„..Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.” (Йоан 8:44)
Едва ли някой би оспорил твърдението, че в света винаги е имало, а днес още повече, реални сили, които противодействат на Христовото дело. Ние обаче импулсивно и лекомислено винаги насочваме погледа си към „външните” врагове на Църквата, докато всъщност най-сериозната опасност идва не отвън, а отвътре. Да загуби солта силата си е най-големият успех, който врагът на човешкото спасение може да желае. Затова много по-гибелни са последиците от действията на онези, които работят и съдействат за разделението на Православната църква отвътре и за подмяната на истината вътре в самата Църква. Естествено, идиличният мир в Църквата е една утопия, доколкото ние живеем в този свят и всички християни сме по пътя си към Христа. Не издигаме като идеал стерилни отношения между християните (каквито понякога за кратко успяват да наподобят малките затворени общности на сектите), но считаме за жизнено важно в Църквата да се чува гласът на автентичното Христово учение, живяно и предавано от светците. И не само да се чува, но и да бъде разпознавано като църковно от всички християни, независимо от колко време са в Църквата. Но в условията на криза на църковната мисия образоването на вярващите е оставено на случайни фактори, като логично с най-голяма чуваемост и влияние се оказват най-гласовитите. Когато човек няма опит и критерии да отсее вярното от невярното, той се убеждава от онова, което звучи най-патетично, самоуверено и ... заплашително.
При кризи в Православната църква най-гласовити са тези среди, които отъждествяват себе си с православието и претендират да бъдат най-истинските и най-последователните християни. В полемиката си днес те използват сигнални думи като „апостасия”, „световен заговор”, „икуменизъм”, „модернизъм”, с които сякаш парализират неопитните читатели и ги тласкат към сляп фундаментализъм, разпалват необоснован есхатологичен страх, сеят озлобление, подозрение и недоверие. Не се колебаят да ползват манипулации, псевдо-богословски разсъждения и, както ще видим в настоящата статия, дори фалшификати, за да настроят простодушните вярващи срещу официалната Църква (била тя старостилна или новостилна). Любим прийом е изваждането на църковните правила извън техния контекст и скалъпване на обвинения в отстъпление срещу каноничната Църква. Тези християни сами себе си са нарекли „зилоти”, тоест „ревнители” и са се обособили в десетки разколи, всеки от които претендира да бъде единствената, истинска православна Църква, последен остров на спасението. Хора със зилотско мислене има и в каноничната Църква (но е прието „зилоти” да се наричат само тези, които са се отделили от Църквата в различни схизми). Те са водени от същия дух на неразумна ревност и рушат каноничната Църква отвътре, като, смело можем да твърдим, подготвят хората да напуснат Църквата. Без да излизат в разкол, те проповядват същата идеология, ползват аргументите на зилотите (тоест, разколниците), водени от същия дух проповядват някакъв собствен аскетизъм без любов, който не само не способства за духовното израстване на човека, но е способен да „изсуши и ожесточи сърцето”. Заедно със зилотските аргументи те заемат безкритично и арсенала лъжи, които с лекота продуцират разколниците. Днес няма нито една поместна православна църква, незасегната от тази страшна болест. Календарът и „смъртните” отстъпления, който той уж води след себе си, е отправната точка в еклезиологията на почти всички зилоти-схизматици, отделили се от тялото на Христовата църква. Показателен е фактът, че повечето от тези разколи са се появили в поместни църкви, които и до ден-днешен се придържат към стария стил в богослужението. Тоест, календарът винаги се явява само поводът, за да се прояви разколническият дух. В предишните части на нашата статия разгледахме много от обвиненията, целящи да внесат смут в сърцата на верните и да наберат за делото на разкола колебаещите се души.
В настоящата статия ще се спрем на един от най-мерзките прийоми, плод на ожесточението и безсилието на старостилните зилоти да оправдаят хулите си срещу Църквата – фалшифицирането и подправянето на исторически документи. Нека читателите сами си отговорят, от какъв дух са породени и с какъв дух „истинските” православни християни оправдават подобни действия.
Централен аргумент във всяка една старостилна апология и доднес е неизменното позоваване на така наречения от тях „Сигилион” на Константинополския патриарх Йеремия ІІ, издаден уж от събора през 1583 г. В този т. нар. патриаршески сигилий се подлагат на анатема всички, които не следват обичаите, предписани от Църквата и седемте вселенски събора относно Пасха, месецослова и, разбира се, календара. Въпреки че вече близо половин век фалшификацията им е разкрита и изобличена от съвременници на фабрикуването й като атонския старец Теоклит Дионисиатски (тук), светогорци като йеромонах Максим Кавсокалит, стареца Йоил Янакопулос, архим. Хризостом Пападопулос (бъдещия Атински архиепископ). Последният още в първата половина на века доказа фалшифицирането на историческите извори, а приснопаметният Атински архиепископ Христодул с подробности описа в своята докторска дисертация: „ΙΣΤΟΡΙΚΗ ΚΑΙ ΚΑΝΟΝΙΚΗ ΘΕΩΡΗΣΙΣ ΤΟΥ ΠΑΛΑΙΟΗΜΕΡΟΛΟΓΙΤΙΚΟΥ ΖΗΤΗΜΑΤΟΣ ΚΑΤΑ ΤΕ ΤΗΝ ΓΕΝΕΣΙΝ ΚΑΙ ΤΗΝ ΕΞΕΛΙΞΙΝ ΑΥΤΟΥ ΕΝ ΕΛΛΑΔΙ" механизма на фалшификацията, от кои исторически извори са сглобени фалшификатите и кое е собственоръчно дописано от зилотите. Въпреки това старостилците без капка срам и доднес продължават да плашат вярващите с „анатемите срещу календара”. Част от поместните църкви сякаш проявяват незаинтересованост в защитата на истината, защото действията на старостилните фалшификатори бяха широко оповестени и изобличени най-вече в гръцко-говорещите църкви, както и в Сръбската патриаршия, докато в повечето славяноезични църкви дори и доднес фалшифицираният сигилий спокойно минава за автентичен. Тенденциозно или не, в една от най-влиятелните православни църкви, Руската, продължава сляпото позоваване и безкритичното цитиране на този "уж документ" като на някаква даденост. При това преповтарянето на тази лъжа се е превърнало дотолкова в ежедневие, че никой пишещ по въпроса не се интересува, не търси и не дава посочка към някакъв автентичен източник, а просто ни насочва към някой, който вече е въвел фалшификата в научно обръщение. Нещата са толкова сериозни и безотговорни, че днес може да срещнем свободно позоваване не само на анатемите, но и на томоси и други решения на Константинополския патриарх Йеремия ІІ, подписани и от други патриарси, архиепископи и епископи, които не се срещат в нито един исторически извор.
Но да не изпадаме в многословие, а да се съсредоточим върху документа, който провокира написването на настоящата статия. За това е необходимо обаче да се запознаем с епохата на патриарх Йеремия II, както и с контекста, в който се появяват всички известни ни досега документи на Константинополската патриаршия, обсъждащи Григорианския календар през онзи период.
Патриарх Йеремия ІІ е роден в град Анхиало, днес Поморие, в България през 1536 г. в семейството на благородници от влиятелната фамилия Транос. В своята хронография "Βιβλίον ιστορικόν" Доротей Монемвасийски (всъщност такъв митрополит няма, вероятно е митрополит Йеротей Монемвасийски) ни съобщава, че патриарх Йеремия е бил частен ученик на трима големи учители: Йеротей Монемвасийски, Арсений Търновски и Навпактски Дамаскин (Студит). Интересно е, че и тримата са били ученици на известния Теофан Елеавулкос (името съдържа българското Вълко! - б. р.). Йеремия ІІ се възкачва на патриаршеския престол в непривично млада възраст (само на 36 г.) в един критичен за Православната църква момент. Толерантността към немюсюлманите на първите султани на Османската империя вече е безвъзвратно минало. Патриаршеските права са гарантирани само на хартия. Сам Йеремия ІІ става жертва на дворцови и църковни интриги, два пъти е свалян от патриаршеския престол и три пъти се възкачва на него - 1572-1573/9 г. (според повечето проучвания 1579 г.), втори път през 1580-1584 г. и за последно от 1586 г. до самата си смърт в 1595 г. Този, за когото съвременниците му пишат, че „светил по-силно от слънцето на Изток”, е принуден да се бори с повсеместния упадък и симонията, ширеща се сред клириците. Той бленува за финансовото стабилизиране на Църквата, за добро образование за клира и повсеместно такова за пасомите си (само от гръцкото малцинство), иска възстановяване на „синодалното управление”. Успява да убеди султана да даде някои специални привилегии на гръцкото малцинство в империята и да отстъпи по въпроса с образованието. Благодарение на усилията му през ХVІ в. са отворени 7, а през следващия, ХVІІ в., още 40 училища в Гърция и Мала Азия.
В стремежа си да подобри състоянието на Църквата е принуден също да прави много отстъпки. Финансовата ситуация в патриаршията е катастрофална. Той наследява на патриаршеския престол една много ерудирана, но спорна личност – Митрофан ІІІ (1565-1572), който с интриги успява да отстрани Йеремия ІІ от престола в периода 1579 – 8 август 1580 г, когато неочаквано умира. Острата нужда от пари, както и изключително сложната политическа и църковна обстановка го принуждават да се поддаде (или по-точно, след дълго колебание да се продаде) на руския натиск и срещу солидно заплащане да признае през 1589 г. патриаршески статус на Москва. Акт, който ще струва скъпо на православната църква: недоволна от постъпката на патриарх Йеремия ІІ, украинската църковна йерархия ще сключи уния с Рим през 1596 г.
Политическата обстановка го принуждава да търси подкрепа и от Запада. Всъщност той продължава политиката на Митрофан ІІІ, който е поддържал добри отношения и с католици, и с лутерани. Кореспонденцията и срещите на Йеремия ІІ с лутеранските богослови от Тюбинген поставят на едно ново, много високо ниво икуменическия диалог. От писмата (отговорите са писани не лично от патриарх Йеремия, а от Теодосий Зигомалас) се вижда високата богословска ерудиция на патриаршеското обкръжение. Въпреки нуждата и желанието (и на двете страни) за обединение на православни и лутерани, патриарх Йеремия ІІ не се колебае в приятелски тон да изобличава грешките на протестантското богословие. За сериозността на целите на диалога говори и фактът, че през 1573 г. на патриарх Йеремия ІІ е донесен лично от Ст. Герлах специален гръцки превод на Аугсбургското изповедание (1531 г.), което патриархът публично чете. Впоследствие подлага на сериозна критика неговата догматическа част. В периода 1573-1578 г. Герлах и други видни представители на лутеранството са чести гости на патриарх Йеремия и се радват на неговото внимание, подаръци и топло гостоприемство. И забележете, въпреки споровете, нито в началото на диалога с лутераните - 1573 г., който самият патриарх насърчава, нито в неговия край през 1581 г. (когато става ясно, че богословските различия са толкова големи и непреодолими, че обединението е напълно невъзможно) няма нито заплахи, да не говорим пък за някакъв намек за анатеми спрямо протестантите. Единственото, което по-късно патриарх Йеремия ще сподели с папа Григорий ХІІІ, че последният правилно е преценил, че „германците са еретици”.
Рим, разбира се, следи с повишено внимание разговорите между православни и лутерани, един евентуален съюз би се обърнал директно срещу римокатолиците. Вероятно папа Григорий ХІІІ е използвал влиянието на йезуитите в самия Константинопол, за да контролира процесите на Изток. Той самият поддържа отлични отношения с патриарх Йеремия ІІ и възлага на него големи надежди, че ще успее да убеди източната църква да приеме неговото голямо дело – григорианския календар. С тази деликатна мисия папа Григорий ХІІІ натоварва епископа на Нона в Далмация Пиетро Цедулини. Цедулини пристига в Константинопол през октомври 1580 г. и се среща с патриарх Йеремия, като му излага подробно всичко, свързано с календарната промяна и това, което я е наложило. Патриарх Йеремия ІІ се отнася с внимание към предложението, което отправя към него от името на папата епископ Цедулини. Патриархът обещава и действително внася в синода за разглеждане папското предложение, но то е отхвърлено. Патриарх Йеремия ІІ подробно излага църковната позиция на своя синод и причините за отказа да бъде приета промяната на календара.
В стремежа си да подобри състоянието на Църквата е принуден също да прави много отстъпки. Финансовата ситуация в патриаршията е катастрофална. Той наследява на патриаршеския престол една много ерудирана, но спорна личност – Митрофан ІІІ (1565-1572), който с интриги успява да отстрани Йеремия ІІ от престола в периода 1579 – 8 август 1580 г, когато неочаквано умира. Острата нужда от пари, както и изключително сложната политическа и църковна обстановка го принуждават да се поддаде (или по-точно, след дълго колебание да се продаде) на руския натиск и срещу солидно заплащане да признае през 1589 г. патриаршески статус на Москва. Акт, който ще струва скъпо на православната църква: недоволна от постъпката на патриарх Йеремия ІІ, украинската църковна йерархия ще сключи уния с Рим през 1596 г.
Политическата обстановка го принуждава да търси подкрепа и от Запада. Всъщност той продължава политиката на Митрофан ІІІ, който е поддържал добри отношения и с католици, и с лутерани. Кореспонденцията и срещите на Йеремия ІІ с лутеранските богослови от Тюбинген поставят на едно ново, много високо ниво икуменическия диалог. От писмата (отговорите са писани не лично от патриарх Йеремия, а от Теодосий Зигомалас) се вижда високата богословска ерудиция на патриаршеското обкръжение. Въпреки нуждата и желанието (и на двете страни) за обединение на православни и лутерани, патриарх Йеремия ІІ не се колебае в приятелски тон да изобличава грешките на протестантското богословие. За сериозността на целите на диалога говори и фактът, че през 1573 г. на патриарх Йеремия ІІ е донесен лично от Ст. Герлах специален гръцки превод на Аугсбургското изповедание (1531 г.), което патриархът публично чете. Впоследствие подлага на сериозна критика неговата догматическа част. В периода 1573-1578 г. Герлах и други видни представители на лутеранството са чести гости на патриарх Йеремия и се радват на неговото внимание, подаръци и топло гостоприемство. И забележете, въпреки споровете, нито в началото на диалога с лутераните - 1573 г., който самият патриарх насърчава, нито в неговия край през 1581 г. (когато става ясно, че богословските различия са толкова големи и непреодолими, че обединението е напълно невъзможно) няма нито заплахи, да не говорим пък за някакъв намек за анатеми спрямо протестантите. Единственото, което по-късно патриарх Йеремия ще сподели с папа Григорий ХІІІ, че последният правилно е преценил, че „германците са еретици”.
Рим, разбира се, следи с повишено внимание разговорите между православни и лутерани, един евентуален съюз би се обърнал директно срещу римокатолиците. Вероятно папа Григорий ХІІІ е използвал влиянието на йезуитите в самия Константинопол, за да контролира процесите на Изток. Той самият поддържа отлични отношения с патриарх Йеремия ІІ и възлага на него големи надежди, че ще успее да убеди източната църква да приеме неговото голямо дело – григорианския календар. С тази деликатна мисия папа Григорий ХІІІ натоварва епископа на Нона в Далмация Пиетро Цедулини. Цедулини пристига в Константинопол през октомври 1580 г. и се среща с патриарх Йеремия, като му излага подробно всичко, свързано с календарната промяна и това, което я е наложило. Патриарх Йеремия ІІ се отнася с внимание към предложението, което отправя към него от името на папата епископ Цедулини. Патриархът обещава и действително внася в синода за разглеждане папското предложение, но то е отхвърлено. Патриарх Йеремия ІІ подробно излага църковната позиция на своя синод и причините за отказа да бъде приета промяната на календара.
През 1583 г. папа Григорий XIII изпраща в Константинопол двама гърци – Михаил Епарх, по произход от о. Керкира и юрист във Венеция, и Йоанис Бонафея, по произход от о. Закинт, като изпраща по тях писмо и подаръци за патриарх Йеремия II, с цел отново „да убедят гръцкия патриарх да приеме новия календар” и „да докажат на патриарха, че промяната е добра и естествена и следователно той трябва да бъде убеден да я приеме”. Главната им цел е „той да не се дистанцира от латинците”. Тяхната мисия обаче не се увенчава с успех, защото патриархът вече е изказал мнението си по въпроса в писмото си до дожа на Венеция по повод опитите православните гърци от островите, владени от Венеция, да празнуват Пасхата по новия, Григориански календар. В това си писмо той намира промяната за ненужна, взета еднолично от папата без съгласуване с епископите на останалите поместни църкви и променяща постановеното за празнуването на Пасха на Първия вселенски събор. Любопитно и показателно за отношението му към „еретическия Рим” е възмущението му, че „в благодатта на Бога досега Старият и Новият Рим празнуваха заедно единия Христос, а сега това беше пожертвано заради световния скандал и промяната с десет дни.” От 20 ноември 1583 г. датира известното синодално писмо на Йеремия II до арменците, които се оплакват от натиска на латинците да празнуват Пасха заедно с тях. То е подписано и от Александрийския патриарх Силвестър и в него се осъжда промяната на Пасхалията, извършена в Григорианския календар.
През 1584 г. патриарх Йеремия изпраща писмо във връзка с позицията на Православната църква по въпросите на календара (Рим приема официално Григорианския календар през 1582 г.). Писмото е придружено от две безценни църковни реликви – ръката на св. Андрей Критски и един пръст от мощите на св. Йоан Златоуст, които патрирах Йеремия ІІ изпраща на папа Григорий ХІІІ в знак на уважение (sic!). Нека старостилните зилоти се опитат да обяснят в апологиите си, как става така, че уж през ноември или октомври 1583 г.(старокалендарците дори и за датата на фалшификата не могат да достигнат до консенсус) патриарх Йеремия ІІ анатемосва папата, календара, дръзналите да го последват и т. н. в т. нар. „Сигилион”, а само няколко месеца по-късно изпраща на папа Григорий ХІІІ въпросните анатеми и заедно с тях и тези два безценни дара от мощите на св. Йоан Златоуст и св. Андрей Критски? Шизофреник или лицемер е патриарх Йеремия ІІ или пък зилотите, които фалшифицират историята, го правят такъв?
Непредубеденият читател сигурно би си задал въпроса: Какъв е критерият на спекулиращите с този документ, който уж носи подписите на трима патриарси (Константинополски Йеремия ІІ, Александрийски Силвестър и Йерусалимски Софроний) и с какво, примерно, той превъзхожда решенията на Всеправославния събор в Москва от 1948 г., където стоят подписите на почти всички патриарси и предстоятели на автокефалните православни църкви (в заседанието не участват представители на Вселенската патриаршия и Гръцката православна църква, но и двете сестри-църкви по време на събора следват новия стил). Разбира се, тук питаме за критерия на тези, които, бидейки вътре в Църквата, сеят семената на разкола. За онези, които вече са в разкол, е ясно, че решенията на Православната църква нямат никакво значение. Ето какво гласи резолюцията по въпроса „за църковния календар”: „До времето, когато ще бъде изработен и утвърден най-усъвършенстваният календар, Съвещанието счита, че за неподвижните празници всяка автокефална църква може да използва съществуващия в тази църква календар. Съвещанието счита задължително за клириците и миряните да следват стила на тази поместна църква, в пределите на която живеят, като един от обичаите на тази църква, съблюдаването на които в името на единението и любовта ни заповядват светите канони”. Следват подписите на Московския и на цяла Русия патриарх Алексий, на Калистрат, католикос-патриарх на цяла Грузия, Гавриил, патриарх на Сърбия, Юстиниан, патриарх на Румъния, на Стефан, екзарх на България, и на митрополитите, подписали документа от името на Антиохийската и Александрийската патриаршии – Емески Александър и Ливански Илия, на Тимотей, архиепископ на Бялисток, от Полската автокефална църква, на епископ Паисий, от Корча, за Албанската православна църква и на екзарха на Московската патриаршия в Чехословакия – архиепископ Елевтерий.
Но понеже няма да получим отговор на въпросите си (старостилците обичат шумно да правят констатации, но не и да отговарят), е добре сами да ги потърсим, разглеждайки въпросния сигилий. Ще си позволя преди да се запознаем със създаването на фалшификата, да обобщя казаното дотук, защото информацията се натрупа и може да обърка неизкушения в работата с исторически текстове читател:
1. През 1583 г. Константинополският патриарх Йеремия ІІ изпраща едно писмо, подписано и от Александрийския Силвестър, до арменците, които се оплакват, че от Рим искат да им наложат новия календар и новата Пасхалия. Патриарх Йеремия отговаря на арменците, че не е трябвало да променят Пасхалията, установена от отците на Първия вселенски събор. В това писмо на патриарха до арменците от 1583 г. няма никаква изречена присъда над новия календар в качеството му на календар, нито за месецослова, а още повече няма никакви „анатеми”.
2. Има още едно писмо на Йеремия II до Филаделфийския митрополит във Венеция като отговор на негов въпрос: могат ли във Венеция гърци и латинци да празнуват заедно Пасха, както иска да наложи папата чрез дожа и сената? Патриархът отговаря, че определено не приема „новата пасха, която се въвели италианците”, „тъй като нашата Църква няма обичай да въвежда нововъведения по никой начин” и че Римската църква отдавна се е отделила от Православната чрез различни нововъведения, а сега разликата става още по-голяма. В този текст също няма никакви анатеми.
3. Третият текст, с който разполагат историците, е решението на събора, свикан от Йеремия II на 12 февруари, а после през май 1593 г. с участието на Александрийския Мелетий, което е подписано и от другите двама източни патриарси - Йоаким Антиохийски и Софроний Йерусалимски, а в този синод-събор участвали 41 архиереи на Константинополската патриаршия. Този събор е свикан по повод на желанието за издигане в ранг патриаршия на Руската православна църква. Съборът решил да признае патриаршеския статут на Руската църква и затова патриарх Йеремия се обръща с писмо до руския цар Феодор Иванович, като решенията на събора са посветени главно на този въпрос. Накрая на текста са включени 8 канона, а после и още 12, от които 8-и повтаря първо правило на Антиохийския поместен събор (341 г.), който постановява да се спазва решението на Никейския събор за празнуването на Пасха и забранява това да се променя. С други думи, и на този събор само е отхвърлена Григорианската промяна на пасхалията, но не е изречена никаква анатема по какъвто и да е повод, а още по-малко за календара.
Нито един от дошлите на патриаршеския престол след Йеремия ІІ в Константинопол, както и в нито един документ на останалите патриарси, наследници на Александрийския патриарх Силвестър и Йерусалимския Софроний, не просто не споменава, но дори и не намеква за някакъв сигилий с анатеми срещу Рим, направени от Йеремия ІІ. Запознатите с църковната история знаят, че почти всички патриарси в периода ХVІ-ХІХ в. по един или друг повод са взимали отношения към григорианския календар, изказвали са своето отношение към него и най-важното – позовават се на Йеремия ІІ. Не може един александрийски патриарх, какъвто е Мелетий Пигас (1535-1610), съвременник и летописец на всичко случило се в Константинопол между Йеремия ІІ и Рим, да пропусне да ни информира за „сигилия с анатемите”. Такъв сигилий липсва и в известния „Томос на любовта срещу латинците” на Йерусалимския патриарх Доситей, който той издава през 1692 г. А там са описани подробно всички документи, издадени срещу латинците.
На втората илюстрация: патриарх Йеремия ІІ.
Нито един от дошлите на патриаршеския престол след Йеремия ІІ в Константинопол, както и в нито един документ на останалите патриарси, наследници на Александрийския патриарх Силвестър и Йерусалимския Софроний, не просто не споменава, но дори и не намеква за някакъв сигилий с анатеми срещу Рим, направени от Йеремия ІІ. Запознатите с църковната история знаят, че почти всички патриарси в периода ХVІ-ХІХ в. по един или друг повод са взимали отношения към григорианския календар, изказвали са своето отношение към него и най-важното – позовават се на Йеремия ІІ. Не може един александрийски патриарх, какъвто е Мелетий Пигас (1535-1610), съвременник и летописец на всичко случило се в Константинопол между Йеремия ІІ и Рим, да пропусне да ни информира за „сигилия с анатемите”. Такъв сигилий липсва и в известния „Томос на любовта срещу латинците” на Йерусалимския патриарх Доситей, който той издава през 1692 г. А там са описани подробно всички документи, издадени срещу латинците.
На втората илюстрация: патриарх Йеремия ІІ.
[1], [2], [3], [4], [5], [6], [7].
