Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава

Тази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Самостоятелното съществуване на Охридската архиепископия и на Ипекската патриаршия продължава до втората половина на 17 в. Тогава Вселенската патриаршия, ръководена главно от материални съображения и от стремеж да увеличи териториално своята власт, най-сетне ги асимилира. Тя използвала влиянието си пред Високата порта и естествено с нейното съдействие през 1766 г. успява да сложи ръка върху Ипек, а на следващата година и върху Охрид. Този успех на Вселенската патриаршия се е дължал на обстоятелството, че двете балкански самостойни църкви са загубили доверието на султанската власт, главно поради участието си в антитурски политически комбинации.[7] По този начин в средата на 18 в. църковно-административното статукво на Балканите е повторно нарушено и цялото българско християнско население се озовава във властта на Вселенската гръцка патриаршия.

В края на 18 и началото на 19 в. патриаршеската администрация и църковната йерархия са обхванати от мегали-идеята за възстановяване на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни (най-вече българите) и се заемат с елинизирането на чуждоезичното православно население.[8] Възраждащият се български народ веднага реагира и така поставя началото на организирана църковно-национална борба. По своята същност тази борба е обществено-политическо движение за признаване на българската нация. Нейното начало е белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити през 20-те и 30-те години на 19 в., от които особена острота имат конфликтите във Враца и Скопие.[9] В края на 30-те години на 19 в. църковният въпрос се превръща вече в общонационален, в чието разрешаване участват всички социални слоеве на българското общество.

До 1870 г. църковно-народната борба преминава през два ярки етапа – изхвърляне на гръцкия език от богослужението и замяната му с църковнославянски, и изгонването на алчните и коварни гръцки патриаршески митрополити. Макар тази борба да е била „мирен“ етап от българската национална революция, налице са и стотици примери на физическа саморазправа с „фанариотите“, на разбиване на врати и глави, разрушаване на владишки конаци и скубане на беловласи бради и мустаци.[10]

Всеизвестно е, че близо половинвековната църковно-национална борба достига до своя щастлив завършек в началото на 1870 г. На 27 февруари,[11] петък, султан Абдул Азис подписва ферман[12] за съставянето на „отделно духовно ведомство под официалното име Българска екзархия“.[13] На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша повиква във Високата порта членовете на българо-гръцката светска комисия (Гаврил Кръстевич, хаджи Иванчо Хаджипенчович, Александър Каратеодори и Христаки Зографос)[14] и им връчва по един екземпляр от султанския ферман с молба да го предадат на своите духовни архипастири.[15]

Българските представители Гаврил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага отиват в предградието „Ортакьой“, където тогава живеят българските архиереи и където се помещава и привременният български синод. Набързо превеждат текста на фермана член по член и „всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му“.[16]

По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появява на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 г.). Малко известен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в османската столица граф. Н. П. Игнатиев. Последният полага много усилия, „за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни…“.[17] За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, в една среща с Али паша той прибягва до един дипломатически трик: „Говорих именно за хилядогодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4,[18] в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони… Али паша напълно прие уместността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник“.[19] Интересното в случая е, че от страна на българите такова хилядогодишно честване въобще не е готвено, нито свързани с него протестни манифестации.[20] Просто съвпадението на тази годишнина дава повод на руския дипломат да я използва като силен коз пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочакваният ферман. Както е известно, този ход на граф Игнатиев успява.

С издаването на султанския ферман фактически е възстановена изгубената в началото на 15 в. българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи пишат, че чрез фермана българите се сдобиват с църква, „независима от Цариградската патриаршия“.[21] Други все още смятат, че по същество ферманът е „самоуправство“; че Високата порта се е опитала да разреши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепват от Православието и не признават върховенството на Вселенската патриаршия.[22] Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни ако вземем под внимание предхождащите събития в османската столица (по-точно периода 1856-1870 г.) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856 г.) са водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни са десетки предложения за взаимно уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа е бил усложнен от национално-политически стремежи, османската власт се ангажира „в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на международния колективитет…“.[23] Или, по-просто казано, както някога със султански акт е било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 г.) по същия начин са възстановени правата на българите и тяхната Православна църква.

