Света София (Премъдрост Божия) и езическият й паметник

През 809 г. хан Крум зав­ла­дя­ва Сер­ди­ка и я включ­ва в гра­ни­ци­те на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. По вре­ме­то на княз Бо­рис цър­к­ва­та „Св. Со­фия” е въ­зоб­но­ве­на и ста­ва град­с­ка съ­бор­на цър­к­ва. А през Вто­ра­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва тя е мит­ро­по­лит­с­ки храм, щед­ро об­да­рен от се­вас­ток­ра­тор Ка­ло­ян.

След зав­ла­дя­ва­не­то на Со­фия от тур­ци­те „Св. Со­фия” е по­лу­раз­ру­ше­на и не­под­дър­жа­на, за­то­ва по­ро­би­те­лят я об­ръ­ща в джа­мия. През 1443 г. в по­ро­бе­ни­те бъл­гар­с­ки зе­ми нав­ли­за обе­ди­не­на­та хрис­ти­ян­с­ка ар­мия под пред­во­ди­тел­с­т­во­то на Вла­дис­лав ІІІ Яге­ло (Вар­нен­чик) и Янош Ху­ня­ди. В Со­фия кръс­то­нос­ци­те пре­мах­на­ли тур­с­ка­та власт и пос­та­ви­ли за уп­ра­ви­тел на гра­да мес­т­ния мит­ро­по­лит. Ма­кар и за крат­ко вре­ме „Св. Со­фия” от­но­во ста­на­ла дейс­т­ващ пра­вос­ла­вен храм. Ед­ва през пър­ва­та по­ло­ви­на на ХVІ в. по­тур­че­ният хър­ва­тин Си­я­вуш па­ша от­но­во я пре­ус­т­рой­ва в джа­мия и та­ка ве­ко­ве на­ред.

През 1818 и 1858 г. сил­ни зе­мет­ръ­си се­ри­оз­но пов­реж­дат ма­сив­на­та пос­т­рой­ка. При второто зе­метресе­ние па­да ми­на­ре­то и уби­ва ня­кол­ко мю­сюл­ма­ни, за­то­ва я изос­та­ви­ли. След Ос­во­бож­де­ни­е­то со­фи­ян­ци из­пол­з­ват ста­рин­ния храм за склад на газ­та, с ко­я­то се палели улич­ни­те лам­пи; а след съ­ба­ря­не­то на ча­сов­ни­ко­ва­та ку­ла (3 яну­а­ри 1882 г.) вър­ху цър­ков­ния пок­рив сла­гат виш­ка за про­ти­во­по­жар­ни наб­лю­де­ния. След по­ла­га­не­то на ос­нов­ния ка­мък за стро­и­тел­с­т­во­то на храм-па­мет­ни­ка „Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки” има­ло не­дос­тиг на стро­и­тел­ни ма­те­ри­а­ли. То­га­ва един „умен сто­ли­чен съ­вет­ник” пред­ло­жил храмът „Св. Со­фия” да бъ­де съ­бо­рен и тух­ли­те му да бъ­дат из­пол­з­ва­ни за но­ва­та цър­к­ва...

След дъл­го­го­диш­ни ар­хе­о­ло­ги­чес­ки про­уч­ва­ния, ре­мон­ти и ре­кон­с­т­рук­ции ед­ва през 1930 г. ста­рин­ният храм „Св. Со­фия” от­но­во от­во­рил две­ри­те си за бо­го­мол­ци. На 21 сеп­тем­в­ри с. г. би­ло из­вър­ше­но ос­ве­ща­ва­не­то на хра­ма от то­га­ваш­ния Со­фийс­ки мит­ро­по­лит Сте­фан в със­лу­же­ние с мит­ро­по­ли­ти­те Ма­ка­рий Нев­ро­коп­с­ки и Па­и­сий Вра­чан­с­ки, епис­ко­пи­те Вар­ла­ам Лев­кийс­ки и Све­то-Лу­бен­с­ки Се­ра­фим, ар­хи­ман­д­ри­ти­те Соф­ро­ний и Ан­тим и мно­гоб­рой­но­то сто­лич­но ду­хо­вен­с­т­во. При­със­т­ва­ли цар Бо­рис ІІІ, княз Ки­рил и кня­ги­ня Ев­до­кия, ми­нис­тър-пред­се­да­те­лят Ан­д­рей Ляп­чев и ня­кои ми­нис­т­ри, пред­се­да­те­лят на На­род­но­то съб­ра­ние Н. Най­де­нов, сто­лич­ният кмет Вла­ди­мир Ва­зов и още мно­го вис­ши чи­нов­ни­ци, как­то и хи­ля­ди сто­ли­ча­ни. Бла­го­да­ре­ние на на­че­те­ния и про­зор­лив сто­ли­чен мит­ро­по­лит хра­мо­вия праз­ник за­поч­на­ли да чес­т­ват на Бла­го­ве­ще­ние Бо­го­ро­дич­но – то­га­ва на 7 ап­рил по нов стил (по то­зи стил на­ша­та цър­к­ва слу­жи от 13 ап­рил 1916 г. до 25 де­кем­в­ри 1968 г., след ко­е­то пре­ми­на към т. нар. ново­ю­ли­ан­с­ки ка­лен­дар и Бла­го­ве­ще­ние се вър­на от­но­во на 25 март). В ед­на по­ка­на на цър­ков­но­то нас­то­я­тел­с­т­во на хра­ма от 1935 г. че­тем след­но­то: „На 7-й ап­рил – св. Бла­го­ве­ще­ние, в не­де­ля е хра­мо­вия праз­ник на ста­рин­на­та сто­лич­на цър­к­ва „Св. Со­фия” – Бо­жия Пре­мъд­рост, ко­я­то на то­зи ден, най-ре­ал­но се е про­я­ви­ла с въп­ло­ще­ни­е­то на вто­ро­то ли­це на св. еди­но­същ­на и не­раз­дел­на Тро­и­ца – Бо­га-Сло­во, за спа­се­ни­е­то на све­та...”

До тук всич­ко е нор­мал­но. Но дой­де „де­мок­ра­ци­я­та”, ко­я­то чрез про­во­ки­ран раз­кол съ­си­па Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. По вре­ме на ман­да­та на сто­лич­ния кмет Алек­сан­дър Ян­чу­лев (21 окт. 1991 – 16 но­ем­в­ри 1995 г.) за Ден на Со­фия бе­ше обя­вен не 25 март, как­то тряб­ва­ше да бъ­де, а 17 сеп­тем­в­ри. То­га­ва по цър­ко­вен ка­лен­дар е прос­ла­ва­та на све­ти­те мъ­че­ни­ци Вя­ра, На­деж­да и Лю­бов и май­ка им Со­фия.  След раж­да­не­то на тре­та­та дъ­ще­ря май­ка­та ов­до­вя­ла и са­ма от­г­ле­да­ла три­те си де­ца, ка­то ги въз­пи­та­ла в не­по­ко­ле­бим хрис­ти­ян­с­ки дух. Но то­га­ва хрис­ти­я­ни­те би­ли го­не­ни, уни­жа­ва­ни и из­би­ва­ни. Рим­с­ки­ят им­пе­ра­тор Ад­ри­ан на­у­чил за тях­но­то при­мер­но по­ве­де­ние и на­ре­дил да ги до­ве­дат в дво­ре­ца. Той им пред­ло­жил охо­лен жи­вот и вся­как­ви бла­ги­ни, но при по­ло­же­ние да се от­ка­жат от вя­ра­та си. Всич­ки от­ка­за­ли и за­поч­на­ли мъ­че­ни­я­та на дъ­ще­ри­те. Пър­ва пос­т­ра­да­ла 12-го­диш­на­та Вя­ра, ко­я­то из­тър­пя­ла всич­ки мъ­че­ния и нак­рая би­ла по­се­че­на с меч. По­доб­на би­ла съд­ба­та и да дру­ги­те две дъ­ще­ри – 10-го­диш­на­та На­деж­да и 9-го­диш­на­та Лю­бов. Май­ка им не би­ла из­мъч­ва­на, тя пог­ре­ба­ла свид­ни­те си дъ­ще­ри и три дни пре­ка­ра­ла на гро­бо­ве­те им в съл­зи и мо­лит­ви. Та­ка и пре­да­ла Бо­гу дух. То­ва ста­на­ло през да­леч­на­та 126 г. От 777 г. мо­щи­те им би­ли пре­не­се­ни в Ел­зас, Фран­ция. У нас те­зи мъ­че­ни­ци са поч­ти не­поз­на­ти и ос­вен ка­лен­дар­на­та им прос­ла­ва, хра­мо­ве и па­рак­ли­си в тях­на чест не са съг­раж­да­ни.

При след­ва­щия кмет Сте­фан Со­фи­ян­с­ки, кой­то бе­ше из­би­ран три по­ред­ни ман­да­та, ста­на дру­го чу­до – сто­ли­ца­та се сдо­би с ези­чес­ки па­мет­ник. До вхо­да на со­фийс­ко­то мет­ро при „Бул­банк” пре­ди има­ше па­мет­ник на Ле­нин.  Той бе­ше пре­мах­нат и на не­го­во мяс­то през 2001 г. се из­ви­си на ви­сок пос­та­мент-ко­ло­на фи­гу­ра­та на псев­до „Св. Со­фия”. От ка­за­но­то по-го­ре, ста­на яс­но, че Све­та Со­фия оз­на­ча Бо­жия Пре­мъд­рост (или Бог-Сло­во). Или с две думи, то­ва е вто­ро­то ли­це на Све­та Тро­и­ца – Иисус Хрис­тос. И вмес­то Той, ка­то сим­вол на на­ша­та сто­ли­ца е из­диг­нат друг. Скул­п­то­рът Ге­ор­ги Чап­къ­нов ни е пред­с­та­вил ед­на строй­на и кра­си­ва мла­да же­на с кре­пос­т­на ко­ро­на на гла­ва­та. Тя дър­жи в дяс­на­та си ръ­ка лав­ров ве­нец, а на ля­ва­та й ръ­ка е кац­на­ла со­ва – в ези­чес­ки вре­ме­на та­зи пти­ца е би­ла сим­вол на мъд­рост­та. Ако то­ва пред­с­тав­ля­ва Св. Со­фия (Бо­жи­я­та Пре­мъд­рост), то ви­нов­ни­ци­те за то­ва ко­щун­с­т­во не­ка си по­си­пят гла­ви­те с пе­пел и де­но­нощ­но гор­чи­во да се мо­лят на ко­ле­не в ста­рин­ния храм „Св. Со­фия”.

Но та­ка е, ко­га­то со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та дър­жавата въз­пи­та­ваше на­ро­да ни в ате­и­зъм в про­дъл­же­ние на 45 го­ди­ни. Не­ка ви­дим се­га да­ли ще се на­ме­ри кой да поп­ра­ви те­зи прег­ре­ше­ния...

Сним­ки: авторът