моли се. И нощем се молеше. Вляза в стаята да надникна, а той държи бастуна си в ръка, стиска го и се моли и в съня си”. Точно това ми беше казал отецът – че и нощем няма да престава да се моли за мене. Мисля си, че по неговите молитви Бог не ме погуби за беззаконията ми, а и до днес продължава да ми дава време за покаяние, да ме просвещава и подкрепя в немощите ми.
{moscomment}
