Св. Стефан – „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“

На 27 декември Църквата празнува паметта на своя първомъченик, св. архидякон Стефан. Той е първият в плеядата на милионите мъченици, свидетелствали с цената на живота си за своята вяра в Христа.[1] Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващите днес. Неслучайно в този ден пеем: „Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан“.

Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:1-6) остава за нас напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“ (Деян. 6:5), дължим на перото на евангелист Лука и неговата книга Деяния на светите апостоли. В нея се описва първото сериозно напрежение в средите на Църквата, възникнало малко след Петдесетница между евреите, повярвали в Христа, и прозелитите, неговорещи арамейски (Деян. 6:1). Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на св. Стефан, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст“, в Йерусалимската църква възниква това недоволство в средите на християните „елинисти“.

„Елинисти“ са наричани онази част от юдеите, които живеят в странство и поради това, че са родени и израснали извън „Обетованата земя“, не говорят арамейски. Повечето от тях говорят на широкоразпространения в пределите на Римската империя гръцки (елински) език, откъдето и получават прозвището „елинисти“.[2] Част от тези „елинисти“, които апостолите обръщат към Христа, започват да се оплакват, че в Йерусалим не се грижат достатъчно за техните вдовици (Деян. 6:1). В бързо разрастващата се Църква апостолите вече не успяват да полагат необходимата грижа за всеки един от вярващите и същевременно да проповядват Благовестието. За да запазят мира в Църквата, те решават да се изберат седем души, които да ръкоположат за дякони, за да помагат на църковната общност. Св. Стефан е първият, върху когото се спира изборът на Църквата, и затова е наречен архидякон. Освен с обгрижването на вдовиците и нуждаещите се, дяконите, подобно на апостолите, се занимават и с проповядването на Словото Божие. Въобще те стават първи помощници на апостолите.

След избора си св. Стефан, изпълнен с гореща вяра, с особено дръзновение изпълнява своите задължения, като върши в името Христово големи знамения и чудеса (Деян. 6:8). Славата му расте неимоверно и заедно с това расте и омразата на враговете му, които не могат нищо да противопоставят на „мъдростта и духа“, с които той говори (Деян. 6:10). Затова с измама отправят чрез подкупени свидетели всякакви обвинения срещу него и успяват да го изведат на съд пред синедриона (Деян. 6:12). Св. апостол Лука използва думата συνήρπασαν, която показва, че св. Стефан не е отишъл доброволно сам, а е бил насилствено отведен пред синедриона. Там светецът оборва всички обвинения, отправени срещу него, като им отговаря с една дълбока и емоционална реч, в която, като преминава през цялата история на еврейския народ, показва недвусмислено, че обещанието за идването на Месия се е осъществило в Господ Иисус Христос. Особено силни са заключителните думи на словото му: „… твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, – вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте“ (Деян. 7:51-54). На тези изобличителни думи „стареите и книжниците“ не могли нищо да противопоставят, освен с насилие да прекратят изобличенията на светеца.

Св. Стефан е изведен в покрайнините на града, според преданието в Йосафатовата долина – между Йерусалим и Елеонската планина, където според обичая юдеите (вж. Лев. 20:2) започват да хвърлят по него камъни.[3] За да не им пречат връхните дрехи, участниците в убийството ги събличат (Деян. 7:58). Малко преди да предаде на Бога чистата си душа, св. Стефан произнася думите: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60), с което доказва, че наистина се е уподобил на своя Божествен Учител и е преобразил сърцето си така, че в него няма място за ожесточение, мъст или омраза дори срещу тези, които отнемат живота му. Такива думи може да произнесе само човек, който е проникнат от любов към хората, към цялото паднало човечество и желае спасението на всички.

Според преданието мъченическата смърт на св. Стефан е наблюдавана от Елеонската планина от Пресвета Богородица и св. Йоан Богослов, които горещо се молят за него.[4]

Това описание на мъченичеството на св. Стефан, направено от св. Лука, е първият раннохристиянски текст, който отразява идеята за подвига на вярата като подражание на Христос в мъченията Му на Кръста. Това ясно се вижда, ако се сравнят пасажите от описанието на кръстната смърт на Спасителя, направено от св. Лука, и начинът, по който описва мъченическата смърт на св. Стефан (срв. Лука 22:69-71, 23:34, 23:46 и текста от Деян. 6:8-15.). Този паралел в двете повествования повдига редица въпроси и може да се превърне в предмет на интересно изследване, което обаче е извън обсега на настоящата статия. Много от думите, които св. Лука използва в своето Евангелие за Спасителя, буквално са заети и интерполирани в една есхатологична перспектива в мъченичеството на св. Стефан.

След смъртта на св. Стефан, ако се доверим на преданието, юдеите захвърлят тялото на светеца, за да стане то храна на птиците и зверовете.[5] Това поведение показва колко дълбоко неговото изобличение е наранило егото на юдеите, така че въпреки предписанието на закона телата на убитите с камъни да бъдат погребани на място, посочено от синедриона, те му отказват погребение.

На втория ден след мъченическата си смърт светецът е погребан от „благоговейни човеци“, които дълго плачат над тялото му (Деян. 8:2). Пак според преданието, което се потвърждава от историята по откриване мощите на светеца, това е законоучителят Гамалиил (Гамалиел), заедно със своя син Авив. Преданието говори, че Гамалиил малко преди своята кончина е кръстен с децата си Авив и Никодим от св. апостоли Петър и Йоан (в някои интерпретации вместо Йоан е посочен Павел) и днес те тримата са причислени към лика на светците.[6] Гамалиил и синът му отнасят мощите на светеца в своето село Кафар Гамала (селото на Гамалиил), отстоящо на около 2-3 км северно от Йерусалим, на пътя за Лида-Диоспол, и ги погребват с почести в своята гробница.[7] Близо четиристотин години мястото, където е положено тялото на св. Стефан, остава в неизвестност за Църквата. Самата памет за мъченическата смърт на светеца също избледнява с годините.

Интересно е, че св. апостол Павел, който по свидетелството на св. евангелист Лука не само одобрява, но и присъства на убийството на св. Стефан (Деян. 7:58; 8:1), нито веднъж в своите послания не споменава името на първия Христов мъченик. Може да се допусне, че той пише за него в отделно свое писание, което засега не е достигнало до нас и е неизвестно на науката. Каквото и да се крие зад това мълчание, неоспорим факт е, че в първите три столетия след смъртта му споменът за светеца слабо присъства в църковната памет. Ранните отци на Църквата като св. Климент Римски († сл. 99 г.) и св. Поликарп Смирненски († 155 г.), когато говорят за първите мъченици на Църквата, споменават само имената на св. апостоли Петър и Павел.[8] Св. Ириней Лионски († 202 г.) е може би един от първите, които го споменават, като кратко преразказва описаното в Деяния на апостолите.[9] Тертулиан († 220 г.) в своя трактат За търпението също го споменава, като прави кратък портрет на св. мъченик и го посочва като образец на милосърдието и търпението.[10] Евсевий Кесарийски († 339 г.) в своята Църковна история първоначално споменава св. Стефан във връзка с ереста на николаитите.[11] По-късно го споменава още веднъж, наричайки св. Стефан „съвършения мъченик (свидетел)“ (ό τέλειος μάρτυς).[12]

От 4 в. нататък имаме много свидетелства за св. Стефан, при това редица от тях указват за един вече създаден и добре развит богослужебен култ към него. Св. Григорий Нисийски († 394 г.) пише две похвални слова за него и го споменава в своето слово за смъртта на брат си св. Василий Велики.[13] Св. Григорий споменава 26 декември като деня, в който Църквата чества паметта на св. Стефан.[14] В Апостолски постановления също е дадена датата 26 декември като ден, когато се чества светецът. Там името му се споменава и при ръкоположението на дякони.[15] Същата дата, 26 декември, се съдържа и в някои ранни сирийски извори.[16]

Св. Астерий Амасийски († 410 г.) в свое похвално слово за първомъченика Стефан указва за преместването на празника му на днешната дата 27 декември.[17] Това преместване с един ден е свързано с установяването на друг голям празник на тази дата. На 26 декември Църквата започва да празнува „Събор на Пресвета Богородица“. За да не се отнеме от тържествеността на честването на паметта на първия мъченик на Църквата, неговият празник е преместен с един ден и започва да се чества на 27 декември. Тази традиция повечето поместни православни църкви пазят и днес, докато западните църкви запазват по-древната практика и празнуват св. Стефан на 26 декември. Разминаване между православните църкви и Запада имаме и в двата други празника, учредени в памет на светеца. Намирането на мощите на св. Стефан на Изток празнуваме на 15 септември, докато на Запад традиционно това става на 3 август, като Западната църква на същия ден отбелязва и пренасяне на мощите на св. Стефан от Йерусалим в Константинопол, докато пък на Изток това се отбелязва на 2 август.

Св. Епифаний Кипърски († 403 г.) в своето съчинение Против ересите (Πανάριον) поставя св. Стефан сред седемдесетте апостоли.[18] Някои изследователи смятат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство, а по-скоро на приетото в римокатолицизма разбиране, че списъци на Седемдесетте апостолски ученици не съществуват. Сведенията от по-късно време дават на някои учени основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. апостол Павел.[19] Името на светеца е гръцко (Στέφανος – венец) и затова едни изследователи смятат, че той е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда по-достоверно, че името е гръцки превод на арамейското Kelil (לילכ kelila – венец, корона).[20] Интересно е, че при откриването на мощите на светеца според преданието в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Kelil, което подкрепя тезата, че това е рожденото име на светеца.[21] Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в кн. Деяния апостолски (6:5), като се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се посочва, че е „прозелит от Антиохия“.

Нарастването на интереса към паметта на св. Стефан в края на 4 и особено през 5 в. може до голяма степен да бъде свързано и с откриването на пресветите му мощи и множеството чудеса, свързани с тях. Откриването на мощите става близо четиристотин години след смъртта му, през 415 г. Историята по откриването им е описана от презвитер Лукиан в неговото Послание към всички църкви за откриване на тялото на мъченик Стефан.[22] Презв. Лукиан съобщава, че е имал съновидение, в което сам Гамалиил му се е явил като висок, облян в светлина старец, облечен в бяла дреха със златни кръстове и държащ в ръката си златен жезъл.[23] Той казал на Лукиан да съобщи това в Йерусалим на архиеп. Йоан и показал мястото, където е погребан светецът: нивата Делагаври – „Нивата на светите мъже“. На това място освен св. Стефан били положени още телата на праведния Никодим, на Авив – сина на Гамалиил, който починал твърде млад, и на самия Гамалиил. Според разказа на презв. Лукиан, при откриването на гроба на светеца се разнесло чудно благоухание, а в околностите от разни болести били изцелени много хора, включително и такива, които били обладани от бесове – общо 73 души.[24]

След откриването им мощите на мъченика са пренесени тържествено в Сионската църква в Йерусалим.[25] Малко по-късно оттам са пренесени в църквата „Св. Стефан“ в близост до Дамаската порта.[26] Тази църква през 460 г. е заменена от базиликата на имп. Лициния Евдоксия, която я издига на мястото, където според преданието загива мъченически св. Стефан.[27] Към нея императрицата строи и крипта, в която е погребана. Храмът е разрушен през 614 г. от персите.

Мястото, където са открити мощите на св. Стефан, с времето отново е заличено от паметта на Църквата и до днес за него се правят само догадки. През 2005 г. по време на разкопки в района, където се предполага, че са били погребани св. Стефан, св. Гамалиил и синовете му, беше открит античен център за производство на вино, който някои от изследователите побързаха да определят, че е построен върху гробовете на светците. Намерените силно повредени епиграфски паметници бяха пресилено разчетени като потвърждаващи, че това е гробът на св. Стефан.[28] Френският археолог Емил Пюеш дори разчете надписа като „Диакониконът на Стефан първомъченик“.[29]

Впоследствие обаче се оказа, че по-скоро се е поддал на емоцията и на огромното си желание това да е мартириумът на светеца. Независимо че Пюеш не се е отказал от тезата си, новите и безпристрастно направени изследвания, включително със специален анализ на плочата и надписа, както и на самия археологически обект не потвърдиха неговото разчитане и изводи.[30]

Няколко частици от мощите презв. Лукиан предава на намиращия се тогава в Палестина испански свещеник Авит, който ги изпраща заедно с латинския превод на посланието на Лукиан на епископа на Брага (днес в северната част на Португалия). По-късно Павел Орозий, който се връща от събора в Диоспол (415 г.), носи реликвария с частиците мощи, дадени на испанския свещеник, но и той не успява да стигне с тях в Брага поради войната в Испания. Според свидетелството на епископа на Менорка Север, Павел Орозий, след като не успял да отиде в Испания, първо посетил остров Менорка, откъдето се отправил за Северна Африка, като оставил реликвария с част от мощите в един от местните храмове.[31] Пристигането на мощите на св. Стефан на острова води до сериозен сблъсък между местната юдейска и християнска общност, в резултат от което е подпалена и изгорена синагогата, а 540 души от еврейската община приемат християнството.[32] Сам Павел Орозий пренесъл другата част от мощите в северноафриканския град Узалисе, в който епископ бил Еводий, приятелят на блажени. Августин.[33] Пристигането на част от мощите в Узалисе било съпроводено от множество чудеса и изцеления, които по указание на еп. Еводий били записани в книга, озаглавена За чудесата на светия първомъченик Стефан. От Узалисе впоследствие частици от светите мощи били разпръснати и в съседните на града общини, включително и в Картаген и Ипон. Сам бл. Августин допринесъл много за укрепването и разпространението на почитта към св. Стефан след пристигането на мощите в Ипон. Той ни е оставил цяла серия проповеди, една част от които посветени на самия св. Стефан (Sermones 314-319), а другата – на чудесните изцеления, извършени с помощта на неговите свети мощи (Sermones 320-324).[34] Днешните археологически разкопки и находки показват широкото разпространение на култа към св. Стефан в Африка.[35] По мнението на мнозина специалисти тази малка част от мощите, донесени тук от Павел Орозий, прославили с чудодейната си сила св. Стефан много повече, отколкото голямата част, която била пренесена в църквата на Сион в Йерусалим.[36]

В самия Йерусалим, вероятно по времето на патр. Ювеналий и след посещението му в Константинопол (331 г.), започва строителството на храм-мартириум, посветен на св. Стефан, на мястото на предполагаемата му смърт – северната порта на града.[37] За нея говори Йоан Руфус в Житие на св. Петър Иверски, написано вероятно през 5 в. Той ни съобщава също, че мощите на светеца били пренесени от църквата в Сион в неговия нов храм (вероятно все още не напълно завършен) на 15 май 438 г. или по-вероятно на 15 май 439 г., по време на посещението на имп. Евдоксия, съпруга на имп. Теодосий Втори, в Йерусалим.[38] Церемонията по пренасянето им се предвожда от специално поканения за случая от императрицата в Йерусалим Александрийски патриарх св. Кирил.[39]

След тържественото пренасяне на мощите в новия храм, построен в чест на св. Стефан, имп. Евдоксия взема със себе си и пренася тържествено в Константинопол част от тях. Това става през същата 439 г. Изворите не уточняват каква част от мощите са пренесени в Константинопол, но се предполага, че по-голямата част от тях остават в Йерусалим.[40] В Константинопол мощите на св. Стефан са положени в църквата „Св. Лаврентий“ във Влахерна, построена от сестрата на императора Пулхерия.[41] От житието на св. Мелания се вижда, че частица от мощите е била дадена и на нея. Тази частица, която св. Мелания притежава, през 438 г. е дарена на построения от нея мартириум на Елеонската планина.[42] Впоследствие частици от мощите на светеца се разпространяват в целия християнски свят и редица храмове и манастири притежават такива.

В България частица от мощите на св. Стефан се пази в Рилската св. обител, както и в митрополитския храм в Ловеч. По време на реставрацията на българския храм „Св. Стефан“ в Истанбул е намерен сребърен реликварий с мощи на неизвестен светец, по всяка вероятност на св. Стефан. Частица от мощите на светеца се пази и в Зографската св. обител на Атон.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (169), 2022, с. 13-20 (бел. ред.).