Клир и миряни в съборите на Църквата

В друг раннохристиянски писмен паметник – „Дидахи” или „Учението на 12 апостоли”, където се описват църковните дела от 2 в., се посочва активното участие на всички вярващи в решаването и преодоляването на проблемите, с които се сблъсква възрастващата Църква. От посланията на св. Климент Римски (Първо послание до коринтяни) и св. Игнатий Богоносец (послание към Филаделфийците) става ясно участието на миряните при избора на техните клирици. Йоан Зонара (Επιτομή ιστοριών) свидетелства, че в древната Църква и изборът, и хиротонията на епископите са се обозначавали с думата „хиротония”, а причината е, че изборът на епископ се е извършвал от миряните в областта, където е било необходимо поставянето на нов епископ и те са гласували за предложените кандидати с вдигане на ръце. И понеже епископът е свързан с тези, които го избират, каноните забраняват преместването му от една катедра на друга.

По този повод о. Йоан Майендорф казва: „В древната Църква християнската община е била жив съборен организъм и епископът, управлявайки я, бил действително „неин човек” и затова получаваната от него благодат да учителства и управлява е можела изцяло да съответства на първосвещеническото му служение, можела е безпрепятствено да бъде проявявана и безпрепятствено е била подлагана на „обсъждането от народа”. Прекрасно потвърждение за тази взаимообвързаност са и примерите, че миряните участват в осъждането и низвержението на недостойни клирици, за което свидетелстват св. Климент Римски (Първо послание до коринтяни) и св. Поликарп Смирненски (Послание до филипийци).

Въобще, всичко случващо се в Църквата, е било дело на цялата Църква, тоест под председателството на епископа заедно с клириците и миряните. Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история” (5, 16) описва събора против монтанистката ерес, в която миряните активно участват. Евсевий (7, 24) привежда свидетелството на св. Дионисий Александрийски по повод ереста на хилиазма и участието на миряните в оборването и съборното им осъждане.

Прекрасно свидетелство за това, как трябва да се решават проблемите в Църквата е това на големия пастир от Картаген, св. Киприан (27-о писмо), който казва: „От самото начало на моето епископство, положих правилото нищо да не става по моето лично усмотрение без съвещаване с клира и без съгласието на миряните”. Тези си думи той потвърждава на дело по време на съборите, които той свиква. Действията на св. Киприан Картагенски били напълно одобрени от църквата в Рим, факт засвидетелстван в едно от писмата, които той получава от римския клир. По време на събора в Рим през 251 г., свикан от еп. Корнилий във връзка с приема на отпадналите обратно в Църквата, по думите на самия еп. Корнилий „с огромното мнозинство на народното мнение” отпадналите били обратно приети.

Вселенските събори също заседават с участието на обикновените вярващи. Евсевий Кесарийски (Vita Conastantini 3, 8), който е и участник на Първия вселенски събор по този повод пише, че там, на събора се намирали голям брои епископи – над 250, а съпровождащите ги презвитери, дякони, четци и множеството друг народ било невъзможно да се изчисли. За големия брой миряни на този събор свидетелстват също църковните историци Сократ (Hist. eccl. 1, 8), Созомен (Hist. eccl. 1, 17) и др. На базата на арабските актове на събора (Hefele, Histoire des conciles 1, 258) се предполага, че числото на присъстващите е било над 2000 души.

За Втория вселенски събор свидетелствата за присъствието на миряните са оскъдни. Църковните историци Сократ и Созомен се задоволяват да дадат само броя на епископите – 150 души. Св. Йоан Златоуст обаче в своето „Похвално слово за Мелетий Антиохийски”, който както знаем умира по време на събора, ни съобщава, че за този събор епископите били извикани с императорски грамоти и тогава „голямо количество народ се стекъл там от различни места”. Тези думи ни дават основание да считаме, че на събора освен епископите са присъствали и много клирици, както и миряни.

За Третия вселенски събор имаме свидетелството за главния негов участник св. Кирил Александрийски, който се явил на събора с голям брои „клирици, египетски моряци и миряни”. Опонентътна св. Кирил – Несторий, според свидетелството на Сократ (Hist. eccl. 7, 34), „дошъл на събора с голяма народна сила (συν πολλη δυναμει οχλων)”.

На Разбойническия събор в Ефес Диоскор Александрийски се явил с „голямо множество монаси... с огромна тълпа и всякакво множество друг народ”.

На Четвъртия вселенски събор освен 630 епископи, са присъствали голям брой светски лица от сената, висши държавни чиновници, а заседанията били посетени веднъж и от император Маркиан и съпругата му Пулхерия. Присъствието на клир и миряни е засвидетелствано и на V Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т. 4, с. 16) Подобно било положението и на Шестия вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т. 4, с. 240 и сл.), който е бил председателстван лично от император Константин Погонат, а на него освен близо 200 епископа са присъствали 12 държавни чиновници, множество монаси и др. На Седмия вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т. 7, с. 63 и сл.), освен 350 епископи, са присъствали голям брой клирици, монаси, сенатори и миряни.

Този списък може да бъде продължен, но нашата цел е не да изчерпим всички налични свидетелства за участието на миряните в обсъждането на важните църковни решения, а да покажем, че традиционното православно разбиране за Църквата не само изисква, но и налага участието на „членовете на Тялото”, в разискванията и решенията, касаещи това „Тяло”. Фактът, че под решенията на съборите стоят подписите на епископата, се обяснява  с това, че епископът, от една страна, има решаващ глас, тъй като негова е отговорността за църковния кораб, а от друга, той се явява изразител на вярата на своя клир и пасоми – с които е в единодушие.

За това има и исторически причини – когато Църквата във Византия навлиза в своята „Константинова епоха”, езическият дух силно навлиза в Църквата, същевременно с това църковният живот се бюрократизира. Случва се именно това „отпадане от царственото свещенство” на миряните, и по думите на А. В. Карташов постепенно настъпва йерархизация на съборите, в които правото на глас на миряните, а също и на низшия клир постепенно намалява. Представителството на цялото „братство на Църквата” се заменя с представителство на императорските чиновници. Важно е да се отбележи, че никой не отнема това право на глас на миряните, то се случва естествено – с намаляването на качеството на живота в църковната общност, представителният дял на епископата все повече нараства. Въпреки това, Карташов посочва динамичния модел на работа на вселенските събори, в които виждаме според нуждите и особеностите на епохата да се променя съставът на гласуващите. През 4 в. монашеството става все по-голяма и жива сила в Църквата – по същността си то не е част от клира, а от миряните. И виждаме еволюцията в състава на съборите. „Монаси окръжават Третия вселенски събор. На събора в Ефес през 449 г. те са включени вече като членове. Но поради разколебаната им репутация при това участие, те не са допуснати на следващите Четвърти и Пети вселенски събори. На Шестия Вселенски имаме вече шест гласуващи монаси. На Седмия обаче ги виждаме мнозинство – 131, със специално разяснение на правото им за решаващ глас. И това е така, защото те са героите на иконите, те триумфират с победа над ереста” (Антон Карташев, Вселенские соборы и соборность).

Времето, в което живеем, е различно от всяка друга предходна епоха. Църковната ни действителност се сблъсква с проблеми, за решаването на които може да търсим помощ и ориентир в църковната история, но  готови решения и модели не бива да се копират. Считам, че днес е по-важно от когато и да е било в миналото, миряните да осъзнаем своето високо призвание като членове на Църквата и големите задължения и отговорности, които то поставя пред нас. Трябва ясно да подчертаем, че крайното решение в Православната ни църква винаги ще бъде на епископата, това е тяхно право, тяхно задължение и тяхна голяма отговорност продиктувана от спецификата на дара на Св. Дух, който всеки един от тях е получил при избора и ръкоположението си. Но също така дълг, право и задължение, извиращи от същността на Църквата, от нейните вътрешни и вечни закони  е, че в дебата, в дискусията по решенията, касаещи цялата Църква, трябва да има пълноценно участие на всички за постигането на аргументирано съгласие в духа на Св. Писание и Предание, в дух на братска любов, взаимна грижа и внимание. Тези вътрешни църковни закони, които по думите на о. Йоан Майендорф, са до голяма степен забравени и понякога подменяни с други, а това „превръща Православието в „протестантизъм от източен обряд” или в „католичество без папа”. Разсъждавайки за решенията на поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., отец Йоан Майедорф казва за участието на миряните в управлението на Църквата следното: „Участието на миряните в поместните събори е ерес, ако предполага от наша страна отрицание на благодатните дарове на първосвещенството, учителството и управлението, дадени на предстоятелите на църквите. Но то е здрава реакция на църковното съзнание, ако е израз на царственото свещенство на всички християни и тяхната обща отговорност за истината, а също и когато е предизвикане от временната невъзможност да се изрази по друг начин служението на миряните в Църквата, или по-лошо – при неспособност на предстоятелите да управляват и проповядват”.

Искам да завърша с думите отец Николай Афанасиев от книгата му „Церковь Духа Святаго”: „Нашият църковен живот навлезе в задънена улица...Църквата се разглежда като организация, подчинена на човешките закони и като организация предава себе си в служба на човешки задачи. Човешката воля господства в нея самата и човешката воля отвън се стреми да превърне Църквата Божия в средство за постигането на своите цели. Може би никога по подобен начин, самите вярващи не са отдавали на такова поругание „невестата Христова”.