Освен това във фермана няма никаква османска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа заляга проектът на патр. Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка светска комисия от 1869 г.[24] По същество ферманът с нищо не е нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито свещените канони, приети на вселенски и на поместни събори. Пет члена на фермана (3, 4, 6, 7 и 9) от общо единадесет красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с майката-църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите членове на фермана.[25]

Единствено чл. 10 от фермана е създавал известни „затруднения“ за приемането му от Патриаршията. Това фактически е членът, определящ диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Докато обаче в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, в официалния документ Високата порта залага такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана са изброени поименно само петнадесет епархии, като за останалите, където е живеело смесено население, се е предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако две трети от православните пожелаели, могли са да преминат към Екзархията.[26] Това именно най-много е подразнило Вселенската патриаршия, защото по този начин екзархийския диоцез е оставал винаги отворен и е можело постоянно да се увеличава.

Това е и главната причина Патриаршията първоначално да откаже формалното получаване на фермана,[27] а след това и да го признае, заедно с неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се е стремяло да изглади конфликтите и да сдобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската патриаршия проявява непростима непреклонност и отказва да признае валидността на султанския акт.[28] Цели две години и половина (плюс седемнадесет дни) продължава грубата и безпринципна игра „кой-кого“, докато накрая се стига до фаталния 16 септември 1872 г., когато Патриаршията от позицията на силата прибягва до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.[29]

Още преди издаването на фермана в столицата работят временен Св. Синод и Привременен смесен съвет (съставен от архиереи и миряни), ръководещи църковно-народните дела.[30] И двата тези органа обаче не са били лигитимни, т. е. признати от османското правителство. Ето защо на 8 март 1870 г. в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в предградието „Ортакьой“ се събрат тридесет и девет от по-видните цариградски българи, от които са избрани десет души миряни, които, заедно с петимата български владици, формират Привременен смесен екзархийски съвет, утвърден със султанско ираде от 30 март с. г.[31] Основната задача на този съвет е била да изработи проектоустав за управлението на Българската екзархия. За негова основа е взет нарочно съставен за целта проект от Гаврил Кръстевич. На 27 септември 1870 г. Привременният смесен екзархийски съвет завършва окончателното изработването на проектоустава и го отпечатва в отделна брошура.[32] Същевременно Високата порта разрешава свикването на църковно-народен събор в столицата, който да разгледа и приеме изработения проектоустав и да избере екзарх. За целта съветът изпраща по епархиите правилник (наречен „Повод“) за избирането на народни представители.[33]

През януари 1871 г. народните избраници започват да пристигат от епархиите си. На 23 февруари, след пет подготвителни заседания Църковно-народният събор тържествено е открит. Заседават петдесет участници (единадесет духовници и тридесет и девет миряни) – тридесет и петима представители от епархиите и петнадесетте члена на Привременния смесен екзархийски съвет. Председател на събора е най-възрастният архиерей еп. Иларион Ловчански, а секретар-писар – Марко Балабанов.[34] Проведени са тридесет и седем заседания, като фактически на двадесет и третото заседание от 14 май 1871 г. „Уставът за управлението на Българската екзархия“ е окончателно завършен и подписан от присъстващите делегати.[35]

Не е вярно твърдението на някои изследователи, че приетият устав е бил веднага преведен на турски език и внесен за одобрение от османското правителство.[36] Реално преводът доста дълго време се проточва и, както е известно, на 24 юли 1871 г. съборът се саморазпуска, след като е свършил и други полезни за екзархийското дело работи. Преведеният на турски език устав е връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 г. от четиричленна делегация.[37] Османското правителство изобщо не е бързало с неговото одобрение,[38] защото постоянно е било обезпокоявано от Патриаршията, настояваща за свикването на вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен акт. Естествено, Портата е била против свикването на такъв събор. Против е била също така и православна Русия, както и цариградските българи. От своя страна, граф Игнатиев полага неимоверни усилия да помири враждуващите сили, за да запази от сътресение Православието.[39] Българите са били склонни на някои отстъпки и компромиси, но Патриаршията е продължавала безумното си упорство. То е засилено след 5 септември 1871 г., когато патриарх става престарелият Антим VI (Куталианос; 82-годишен старец).[40] Освен това, на 25 август 1871 г. умира големият познавач на българския църковен въпрос – Великият везир Али паша,[41] чийто приемници не са така прозорливи и дипломатични и протакат уреждането на екзархийското ръководство. През декември 1871 г. българите прекъсват преговорите с Патриаршията, след като се убеждават, че от нейна страна няма никакво желание за нормален диалог и решение на българския църковен въпрос.[42]

Тласък на българските екзархийски дела дава Богоявленската служба от 6 януари 1872 г., когато под натиск от народа и без разрешение от Патриаршията (въпреки че три пъти са го търсили) трима български архиереи за първи път служат в историческата дървена църква „Св. Стефан“ в кв. „Фенер“.[43] Отначало Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански четат разрешителна молитва на еп. Иларион Макариополски, с която реално го освобождават от неканоничното низвержение, наложено му преди няколко години от Патриаршията.[44] Според граф Игнатиев именно на Богоявленската служба българското духовенство „стъпи на антиканоничен път“[45] и затова нещата тръгват катастрофално към злополучен край. Фактически оттогава преговорите с Патриаршията са прекратени и двете страни започват да се отдалечават, всяка по своя път.

Последва силна и остра реакция както от страна на самата Патриаршия, така и на гръцката преса, които се нахвърлят не само върху българите, но и върху руснаците и панславизма.[46] След като на 15 януари 1872 г. църковен събор на Патриаршията осъжда на низвержение тримата непокорни български архиереи (Иларион Макариополски е фактически отлъчен от Църквата), Високата порта побързва да ги изпрати на 21 същия месец на заточение в Измит.[47] От страна на османското правителство това е бил хитър дипломатически ход, за да прикрие следващата си голяма стъпка към разрешаване на българския църковен въпрос. При изпращането на българските владици министърът на външните работи Сервер паша съвсем недвусмислено им казва, че те съвсем скоро ще се върнат, защото църковният въпрос върви към благоприятно решение.[48]

Точно така и става. Само четири дни по-късно, на 25 януари 1872 г. Великият везир Махмуд Недим паша нарежда писмено на Привременния смесен екзархийски съвет да започне прилагането на фермана и да управлява духовните дела на Екзархията до избиране на екзарх. Екзархийският устав вече се е преглеждал, за да бъде одобрен, било е наредено и заточените трима архиереи да бъдат върнати в столицата.[49] От страна на Патриаршията последва ответна реакция със свикването на 30 януари 1872 г. на голямо смесено гръцко събрание, което решава, че само след като българите осъдят и се отрекат от своите архиереи, тогава ще се влезе в преговори с тях.[50] Научил това решение, Великият везир отговаря остро на патриарха, че „всички старания на императорското правителство досега са били насочени да се не отделят българите от гърците; но понеже самата Патриаршия, както показва нейният такрир, желае това отделяне, правителството като оставя отговорността върху нея, пристъпя към изпълнение на фермана, с който се даде решение на въпроса“.[51]

Така Портата хитро и тактично се измъква и деликатно хвърля цялата вина върху самата Патриаршия. На 11 февруари 1872 г. Великият везир нарежда на Привременния смесен екзархийски съвет да премине към избор на църковен глава.[52] Още на следващия ден такъв е избран в лицето на Ловчанския еп. Иларион, но по внушение от Високата порта и други задкулисни сили той си подава оставката и на 16 февруари за екзарх е избран Видинският митр. Антим.[53] На 23 февруари 1872 г. Портата утвърждава избора му и на 17 март с. г. Антим I пристига в Цариград, за да поеме поста си. На 3 април с. г. той получава от Великия везир берата си за законно избран български църковен глава.[54]

На Великден, 16 април 1872 г., екзарх Антим не служи в българската църква „Св. Стефан“, защото не получава исканото разрешение за това от Патриаршията.[55] Седмица по-късно, на Томина неделя, в храма „Св. Стефан“ служи архим. Григорий (бъдещият Доростоло-Червенски митрополит), който в присъствие на екзарха чете акт, подписан от Антим I и от още не низвергнатите български владици Доротей Софийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки, с който низвержението на тримата архиереи, служили на Богоявление, се провъзгласява за противоканонично и на практика недействително.[56] В отговор, на 27 април 1872 г. Патриаршията свиква събор, на който решава да покани екзарх Антим I в срок от един месец да се покае за сторените грешки и нарушения, като в противен случай го заплашва с тежко наказание.[57]

Заплахите обаче дори и не стряскат Българския екзарх. Нещо повече – на 11 май 1872 г., празникът на св. славянски просветители, заедно с двамата Иларионовци и с Панарет Пловдивски той води тържествената Литургия в българския храм „Св. Стефан“. След Апостола е прочетен специален акт, с който „Провъзгласява се правилно и законно съставянието на самоуправляема Православна Българска православна черква под названието – Българска Екзархия“.[58] Оригиналът на този акт е подписан от екзарх Антим I, от архиереите Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски и от трима архимандрити – Григорий Хилендарски, Симеон (Николов) и Виктор Хилендарски.[59] След това негови преписи са изпратени по специален куриер за подпис от митрополитите Доротей Софийски, Партений Нишавски (Пиротски) и Генадий Велешки.[60] На това Патриаршията отговаря със свикването на голям поместен събор на 13 май с. г., който осъжда Антим I на низвержение, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански са афоресани, а Иларион Макариополски е предаден на вечна анатема и на огнена геена.[61] По този начин между Патриаршията и младата Българска екзархия зейва непреодолима пропаст.

В съгласие с правителството, назначени са екзархийските митрополити Иларион Макариополски за Търново, Иларион Ловчански за Кюстендил, Панарет – за Пловдив, а няколкото млади архимандрити са хиротонисани, както следва: Доситей за Самоковски митрополит, Виктор – за Нишки, Григорий – за Доростоло-Червенски, Симеон – за Варненско-Преславски, Мелетий – за Софийски, Аверкий – за Врачански, Дионисий – за Ловчански и Серафим – за Сливенски. На 28 юни 1872 г. Високата порта изпраща в Екзархията бератите на новите владици, които поетапно заминават по епархиите си.[62]

Подразнена от успеха на българското църковно дело Патриаршията преминава в решително настъпление. На 29 август 1872 г. е свикан голям поместен събор, на който участват източните патриарси, заедно с Кипърския архиепископ.[63] На третото заседание на събора, проведено на 16 септември 1872 г., Българската църква и българският народ са провъзгласени за схизматични.[64] Тежкото наказание е наложено, защото българите са обвинени, че внасят в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), който е чужд на църковното учение. На следващия 17 септември оросът (съборното определение) за налагане на схизмата е прочетен в Патриаршеския храм във Фенер, а на 24 септември с. г. и в останалите столични църкви и в провинцията.[65]

Последното обаче изобщо не впечатлява възрожденския български народ, който е бил готов да очаква всичко от страна на Патриаршията. Фактически тази схизма е била рожба на безсилието на фанариотите да спрат успешното изграждане на българското екзархийско дело. Освен това, тя е била наложена от поместен, а не от вселенски събор, който я е обявил „под силния натиск на разюздения елинизъм не само в Цариград и в Атина, но и в най-отдалечените краища на Отоманската империя“.[66] Както е известно, тя не е била призната от Йерусалимския патриарх Кирил, от Русия (заела позицията на мълчанието) и от други православни църкви, които обаче не излизат с официално становище.[67]

С фермана от 27 февруари 1870 г. османското правителство прави опит да създаде самостоятелна българска църковна област – Екзархия, полузависима от Вселенската патриаршия. Българите с радост и доволство приемат това, като дори са били съгласни и на отстъпки пред нежеланието на Патриаршията да признае валидността на фермана. След като усилията на руската дипломация се оказват безсилни да склонят Фенер поне на йота отстъпка, тогава се намесва Портата. При което османската дипломация поставя нещата, така че бавно и постепенно ферманът е поставен в действие и поетапно започва изграждането на екзархийското ведомство. Вбесена от това, Патриаршията прибягва до крути и безпрецедентни мерки, подписвайки орос за налагане на схизма. С този си акт тя показва на дело истинския си лик, който тогава е бил твърде далече от християнската любов и православните традиции. Схизмата фактически дава на православните българи пълна църковна независимост от страна на Патриаршията, обезсилвайки петте члена от фермана, с които Екзархията е трябвало да се съобразява ако е била останала положение на полузависимост. Седалището на Българската екзархия остава в османската столица и след Освобождението (1878 г.) и към екзархийския диоцез непрекъснато се добавят нови епархии: едни (седем на брой) ръководени от митрополити, а други (осем) управлявани от „екзархийски наместници“.[68] По този начин Българската екзархия изпълнявала национално-обединителна роля, с която се справила успешно до злополучния край на Междусъюзническата война от 1913 г.

* За първи път статията е публикувана по повод 135-годишнината от създаване на Българската екзархия в: Темелски, Х. Из църковното ни минало, 2, С. 2009, с. 97-108; в Живо Предание се публикува с незначителни изменения и корекции (бел. ред.).