Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Историческият път на Българската православна църква

Понеделник, 10 Май 2021 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0България е страна с изключително богата история, с богато историческо минало и наследство. Българската църковна история, която е неделима част от цялостната история на българския народ, е не по-малко значима и богата. За да поражда обаче тази история заслужена гордост и за да ни дава самочувствие в тези смутни за националната ни идентичност години, необходимо е тя да се популяризира, за да се знае и да се помни. Само двадесетина години след Христовото Възкресение земите на днешна България са осветени от проповедта на апостолите и техните ученици. Тази проповед е толкова силна и действена, че още в първото столетие християнството пуска корени в земите ни, а кръвта на предците ни – мъченици, които са приели тази вяра, напоява корените ѝ така обилно, че дървото на църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. През мъглата на вековете едва ли можем ясно да оценим величието на Българската православна църква и огромния урожай добри плодове, която тя е принесла и до ден днешен принася – знайните и незнайни български светци, мъченици, преподобни.[1]

Заради този обилен плод Божият промисъл отрежда на Българската църква да стане начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия: Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

Нека започнем с това, че Сам Господ призовава трима от Своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Един от най-значимите Христови ученици, първият призован за апостол от нашия Господ, св. Андрей, е големият благовестител на нашите земи. Земите на днешна България – Добруджа и Тракия, са неговият апостолски „жребий“. Ето как описва това един древен исторически извор:

„Андрей, заедно с Йоан пристигнал в град Ефес, където проповядвали Словото. Там (нашият) Спасител и Господ Иисус Христос се явява във видение на дивния Андрей, като го насърчава по-скоро да достигне Витиния: „Аз Съм с теб, където и да се отправиш, защото Скития те чака“. Като разказа това видение на богослова Йоан, се прости с него и като взе своите ученици, боговдъхновеният Андрей се отправи за град Лаодикия във Фригия Капатиана. И от тук, като продължи нататък, той пристигна в Одисупол Мизийски [Варна]. Като остана в него няколко дни и постави на повярвалите епископ по име Ампион, той премина планината Олимп и отседна в Никея, което беше най-голямото село във Витиния…“.[2]

За да бъде вярата още по-здраво вкоренена в нашите земи, Господ изпраща тук и още двама от Своите ученици и последователи: св. апли Филип и Павел.[3]

Проповедта на апостолите веднага дава своите плодове. Преди отпътуването си от Варна св. ап. Андрей ръкополага за епископ на града св. ап. Амплий.[4] Малко по-късно в околностите на града и чак до Дунав действат други негови ученици – св. мчци Ина, Пина и Рима.[5] В района на Маркианопол (дн. Девня), Варна и Анхиало (дн. Поморие) проповядва ученичката на св. ап. Павел – св. мчца Севастиана.[6] В Анхиало проповядва друг ученик на св. ап. Павел – св. мчк Теофаний.[7] В днешна Стара Загора на епископската катедра светителства ученикът на св. ап. Павел – св. ап. Карп.[8] В Пловдив църковната катедра се ръководи вероятно от известния апостолски мъж св. Ерм, а начело в София имаме всички основания да смятаме, че застава ръкоположеният за епископ от св. апли Петър и Павел св. Климент, бъдещият предстоятел на катедрата в Рим.[9] Българските земи раждат за Църквата такива огнени проповедници и аскети, които се радват на особена почит не само в православието, но и в целия християнски свят, като св. Никита Ремесиански – покръстител на бесите, създател на тракийската азбука,[10] голям християнски мисионер, преводач, автор на редица богословски трактати, химнограф.[11] Св. Йоан Касиан Римлянин е един от основателите на монашеството на Запад,[12] а св. Варвара Илиополска е една от най-почитаните светици в християнството.[13] Еп. Улфила, покръстител на готите, е създател на готската азбука, която малцина знаят, че е в основата на немския език, и de facto той поставя в земите на днешна България началото на средновековната немска литература.[14] Тук учениците на св. братя Кирил и Методий създават славянската азбука. Ако обобщим накратко само литературния принос, който християните, живели по нашите земи, имат за християнската история, тук се зараждат три азбуки, на които днес пишат в повече от половин Европа и в части от Азия и Африка.

Създаването на независима Българска църква. Първо българско царство

Противно на утвърдилото се по различни идеологически причини в българската, а и в чужда историография твърдение, че с идването на славяните и аспаруховите българи в тези земи се връща езичеството,[15] изворите и археологическите данни свидетелстват за противното.[16] Византийската империя полага огромни грижи за християнизирането на славяните,[17] а изворите показват, че част от българите са приели християнството още в земите на Фанагория.[18] И Кубрат, и Аспарух, а вероятно и другите синове на Кубрат са приели отрано християнството.[19] Кан Тервел, спасителят на Византия и Европа от арабското нашествие, също е християнин.[20] Независимо от тенденциозното тълкуване на различни исторически факти от редица автори, индиферентни и дори негативно настроени към християнството, днес все повече изследователи са принудени да признаят, че кановете Телериг, Омуртаг, Персиан и дори Крум са станали в определен период от живота си християни или поне са симпатизирали и покровителствали християнството.[21]

Ролята на Аспарух е всеизвестна – той влиза в историята с основаването или по-скоро разширяването на България върху територията на Източната Римска империя. Неговите наследници със силата на оръжието и дипломацията затвърждават и утвърждават това разширение. Това обаче, което ще обезсмърти тяхното дело, за да не остане България просто една страничка от средновековната история на Европа, е делото на св. княз Борис I. Това е определено една от най-ярките личности в цялата ни история. Изключителен дипломат и политик, който макар и да губи много от своите битки на бойното поле, печели всички войни. И точно този му дипломатически такт и усет го кара не само да направи християнството официално изповедание на България, а и да осигури на Христовата църква в България максимално възможния в историческия момент висок статут и самостойност. На извънредно заседание от 4 март 870 г. на големия Четвърти Константинополски събор, който за Римокатолическата църква е „Осми вселенски събор“, е учредена Българската църква като самостойна – автономна архиепископия.[22] Неин пръв предстоятел става архиеп. Йосиф.[23] В литературната творба Чудото на св. Георги с българина се казва, че св. Борис „… доведе свети Йосиф (в по-късни преписи на творбата името на първия български архиепископ е Стефан) и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път“.[24] За този пръв български църковен предстоятел почти липсват сведения.[25] Един интересен момент обаче от сведението, цитирано по-горе, определено убягва на изследователите, а уви не е отбелязано и в църковния ни календар. А то е, че първият български архиепископ вероятно наскоро след смъртта си е обявен за светец. Какво по-добро и здраво начало за Българската църква: държавникът, който я основава, и нейният пръв предстоятел да са обявени за светци.

Българската църква е първата славянска църква в света и една от най-древните автономни, а впоследствие и автокефални църкви. Св. княз Борис ѝ осигурява не само автономност, но и най-силното оръжие за съхраняването на тази църква и въобще на старобългарската (славянската) писменост. Той е инициатор и спасител на делото на св. братя Кирил и Методий, като осигурява топъл прием на техните преследвани ученици: св. Климент Охридски, св. Наум Охридски и св. Ангеларий.

Малко след християнизацията на българския народ през 864-865 г. и каноническото издигане на Българската църква в ранг на архиепископия през 870 г, се ражда и св. Йоан Рилски, останал като образец на отшелник за поколения български монаси. Този период е краеъгълен за България и българския народ, който заедно поема по пътя на Христа и има нужда от водачи и примери, които да поставят на здрава основа неговото спасение. По този начин, в основата на българския образец за иночество, за аскеза, Бог поставя най-доброто, което българската вяра е могла да роди: Рилския светец. Неговото житие показва, че той преминава през всички форми на аскетичен живот, познати ни от древните агиографски съчинения – анахоретство, пустиножителство, препокривайки живота и опита си напълно с опита на най-великите пустиножители на Църквата – св. Павел Тивейски, св. Макарий Египетски, св. Антоний Велики и др., и с неговите най-ярки проявления, включително дендритството и стълпничеството. В края на живота си, когато опитът е най-пълен и ценен и трябва да бъде споделен, св. Йоан Рилски преминава към киновиен или общежителен начин на живот, без напълно да изоставя исихията на анахоретството. По такъв начин светецът събира в себе си времето и опита на Църквата от първите девет века и сам живее този опит, за да го постави в основите на българската святост и да го предаде на поколенията.[26]

Младата църква продължава да възраства духовно: на специално организиран църковен събор в столицата на България – Плиска, през 893 г. е решено като държавен и църковен език официално да бъде въведен старобългарският.[27] Освен това, св. княз Борис издига най-големия за времето си храм в Европа и въобще в средновековния свят – Голямата базилика в Плиска с размери приблизително 103 х 30 м.[28] За да добием представа за грандиозността на базиликата, ще споменем, че доскоро най-големият храм на Балканите, Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в столицата ни София има размери 72 х 50 м. През 2004 г. сърбите завършиха храма „Св. Сава“ в Белград, който в момента е най-големият на Балканите и има размери 90 х 80 м. Интересното е, че Голямата базилика е построена върху друга, по-малка църква, построена по времето на кан Персиан.

След като утвърждава християнството в България, св. княз Борис се замонашва и се оттегля в манастир до самата своя блажена кончина на 2 май 907 г.[29] Управлението той предава на своя най-малък син – цар Симеон. С цар Симеон започва известният като български Златен век.[30] България става най-големият славянски политически и културен център. Литературата, която започва да се създава още по времето на св. княз Борис, достига своя апогей при Симеон. Българската литература става основополагаща за всички славянски народи. Като пример – почти всички известни руски средновековни литературни паметници са преписи или компилации на българските. Като превръща България в основна сила на Балканите и в Европа, Симеон се грижи Българската църква да добие същия авторитет като държавата му. Вероятно още след като разгромява византийската армия при р. Ахелой през 917 г., на специален събор в новата столица Преслав той издига Българската архиепископия в ранг на патриаршия. Първият български патриарх според изворите е Леонтий.[31] Патр. Леонтий от своя страна коронясва Симеон за император (василевс) на българи и гърци. Това, разбира се, не се харесва на Византия и на патриарха на Константинопол и двете църкви за кратко са в схизма (разкол). Тук трябва да отбележим, че самопровъзгласяването на патриаршия е против каноните на Църквата и затова то няма никаква особена тежест извън пределите на България.

След смъртта на цар Симеон на българския престол се възкачва неговият втори син – Петър. Освен че това е най-дълго управлявалият български цар, същевременно той е и най-миролюбивият и един от най-добрите дипломати. Заради неговото човеколюбие св. Църква го е канонизирала за светец. По негово време се сключва дългогодишен мирен договор между Византия и България, което дава възможност за благотворно мирно съзидание. Този добронамерен мирен договор носи като естествено следствие и признаването на патриаршеския статут на нашата църква от византийските патриарх и император. Според някои източници първият легитимен български патриарх е Димитър.[32] Според списъка (каталога), открит от френския учен Шарл Дюканж, обаче първият легитимен български патриарх е Дамян.[33] Той е пети в списъка на преславските патриарси, като преди него, освен Димитър в Преслав, са управлявали още патриарсите Сергий и Григорий.[34] Според изворите патр. Дамян и църквата ни са признати за автокефални – напълно самостойни и независими от Константинопол и другите църкви лично от имп. Роман І Лакапин и патриарха на Константинопол.[35] След като през 971 г. имп. Йоан Цимисхи завладява източните части на България и разрушава столицата Преслав, той пленява с хитрост българския цар Борис ІІ и сваля от патриаршеския престол патр. Дамян. Неизвестно как, по пътя на своето заточение в Константинопол, патр. Дамян успява да избяга и се връща в България. Патриаршеско седалище след завладяването на Велики Преслав става Средец – София.

След смъртта на патр. Дамян в тези трагични за България години негов наследник става патр. Герман (наричан още Гавриил), който мести своето седалище заедно с преместването на българските столици от цар Самуил. Патр. Герман светителства първо във Воден, а след това и в Мъглен, и в Преспа. Наследен е от патр. Николай, който вече светителства в новата българска столица Охрид. Според списъка на Дюканж обаче първият български патриарх в Охрид се казва Филип. Това разминаване в известията и до днес не е получило своята убедителна интерпретация.

Последният български патриарх в Охрид е патр. Давид, който след падането на Самуилова България и превземането на Охрид през 1018 г. от имп. Василий ІІ лично пред стените на гр. Струмица се представя на императора с писмо от царица Мария, вдовицата на цар Иван Владислав, в което моли за пощада на царицата и децата ѝ, в замяна на предаване българското царство в ръцете на ромеите. Патр. Дамян е свален, а Българската църква понижена в архиепископски ранг, което поставя началото на известната Охридска (българска) архиепископия.

За новосъздадената архиепископия Василий ІІ издава три хрисовула (златопечатни грамоти), в които се определят епархиите на архиепископията, които са тридесет и две и обхващат земите на България в Македония, Тесалия, Албания, Сърбия, Западна и Северна България, Добруджа, Влашко и др.[36] Едни от най-известните предстоятели на Охридската архиепископия са св. Теофилакт Охридски (Български), Йоан Комнин, Константин Кавàсила, Димитри Хоматиан и др. В периода 16-18 в. те често се титулуват патриарси, като спомен за незаконното унищожаване на Българската патриаршия.[37]

Българската църква в периода на Второто българско царство

През 1185 г., след близо век и половина византийско владичество, братята Асен и Петър вдигат въстание, което води до възстановяването на българската държава. Един от първите актове на водачите на въстанието е да възстановят Българската църква. Пръв предстоятел на възстановената църква става Василий І, който е ръкоположен за архиепископ от трима канонични митрополити. Кога точно става възстановяването на църквата и избора на архиеп. Василий І все още е предмет на спорове, но това вероятно е станало не много дълго след успешното начало на въстанието или около подписването на мира с Византия под стените на крепостта Ловеч през 1187 г. За кратко между Българската и Византийската църкви настъпва ново разделение. Причината е, че Константинопол не е съгласен доброволно да се раздели с част от епархиите си, които отново влизат в диоцеза на Българската църква. Поради отказа на Константинопол да признае възстановеното достойнство на Българската църква, което преди това неканонично е било отнето от имп. Василий ІІ, по времето на цар Калоян е сключена уния (съюз) с Рим. Въпреки исканията към папата за признаване патриаршеското достойнство на Василий І, папата признава само архиепископския статут на Българската църква и предстоятел. Архиеп. Василий е обявен за „примас“, но това не пречи по старата Преславска традиция той да се нарича „патриарх на цяла България“.[38]

След като на власт идва цар Иван Асен ІІ, който изцяло връща блясъка на България от времето на Първото българско царство и става безспорен хегемон на Балканите, той не пропуска да върне и патриаршеското достойнство на църквата ни. Но Иван Асен ІІ, който е и мъдър дипломат, прави това възвръщане съгласно всички канони на Църквата, за да има то международна тежест. През 1235 г. в гр. Лампсак на нарочен църковен събор патр. Герман ІІ Константинополски, в съслужение с много клирици и представители на всички патриаршии, ръкополага монах Йоаким І за български патриарх. Много важен момент при това възстановяване на патриаршеското достойнство на църквата ни е, че то става с писменото одобрение и на останалите древни патриарси: Александрийски Николай, Антиохийски Симеон, Йерусалимски Атанасий.[39] За случая е издаден особен томос,[40] а средновековни историци като Никифор Григора коментират, че „Търновският архиерей получи завинаги независимост“.[41] Значимостта на това събитие не е оценено подобаващо в българската историография. Истината е, че Българската (Търновска) патриаршия de facto става шеста патриаршия в църковния свят и de jure, поради изпадането на папата в схизмата от 1054 г. и отпадането на римокатолическия свят от православието, Българската патриаршия влиза в пентархията, т. е. Търново става пета по чест патриаршия след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и се изравнява напълно по права с тях. При това трябва да отбележим, че признаването става не както по времето на св. цар Петър само от императора и патриарха на Константинопол, а още и от всички православни патриарси, без каквато и да било принуда и условности.[42] Нещо повече – което е уникално за историята на Християнската църква – България става първата страна, която има и е обгрижвана едновременно от две напълно канонични църкви: Българската Охридска архиепископия и Търновската патриаршия. Двете църкви съществуват и функционират едновременно през един достатъчно дълъг период от време, преди да бъдат неканонично унищожени от Константинополския патриарх. Търновската патриаршия е унищожена не дълго след смъртта на св. патр. Евтимий – някъде към средата на 15 в., а Охридската през 1767 г.[43]

Първият Търновски патриарх Йоаким І недълго след смъртта си на 18 януари 1246 г. е канонизиран за светец.[44] В Бориловия синодик за наследник на св. Йоаким І се посочва патр. Василий ІІ – факт, който официално е приет в научната литература. Само че през последните години все повече се налага мнението, че за няколко месеца след смъртта на св. Йоаким І, патриаршията се управлява от патр. Висарион. Съвсем скорошно научно откритие показва, че през този период имаме още един патриарх-светец: св. Спиридон Нови.[45] Култът към него е бил особено популярен във Влахия, а през периода 15-16 в. мощите му са се съхранявали във влашкия град Търговище. За св. Спиридон в Константинопол по молба на влашкия войвода Раду Велики е била съставена специална служба.[46] Патр. Василий ІІ е наследен от патр. Йоаким ІІ, а той, съответно, от патриарсите Игнатий, св. свмчк Макарий и Йоаким ІІІ. Във времето на тяхното светителстване Константинопол се е опитвал отново да принизи авторитета на Българската патриаршия, поради което Игнатий и Йоаким ІІІ заявяват готовност да признаят авторитета на Римската църква. Като противодействие на тези домогвания на Константинопол от времето на патр. Игнатий започва да се говори за Търново като за „Третия Рим“ – идея, която по-късно ще възприемат руснаците и ще се стремят, дори и до днес да я въплътят по отношение на Москва.

Патр. Йоаким ІІІ е бил наследен от патр. Доротей, а той, съответно, от патр. Роман. Това са двама търновски патриарси, за които, освен с имената им, не разполагаме с други сведения. След патр. Роман на търновския патриаршески престол се възкачва патр. Теодосий І, а след него – Йоаникий І.

Наследник на св. патр. Йоаникий І става св. патр. Симеон. Периодът, в който той светителства, е много показателен за авторитета и статута на Българската църква. В 1346 г. патр. Симеон, заедно с предстоятеля на другата българска църква – Охридския архиеп. Николай, интронизират Сръбския архиеп. Йоаникий за патриарх и по този начин България и нейната православна църква стават църква-майка за Сръбската патриаршия и въобще за Сръбското царство.[47] А това е така, защото новоизбраният сръбски патриарх Йоаникий коронова Стефан Душан за цар на Сърбия. Съвсем естествено Константинопол е недоволен от действията на Търновския патриарх и между двете църкви отново настъпва период на напрежение. Българската патриаршия обаче ясно съзнава каноническия си статут, авторитет и правомощия, защото наследникът на патр. Симеон, патр. Теодосий ІІ, през 1352 г. ръкополага монаха Теодорит за митрополит на Киев и цяла Русия.[48] Преди това Константинополският патр. Калист І категорично отказва да извърши това ръкоположение.[49] Естествено реакцията на патр. Калист І е мигновена и отрицателна, като той пише специално „Послание“ до търновското монашество, в което се опитва да докаже някаква непълнота и зависимост на Българската патриаршия от Константинопол – обвинения, които са напълно несъстоятелни.[50] Патр. Теодосий ІІ е наследен от патр. Йоаникий ІІ – изключителен аскет и администратор, подготвил благодатна почва за делото на своя велик наследник, последния патриарх на Търновското царство – исихаста и книжовника св. Евтимий Търновски. Със заточението и блажената кончина в Бачковския манастир на св. Евтимий завършва средновековният етап от историческия път на Българската църква, която обаче продължава спасителната си мисия сред българския род и в годините на османското владичество.

Османско владичество

Османското владичество е крайно тежък период за българския народ и църква, духовност и култура. Причините са много, като обобщено могат да бъдат сведени до две: политическото управлението на българските земи, което за близо пет столетия е в ръцете на друговерци – мюсюлмани, и духовното водачество на народа ни, което също за близо пет столетия е иззето от Вселенската патриаршия.

В границите на Османската империя за повече от половин хилядолетие са принудени да живеят заедно три големи религиозни групи – християни, мюсюлмани и юдеи. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. За да намали вероизповедните противоречия между различните групи и за да моделира вътрешния си комфорт, османската управленческа система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира или на исляма – Дар ал ислам) – мюсюлманите, и сферата на войната или неверните (Дар ал харб или Дар ал куфр) – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статут, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на потиснатите малцинства – райа[51] навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони самите мюсюлмани са малцинство по отношение броя на населението с християнско изповедание.[52] Немюсюлманите в империята са разделени на милиети, административна единица, организирана на базата на религиозната принадлежност и нямаща отношение към етническия произход,[53] поне в първите векове от съществуването на империята. Основните задължения на имперските поданици, организирани в системата милиет, се заключават в плащането на специфични данъци, обусловени от самия милиет, в спазването на законността и в упражняването на своята религиозна и културна свобода под ръководството на своите собствени религиозни и обществени лидери.[54] Този модел, според който победителите и победените, които в случая са голямото мнозинство в новата империя, трябва да съжителстват, е вече добре разработен и дори шлифован през вековете от арабите. Мохамед полага принципа на това съжителство, влязло в Корана с определението за християни и юдеи – хора на книгата (Ahl al-Kitāb). Ако тези хора на книгата не извършват прозелитизъм, а са затворени в общностите си, там те са свободни да изповядват вярата си, да се наставляват в нея и да вършат своите богослужения. Това е важен момент, от който са лишени всички други, които е трябвало по силата на принудата да приемат исляма. Разбираемо е, че щом това са условията, които ислямското право поставя пред хората на книгата, за да изповядват свободно вярата си, съвсем естествено нарушението им води до санкции, които са доста сериозни – включително мъчения и смърт. Десетки, дори стотици са примерите с новомъчениците в Църквата от османския период, които загубват живота си защото по някакъв начин изобличават вярата на мюсюлманите или след като веднъж са приели поради безрасъдство исляма, публично след това се отказват от него, а отказът от исляма в Средновековието, а в много страни и до днес, се наказва със смърт.[55] Десетки са българските новомъченици от този период, чиито имена се знаят и чиято памет днес Църквата чества: св. Висарион Смолянски, св. Лазар Габровски, св. Анастасий Струмишки, св. Онуфрий Габровски, св. Николай Софийски, св. Николай Нови, св. Георги Софийски, св. Георги Нови, св. Прокопий Варненски, св. Злата Мъгленска и др.[56] Хиляди са неизвестните с имената си мъченици от този период, а затова и църквата ни се принуди да направи масови канонизации през последните години, като тези на Баташките и на Новоселските мъченици. Изпълнението на предписанията на ислямското право, от своя страна, обикновено води до мирно и безпроблемно съжителство, което може да се наруши само при екстремни ситуации, след чието преодоляване се връща в нормалното си русло.[57]

Докато нормите на исляма и ислямското право засягат повече външната страна на живота на българите християни, то политиката на Вселенската патриаршия значително ограничава духовния живот на българите. Както вече споменахме, след смъртта на св. Евтимий Търновски (ок. 1402-1404 г.) Вселенската патриаршия постепенно закрива Търновската патриаршия и я превръща в митрополия.[58] Кога точно се случва това, засега е невъзможно да се каже, защото липсва официален документ – патриаршески акт или томос за подобно действие. Такъв по принцип не може и да съществува, защото църковното право не познава такъв казус – закриване на патриаршия. Патриаршеската институция, като висша форма за управлението на една поместна църква, би трябвало да е независима от външна намеса. Единствено събор на цялата Църква, при наличието на сериозно отклонение от догматите и каноните на православието, би могъл да предприеме мерки за свалянето и смяната на първойерарха на една църква, но не и за закриване на самата патриаршия. При новите политически обстоятелства обаче Константинопол започва да избира митрополити за патриаршеския престол на Търново и така във времето се заличава споменът за неговия самостоятелен църковен път и минало. Едва с появата на такава значима историческа личност като св. Паисий Хилендарски и другите будители българският народ постепенно започва да възвръща историческата си и църковна памет.[59]

Естествено, не всички вселенски патриарси и не през целия период на османското господство са били недобронамерени към българските си пасоми. Нещо повече, между повече от стоте вселенски патриарси, сменили се на престола в Константинопол по времето на Османската империя, повече от половината са произхождали от българските земи или са били митрополити на някоя от катедрите в тях, преди да бъдат избрани за патриарси. Няколко от тях и по произход са българи като например Никита I, Йосиф II, Митрофан III и др.[60] Най-голямото име, заемало престола на Вселенската патриаршия в османския период, патриарх Йеремия II Транос, наричан „слънцето на изтока“, е роден в Поморие (Анхиало), замонашва се в Созопол, а преди да заеме Константинополската катедра е митрополит на Поморие.[61] Той е патриархът, на когото Руската православна църква дължи издигането си от митрополия в ранг на патриаршия през 1589 г. С други думи, една от най-авторитетните православни църкви днес дължи на България и на нейните духовни чеда не само утвърждаването си в християнството, книжнината и духовната просвета през средновековния период, но и издигането си в патриаршеско достойнство.[62] В първата част на настоящата студия вече отбелязахме, че Българската църква играе значима роля и за издигането на Сръбската църква в патриаршеско достойнство. Неоспорим е фактът, че както първият, така и някои от последващите сръбски архиереи са българи.[63] Голямо е българското църковно влияние и в живота на Румънската православна църква. Един от големите духовници, аскети и строители на духовни обители, св. Никодим Вратненски, който в османския период възражда аскетичната духовност в земите на днешна Румъния, е българин, родом от Видин. Той пребивава дълги години на Света гора, построява няколко манастира в Сърбия и продължава впоследствие своята проповед и строителство в земите на днешна Румъния. За съжаление, днес е напълно забравен от своите земни сънародници и ние с лека ръка позволяваме той да бъде представян като „арумънец“ – влах.[64] А делото на св. Никодим за днешна Румъния е съизмеримо с делото на св. Паисий Величковски в по-късно време.

Всички тези духовни влияния показват, че османският период е време, в което огромното книжовно наследство на средновековна България, заедно с част от духовния ни елит напуска страната си, за да послужи и допринесе за развитието и на други православни народи. Несъмнено такъв е бил Божият промисъл за историческия път на балканските църкви – зрелият плод на Българската църква да пусне семе и да даде нови плодове в други страни. Достатъчно е да си припомним св. Киприан (Цамблак), един от близките сътрудници а и вероятно родственик на последния български патриарх, който ще отиде в Русия и ще стане митрополит на Киев, Москва, Литва и на цяла Русия. Той ще разпространи делото на св. Евтимий Търновски в руските земи и това ще даде нов тласък на руската литература и духовност.[65] Неговият родственик Григорий (Цамблак) също разпространява делото на св. Евтимий Търновски в земите на западна Русия, като сам пише десетки произведения.[66] Избран е за Литовски митрополит и извършва огромна литературна и дипломатическа работа, за което си навлича гнева на Константинополския патриарх и дори е подхвърлен от него на анатема. В Сърбия отива Константин Костенечки, когото сръбската историография заради високата му образованост ще нарече Константин Философ.[67] Друг голям български писател, който работи на територията на Сърбия, Владислав Граматик, който също ни е оставил сериозно творчество, е смятан в сръбската историография за ранен представител на сръбската литература, защото е роден в Ново Бърдо, днес в Косово.[68] В пределите на империята остават да творят Йоасаф Бдински, Димитри Кантакузин и мн. др. знайни и незнайни автори, съставители и преписвачи на духовна литература.[69]

През този период, въпреки затрудненията и ограниченията, големите български манастири продължават своята работа по духовното обгрижване на българския народ. Освен всекидневния монашески живот, в много от тях се създават скриптории – работилници за изготвяне на преписи на светоотеческа и друга духовна литература. По-късно в манастирите ще се отворят и първите народни училища. Талантливи духовници освен преписи съставят и собствени литературни и музикални произведения. Сред най-известните манастири със скриптории в този период са Рилската св. обител, Зографския манастир, Бачковския манастир, Етрополския манастир, Созополския манастир „Св. Йоан Предтеча“ и мн. др.[70]

Като цяло независимо от определените трудности, които създава животът в една империя с различна от християнството вероизповед, първите три столетия от завладяването на Балканите от османските турци се характеризират със сравнително спокойствие. Това е период на консолидация, стабилизация и възход на Османската империя, която обаче през 18 в. започва да навлиза в своя залез и това започва да създава сериозни проблеми за християнското население. Системата милиет, която работи много добре през първите два-три века на османското господство, с първите военни неуспехи на безупречната дотогава османска военна машина, започва да се пропуква. Централната власт започва да губи контрол над периферията на държавата, което води до масово ограбване на християнското население от местните феодали. Българският народ в случая попада под двоен гнет: от една страна, османската местна управа, а от друга – висшето духовенство, което с малки изключения е гръцко или по-правилно гръкоезично. Още със създаването на православния милиет гръкоезичното население автоматично се оказва в много по-благоприятна позиция от неговите славянски, арабски, египетски и други братя по вяра. Основната причина за това са патриархът на Константинопол и неговите висши клирици. Константинополският патриарх става представител и отговорник за всички християни в огромната империя. Дори предстоятелите на останалите древни патриаршии – на Александрия, Антиохия и Йерусалим, стават частично зависими от него, защото султанът съсредоточава цялото обгрижване и съответно отговорности за православните християни в ръцете на Вселенския патриарх и той лично е отговорен пред него за всички християни, включително онези под омофора на Антиохийската, Александрийската и Йерусалимска патриаршии. Самите гореизброени патриарси имат достъп до султана само през Константинополския патриарх и само чрез него те могат да постигнат някакво решение на своите проблеми. Става така, че Османската империя предоставя изключителната възможност на Вселенската патриаршия да осъществи отдавнашната си мечта да получи и държи под контрол почти целия православен свят.[71] Такъв контрол дори и най-могъщите византийски императори не са могли да осигурят. За съжаление, различните гръкоезични лобита в Османската империя, надпреварващи се да поставят свои протежета на Вселенския престол, много бързо корумпират османската власт, която умело се възползва от това. След като първоначално султанът започва да изисква голяма сума пари, за да одобри кандидатурата на един или друг патриарх, тази сума започва да се изисква и за назначаването на митрополити и епископи. Сумата расте във времето и скоро става напълно невъзможно за обикновените духовни лица да я плащат. Така, епископи и митрополити започват да стават кръчмари, гостилничари, ханджии и други хора без усет за Църква, но с достатъчно пари, за да платят за поста. Впоследствие тези пари многократно трябва да бъдат върнати от обикновените пасоми.[72]

От този произвол на духовенството, предизвикан от стремежа към власт в Църквата на различни лобита, страдат всички обикновени християни в Османската империя, но положението на българските пасоми на Вселенската патриаршия особено се влошава след появата на просветения национализъм, повлиян от Френската революция. Гръкоезичното население на империята, което още от падането на Константинопол мечтае за възстановяването на Византия, заедно с надигащия се национализъм започва да мисли за една нова, гръцка империя, за съчетание между езическата елинска култура и източноримската държавност, построена в границите на някогашната Източна Римска империя преди идването на българите и славяните. Това съчетание остава в историята като „Мегали идея“ или Велика идея.[73] За изпълнението обаче на тази идея е необходима асимилация на негръцко-говорещото население на Османската империя и Вселенската патриаршия е умело използвана от идеолозите на тази идея за нейното осъществяване. Докато дотогава под различни предлози тя отказва да поставя българи за епископи в българските епархии, сега и голяма част от градското свещенство са заменени с гърци. Още в 1767 г. с един хитър ход Константинополската патриаршия унищожава Българската Охридска архиепископия, като поставя на архиепископския престол едно свое протеже.[74] Впоследствие, през 19 в. натискът на Вселенската патриаршия върху българските пасоми е толкова голям, че част от тях са склонни да сключат и уния с Рим,[75] дори един български духовник – Йосиф Соколски, е подлъган и ръкоположен за униатски архиепископ в Рим. Много скоро след ръкоположението си, той се разкайва и бяга в Одеса, а от там в Киев, където до края на дните си моли да бъде върнат в лоното на Православната църква.[76] За да бъде заличена българската памет, някои гъркомани унищожават стари български книги и ръкописи, като преданието говори, че така е унищожена и безценната библиотека на св. Евтимий Търновски.[77] Старобългарски книги са унищожавани или укривани и в по-ново време от нашите съседи, в една недопустима борба за монопол върху историческата истина.[78]

В този контекст на изострена национална конфронтация, българският народ и най-будните и влиятелни в обществото негови чеда не позволяват историята и църквата ни да бъдат напълно унищожени. Те повеждат дългогодишна борба с Вселенската патриаршия за възстановяването на Българската църква и накрая с цената на огромни усилия успяват да получат от султана специален документ – ферман, с който през 1870 г. се създава независима Българска църква – Екзархия в пределите на Османската империя, която да обгрижва всички българи и български земи, намиращи се в рамките на империята.[79] За пръв български екзарх е избран Антим, който впоследствие е заменен от друг виден български архиерей – екзарх Йосиф. Вселенската патриаршия не приема тази сериозна загуба и на нарочно свикан събор в османската столица през 1872 г. обявява Екзархията за схизматична, а нейните пасоми и водачи обвинява в ереста на етнофилетизма. По този начин тя си отмъщава за провалените гъркомански планове, като и до днес българите са обвинявани, че са създателите на тази ерес, независимо от факта, че етнофилетизмът е плод, ответна реакция, на национализма, просмукал се в средите на самата Вселенска патриаршия, а първото отделило се от нея ново образование от този период е не Българската, а Гръцката църква. При това, българите искат не нова църква, а възстановяване статута на своята, която е била призната от другите патриаршии през вековете, докато Гръцката църква е напълно нова църква, която като административно цяло не е съществувала в миналото. Ще трябва да изминат повече от седемдесет години, за да влезе Българската църква отново в общение с Вселенската патриаршия и останалите поместни църкви, но нашата църква няма да има време, за да се радва на плодовете на възстановеното общение със сестрите-църкви. Много скоро за нея ще започне нова Голгота: периодът на атеистичния комунизъм.

Българската православна църква след Освобождението на България от 1878 г.

Близо десет години Българската екзархия е единственият стожер на българския дух в Османската империя, до освобождението на България през 1878 г. Липсата на държава изправя Българската православна църква пред множество предизвикателства, на които тя отговаря по може би най-добрия начин. В лицето на първия български екзарх Антим и неговия наследник Йосиф църквата ни е оглавена от двама изключителни лидери за своето време. Екзарх Антим със завидна вещина и дипломатичност успява да преодолее множеството препятствия и уловки, които имперското правителство и Патриаршията поставят пред църквата и народа ни. В онези времена на криза и нестабилност, в които самата Османска империя търси възможности за оцеляване, за водачите на Българската църква е жизненоважно да предвидят и парират всеки ход на империята, Патриаршията и великите сили, които в никакъв случай не желаят българската църковна независимост да прерасне и в държавна такава.[80] И османските власти, и останалите заинтересовани сили, включително и Константинополската патриаршия, които притежават дълъг опит в планирането и реализацията на различни стратегически планове, използват най-разнообразни средства срещу църквата ни. Османското правителство е готово да издигне Българската екзархия в ранг на патриаршия, при това не без съгласието на Константинополския патриарх, стига българското духовенство да се съгласи на редица отстъпки в църковно-канонически и верови контекст,[81] т. е. нашата църква да отстъпи от православието, което би противопоставило българите на останалите православни в империята, а това би удовлетворило напълно имперските интереси, като самата Вселенска патриаршия също би тържествувала по отношение правотата на наложената над Българската църква схизма пред лицето на всички, които не са съгласни с тази тежка присъда. Също така, Вселенската патриаршия ще има законовото право да постави във всички български епархии и свои архиереи, които да „обгрижват“ православните и да ги „пазят“ от схизматичните българи.[82] Русия и руската дипломация симпатизират на българите, но тази симпатия е пречупена през призмата на руския изконен интерес за контрол над проливите, а българите са само придатък в осъществяването на плановете им. Затова руската дипломация иска и до голяма степен успява да наложи контрол над всички действия на екзархийските дейци, било то духовници или видни цивилни лица.[83] Илюстрация на тези планове са следните думи: Създаването на „независимо“ българско княжество трябва да служи само за прикритие и етап за завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол на западния бряг на Черно море.[84]

Западните велики сили, които всячески противостоят на имперските амбиции на Русия, дори и да са желаели, не са били склонни да подкрепят българите, защото това е щяло да бъде в полза на руския интерес. Така Екзархията – като единствен законен представител на българите в Османската империя – е поставена в мъртвата хватка и на Патриаршията и влиятелното гръкоезично лоби, и на задкулисието на великите сили.[85] Въпреки това, тя, в лицето на екзарх Антим и след това екзарх Йосиф и българското духовенство, успява да консолидира българите, да събере под крилото си интелигенцията им и голяма част от заможните българи и, въпреки нестихващите противоречия между тях – характерна българска черта, да използва техния ресурс и възможности за бъдещето на църквата ни и на свободна България.[86] Екзархията успява да създаде множество български училища, болници, социални заведения, които да дадат потенциал за развитието на България в навечерието на нейното освобождение и в следосвобожденските трудни години.[87]

Годините след освобождението на България не допринасят особено за смекчаване натиска, на който е подложена Екзархията и от външни, и от вътрешни сили. За да се намали напрежението между нея и Патриаршията, веднага след Санстефанския мирен договор, екзарх Йосиф мести своето седалище от Истанбул в Пловдив, като в Истанбул оставя свой наместник. Съединението на България и началото на Балканската война, героизмът на българските войници, обърнали в бягство многократно превъзхождащите ги противници, дават надежди, че най-накрая българският идеал ще бъде осъществен и това, за което Екзархията се бори от няколко десетилетия, ще добие цялостност и всички българи ще се съберат под крилото на Българската църква. Това обаче се оказва отново илюзия. Слаби политици, безотговорни и нарцистични държавници, национални предатели довеждат до там, че България загубва за сметка на съседите си хиляди квадратни километри територия и още повече българи. В онези изключително тежки години отново Българската църква е тази, която утешава, превързва телесни и душевни рани, дава надежда и пръска любов над многострадалните българи.

Въпреки неоценимите ѝ заслуги към народа ни, слабите, но много амбициозни политици успяват частично да изолират Българската църква в периферията на обществото. След блажената кончина на екзарх Йосиф през 1915 г., в продължение на три десетилетия държавниците ни осуетяват избора на нов екзарх. Сблъсъкът на идеи и възгледи за бъдещето на България между архиереите на Екзархията и политиците понякога водят до остри конфликти. Митр. Климент (Васил Друмев), който на два пъти е министър-председател на страната ни, по време на управлението на Стефан Стамболов не само е запретен от служение, но и изпратен на заточение в Гложенския манастир заради своето крайно русофилство.[88] Въпреки непрекъснато променящата се политическа обстановка в страната в резултат от няколкото войни, загубите на територия и хора и нуждите от промяна на църковното законодателство, което трябва да удовлетвори новите духовни потребности на българите, държавата така и не приема нов Екзархийски устав, въпреки че Екзархията е готова с такъв. Забележителни достижения на Екзархията и на нейните мисионерски усилия, довели до приемането на християнството от стотици мюсюлмани, са сведени до нула заради предателството и задкулисните действия на Драган Цанков, който с административен акт принуждава всички новопокръстени отново да се върнат към исляма.[89] Министър-председателят на България в две правителства Драган Цанков, който сам приема тайно римокатолицизма и който преди освобождението на България работи за сключването на уния на българите с Рим, и се ползва с финансовата подкрепа на французите, впоследствие не отказва и руското финансиране.[90] Въобще в периода след освобождението българският политически елит, който до голяма степен дължи своето образование и издигане в обществото на Българската екзархия, се отнася доста пренебрежително към нея и създава непрекъснато пречки за дейността и мисията на Църквата сред народа ни. В такава напрегната и сложна обстановка, сериозен принос, за която има и участието на България на страната на Германия във Втората световна война, идва и деветосептемврийският комунистически преврат в страната ни.

Комунистическият преврат от 9 септември 1944 г. и Българската православна църква

Деветосептемврийският преврат от 1944 г., който е подкрепен и е осъществен от окупационната Съветска армия,[91] заварва Българската православна църква разединена и неподготвена за такъв атеистичен сценарий.[92] Този сравнително кратък от историческа гледна точка период, в който управлението на България е в ръцете на комунистическа безбожна власт, е сред най-тежките и кръвопролитни периоди в историята на страната и църквата ни. Ще посочим, че само през първите два месеца на комунистическо управление в България – септември и октомври 1944 г. – броят на убитите и безследно изчезналите жертви на „народната власт“ надхвърля тридесет хиляди![93] В тези дни църквата загубва близо сто и седемдесет свои свещенослужители – новомъченици, убити без съд и присъда. Между тях са един митрополит – Борис Неврокопски,[94] няколко архимандрити, монаси, монахини и десетки свещеници.[95] Десетки други са хвърлени в затворите и лагерите на смъртта. Арестувани са и са хвърлени в затвора Пловдивският митр. Кирил – бъдещият български патриарх, и Врачанският митр. Паисий. По-късно са освободени поради липса на обвинение.[96]

Масовите репресии и убийства на свещенослужители разстройват духовния живот в БПЦ. Страхът разлага не само обществото, но и клира. Репресията не подминава нито един от клириците ѝ. Под една или друга форма, всеки е предупреждаван, заплашван, интерниран, съблазняван. Дори и на най-идилични места, където комунизмът не успява да пречупи напълно народностния дух, зловонието на войнстващия атеизъм осезаемо се усеща.

В този критичен за Българската църква момент начело застава един изключително интелигентен и същевременно амбициозен човек, който независимо от хилядите страници, изписани за него, все още остава противоречива личност за българските историци – екзарх Стефан. Твърдо решен да възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и лично да застане на патриаршеския престол, екзарх Стефан е безкомпромисен в преследваната цел. Веднага след комунистическия преврат той започва да работи за своя избор за екзарх и за вдигането на схизмата. На 21.1.1945 г. той е избран за екзарх,[97] а само месец по-късно, на 22.2.1945 г., е вдигната и схизмата, над седемдесет години тегнеща над БПЦ.[98] В случая личният план на екзарх Стефан да бъде вдигната схизмата и в крайна сметка да се възстанови патриаршеското достойнство съвпада изцяло и с интересите на комунистическата власт в България, така че властта подкрепя екзарха в тези му усилия. Комунистическата власт търси външнополитическа легитимация, включително и чрез църквата. За да бъдем още по-ясни и конкретни, вдигането на схизмата и желанието за възстановяване на патриаршеското достойнство на БПЦ всъщност е част от двата плана – „минимум“ и „максимум“ – на ръководството на СССР. Планът-минимум има за цел всеобща борба на православните църкви срещу Ватикана, а планът-максимум се състои в закрепване системата на православното единство по пътя на свикването на Вселенски събор на Православните Църкви и избор на (нова) Вселенска патриаршия, като Московската патриаршия има всички шансове да се превърне в такава.[99] И тук личните амбиции на екзарх Стефан са използвани много умело и от властта в България, и от властта в СССР, защото те сами нито са могли да окажат натиск, нито са имали сериозен авторитет и влияние над Вселенската и другите източни патриаршии, с които да могат да постигнат целите си. В случая международният авторитет и многобройните значими връзки и познанства на екзарх Стефан са използвани за осъществяването на съветския план. Според доклада на председателя на Комисията по делата на РПЦ Г. Карпов, заслугата за вдигането на схизмата принадлежи на бъдещия Московски патриарх Алексий, но както вярно отбелязва един сериозен изследовател на периода, няма никакви сведения за конкретни действия, предприети от Московска патриаршия, нито пък реципрочни документи на Вселенска патриаршия до Москва, които да доказват това твърдение.[100] Едно интересно заявление на самия екзарх Стефан като че ли хвърля достатъчно светлина по случая: Обвиняват ме в англо-американски шпионаж, това ли е шпионаж, че чрез англичани и американци съумях да се наложа на гърците да се вдигне схизмата.[101] Изборът му за екзарх и вдигането на схизмата са своеобразен връх в живота на екзарх Стефан. С промените в конфигурацията на ОФ и с преставането на съществуването на „Звено“ той губи до голяма степен политическата си подкрепа от своите приятели, сред които и самия министър-председател Кимон Георгиев, който от 1946 г. преминава на други, по-ниски управленчески длъжности. Политическите процеси вътре и вън от страната, които водят до пълното изземване на властта от структурите и дейците на БКП и международното признаване на статуквото в България също до голяма степен предопределят бъдещето на екзарха, независимо от големите му амбиции да застане начело на БПЦ и като патриарх. Въпреки умелите си действия и многобройни отстъпки, които той прави в полза на комунистическата власт по пътя си към лидерството в БПЦ, за комунистите той вече изчерпва възможността да им е от полза. Окончателно той загубва подкрепата на Г. Димитров и В. Коларов след несъгласуваните с властта действия, които си позволява на Всеправославното съвещание в Москва – последния голям форум, на който той участва като предстоятел на БПЦ. Целта на това съвещание е сондиране на мнения и консолидиране на позиция за свикването на поместен събор на православните църкви, където да бъде присвоен на патриарха на РПЦ титулът „Вселенски“. На това съвещание се разчита на подкрепа и от всички „славянски“ православни църкви, и от повечето от древните патриаршии, на които правителството на СССР „далновидно“ вече е оказало финансова помощ. За Сталин е важно не просто да има контролируема, а и авторитетна на международната арена църква.[102] Въпреки предварителната уговорка с Г. Димитров и В. Коларов, че в Москва екзарх Стефан ще подкрепи напълно Московския патриарх и антиикуменическия план на РПЦ, екзархът си позволява допълнително да търгува своя глас в замяна на гаранции, че ще бъде избран за патриарх.[103] Всъщност, с тези свои действия в Москва той предопределя и края на църковната си кариера. Малко след завръщането си в България той е отстранен от длъжност, след като сам подава оставка в Св. Синод, надявайки се, че архиереите няма да я приемат, но става точно обратното – оставката е приета, а скоро след това сам той е изпратен на покой, а по-точно на заточение в с. Баня, Карловско, където в 1957 г. умира.[104]

С приемането на новия Устав на БПЦ през 1951 г е открит пътят за възстановяване на патриаршеския статут. В плановете на комунистическите идеолози възстановяването на този статут не цели да направи църковната институция по-автономна от структурите на тоталитарната държава, а трябва да улесни поставянето на БПЦ под държавен контрол. Друг, паралелен процес протича в църковните среди, където на възстановяването на патриаршеското достойнство се гледа като на завършек на българския църковен въпрос, поставен през Възраждането.

На 8.5.1953 г. след тържествена св. Литургия в Синодния параклис „Св. цар Борис“ членовете на Св. Синод и на Църковно-народния събор се отправят към храма „Света Софѝя“, където след молебен, воден от наместник-председателя Кирил Пловдивски и негово приветствено слово е дадено началото на Третия църковно-народен събор, след провеждането на който ще се възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и ще се избере патриарх. На 10.5.1953 г., след отслужването на св. Литургия в Синодния параклис, в заседателната зала на Синодната палата се събират участниците в Патриаршеския избирателен събор. От сто и единадесет избиратели отсъстват четирима. Синодните архиереи са избрали три кандидатури и съгласно чл. 22 от Устава на БПЦ техните имена са прочетени от наместник-председателя митр. Кирил. Това са самият той, Видински митр. Неофит и Старозагорски митр. Климент. След прочитането на имената на кандидатите за патриаршеското място се пристъпва към самия избор. От подадените сто и седем бюлетини, сто и четири са за митр. Кирил, една за митр. Неофит и две бюлетини са празни.[105] След това всички се отправят към храм-паметника „Св. Александър Невски“, който съгласно чл. 5 от Устава е и Патриаршеска катедрала, където се извършва тържествената интронизация на митр. Кирил за патриарх на България.[106]

Още в същия ден актът за възстановяване на Българската патриаршия и изборът на митр. Кирил са признати от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чешката и Полската православни църкви, чиито представители присъстват на събитията. Румънската делегация се води лично от патр. Юстиниан.[107] Александрийският патр. Христофор, с писмо от 24.4.1953 г., и Йерусалимският Тимотей – с писмо от 4.5.1953 г., благодарят за поканата за тържествата, но поради различни причини отклоняват своето и на свои делегации участие в тях.[108] Същото правят и Сръбският патр. Викентий, с писмо от 6.5.1953 г., както и архиепископът на Гръцката църква Спиридон с писмо от 8.5.1953 г. Константинополският патриарх Атинагор, категорично отказва да присъства в София на тържествата дори и като наблюдател, като изпраща доста остро писмо до Св. Синод, в което казва, че БПЦ не може да претендира за патриаршески статут, докато не започне да функционира „при нормални условия“, а не в такива на комунистическа диктатура.[109] Неговият отказ да признае възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ е категоричен и ще са необходими няколко години, за да се разреши този проблем между двете църкви. След дълги и трудни дипломатически усилия на БПЦ, на 31.3.1961 г. патр. Кирил изпраща писмо-молба с № 2575 до Константинополската патриаршия в отговор на което патр. Атинагор на 1.8.1961 г. изпраща свое писмо, с което признава Българската патриаршия и нейния предстоятел патр. Кирил и постановява в диптисите името му да се споменава веднага след това на Румънския патриарх.[110]

С този акт на патр. Атинагор възстановената Българска патриаршия е призната от всички поместни православни църкви и през пролетта на 1962 г. патр. Кирил започва мирните си посещения на древните патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска, както и на Гръцката църква. Това първо пътуване на предстоятел на БПЦ до древните апостолски престоли е отразено в подробен пътепис.[111]

И след възстановяването на патриаршеския статут обаче репресиите срещу представители на БПЦ, а и срещу обикновени вярващи не спират. През този период те имат няколко направления: физическа ликвидация на част от духовния елит на църквата, физическо изолиране на друга част от духовенството от паството чрез изпращането му в затвори и лагери, психологически натиск върху цялото духовенство, който се поддържа от постоянния страх от физически репресии, икономически натиск в личен и в институционален план, чрез отнемане лично имущество на осъдени духовници и лишаването им от граждански права, както и отнемането на финансови средства и имущество на БПЦ. Към тях трябва да добавим и вече неведнъж обсъжданите ограничения на възможността на църквата да извършва основната си дейност в обществото – проповедта, с въвеждане на граждански брак, актове за раждане, забрана на благотворителността, забрана на вероучението в училищата, ограничаване приема на ученици, желаещи да учат богословие, лишаване от всякаква перспектива за развитие (извън свещенството) на постъпилите в богословско учебно заведение, ограничаване броя на богословските учебни заведения и изолацията им от обществото и т. н. Мисионерската дейност е приравнена с антидържавна, макар че официално всеки български гражданин, включително и клириците, имат право да изразяват своите религиозни убеждения.

Макар и възстановена в условията на историческа аномалия – при управлението на атеистичен и богоборчески режим, БПЦ успява да преодолее трудностите и репресиите на властта и продължава да свидетелства за Христовото благовестие.

Сложността на историческото време и най-вече близостта му до нашето съвремие прави всеки изследовател предпазлив в оценките си за избора, извършен от конкретните исторически лица, играли водещи роли в църковния живот през този период. Общата оценка за движещите сили в епохалния сблъсък на богоборческия комунизъм с Църквата на Христос трябва да се съотнася към конкретните личности, без да опростява техните решения и без категорични присъди, които неминуемо следват от опростяване на историческата картина.

За нашето поколение, което е призвано от Бога днес да свидетелства за вярата си в Спасителя, е важно да познаваме усилията на нашите предци да бъдат верни на Христа в условията на един враждебен на Църквата режим, като се поучим от подвига на изповедниците, но и от проявите на конформизъм, който е така присъщ на човешката природа във всяка историческа епоха, а още повече в критичните времена на изпитания. Комунистическият период за живота на БПЦ безспорно е най-сложният и мъчителен в християнската ни история, който все още очаква своя задълбочен християнски прочит. Принос в това отношение безспорно би била очакваната канонизация на Неврокопски митр. Борис (Разумов), от чиято мъченическа гибел през 2018 г. се навършиха седем десетилетия. Едно негово стихотворение е подходящ епилог и обобщение на целия този период от историята на Българската православна църква:

Моята любов,
ангелски покров.

Моята надежда,
девствена одежда.

Моите мечти,
грейнали звезди.

Моите желания,
пламнали страдания.

Мойта ранна връст,
мъченически кръст.

Моят път в живота,
пътят към Голгота.

* За първи път този текст е публикуван в: 50 Jahre Bulgarisch-orthodoxe Kirchengemeinde „Hl. Iwan Rilski“ in Wien, Sofia 2020, S. 41-67 (бел. ред.).

[1] Срв. 1 Кор. 13:12: „Сега виждаме смътно като през огледало…“.
[2] Мой превод по: Epiphanii monachi et presbyteri, edita et inedita cura Alberti Dressel, Parisi – Lipsiae 1843, p. 56; срв.: Eusebii Pamphili, Historia ecclesistica, 3, 1 – PG 20, 215-216. По-подробно: Каравълчев, В. „Свети апостол Андрей Първозвани и апостолското начало на Църквата във Варна“ – В: Варнеска и Великопреславска епархия. История, интервю, статии, доклади, патриаршески послания, Варна 2019, с. 18-28.
[3] „Post ascensionem vero Salvatoris, beatus Philippus per annos viginti, instanter praedicavit gentibus per Scythiam Evangelium“ (След възнесението на нашият Спасител, блажения Филип от дванадесетте веднага проповядва Евангелието на народите в Скития) – виж: Codex Vindobonensis Latinus 534 (BHL 6814; sec. 9); срв.: The Blackwell companion to Eastern Christianity, ed. K. Parry, Maiden – Oxford – Victoria 2007, p. 186-187; същото сведение през 7-8 в. ни дава и Беда Достопочтени в своя Мартирилог – PL 94, 883.
[4] Hippoliti, De LXX apostolis (Περὶ τῶν 70 Ἀποστόλων) – PG 10, 955-956.
[5] Menologium Graecorum (Basilii Porphyrogeniti Imperatoris) – PG 97, 269-272; Menologio de Basilio II, cod. Vaticano Greco 1613, p. 337; повече в: Каравълчев, В. „Светите мъченици Ина, Пина и Рима – скитските ученици на св. ап. Андрей и просветители на земите ни“ – В: Християнство и култура, 9 (126), 2017, с. 66-73.
[6] Acta Sanctorum, Junii, t. 6, p. 1, Antverpiae 1715, p. 57-71.
[7] Διαμαντόπουλος, Α. Η Αγχίαλος. Αρχείο του Θρακικού, Λαογραφικού και Γλωσσικού Θησαυρού, τ. ΙΘ, Αθήνα 1954, σ. 22.
[8]„Καρπός επίσκοπος Βηρυτού τής Θράκης“ – Hippoliti, De LXX apostolis – PG 10, 957-958.
[9] Dorothei episcopi Tyri, De Septuaginta Domini Discipulis – PG 92, 1059, 1065; повече в: Каравълчев, В. „Свети Климент, папа Римски – първи епископ на София“ – В: Християнство и култура, 10 (67), 2011, с. 116-127.
[10] Тодоров, Т. „Библия Бесика“ – В: Thracia, 1984, с. 259-275.
[11] Burn, A. E. Niceta of Remesiana, his life and works, Cambridge 1905, р. xxxv; Blasen, P. „Nicetas of Remesiana – A Missionary Bishop in Dacia?“ – In: Studia Universitatis Babes-Bolyai Theologia catholica, 1-2, 2012, р. 39-49; повече в: Каравълчев, В. „Св. Никита Ремесиански и християнизирането на бесите“ – В: Християнство и култура, 7, 2013, с. 80-89.
[12] Chadwik, O. John Cassian. A study in primitive monasticism, Cambridge 1950, p. 190-198; Joyce, S. „Contested origins of monasticism: divergent models of authority“ – In: JAEMA, 11, 2015, p. 1-16.
[13] Halkin, F. Bibliotheca Hagiographica Graeca, 1, Bruxelles 1957, p. 75-78; Бешевлиев, В. „Два малко известни византийски надгробни надписа“ – В: Сборник в памет на проф. Петър Ников, С. 1940, с. 37-47; S. Joannes Damascenus, Laudatio S. Barbarae martyris – PG 96, 781-814, 895-910; повече в: Каравълчев, В. „Св. Варвара Илиополска – по следите на едно предание“ – В: Християнство и култура, 71, 2012, с. 87-97; Каравълчев, В. „Християнизацията на Родопите: свидетелството на св. Варвара Илиополска и делото на св. Никита Ремесиански“ – В: Родопа планина – земя на богове, хора и храмове, С. 2019, с. 148-155.
[14] Scott, C. Ulfilas. Apostle of the goths, Cmabridge 1885; Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи, ред. Р. Милев, С. 2003.
[15] Виж: Рънсиман, С. История на първото българско царство, С. 1993, с. 32; Венедиков, И. Прабългарите и християнството, С. 1995.
[16] Мусакова, Е. „Към въпроса за възприемането на християнската символика в старобългарската култура“ – В: Археология, 2, 1987, с. 9-17; Бакалов, Г. „Християнски традиции по българските земи до покръстването“ – В: Преславска книжовна школа: изследвания и материали, 5, С. 2001, с. 22-31; Ценов, Г. Кроватова България и покръстването на българите, С. 1998.
[17] Иванов, С. Византийское мисионерство: Можно ли сделать из „варвара“ християнина?, М. 2003.
[18] Виж, например: Златарски, В. „Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите“ – В: Известия на Историческото дружество в София, 4, 1915, с. 37-52.
[19] Рашев, Р. Прабългарите и българското ханство на Дунав, С. 2001, с. 37; Златарски, В. „Нови известия за най-новия период на българската история“ – В: Сборник народни умотворения, 11, 1894, с. 148 сл.; Димитров, Б. Християнството в българските земи: Българските манастири, С. 2001, с. 11; Колев, П. История на българите: потребност от нов подход. Преоценки, С. 1998, с. 66.
[20] Ангелов, П. България и Българите в представите на Византийците: VII-XIV век, С. 1995, с. 157 сл.
[21] Димитров, Б. „Не сме покръстени за едно лято“ – В: Епицентър.бг.
[22] Anastasii Bibliothecarii, Historia de vitis Romanorum Pontificum („Adrianus“, 2) – PL 128, 632-633, 640, 1391-1392; срв.: Събев, Т. Самостойна народностна Църква в средновековна България, С. 1987, с. 213-220; Николова, Б. Неравният път на признанието: Каноничното положение на Българската църква през Средновековието, С. 2011, с. 11 сл.; 28; Ταρνανίδης, Ι. Η διαμόρφωσις του Αυτοκεφάλου της Βουλγαρικής Εκκλησίας (864-1235), Θεσσαλονίκη 1976.
[23] Попруженко, М. Синодик царя Борила, С. 1928.
[24] Ангелов, Б. „Сказание за железния кръст“ – В: Старобългарска литература, 1, 1971, с. 121-155.
[25] След откриването на няколко оловни печата в Мадара, в развалините на манастира около Голямата архиепископска базилика в Плиска, и на такъв, пазен в Атинския национален музей, с надпис „Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България“, мнозина изследователи приемат, че името на първия архиепископ на България е Георги, който е архиепископ на Дръстър и е поставен на архиерейския трон веднага след събора от 870 г. Виж: Атанасов, Г. От епископия към самостойна патриаршия на Първото българско царство в Дръстър (Силистра). История на Патриаршеския комплекс, С. 2017, с. 7, 22 сл.; Георгиев, П. „Личността на архиепископ Йосиф-Стефан (886-893)“ – В: Годишник на катедрата по богословие в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, 2, 1998, с. 50-59; Георгиев, П. „Първият български архиепископ“ – В: Преславска книжовна школа, 3, Шумен 1998, с. 129-138.
[26] Каравълчев, В. „Българският образец за святост св. Йоан Рилски – пътуване през времето“ – доклад, прочетен по време на международната конференция „550 години от връщането на мощите на св. Йоан Рилски Чудотворец от Търновград в светата Рилска обител 1469-2019“, състояла се в Рилската св. обител на 18 и 19 юни 2019 г. (под печат).
[27] Константинов, П. История на България: с някои премълчавани досега исторически факти, С. 1997, с. 23 сл.; Николов, А. „Преславский собор 893 г. в современной историографии“ – В: Orientalia Christiana Cracoviensia, 5, 2013, р. 11-25.
[28] Димитров, Б. „Базиликата в Плиска е най-голямата християнска църква в Европа чак до XV век“ – В: Стандарт, 31 май 2017.
[29] Гюзелев, В. Княз Борис Първи, С. 1969, с. 444-497; Трифонов, Ю. Царуването на св. Борис – Михаил, С. 1907.
[30] Божилов, И. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България, С. 1983.
[31] Златарски, В. „Български архиепископи-патриарси през Първото царство“ – В: ИИД, 6, 1924, с. 50 сл.
[32] Виж: Попруженко, М. Синодик…
[33] Иванов, Й. Български старини из Македония, С. 1970, с. 564-569; Тъпкова-Заимова, В. „Дюканжов списък“ – В: Старобългаристика, 3, 2000, с. 21-49.
[34] Божилов, И. Българската архиепископия XI-XII век. Списъкът на българските архиепископи, С. 2011.
[35] Иванов, Й. Български старини…, с. 566; Събев, Т. Самостойна…, с. 244-248.
[36] „Грамоти на Василий II“ (Sigillia Basilii) – В: ГИБИ, 6, С. 1965. с. 40-47.
[37] Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия, 2, С. 1995, с. 379-388; Събев, Т. Самостойна…, с. 274-278.
[38] Петров, П. „Унията между България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртият кръстоносен поход“ – В: ИП, 2, 1955, с. 35-57; Шиваров, Н. „Папският примат и Унията с България от 1204 г.“ – В: Известия на ЦИАИ и ЦЦИАМ, 3, С. 1985, с. 121-144.
[39] Събев, Т. Самостойна…, с. 319 и посочената литература.
[40] Пак там.
[41] Nicephorus Gregoras, Historiae Byzantinae 2, 3 – CSHB, pars. 19, vol. 1, Bonnae 1829, p. 30.
[42] Цанкова-Петкова, Г. „Восстановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение Болгарского государства“ – В: Византийский временник, 28 (53), 1968, с. 136-150.
[43] Съществуват няколко тези относно това кога точно е унищожена Търновската патриаршия; според едни, веднага след смъртта на св. Евтимий Търновски, според други чак през 17-18 в. – виж: Калоянов, А. „Патриаршията ни съществува два века след падането на Търново“ – Труд, 8.10.2016 г. Обобщение на тези различни становища в: Тютюнджиев, И. Търновският епископат XII-XXI в., ВТ 2007, с. 91-95.
[44] Пак там, с. 41-44.
[45] Пак там, с. 40-41.
[46] Тази служба, съставена от ритора на Константинополската патриаршия Мануил Коринтски (15-16 в.), ми беше любезно предоставена от библиотекаря на Зографския манастир йерод. Атанасий и се надявам при благовремие да я обработя, преведа и публикувам.
[47] Тютюнджиев, И. Търновският…, с. 54-55.
[48] Пак там, с. 56-58.
[49] Пак там, с. 56-57.
[50] Киселков, В. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, С. 1926.
[51] „Райа“ от арабски буквално означава „поданик“, но също и „стадо добитък“, „животни“; виж Виноградов, В. Двуглавый российский орел на Балканах. 1683-1914, М. 2010, с. 3, 8.
[52] Majer, H. „The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious state: The Ottoman Empire“ – В: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІХ-ХХ вв.), Београд: „Историйски институт“ 1997, с. 61.
[53] Османската администрация използва термина милиет основно за немюсюлманите, въпреки че в редки случаи имаме и официална употреба на термина мюсюлмански милиет; повече в: Sugar, P. Southeastern Europe under Ottoman rule, 1354-1804, Seattle: „University of Washington press“ 1977, p. 44.
[54] Повече са милиет-системата в: Karavaltchev, V., P. Pavlov „How just was the Ottoman millet system“ – In: Journal of European Baptist studies, 11, 2011, p. 21-30.
[55] Нихоритис, К. Света Гора – Атон и българското новомъченичество, С. 2001; Θωμά (Ανδρέου), αρχιμ. Οι Νεομάρτυρες της Βουλγαρίας, Καβάλα 2011.
[56] Ibid.; срв.: Νέον Μαρτυρολόγιον, ήτοι μαρτύρια των νεοφανών Μαρτύρων ,των μετά την ‘Αλωσιν της Κων/πόλεως κατά διαφόρους καιρούς και τόπους μαρτυρησάντων , συνταχθέντα εκ διαφόρων συγγραφέων και μετ ’επιμελείας πλείστης διορθωθέντα, εν οις και ικαναί Ακολουθίαι προσετέθησαν παρά Νικοδήμου του Αγιορείτου, Αθήναι 1794, β’ 1856 και γ’ 1961.
[57] Каравълчев, В. „Патриархът, християните и Османската империя“ – В: Живо Предание; срв. Каравълчев, В. „Отношението на Корана към християните“ – Пак там.
[58] Трифонов, Ю. „Унищожаването на Търновската патриаршия и заменянето ѝ с автономно митрополитство-архиепископство“ – В: СбНУ, 22-23, 1906-1907, с. 2-40; Тютюнджиев, И. Търновският епископат…, с. 71-89.
[59] Големият труд на преп. Паисий Хилендарски История славянобългарска е претърпял множество издания през годините. За нуждите на нашата студия ние използваме най-доброто издание появявало се досега на пазара, това на фондация „Наследство на Зографската обител“ – фондация на Зографския манастир, където се пази черновата на преп. Паисий Хилендарски и което съдържа в себе си факсимиле, превод и коментар към текста, направен от водещи наши специалисти в областта на историята и езикознанието. Виж: Св. Паисий Хилендарски. История Славянобългарска – критично издание с превод и коментар, Света гора, Атон: „Зографска света обител“ 2017.
[60] Виж, например, популярната статия на проф. Пламен Павлов във в-к Труд, която, макар и пълна с доста неточности, е добър илюстративен пример за огромния принос на България в историята на Църквата: Павлов, П. „Българи са духовни водачи на други народи“ – В: Труд, 21.12.2018 г.
[61] Всъщност Поморие дава на Църквата седмина вселенски патриарси и един архиепископ на Кипър. Созопол и Несебър дават по четирима вселенски патриарси, има много вселенски патриарси, които преди това са били митрополити на Търново, Пловдив, София, Ахтопол и др. По-подробно за патр. Йеремия в: Σαθας, Κ. Βιογραφικών σχεδίασμα περί του πατριαρχούν Ιερεμίου Β΄ (1572-1594), Αθήνα 1870. Каравълчев, В. „Островният манастир „Св. Йоан Предтеча“ една непрочетена страница от църковната ни история“ – В: Християнство и култура, 3 (90), 2014, с. 98-99.
[62] Днес Русия и нейните идеолози се опитват по различни начини да омаловажат изключителния принос на България за създаването на Русия и консолидацията на руския народ около християнството благодарение на България, като създават различни теории и преиначават историческата истина, но истинските свидетелства, особено във времето на технологиите и масмедиите, е невъзможно да бъдат скрити. Книгите на големи руски учени като Шахматов и неговия ученик Приселков, които заради истината трябваше доста да пострадат от комунистическата власт, днес са достъпни, макар и трудно, в различни библиотеки и дори в интернет. За това кой покръства св. княз Владимир и Киевска Рус виж: Приселков, М. Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси X-XII в., 1913; Шахматов, А. Корсунская легенда о кръщение Владимира, СПб. 1908; Шахматов, А. Разыскания о древнейших русских летописных сводах: [С прил. 2 вариантов текста Начала земли Русьсте], СПб. 1908. Също и първата цялостна руска история, дело на известния руски обществен деятел, историк и географ В. Татишчев, който на базата на сериозно и необременено политически изследване пише, че Русия приема своите първи проповедници за Христа от българския цар Симеон, които покръстват княгиня Олга: Татищев, В. История Российская, кн. 1, ч. 1, М. 1768, с. 38.
[63] Българи по род са първият сръбски патриарх Йоаникий I, както и неговите приемници Ефрем, Максим, Калиник I, Атанасий I, Атанасий II, Гавриил III и др.
[64] Повече за св. Никодим Вратненски, още известен като Тисманийски, в: Балкански, Т. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии, ВТ 1996, с. 119-125 и посочена литература.
[65] Повече в: Куцаров, П., Б. Димитров Киприан Българин Митрополит Московски и на цяла Русия, С. 2001; Иванов, Й. „Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан“ – В: Иванов, Й. Избрани произведения, 1, С. 1982, с. 53-110; Мейендорф, Й. Византия и Московская Русь. Очерк по истории церковных и культурных связей в XIV веке, Париж 1990.
[66] Виж например: Григорий Цамблак. Избрани съчинения, съст. Д. Петканова, С. 2010; Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак и българските литературни традиции в Източна Европа XV-XVII в., ВТ 2004; Thomson, F. „Gregory Tsamblak: The Man and The Myths“ – In: Slavica Gandensia, 25, 1998, p. 5-149; Данчев, Г. Страници из историята на Търновската книжовна школа, С. 1983.
[67] Трифонов, Ю. „Живот и дейност на Константина Костенецки“ – В: Списание на БАН, 66, 1943, с. 223-292; Куев, К., Г. Петков Събрани съчинения на Константин Костенечки. Изследване и текст, С. 1986.
[68] Творчеството на Владислав Граматик е свързано изключително с България и с българското царство, за което той много скърби – виж: Данчев, Г. Владислав Граматик, С. 1969; Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик, ВТ 1996.
[69] Грудков, В. „Йоасаф Бдински и съдбата на българската народност в края на XIV в.“ – В: Палеобалканистика и Старобългаристика. I есенни нац. четения Проф. Ив. Гълъбов, ВТ 1995, с. 97-101; Димитър Кантакузин. Събрани съчинения, С. 1989; Списи Димитрија Кантакузина и Владислава Граматика, Београд 1993.
[70] Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII-XIVв., С. 1985; Станимиров, С. „Бачковският манастир през XV в.“ – В: ИИД, 14-15, 1937; Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, С. 1902; Кодов, Х. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН, С. 1969.
[71] Clogg, R. „The Greek Millet in the Ottoman Empire“ – In: Christians and Jews in the Ottoman Empire, ed. B. Brande and B. Lewis, vol. 1, NY 1982, p. 185.
[72] Повече за тези процеси в: Каравълчев, В. „Патриархът, християните…“. Когато Мехмед II Завоевателят превзема Константинопол и поставя на патриаршеския престол св. Генадий Схоларий, освен многото привилегии му дава и голяма парична сума, за да може да се издържа. След по-малко от две десетилетия гръкоезичните столични лобита вече са корумпирали султана до такава степен, че вместо той да плаща на патриарха, вече на султана се изплаща крупна сума, която сериозно нараства през годините. Първият фиксиран случай в историята е скоро след третото възкачване на престола на св. Генадий (1464-1465). Патр. Симеон І, който тогава се бори за престола с други конкуренти, предлага на Мехмед ІІ паричен подарък от хиляда златни монети, за да му осигури престола. От прецедент този пръв „подарък“ от бъдещ патриарх за султана се превръща в правило. При това сумата на „подаръка“ бързо нараства. Десет години по-късно, в 1475 г., тя е вече две хиляди и петстотин златни монети и не подлежи на обсъждане. Новоизбраният тогава патр. Рафаил І, понеже не може да събере парите за пешкеша, е окован по заповед на султана във вериги и изпратен да проси на улицата, докато ги събере. Враждуващи групировки сред християнския елит в Константинопол, в стремежа да поставят свой кандидат на патриаршеския престол, предлагат все по-високи суми. Веднъж увеличена, сумата много рядко е била намалявана от султаните. Тази корупционна практика, започната от патриарсите в битката им за патриаршеския трон, води цяла поредица от беди и силно деградира патриаршеската институция. Виж: Καλλίνικος, Κ. Επίτομος εκκλησιαστική ιστορία, Αθήνα 1958, σ. 103.
[73] Виж: Livanios, D. „The Quest for Hellenism: Religion, Nationalism, and Collective Identities in Greece, 1453-1913“ – In: Hellenisms: Culture, Identity, and Ethnicity from Antiquity to Modernity, ed. K. Zacharia, Burlington 2008, p. 237-272.
[74] Виж: Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т. 2: „От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767)“, С. 1932.
[75] Виж: Радев, С. Македония и Българското възраждане, т. 1 и 2, С. 2013, с. 115-118.
[76] Каравълчев, В. „Някои бележки върху личността на първия униатски архиепископ. Йосиф Соколски“ – В: Християнство и култура, 64, 2011; Славов, А. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски, С. 1930; Кирил, патриарх Български Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век (1859-1865), С. 1962; Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879-1889), С. 1968; Радивоев, М. Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски), Самоков 1912, с. 106-110.
[77] Трифонов, Ю. „Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново“ – В: Избрани произведения, съст. Н. Данова, Н. Аретов (на страницата Литернет – тук).
[78] Преди години беше инсцениран пожар в манастира „Нямц“ в Румъния, където се пазеха огромен брой старобългарски книги. Там вероятно е била цялата библиотека на Григорий (Цамблак), който първо отива в Нямц, а след това в Русия. Книгите изчезват, а оправданието е, че са изгорели в пожара.
[79] Огромна е литературата по въпросите, свързани с църковно-народните борби на българите. Една от най-добрите книги по въпроса и до днес остава трудът на Тончо Жечев Българският Великден или страстите български (1975 г.).
[80] Виж, например: Quataert, D. The Ottoman Empire, 1700-1922, Cambridge 2005, p. 54-74.
[81] Динков, К. История на Българската църква (четива), Враца 1953, с. 96.
[82] Пак там, с. 96-99.
[83] Виж: Жигарев, С. Русская политика в восточном вопросе (её история в XVI-XIX веках, критическая оценка и будущие задачи). Историко-юридические очерки, 1-2, М. 1896; Косик, В. Русская политика в Болгарии 1879-1886, М. 1991; Маркова, З. „Русия и българският църковно-национален въпрос 1856-1864“ – В: ГСУ-Иф, 70, 1980, с. 167-262; Шкляж, И., В. Миргородский, С. Долженко Восточный вопрос во внешней политике европейских государств и России (конец XVIII – начало XX в.), Николаев 2003; Костяшов, Ю., А. Кузнецов, В. Сергеев, А. Чумаков Восточный вопрос в международных отношениях во второй половине XVIII – начале ХХ в., Калининград 1997.
[84] Авантюры русского царизма в Болгарии. Сборник документов, сост. П. Павлович, М. 1935, с. iii.
[85] Лилов, И. „Освободителните“ мисии на Русия – Съветския съюз в и около България, С. 2003, с. 7-20.
[86] Милков, Т. Антим, първи български екзарх: животът и духовно-обществената му деятелност, С. 1899; Кирил, патриарх Български Екзарх Антим (1816-1888), С. 1956; Темелски, Х. Екзарх Йосиф I, С. 1995; Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф, С. 1965.
[87] Божинов, В. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913, С. 1982; Чернески, Ч. Кой, как и защо разпиля и разпродава спастреното от книжовните имоти на българите в Македония и Одринско, С. 2010.
[88] Ташев, Т. Министрите на България 1879-1999, С. 1999; Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. Биографичен сборник, 2003, с. 153.
[89] Динков, К. История на Българската църква…, с. 102.
[90] Каравълчев, В. „Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски“ – В: Християнство и култура, 7 (64), 2011, с. 136-138.
[91] На 8.9.1944 г. Червената армия нахлува в България и българските комунисти, заедно с групата „Звено“, съставена от радикали, земеделци и социалдемократи под формата на обединението ОФ, извършват в София преврат в утрото на 9.9.1944 г., като отстраняват правителството на К. Муравиев. Виж: Hupchik, D. The Balkans: from Constantinople to communism, NY 2012, p. 371. Този преврат е узаконен месец по-късно, на 9.10.1944 г. в Москва, по време на тайната среща между Сталин и Чърчил. Това е прословутата среща с листчетата, която се състои няколко месеца преди срещата в Ялта от 4-11 февруари 1945 г. Там се осъществява известното договаряне на сферите на влияние на Балканите: по отношение на България те са първоначално 75% съветско и 25% англо-американско, а впоследствие съотношението е изменено на 90 към 10. В много по-изгодна позиция са Югославия, Чехия, Унгария. По този въпрос и конкретно за договорките, които правят СССР и Англия относно Източна и Централна Европа, виж в документалното изследване: Ржешевский, О. Сталин и Черчилль. Встречи. Беседы. Дискуссии. Документы, комментарии. 1941-1945, М. 2004, с. 417-484; срв. Чърчил, У. Триумф и Трагедия. Мемоари, 6, С. 1995, с. 219. Малко известен факт е, че още на състоялите се през 1943 г. първи съвещания на секретните комисии, създадени при НКИД, в които освен членове на Компартията на СССР влизат и сътрудници на Академията на науките, е било констатирано, че Гърция се намира встрани от непосредствените геополитически интереси на СССР, докато България винаги е била в тях. Това показва, че Сталин е бил запознат с резултатите от тези съвещания и много добре е знаел какви отстъпки може и какви не трябва да прави на Запада. Повече за това в: Филатов, А. „В комиссиях Наркоминдела“ – В: Вторая мировая война. Актуальные проблемы, М. 1995, с. 72-85.
[92] Мнението ни е различно от това на повечето изследователи, за които ръководството на БПЦ сравнително бързо се е ориентирало в новата обстановка. С подобна констатация не можем да се съгласим, защото погромът, осъществен от комунистите над БПЦ в първите три-четири години от управлението им, е най-голям и броят на жертвите, дадени от средите на клира, е несравним с жертвите, дадени в по-късен период: Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация” (1944-1953), Силистра 2002, с. 37-38.
[93] Райчевски, С., Ф. Коларова България 1944-1989. Забранената истина, С. 2013, с. 18. За броя на жертвите в България от комунистическия режим, както и в СССР от времето на революцията 1917 г. до смъртта на Сталин: „Геноцидът над Българите“ – В: Цветков, П. Килията, кн. 3, С. 2014, с. 7-9. В тази своя статия проф. Цветков сочи и други стряскащи съвестта данни за избити над половин милион унгарци, половин милион румънци и др. Срв.: Каравълчев, В. „Динамика на комунистическите репресии на Църквата в България след Деветосептемврийския преврат“ – В: Богословска мисъл (Forum Theologicum Sardicense), 2, 2013, с. 63-75.
[94] Каравълчев, В. „Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът“ – В: Християнство и култура, 8 (115), с. 16-27.
[95] Личните ми проучвания на различни архиви, документи, сведения на близки на пострадали свещенослужители и др., които направих през последните десетина години, ми позволиха да събера имената на общо 224 свещенослужители убити в периода 1944-1989 г.
[96] Денев, И. Комунистически диктат върху Българската православна църква (1944-1960): Оперативно проучване на православното духовенство, С. 2013, с. 141-148. Арестът им е извършен от близък роднина на бъдещия екзарх Стефан, поради което до края на живота си патр. Кирил е уверен, че по този начин митр. Стефан отстранява хората, които са могли да застрашат избора му за екзарх. Показателни са думите на самия патр. Кирил по този въпрос в документ съхранен в Комисията по досиетата – АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 3, оп. 2, а. е. 1263, л. 138.: „Поради това, аз още в милицията разбрах, че понеже съм неудобен за некои, които искат да се изберат за екзарси, си послужиха с властта, за да ме обезвредят“.
[97] Калканджиева, Д. „Изборът на Софийския митрополит Стефан за екзарх“ – В: Минало, 4, 1995, с. 65-71.
[98] Ταρνανίδις, Ι. Θεωρία και Πράξη στην ιστορική εξέλιξη του αυτοκέφαλου των Σλαβικών Εκκλησιών, Θεσσαλονίκη 2006, σ. 224-228. Цялата официална преписка около вдигането на схизмата е публикувана в нарочно издадения по този повод книга: Η άρσης του Βουλγαρικού σχίσματος και η ανύψωσης της εν Βουλγαρία, Ορθοδόξου Εκκλησίας εις αυτοκέφαλων. Επίσημα Έγγραφα και αι επί τούτω Εκκλησιαστικοί πράξεις και τελείται, Στραμπούλα 1945, σ. 1-46.
[99] Болотов, С. Роль Руской Православной Церкви в международной политике СССР в конце 1930-х – начале 1950-х гг., М. 2011, с. 20 (докторска дисертация).
[100] Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация“…, с. 48.
[101] АМВР, ф. 3, оп. 2, а. е. 456, л. 120; цит. по: Пенджекова, Р. Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет, С. 2010, бел. 179.
[102] РЦХИДНИ, ф. 17, оп. 125, а. е. 407, л. 34-39, 42. Доклад на Г. Карпов до ръководството на СССР от 14 февруари 1947 г., в който се посочват причините и необходимостта от свикването на Съвещание на предстоятелите на православните църкви в Москва. Формален повод за присвояването на титула „Вселенски“ на Московския патриарх е изпълването през 1948 г. на петстотин години от получаването на автокефалия на РПЦ.
[103] РЦХИДНИ, ф. 17, оп. 132, а. е. 8, л. 99-107. Доклад на Г. Карпов № 642 от 3.8.1948 г. до Г. Миленков по въпросите и начина на разискването им, поставени и разгледани от делегациите на Московското съвещание. На това съвещание екзарх Стефан се опитва да принуди българското правителството да му съдейства неговата патриаршеска интронизация да се извърши още съвещанието, но това му искане деликатно е отклонено.
[104] Волокитина, Т. „Съдбата на Екзарх Стефан в контекста на съветско-българските отношения (40-50-те години на ХХ век)“ – В: Исторически преглед, 5-6, 2003, с. 212-231.
[105] Деяния на Третия църковно-народен събор. София, 8-10 май 1953 г., С. 1953, с. 175.
[106] Пак там, с. 177-205.
[107] Пак там, с. 287.
[108] Пак там, с. 287.
[109] Пълният текст на писмото-покана, отправено от БПЦ до патр. Атинагор, както и текстът на цялостния негов отговор е достъпен в: Каравълчев, В. „Исторически разсъждения за възстановяването на Българската патриаршия“ – В: Двери на православието.
[110] Ταρνανίδης, Ι. Ιστορία των Σλαβικών Ορθοδόξων Εκκλησιών, τ. Α΄, Ιστορία της Βουλγαρικής Εκκλησίας, Θεσσαλονίκη 2005, σ. 168-169.
[111] Велянов, В. От Златния рог до Божи гроб и Атон, С. 1969.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6chfr 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме