София – столицата на България, е град с многовековна история, познат с различни имена през вековете: Сердика, Средец, Триадица, София. С последното име е известен едва от средата на 14 в. и то му e било дадено от тогавашния катедрален храм „Света Софѝя“.
Самият храм възниква насред източния езически некропол на Сердика като гробищна църква. Преди това на неговото място последователно е имало няколко по-малки гробищни църквици, първата от които е от началото на 4 в. Предполага се, че още след архитектурното ѝ преустройство по време на управлението на имп. Юстиниан тя е посветена на Божията Премъдрост, т. е. името ѝ е „Света Софѝя“. Това е било непосредствено влияние от величествения столичен катедрален храм „Света Софѝя“ в Константинопол (дн. Истанбул), който е бил посветен от Константинополската Вселенска патриаршия на Божията Премъдрост. А богословите свързат Премъдростта с Второто лице на Светата Троица – Бог-Слово. Тази идеологема има връзка с Боговъплъщението, чийто начален момент точно е фиксиран в новозаветната книжнина с благовестието на св. архангел Гавриил. Православната църква отбелязва този ден като Благовещение и го празнува на 25 март. В такъв смисъл единственото молитвено и богослужебно честване на Божията Премъдрост е на 25 март.
През 809 г. кан Крум завладява Сердика и я включва в границите на българската държава. По времето на княз Борис църквата „Света Софѝя“ е възобновена и става градска съборна църква. През Втората българска държава пък тя е митрополитски храм, щедро обдарен от севастократор Калоян.
След завладяването на София от османските турци „Света Софѝя“ е полуразрушена и неподдържана, а затова и поробителят я обръща в джамия. През 1443 г. в поробените български земи навлиза обединената християнска армия под предводителството на Владислав Трети Ягело (Варненчик) и Янош Хуняди. В София кръстоносците премахват османската власт и поставият за управител на града местния митрополит. Макар и за кратко време „Света Софѝя“ отново става действащ православен храм. Едва през първата половина на 16 в. потурченият хърватин Сиявуш паша отново я преустройва в джамия и така векове наред.
През 1818 и 1858 г. силни земетръси сериозно повреждат масивната постройка. При второто земетресение пада минарето и убива няколко мюсюлмани, поради което я изоставят. След Освобождението софиянци използват старинния храм за склад на газта, с която са се палели уличните лампи; а след събарянето на часовниковата кула (3 януари 1882 г.) върху църковния покрив слагат вишка за противопожарни наблюдения. След полагането на основния камък за строителството на храм-паметника „Св. Александър Невски“ е имало недостиг на строителни материали. Тогава един „умен столичен съветник“ предлага храмът „Света Софѝя“ да бъде съборен и тухлите му да бъдат използвани за новата църква…
След дългогодишни археологически проучвания, ремонти и реконструкции едва през 1930 г. старинният храм „Света Софѝя“ отново отваря дверите си за богомолци. На 21 септември с. г. е извършено освещаването на храма от тогавашния Софийски митрополит Стефан, в съслужение с митрополитите Макарий Неврокопски и Паисий Врачански, епископите Варлаам Левкийски и Свето-Лубенски Серафим, архимандритите Софроний и Антим и многобройното столично духовенство. Присъстват цар Борис Трети, княз Кирил и княгиня Евдокия, министър-председателят Андрей Ляпчев и някои министри, председателят на Народното събрание Н. Найденов, столичният кмет Владимир Вазов и още много висши чиновници, както и хиляди столичани. Благодарение на начетения и прозорлив столичен митрополит храмовия празник започват да честват на Благовещение Богородично – тогава на 7 април по нов стил (по този стил нашата църква служи от 13 април 1916 г. до 25 декември 1968 г., след което премина към т. нар. новоюлиански календар и Благовещение се върна отново на 25 март). В една покана на църковното настоятелство на храма от 1935 г. четем следното: „На 7-й април – св. Благовещение, в неделя е храмовият празник на старинната столична църква „Света Софѝя – Божия Премъдрост“, която на този ден, най-реално се е проявила с въплощението на Второто Лице на Светата единосъщна и неразделна Троица – Бога-Слово, за спасението на света…“.
До тук всичко е нормално. Но дойде „демокрацията“, която чрез провокиран разкол съсипа Българската православна църква. По време на мандата на столичния кмет Александър Янчулев (21 октомври 1991 – 16 ноември 1995 г.) за Ден на София беше обявен не 25 март, както трябваше да бъде, а 17 септември. Тогава по църковен календар е прославата на св. мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им Софѝя. След раждането на третата дъщеря майката овдовява и сама отглежда трите си деца, като ги възпитава в непоколебим християнски дух. Тогава обаче християните са били гонени, унижавани и избивани. Римският император Адриан научава за тяхното примерно поведение и нарежда да ги доведат в двореца. Предлата им охолен живот и всякакви благини, но при условие да се откажат от вярата си. Всички отказват и започват мъченията на дъщерите. Първа е пострадала двадасетегодишната Вяра, която е изтърпяла всички мъчения и накрая е била посечена с меч. Подобна е била съдбата и да другите две дъщери – десетгодишната Надежда и деветгодишната Любов. Майка им не е била измъчвана. Тя погребва свидните си дъщери и три дни прекарва на гробовете им в сълзи и молитви. Така и предава Богу дух. Това е станало през далечната 126 г. От 777 г. мощите им са пренесени в Елзас, Франция. У нас тези мъченици са почти непознати и, освен календарната им прослава, храмове и параклиси в тяхна чест не са съграждани.
При следващия кмет Стефан Софиянски, който беше избиран три поредни мандата, стана друго чудо – столицата се сдоби с езически паметник. До входа на софийското метро, при „Булбанк“ преди имаше паметник на Ленин. Той беше премахнат и на негово място през 2001 г. се извиси на висок постамент-колона фигурата на една псевдо „Св. София“. От казаното по-горе стана ясно, че Света Софѝя означа Божия Премъдрост или Бог-Слово. С две думи, това е Второто Лице на Света Троица – Иисус Христос. И вместо Той, като символ на нашата столица е издигнат друг. Скулпторът Георги Чапкънов ни е представил една стройна и красива млада жена с крепостна корона на главата. Тя държи в дясната си ръка лавров венец, а на лявата ѝ ръка е кацнала сова – в езически времена тази птица е била символ на мъдростта. Ако това представлява Света Софѝя – Божията Премъдрост, то виновниците за това кощунство нека си посипят главите с пепел и денонощно горчиво да се молят на колене в старинния храм на Божията Премъдрост – „Света Софѝя“.
Така е обаче, когато социалистическата държава възпитаваше народа ни в атеизъм в продължение на четиридесет и пет години. Нека видим сега дали ще се намери кой да поправи тези прегрешения…
* Снимки: авторът