Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Климент Охридски и третият дял на Българското царство

Четвъртък, 25 Ноември 2021 Написана от Венцислав Каравълчев

St Clement of OchridСв. Климент Охридски е един от значимите средновековни български дейци на църквата и държавата ни. Името му завинаги е изписано с неръкотворните букви на приятелите Господни в книгата на живота, като неговата слава и чудотворство още приживе[1] са преминали границите на България. Той е един от най-значимите автори и творци на старобългарския език. Пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда богослужебни текстове, като на науката са известни досега около петдесет негови съчинения,[2] за част от които продължава дискусията дали действително са излезли изпод перото на св. Климент или са дело на други автори.[3] Сведения за живота и дейността на светеца черпим от различни източници, но два са основните извори за него: Пространното житие на св. Климент Охридски от бл. Теофилакт Български (1084-1107) и Краткото житие на св. Климент Охридски или т. нар. Охридска легенда, дело на друг архиепископ на Българската църква, Димитър Хоматиан (1216-1234).[4] Към тях е редно да добавим и двете жития на св. Наум Охридски,[5] както и многото служби, слова и молитви, посветени на светеца както на български, така и на гръцки език от различни периоди.[6] Животът и дейността на св. Климент имат огромна и неоценима роля както за историята, така и за бъдещето, за цялостното развитие не само на България, но и на Балканите и Европа, за изпълнението на домостроителния план на Господа за спасението на човечеството. Свидетелства за тази роля намираме в множеството определения и епитети, които съвременниците му и неговите последователи му дават като израз на благодарност пред неоценимо дело на светеца и като завещание за бъдещите поколения да го преоткриват, да му подражават, да пазят жива паметта му.[7]

В своето Пространно житие бл. Теофилакт нарича светеца „презвитер Климент, мъж много учен“ (Κλήμης πρεσβύτερος, ανήρ ελλογιμώτατος),[8] „пресветия Климент“ (ιερώτατον Κλήμεντα),[9] „триблажения Климент“ (τρισμακαρίω Κλήμεντι),[10] „епископ на Дрембица и Велика“ (επίσκοπον Δρεβενίτζας ήτοι Βελίτζας),[11] „на българския език пръв епископ“ (Βουλγαρωγλώττη πρώτος επίσκοπος)[12] и др. По подобен начин друг голям предстоятел на Българската архиепископия в Охрид Димитър Хоматиан в своето Кратко житие за светеца нарича св. Климент „велик наш отец и светилник на България“ (Ο μέγας πατήρ ημων και της Βουλγαρίας φωστήρ),[13] „водач на целия мизийски народ“ (οδηγός παντί τω Μυσών έθνει),[14] „епископ (на епископския трон) на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната“ (επισκοπικόν θρόνον ανάγεται, παντός του Ιλλυρικού και του κρατούντος της χώρας Βουλγαρικού έθνους)[15] и др. В преписа на Кратката служба на светеца от 15 в. св. Климент е наречен „Първойерарх и чудотворец Климент, архиепископ на България в Охрид“ (Αρχιεράρχου και θαυματουργού Κλήμεντος αρχιεπισκόπου Βουλγαρίας εν τη Αχρίδι).[16] Могат да бъдат посочени още много подобни примери, но целите на нашето изследване са различни.

Прави впечатление, че бл. Теофилакт Български и Димитър Хоматиан в своите жития използват многократно думите българи и България. Бл. Теофилакт използва тридесет и седем пъти думата България и нейните производни български, българи и т. н. и само четири пъти славянски, като предварително слага знак за равенство между български и славянски: „Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията…“[17]. Димитър Хоматиан използва думата България и нейните производни десет пъти в своето Кратко житие, и четири пъти думата мизи, като още в началото на своето житие уточнява, че българи и мизи са едно и също: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи…“.[18] Думата славяни, славянски не е употребена нито веднъж от Хоматиан. Правим това уточнение, за да се опитаме да определим в изследването си историческия и етнически контекст, в който работи и твори св. Климент, както и процесите, свързани и довели до неговото възникване. В Парижкия ръкопис, наричан още Дюканжов списък (каталог), който можем да уподобим на т. нар. епархийски списъци на Константинополската църква, четем: „Климент, като станал епископ на Тивериупол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият“.[19]

Употребата на израза „да надзирава третия дял на българското царство“ поставя редица интересни и изключително важни въпроси по отношение на България и българите през Средновековието, както всъщност и през Античността. Какъв е този „трети дял“, защо и с какво е толкова важен за св. княз Борис, за неговия син цар Симеон, за техните наследници и наши предци, че отделят такъв голям ресурс, толкова голямо внимание на него? Кое прави тези земи толкова специални, че там са изпратени всички или почти всички ученици на св. равноапостолни братя Кирил и Методий,[20] а сам св. Методий е поставен от папа Адриан да бъде „архиепископ на престола на апостол Андроник в Панонската област“.[21] Безспорен факт е, че по времето на св. княз Борис земите от Солун до Илирик „Йерихо и Канина“ са били в пределите на България, но дали в случая става въпрос за изконни, стари български земи или за наскоро завладени такива? В едно писмо на папа Йоан VIII от пролетта на 878 г., с което папата заплашва с анатема гръцките епископи, ако в срок от тридесет дни не напуснат „цялата българска земя“ се казва: „… и с притъпена съвест сте прекрачили вечните граници, определени от отците, и сте изпратили сърпа на съдопроизводството си на чужда жътва, навлизайки в провинциите на Илирик, които сега владее българският народ…“.[22] От тези думи може да се направи заключението, че земите на Илирик са завладени от българите в някакъв исторически период и в момента те са под тяхно владичество. Колко дълъг е бил обаче този исторически период на владеене, че да превърне тези земи в толкова важна и съществена част от България, за която да е отделен и използван такъв голям финансов и човешки ресурс от страна на владетелите? „Третият дял на българското царство“ недвусмислено показва, че има и първи и втори такъв. Определено тези два други дяла са земите на България на север и на юг от р. Дунав, а самата река се явява тяхната граница.[23] Съвсем естествено е да предположим, че земите на юг от р. Дунав, където са разположени столиците на българската държава от този период – Плиска и Преслав, са земите на първия дял от царството. Земите на втория дял от България, разположени на север от р. Дунав имат съществена роля в живота на държавата преди османското нашествие, каквато роля те продължават да играят и дълги години след инкорпорирането на страната ни в Османската империя.[24] Тук е възможно да търсим и друга логика – старите български земи на Велика България, която се разширява на запад и на юг, да бъдат смятани за първи дял, а земите на юг от р. Дунав за втори такъв, третият обаче недвусмислено е старият Илирик, в който влизат Македония, Панония, Далмация и въобще голяма част от Адриатическото крайбрежие. Нямаме обаче съществен разказ за българите и грижата на българските царе за този така важен дял от държавата, защо?

Отговор на тези въпроси може да търсим в началото на Краткото житие на светеца от Димитър Хоматиан, където недвусмислено се казва: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия“.[25] Според житиеписеца българите са древните жители на тези земи, част от които през 4 в. пр. Хр. или в някакъв дори по-ранен исторически период са били изселени на север и на изток, на север, към земите на днешна Русия, а на изток, към Мала Азия. След „много време“ обаче те се завръщат с голяма сила в родните си места, т. е. в продължение на векове те странстват из Североизточна Европа, Мала и Средна Азия, пръскат се и отново частично се събират, за да се заселят мнозина от тях в земите на северното Черноморие, откъдето чрез включването си в различни съюзи или самостоятелно започват повторно да усвояват земите си. Има ли изворова подкрепа това твърдение? В Хронографията на Йоан Малала по повод на Троянската война за Ахил и войската му се казва следното: „… този Ахил водил [със себе си] собствена войска от три хиляди души, тогава наричани мирмидомци, сега наричани българи и хуни“ (… ό αύτος Άχιλλευς, εχων 'ίδιον στρατον τών λεγομένων Μυρμιδόνων τότε, νυνι δε λεγομένων Βουλγάρων καί Ούννων, τριών χιλιάδων).[26] Същото ни съобщава и Йоан Цеца в своите коментари и схолии към Илиада: „И тогава всички с кораби пристигнаха в Авлида и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, [водеше] армия от хуни-българи и мирмидонци воини…“ (Και τότε πάντες σύν ναυσίν ήλθον είς την Αυλίδα, και Αχιλεύς δε σύν αυτοίς, υιός ων του Πηλέως καί Θέτιδος της θυγατρός Χείρωνος φιλοσόφου, Ουννων Βουλγάρων στράτευμα και Μυρμιδόνων άγων… ).[27] „А Пирехми водеше пеонците, тоест българите от река Аксиос, това е Вардар… Хроми и Еном командваха всички мизи“ (Πυραίχμης των Παιόνων δε, τουτέστι των Βουλγάρων, των έξ Αξιου ποταμό, τουτέστι του Βαρδάρη… Ο Χρόμις και ο Έννομος πάντων Μυσων εκράτουν).[28] Агатий Миринейски съобщава за българи-оногури (ονόγουροι) в Колхида, дн. Грузия, които в древни времена влезли в сблъсък с колхите.[29] Подобни примери можем да посочим достатъчно много, но нашето изследване няма за цел да създава или пресъздава поредната теория за етногенезиса на българския народ, който явно има прекалено дълга и трудна за интерпретиране история през хилядолетията.[30] В подкрепа на това наше твърдение ще посочим, че само на територията на европейска Русия българите са оставили много и дълбоки следи върху огромна територия и на различни места от Северен Кавказ до Волга и Дон.[31] И колкото и да са предпазливи и резервирани руските историографи, те споменават, визирайки само територията на Русия, за няколко български народа там.[32] Подобно е положението и на Балканите, в Мала Азия, в земите между Каспийско и Черно море и др.[33] Не можем да кажем кога точно е завършило дългото изгнание на българите и колко точно е продължило то, но от средата на 4 в. сл. Хр. нататък имаме множество неоспорими доказателства, че българите са вече на Балканите и са започнали да усядат и повторно да усвояват различни места.[34] През 5 в. вече има компактни групи българи, организирани в собствени държавни организации и под предводителството на свои царе както в земите на Панония – Илирик и Македония, така и в Мизия.[35] Именно земите на Илирик и Македония са част от онзи, трети дял от Българското царство, на което е поставен за духовен надзорник св. Климент няколко века по-късно. От сведенията, които са ни оставили Енодий и Касиодор, виждаме, че българите владеят части от Панония и по-конкретно района на Сирмиум.[36] Сирмиум се явява много важен град в историята на българите, който още през 441 г. хуни и българи превземат и разрушават.[37] Префектът и управата на града и провинция Илирик са принудени да го напуснат и да се установят в Солун. До 4 в., а може би за кратко и през 5 в. Сирмиум е център на префектурата Илирик.[38] Българите явно харесват това място и част от тях, дали още при първите нахлувания тук или след смъртта на Атила (453г.), се заселват там заедно с „подчинените им или съюзени с тях“ гепиди,[39] като явно това е свързано със задължението да помагат на римляните.[40] В изпълнение на това задължение ги виждаме като съюзна част от армията на управителя на Илирик с център Воден (Едеса) и Лихнида (Охрид) Сабиниан, благодарение на които той печели редица сражения и се сдобива с прозвището Велики.[41] Българите участват и в битката при р. Морава през 504 г. между римляните и армията на Теодорих Велики. Войската на Теодорих е предвождана от Мундо, който доскоро се е опирал на силата на българите, но вероятно поради някакви неразбирателства е преминал на страната на Теодорих. Армията на римляните е предвождана от сина на римския военачалник Сабиниан Велики, който носи също името Сабиниан.[42] За разлика от баща си, Сабиниан-син позорно бяга и неговото бягство принуждава българите също да отстъпят. Това отстъпление на българите предизвиква такъв фурор у победителите, че древните автори ги обсипват с похвали, но с тях ясно показват какъв народ са българите. По този повод Енодий пише: „… те [българите] са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да устои…“,[43] а Касиодор допълва: „… и като спечели в първите сражения слава, унищожи страшните по целия свят българи“.[44] Трябва да уточним, че според изследователите към армията на Сабин са се били присъединили само няколко хиляди българи, т. е. някакъв отряд, а не цяла армия. Ще вметнем само, че определения от рода на: „страшните по цял свят българи“ не се дават на някого заради храброст и умения, проявени в една или две битки, необходими са много години и подвизи, столетия, за да бъде покрит един народ с подобна слава. За съжаление до нас са достигнали само отделни откъслеци, показващи как се е градила тази слава като споменаванията за Ахил, Троя, Александър Македонски и др.

От древните автори и техните свидетелства виждаме, че в края на 4 в. сл. Хр. българи се настаняват трайно не само в Илирик, но и в Мизия и Тракия. През 493, 499 и 502 г. те предприемат походи в Тракия, като многократно разбиват римската войска и опустошават района.[45] За да предпази Константинопол от тях, имп. Анастасий I издига дълга преградна стена от Черно до Мраморно море.[46] За това свидетелстват редица автори: Йоан Малала, Теофан Изповедник, Евагрий, Марцелин, Захарий Митилински и др. Всеки от тях, под различна форма говори за отстъплението от православието на имп. Анастасий I, който през 511 г. официално приема монофизитството.[47] Това отстъпление предизвиква бунта на Виталиан, който от 513 г. командва федератите на Източната римска империя в Мизия, които в голямата си част са българи.[48] Виталиан, който e роден в Залдапа[49] и сам по произход е тракиец, гот, скит или българин, е строго православен.[50] Неговата майка е сестра на сваления Константинополски патриарх Македоний II.[51] В защита на православната вяра Виталиан започва бунт, който продължава с прекъсвания почти до края на управлението на имп. Анастасий. По времето на този бунт Виталиан и неговата българска армия на два пъти обсажда Константинопол, унищожава няколко големи римски армии, като само избитите римски войници при Акридос (дн. Каварна) са шестдесет хиляди,[52] и завладява голяма част от Тракия, Мизия и Скития.[53] Коптският епископ Йоан Никиуски в своята Хроника не просто потвърждава уседналостта на българите в земите на Мизия, но и казва, че след битката с генерала на Илирик Кирил Виталиан се оттеглил в „провинция България“.[54]

Интересно описание на хронологията на българското участие в събитията, свързани с земите на Илирик и след това на въстанието на Виталиан, намираме в една приписка в Манасиевата хроника. Нейният анонимен автор определено добре познава както последователността, така и историята на събитията: „При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя [Мизия], като преминаха при Бдин [Видин]. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали осемстотин и седемдесет години“.[55] След това авторът на тази приписка, за да потвърди, че отлично познава историята и това, което описва му е добре известно, допълва, че през 7 в. става окончателното, голямо заселване на българи в земите на юг от Дунав: „При Константин Брадати стана Шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многобройни, те изпълниха и тая, и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочие, всички са едно“.[56] Значи, ако се вгледаме в съдържанието и на останалите приписки в Манасиевата хроника, които не споменаваме тук, българите са покорили всички народи по тези земи и са ги направили „едно“ под своя скиптър.

Енигмата с третия дял на българската държава остава обаче напълно неразрешима, ако вървим по утъпкания път на утвърждаваното от редица, включително и български, историографи твърдение, че понеже българските владетели Омуртаг, Пресиан, св. княз Борис и техните наследници със силата на оръжието са завладели земите на древния Илирик, те били включени към Българското царство и така са се превърнали в някакъв „трети дял“.[57] Едва ли си даваме сметка, че с това твърдение напълно се обезсмисля огромното дело, започнато от св. братя Кирил и Методий и продължено от св. Климент, св. Наум, св. Горазд и св. Ангеларий. Защо? Защото, ако тези земи бяха просто отнети от някого и включени в територията на България, те нямаше да имат нуждата от просвета на български език, защото този език щеше да бъде напълно или до голяма степен чужд и непознат за тях. Самият голям успех на делото на св. Климент показва, че той работи неуморно сред българи, жадни за просвета: „… обикаляйки всички области, които споменахме, той гръмогласно проповядвал на езичниците Божието спасение и беседвал с всички“[58] и за кратко време „… имал във всяка енория избрани измежду другите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин“.[59] Абсурдно е дори и да се помисли, че той е обикалял, писал е и е превеждал, беседвал е и е обръщал към вярата всички на някакъв друг език, освен майчиния им: български. Творчеството на големия светец на Българската църква ясно свидетелства за езика на неговата проповед – само и единствено български. Откъде обаче този „трети дял“ на българската земя се е напълнил с българи? Историята помни много трансфери на население от една земя в друга, включително и от най-дълбока древност, но в случая със времето на св. Климент и св. княз Борис ние нямаме дори и малък намек в изворите за такова преместване,[60] а и естествено е да попитаме къде е отишло местното население? Единственият отговор, който се потвърждава и от изворите, и от археологията е, че там и преди св. княз Борис и св. Климент, при това вече от няколко века живеят онези „изселени в старо време от военната сила на Александър“[61] българи, които са се завърнали „със страшна войска“.[62] Преди близо тридесет години Божидар Димитров публикува интересно изследване, което може би заради претенциозното си заглавие Българите и Александър Македонски не получи широк отзвук. В това си изследване той акцентира върху спомената вече от нас среща на армията на Александър Велики с българите, но тази среща той локализира при планината Имеон, за която говорят автори като Агатий Миринейски, Михаил Сирийски и др.[63] В случая Б. Димитров предпочита да следва утвърденото вече схващане, наложено от В. Златарски, П. Добрев[64] и други наши изследователи, които на базата на сведенията на древни сирийски и арменски автори търсят прародината на българите в Централна Азия и отъждествяват планината Имеон с Памир, Хиндукуш, Тян-Шан или части от тях.[65] Въпреки големия брой изследвания, посветени на този въпрос, точната локализация на Азиатския Имеон продължава да е проблем. В потвърждение на това ще посочим, че дори в двете цитирани от нас съчинения на П. Добрев планината Имеон е ситуирана на различна места в Централна Азия. Най-новите разработки по проблема показват, че не е необходимо да се ходи чак толкова далеч в Азия, за да се търси българския Имеон, който с голяма вероятност винаги е бил на Балканите – тракийското Аймон, гръцкото Хемус (Стара Планина) и съхранилото се и до днес като наименование в най-източната част на планината – Емона, турзцизираното Емине.[66] Правим това привидно отклонение в нашето изследване, защото така подчертаваме, от една страна, съществуващия и до днес проблем в научните среди относно произхода на българите, а от друга – проблема с времето на тяхната поява на Балканите и в случая конкретно в Илирик. В цитираното изследване Б. Димитров насочва вниманието на читателя към един интересен и много сериозен труд на скопския археолог проф. И. Микулчик, в което се разглежда етническата картина през 3-7 в. в земите на днешна Македония и Албания на базата на археологически проучвания и находки.[67] Според Микулчик, многобройните нападения над Илирик,[68] между 3-5 в. и особено тези през 6 в. са накарали населението масово да напусне селата и укрепените центрове и да се изсели в Солун, Константинопол, островите в Бяло море и Анатолия.[69] На практика, както свидетелства и Прокопий Кесарийски, земите там били напълно обезлюдени:

„А Илирик и цяла Тракия, от Йонийско море до предградията на Византион, а също и Елада и Херсонес, откакто Юстиниан пое властта над ромеите , почти всяка година бяха нападани от хуни, славини и анти и хората там претърпяваха ужасни страдания. Струва ми се, че погубените и поробените при всяко нашествие ромеи бяха повече от двеста хиляди, така че тази земя заприлича навред на скитска пустиня“.[70]

Интересна е реакцията на известния гръцки историк С. Врионис, който смята, че посочената от Прокопий цифра е „малко преувеличена“,[71] въпреки че сам преди това, като привежда сведенията за българските нападения на Балканите, пише: „... а през 540 г. станало и голямото нашествие на българите (кутригурите) на Балканския полуостров. Една част от българите стигнала до Солун и до Дългата стена, като на връщане взела със себе си сто хиляди пленници на север от р. Дунав. Втора група българи достигнала Коринтския провлак и плячкосала околните земи“.[72] Нещо повече, българите не само превзели земите на Коринт, но явно и ги харесали. При едно от последващите си нападения, а именно онова през 587 г., българите, участващи в нападението, заедно със славянските им съюзници не се завърнали назад, а останали там. На базата на изворовите свидетелства на Менандър Протектор, Евагрий Схоластик, Агатий Миринейски, Прокопий Кесарийски, Константин Багренородни и др.,[73] както и на сведенията в Монемвасийската хроника и археологическите открития – гробове на българи в Коринт, известният американски историк Кенет Сетън[74] доказа двеста и двадесет годишното (587-807 г.) независимо владеене и управление на земите там от българи и славяни.[75] Едва през 805 г. или по-скоро 807 г. по времето на управлението на имп. Никифор I Геник и благодарение на едно чудо, което извършва св. ап. Андрей Първозвани,[76] чиито нетленни мощи се покоят в гр. Патра, римската власт успява да си върне контрола в тези земи.[77] Чудото е описано подробно от Константин Багренородни в неговата творба За управлението на империята.[78] Вероятно окуражен от този успех, имп. Никифор решава да наруши през същата година мирния договор и с другата България на кан Крум и през 807 г. започва военни действия, които завършват трагично за него през 811 г. при Върбишкия проход.[79] Това събитие е свързано с издигането на гр. Патра в митрополитски център и пълното западане на Църквата в Коринт.[80]

Значи на територията на днешна Гърция, ако се позовем на изследването на един немски историк, влюбен в елинизма и истински елинофил в класическия смисъл на тази дума – Якоб Фалмерайер , след нахлуването на българи, славяни, илири и др. няма гръцки елемент.[81] Според Фалмерайер, въз основа на изворите, които привежда, някога славната гръцка народност изчезва към 589 г. по време на византийския имп. Маврикий (582-602). Причината е нахлуването на авари, българи и славяни, които по свидетелствата на сирийския историк Евагрий Схоластик са наводнили Балканите. Последният удар, унищожил гръцкото население, е настъпил през 746 г. с опустошителната епидемия от чума. За тази чумна епидемия свидетелства имп. Константин VII Багренородни (905-969) в цитираната вече своя творба За управлението на империята.

Дори да приемем, че изводите на Фалмерайер съдържат хипербола, като цяло констатациите му са повод за преосмисляне на много постулати в историята и конкретно в историята на Балканите.

Резултат от дискусията, която въпросното съчинение повдигна сред гръцките историци, са новите сведения за интересуващата ни област на Илирик. В желанието си да изместят етническите промени от центъра към периферията на днешна Гърция, те дадоха гласност на доста премълчавани досега сведения за земите на Илирик.[82] Всъщност случилото се в земите на Тесалия, Атика и Пелопонес не се различава от случилото се в Илирик. Нахлуванията на авари, българи и славяни принуждават малкото оцеляло местно население да търси убежище по отдалечените острови, в Италия или Константинопол.[83] И докато в централна Гърция славянското присъствие е повсеместно, то в земите на Илирик и по-специално в земите на днешна република Северна Македония и Албания това не е така. Противно на общоприетите тези, пълното обезлюдяване в Северна Македония[84] не е било заместено от славянско заселване, въпреки огромната славянска вълна, заляла Балканите в 5-7 в.[85] Славяните са преминали през негостоприемните земи на днешна Северна Македония, без да остават там и са се заселили в далеч по-гостоприемните и топли земи на днешна Гърция.[86] Б. Димитров пояснява, че няма как славяните да бъдат привлечени от място, където годишната температурната амплитуда е повече от седемдесет градуса, от плюс четиридесет през лятото, до минус тридесет през зимата.[87] Според проф. Микулчич няколковековните варварски нападения, които са били особено интензивни през 6 в., са принудили оцелялото местно римско население да се изсели в „Солун, Цариград и Анатолия“.[88] Славяните пък само са преминали през тези земи, опустошени преди тях, без ромейски селища и поради това непривлекателни.[89] Те са предпочели да се установят в средиземноморската част на Гърция, с мек климат и до морето – място, което е привличало толкова народи от Севера. Археологическите проучвания в Северна Македония и Албания показват пълно отсъствие на славяни по тези земи през 7, 8 и през по-голямата част от 9 в.[90]

Първите заселници от периода според данните на археологията в тези земи са българите и по-точно българите на Кубер. „Това прабългарско племе, под водачеството на Кубер, което било подчинено на аварския каган в Панония, ок. 680 г. се вдига на бунт срещу аварите и се отправя към Солун. Кубер взима със себе си и сермесианите(около седемдесет хиляди на брой) в старата им родина. Сермесианите бяха римляни, жители на балканските провинции, които аварите век по-рано взимат в плен и ги заселват в Западна Панония, за да им работят. На Кубер била поверена отговорността за тях. След няколко победоносни сблъсъка с аварите, които го преследвали, Кубер със своя смесен народ успял да дойде в Македония. Той получил разрешение от властите в Солун, за да се засели в Прилепско поле (Campus Kerameensis; Керамеиаи е древното име на Прилеп). Власти от Солун наредили на драговичите, като най-близките техни съседи, да помогнат на сермесианите…“.[91]

Всъщност този цитат, който привеждаме от книгата на Микулчик, е негова преработка на сведенията, които ни дава сборникът Чудесата (деянията) на св. Димитър Солунски.[92] В тях, след като се описват многобройните нападения на славяни, авари и българи над Солун през 7 в., подробно се дават сведения и за бунта на българския военачалник Кубер и неговите българи срещу аварите, които, нанасяйки редица поражения в битките с аварите, заедно с желаещите преселени жители на Панония се завръщат в Илирик и се настаняват в Керамисийското поле – земите на днешна република Северна Македония.[93] Трябва да отбележим, че в Чудесата на св. Димитър липсват сведения за броя на т. нар. от Микулчик „сермесиани“, за които той твърди, че били около седемдесет хиляди.[94] Нещо повече, изворът изрично посочва, че след като Кубер се настанил в Керамисийското поле, „сермисианите“ поискали „… да се върнат в родните си градове, главно защото били запазили православната си вяра: едни в пазения от мъченика Солун, други в прещастливия град и царица на градовете [Константинопол], а трети в останалите градове на Тракия“.[95] Ще рече, че ако се доверим на извора, около Кубер са останали преди всичко неговите българи, с които той заселва земите на днешна Македония и Албания, които, както вече видяхме от археологическия материал събран и обработен от Микулчик, отдавна пустеят. Така през 7 в. Кубер създава поредното държавно образувание на българите, което влиза в историографията като Куберова държава.[96] С Кубер по думите на Микулчик: „… започва нов исторически етап в Източните и Средните Балкани. С непрекъснати няколкогодишни войни българите унищожават византийската власт над крайбрежните зони на Черно и Егейско море. Редица византийски градове до Сердика (София) на запад са завладени и разграбени. При св. княз Борис (852-889) и неговия син Симеон българската власт ще се разшири на запад до Дрин и до Адриатика…“.[97]

Малко повече от век по-късно тази Куберова държава, която явно се намира в някаква „договорна“ зависимост[98] от Римската империя, намира своето продължение – обединение с Аспаруховата България с избора през 807 г. в Плиска на „водача на Панонските българи Крум“[99] за кан на всички българи. Казваме в условна зависимост, защото виждаме, че в надписа от Мадарския конник „чичовците“ на кан Тервел в земите около Солун отказват да помогнат на имп. Юстиниан II да си върне престола: „… на носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун(ско) и си отидоха в Кисинските (селища)…“.[100] Това съобщение позволява да бъде интерпретирано по различни начини, но във всички случаи показва, че „чичовците“ на Тервел са наследниците на Кубер, като е напълно възможно и самият Кубер да е един от тях, а те, от своя страна, имат сериозно основание да се съмняват в искреността на Юстиниан, защото споменът за нарушения от него мирен договор, за пленените славяни и преследваните българи е съвсем пресен.[101] Каквито и да са техните основания, надписът от Мадарския конник е ценен паметник, който не само свидетелства за сериозното българско присъствие в Солун и региона, но и за техния определено независим или слабо зависим статут по отношение на Римската империя.

Приведените изворови сведения и изследвания върху тях свидетелстват за ранното присъствие и заселване на българи в различни части на Римската империя, като особено осезателно е то в Мизия, в земите на Илирик – Панония и Македония, както и в земите на днешна Гърция, чак до Коринт и Пелопонес. Усвояването на земите на Илирик дори предшества хронологично усвояването на Мизия, ако се доверим на приписките в Манасиевата хроника. Неоспорим факт е, че от времето на хунското нашествие на Атила, неделима част от което са и българите, тяхното присъствие в земите на Илирик е осезаемо, за което свидетелстват и всички древни автори, които пишат за този период. Тяхното присъствие и участието им в различни военни съюзи – на хуни, на авари или на страната на Римската империя, от една страна, обуславя усядането им в различни части на региона, а, от друга – допринася за обезлюдяването на тези земи, чието население преди това е било включено в пределите на Римската империя. Особено показателен е случаят с земите на днешна Северна Македония и части от Албания, които са почти обезлюдени и където през 7 в. се заселват българите на Кубер.

Анастасий Библиотекар обобщава по недвусмислен начин казано дотук: „Апостолическата катедра, както може да се види от декреталните писма на светейшите римски първосвещеници от старо време и съгласно каноните е управлявала и владяла двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се посочва града Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи“.[102]

Точно тези земи, които в една или друга степен съставляват земите на древната провинция Илирик, в Дюканжовия каталог са посочени като третия дял на българската държава и са поверени за духовно обгрижване на св. Климент Охридски, т. е. св. Климент е поставен да обгрижва не някакви новозавладени земи, а изконни такива, в които живеят от няколко столетия българи. Тези земи, поради своята отдалеченост от административните центрове на България – Плиска и Преслав, и поради факта, че първоначално между земите на българите от първия и третия дял не е имало непосредствена връзка, се намират в по-изостанало икономическо и най-вече духовно просветно положение по отношение на първия дял от държавата. Сега, когато дяловете са се съединили и са станали едно, българската държава в лицето на св. княз Борис и неговите наследници отделят огромен финансов и интелектуален ресурс, за да издигне този трети дял до нивото на Аспаруховата България.

Друг важен момент, който също трябва да се вземе под внимание по отношение важността на третия дял на българската държава, е интеграцията на славяните. В Аспарухова България славяните първоначално „под договор“ (υπό πάκτον),[103] каквото и да означава това според израза на Теофан, са били включени в държавата, като скоро са станали неразделна част от нея и от етногенезета на българския народ. За това свидетелства, например, името на бащата на кан Пресиян – Звиница, който е син на кан Омуртаг. Името Звиница определено е славянско и показва, че българите, дори от управляващата класа взимат за жени славянки. Нямаме основание да не смятаме, че реципрочно славяните се женят за българки. Това до голяма степен допринася за хомогенизиране на населението и култивирането на родова, народностна принадлежност. Куберовата държава, която според приведените археологически свидетелства е държава основно на българите, които са заобиколени от славянското море и които, както показват изворите, често си взаимодействат с тях, има нуждата да премине през процесите, характерни за Аспаруховата България в доста по-ранен период, т. е. славянското население да бъде хомогенизирано с българското. Ако се позовем на археологията, това не се е случило в значима степен през 7 и 8 в., защото материалните следи в земите на Македония и Източна Албания са „чисто български“, докато промяната започва едва през средата на 9 в.[104] Втората половина на 9 в. е началото на делото на св. Климент Охридски, който е изпратен от св. цар Борис в третия дял на Българската държава. Най-далновидният и мъдър от българските държавници в цялата ни многовековна история св. княз Борис ясно разбира, че вярата в Христа е онзи липсващ елемент за утвърждаването на българския народ и държавност, който да ускори и завърши окончателно процеса на българската етногенеза. Този процес, който явно протича с различна скорост и на различни нива в българското общество и в дяловете на държавата, има нужда да бъде сериозно подпомогнат в най-отдалечените нейни части – третия дял. Това напълно обяснява специалното внимание и неимоверните усилия, насочени от българските владетели към земите на Илирик. Най-добрите, най-подготвените, най-безкористните дейци на Българската църква, на българската просвета и култура са изпратени да работят в тези земи, като им е осигурена всяка възможна материална и административна подкрепа.

Наред с духовната просвета и администриране, извършвани от св. Климент, св. Наум, св. Горазд и св. Ангеларий, там започва и огромна строителна дейност, от която и до днес са запазени прекрасни образци – съборният храм „Света Софѝя“ в Охрид, изграденият от св. Наум манастир „при извора на Бялото езеро“, голямата съборна катедрала „Св. Ахил“ в Преспанското езеро, манастирът „Св. Пантелеймон и св. Климент“.

Самата дейност на св. Климент и останалите знайни и незнайни съработници на Господа дава обилни плодове, които благодарните поколения възпяват в различни жития, служби, похвални слова. Както вече отбелязахме, безспорен факт е, че огромната просветителска дейност на св. Климент, св. Наум, св. Горазд и св. Ангеларий довежда, от една страна, до обръщането и на местните славяни към Христа, както и към младата българска държава. Промяната на археологичния материал от средата на 9 в. нататък показва, че българите са спечелили доверието на славяните в Илирик и те влизат в подобни взаимоотношения с българите, както в Аспаруховата България. Тази млада българо-славянска сплав в земите на Илирик ще бъде подложена на най-тежки изпитания още през 10 в. с превземането на източните предели на България от имп. Йоан Цимисхи[105] и именно българите от третия дял, под ръководството на цар Самуил, ще покажат, че делото на св. Климент е завършено по възможно най-добрия начин.

* За първи път този текст е публикуван в: Свети Климент Охридски, пръв епископ на българския език. Сборник статии, С.: УИ „Св. Климент Охридски“ 2020, с. 296-318 (бел. ред.).

[1] Теофилакт Български, „Пространно житие на св. Климент Охридски XXIV:70“ – В: Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, С. 1966.
[2] През годините продължават да се откриват нови произведения с авторството на св. Климент Охридски, което по неоспорим начин доказва неговата огромна енергия и любов към Бога и българския народ, на които посвещава целия си съзнателен живот; виж: Попов, Г. „Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски“ – В: Български език, 32, 1, 1982, с. 3-26; Савова, В. „Непознато химнографско произведение на св. Климент Охридски за св. Алексий Човек Божи (предварителни бележки)“ – В: Palaeobulgarica, 27, 2003, 2, с. 3-12; Иванова, К. „Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней“ – В: Константин-Кирил Философ, С. 1971, с. 341-365; Йовчева, М. „Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха“ – В: Palaeobulgarica, 23, 3, 1999, с. 3-30.
[3] Станчев, К., Г. Попов Климент Охридски. Живот и творчество, С. 1988.
[4] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, С. 1966.
[5] Дуйчев, И. Из старата българска книжнина, I: „Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство“, С. 1943, с. 60-65.
[6] Романска, Ц. „Климент и Наум в народните предания“ – В: Сборник в чест на Кирил и Методий, С. 1963, 377-382; Целакоски, Н. „Народни преданиjа за Климент Охридски“ – В: Културен живот, 1-2, 1971, с. 21-24.
[7] Срв. с увода на Пространното житие от бл. Теофилакт Български (1, 1): „Елате, чада, чуйте ме [Пс. 33:12], елате всички, които се страхувате от Бога, и ще ви разкажа [Пс. 65: 16], за да узнае и другото поколение, синовете, които ще се родят [Пс. 77:В], и създаващият се народ да възхвали Господа [Пс. 101:19]…“.
[8] Ibid. 12, 35.
[9] Ibid. 16, 50.
[10] Ibid. 17, 54.
[11] Ibid. 20, 62.
[12] Ibid.
[13] Димитър Хоматиан, „Кратко житие на св. Климент Охридски“, 1, 1 – В: Милев, А. Цит. съч.
[14] Ibid. 4, 3; при Хоматиан мизи е равнозначно на българи – виж бел 18 и цитата, за който се отнася.
[15] Ibid. 5, 3
[16] Кратка служба на св. Климент Охридски по препис на протопоп Марко от 1497 или 1498 г. (издание на Г. Баласчев); цитатът е по: Снегаров, И. „Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски“ – В: ГДА, 5, 1956, с. 224.
[17] Теофилакт Български, Пространно житие… 5, 5.
[18] Димитри Хоматиан, Кратко житие… 1, 1.
[19] Дюканжовият каталог, известен още като Парижки кодекс е средновековен ръкопис, съдържащ списък на българските архиепископи; отнася се към т. нар. „епархийски списъци“, изготвяни от патриаршеската канцелария в Константинопол: Du Cange, C. Historia Byzantina, Familiae augustae Byzantinae, Bruxelles 1964 (1680), p. 174; Иванов, Й. Български старини из Македония, С. 1970, с. 564-569; Gelzer, H. Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden, Leipzig 1902, S. 6.
[20] Освен св. Климент и св. Наум, се предполага, че там работят още и св. Горазд и св. Ангеларий. Повече в: Чешмеджиев, Д. „Мощите на св. Горазд в Белград Албански (Берат)“ – В: Slavica Slovaca, 2 (45), 2010, с. 136-143, и посочената литература; срв.: Кръстанов, Т. „Славянският палимпсест в Cod. Vat. Gr. 2502. Парадокси на кирилометодиевската мисия, итало-българска следа и аксиома за езика“ – В: In honorem Τριανταφγλλο. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д. фил. н. Христо Трендафилов, Шумен с. 221-248.
[21] „Проложно житие на св. св. Кирил и Методий“ – В: Иванов, Й. Цит. съч., с. 289; срв.: Юхас, П. Кирил и Методий в Българската Моравия, С. 2000; книгата на П. Юхас, която е базирана на богат изворов материал, показва за пореден път, че от много време има нужда важни моменти и части от историята ни да бъдат преосмислени. Тъжното в случая е, че отново един чужденец показва по-голяма любов към истината, историята и България, отколкото родните историографи.
[22] Папа Йоан VIII, „Писма“, Писмо 16 – В: ЛИБИ, т. 2, С. 1969, с. 156.
[23] Виж: Коледаров, П. Политическа география на средновековната Българска държава, ч. 1, С. 1979, с. 7-64.
[24] Гюзелев, В. България е огромна област и многоброен народ – земя на блажени. Средновековни географски съчинения за българските земи и българите (ІV-ХІV в.), С. 2012; Попов, Т. „Българската власт на територията между долен Дунав и южните Карпати (дн. Влашка низина)“ – В: История, 23 (6), 2015, с. 567-580; Хрисимов, Н. „Земите на Първото българско царство през ІХ век на север и запад от Карпатите – безспорно и спорно“ – В: Империи и имперско наследство на Балканите. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Людмил Спасов, Пловдив 2019, с. 51-93.
[25] Димитри Хоматиан. Кратко житие на св. Климент Охридски. – В: Милев, А. Цит. съч.
[26] Ιωαννου Μαλαλα Χρονογραφια, Λόγος πέμπτος, 5. – In: CFHB, 35, Berlin 2000, p. 71.
[27] J. Tzetzes Allegoriae Iliadis, Lutetiae (Paris) 1851, p. 26.
[28] Ibid., p. 48; срв.: Evans, A. Scripta Minoa, vol. 2, Oxford 1952, p. 67.
[29] Agathias Myeinaeus, Historiarum Liber 3 – PG 88, 1409.
[30] Виж, например: Сиротенко, Т. „Письменные свидетельства о булгарах IV-VII вв. в свете современных им исторических событий“ – В: Славяно-балканские исследования, историография и источниковедение: сборник статей. Москва, 1972, с. 195-218; Венедикова, К. Българите в Мала Азия. От древността до наши дни, С. 1998; в главата „Извори за историята на българите в Мала Азия“ на своята книга К. Венедикова говори, макар и много общо, за два пътя на заселване на българи в Мала Азия през вековете: през Балканите и през земите на изток от Черно и Каспийско море (Цит. съч. с. 72-95); срв.: Степанов, Ц. Средновековните българи. Нови факти, интерпретации, хипотези, С. 2000; Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква, С. 2014, (1910).
[31] Генинг, В. „Некоторые вопросы периодизации этнической истории древних болгар“ – В: Ранние болгары в Восточной Европе, Казань 1989, с. 12; срв.: Бешевлиев, В. Първобългари: История, С. 1984; Сиротенко, В. „Основные теории происхождения болгарского народа и письменные источники IV-VII вв.“ – В: Ученые записки Пермского университета, т. 20, вып. 4, Пермь 1961, с. 43-70; Рашев, Р. „К вопросу о происхождении праболгар“ – В: Материалы по археологии, истории и этнографии Таврии, вып. 3, Симферополь 1993, с. 250-254; Добрев, П. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия, С. 1996.
[32] Генинг, В. Цит. съч., с. 12-14.
[33] Zachariah of Mytylene, The Syriac chronicle, London 1899, p. 328.
[34] Виж обобщаващо: Fiedler, U. „Bulgars in the Lower Danube region. A survey of the archeological evidence and of the state of current research“ – In: East Central and Eastern Europe in the Middle Ages, 450-1450, vol. 2: „The other Europe in the Middle ages. Avars, Bulgars, Khazars and Cumans“, ed. F. Curta, Leiden-Boston 2008, p. 152; Browning, R. