„..Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.” (Йоан 8:44)
Едва ли някой би оспорил твърдението, че в света винаги е имало, а днес още повече, реални сили, които противодействат на Христовото дело. Ние обаче импулсивно и лекомислено винаги насочваме погледа си към „външните” врагове на Църквата, докато всъщност най-сериозната опасност идва не отвън, а отвътре. Да загуби солта силата си е най-големият успех, който врагът на човешкото спасение може да желае. Затова много по-гибелни са последиците от действията на онези, които работят и съдействат за разделението на Православната църква отвътре и за подмяната на истината вътре в самата Църква. Естествено, идиличният мир в Църквата е една утопия, доколкото ние живеем в този свят и всички християни сме по пътя си към Христа. Не издигаме като идеал стерилни отношения между християните (каквито понякога за кратко успяват да наподобят малките затворени общности на сектите), но считаме за жизнено важно в Църквата да се чува гласът на автентичното Христово учение, живяно и предавано от светците. И не само да се чува, но и да бъде разпознавано като църковно от всички християни, независимо от колко време са в Църквата. Но в условията на криза на църковната мисия образоването на вярващите е оставено на случайни фактори, като логично с най-голяма чуваемост и влияние се оказват най-гласовитите. Когато човек няма опит и критерии да отсее вярното от невярното, той се убеждава от онова, което звучи най-патетично, самоуверено и ... заплашително.
При кризи в Православната църква най-гласовити са тези среди, които отъждествяват себе си с православието и претендират да бъдат най-истинските и най-последователните християни. В полемиката си днес те използват сигнални думи като „апостасия”, „световен заговор”, „икуменизъм”, „модернизъм”, с които сякаш парализират неопитните читатели и ги тласкат към сляп фундаментализъм, разпалват необоснован есхатологичен страх, сеят озлобление, подозрение и недоверие. Не се колебаят да ползват манипулации, псевдо-богословски разсъждения и, както ще видим в настоящата статия, дори фалшификати, за да настроят простодушните вярващи срещу официалната Църква (била тя старостилна или новостилна). Любим прийом е изваждането на църковните правила извън техния контекст и скалъпване на обвинения в отстъпление срещу каноничната Църква. Тези християни сами себе си са нарекли „зилоти”, тоест „ревнители” и са се обособили в десетки разколи, всеки от които претендира да бъде единствената, истинска православна Църква, последен остров на спасението. Хора със зилотско мислене има и в каноничната Църква (но е прието „зилоти” да се наричат само тези, които са се отделили от Църквата в различни схизми). Те са водени от същия дух на неразумна ревност и рушат каноничната Църква отвътре, като, смело можем да твърдим, подготвят хората да напуснат Църквата. Без да излизат в разкол, те проповядват същата идеология, ползват аргументите на зилотите (тоест, разколниците), водени от същия дух проповядват някакъв собствен аскетизъм без любов, който не само не способства за духовното израстване на човека, но е способен да „изсуши и ожесточи сърцето”. Заедно със зилотските аргументи те заемат безкритично и арсенала лъжи, които с лекота продуцират разколниците. Днес няма нито една поместна православна църква, незасегната от тази страшна болест. Календарът и „смъртните” отстъпления, който той уж води след себе си, е отправната точка в еклезиологията на почти всички зилоти-схизматици, отделили се от тялото на Христовата църква. Показателен е фактът, че повечето от тези разколи са се появили в поместни църкви, които и до ден-днешен се придържат към стария стил в богослужението. Тоест, календарът винаги се явява само поводът, за да се прояви разколническият дух. В предишните части на нашата статия разгледахме много от обвиненията, целящи да внесат смут в сърцата на верните и да наберат за делото на разкола колебаещите се души.

В стремежа си да подобри състоянието на Църквата е принуден също да прави много отстъпки. Финансовата ситуация в патриаршията е катастрофална. Той наследява на патриаршеския престол една много ерудирана, но спорна личност – Митрофан ІІІ (1565-1572), който с интриги успява да отстрани Йеремия ІІ от престола в периода 1579 – 8 август 1580 г, когато неочаквано умира. Острата нужда от пари, както и изключително сложната политическа и църковна обстановка го принуждават да се поддаде (или по-точно, след дълго колебание да се продаде) на руския натиск и срещу солидно заплащане да признае през 1589 г. патриаршески статус на Москва. Акт, който ще струва скъпо на православната църква: недоволна от постъпката на патриарх Йеремия ІІ, украинската църковна йерархия ще сключи уния с Рим през 1596 г.
Политическата обстановка го принуждава да търси подкрепа и от Запада. Всъщност той продължава политиката на Митрофан ІІІ, който е поддържал добри отношения и с католици, и с лутерани. Кореспонденцията и срещите на Йеремия ІІ с лутеранските богослови от Тюбинген поставят на едно ново, много високо ниво икуменическия диалог. От писмата (отговорите са писани не лично от патриарх Йеремия, а от Теодосий Зигомалас) се вижда високата богословска ерудиция на патриаршеското обкръжение. Въпреки нуждата и желанието (и на двете страни) за обединение на православни и лутерани, патриарх Йеремия ІІ не се колебае в приятелски тон да изобличава грешките на протестантското богословие. За сериозността на целите на диалога говори и фактът, че през 1573 г. на патриарх Йеремия ІІ е донесен лично от Ст. Герлах специален гръцки превод на Аугсбургското изповедание (1531 г.), което патриархът публично чете. Впоследствие подлага на сериозна критика неговата догматическа част. В периода 1573-1578 г. Герлах и други видни представители на лутеранството са чести гости на патриарх Йеремия и се радват на неговото внимание, подаръци и топло гостоприемство. И забележете, въпреки споровете, нито в началото на диалога с лутераните - 1573 г., който самият патриарх насърчава, нито в неговия край през 1581 г. (когато става ясно, че богословските различия са толкова големи и непреодолими, че обединението е напълно невъзможно) няма нито заплахи, да не говорим пък за някакъв намек за анатеми спрямо протестантите. Единственото, което по-късно патриарх Йеремия ще сподели с папа Григорий ХІІІ, че последният правилно е преценил, че „германците са еретици”.
Рим, разбира се, следи с повишено внимание разговорите между православни и лутерани, един евентуален съюз би се обърнал директно срещу римокатолиците. Вероятно папа Григорий ХІІІ е използвал влиянието на йезуитите в самия Константинопол, за да контролира процесите на Изток. Той самият поддържа отлични отношения с патриарх Йеремия ІІ и възлага на него големи надежди, че ще успее да убеди източната църква да приеме неговото голямо дело – григорианския календар. С тази деликатна мисия папа Григорий ХІІІ натоварва епископа на Нона в Далмация Пиетро Цедулини. Цедулини пристига в Константинопол през октомври 1580 г. и се среща с патриарх Йеремия, като му излага подробно всичко, свързано с календарната промяна и това, което я е наложило. Патриарх Йеремия ІІ се отнася с внимание към предложението, което отправя към него от името на папата епископ Цедулини. Патриархът обещава и действително внася в синода за разглеждане папското предложение, но то е отхвърлено. Патриарх Йеремия ІІ подробно излага църковната позиция на своя синод и причините за отказа да бъде приета промяната на календара.
Нито един от дошлите на патриаршеския престол след Йеремия ІІ в Константинопол, както и в нито един документ на останалите патриарси, наследници на Александрийския патриарх Силвестър и Йерусалимския Софроний, не просто не споменава, но дори и не намеква за някакъв сигилий с анатеми срещу Рим, направени от Йеремия ІІ. Запознатите с църковната история знаят, че почти всички патриарси в периода ХVІ-ХІХ в. по един или друг повод са взимали отношения към григорианския календар, изказвали са своето отношение към него и най-важното – позовават се на Йеремия ІІ. Не може един александрийски патриарх, какъвто е Мелетий Пигас (1535-1610), съвременник и летописец на всичко случило се в Константинопол между Йеремия ІІ и Рим, да пропусне да ни информира за „сигилия с анатемите”. Такъв сигилий липсва и в известния „Томос на любовта срещу латинците” на Йерусалимския патриарх Доситей, който той издава през 1692 г. А там са описани подробно всички документи, издадени срещу латинците.
На втората илюстрация: патриарх Йеремия ІІ.
[1], [2], [3], [4], [5], [6], [7].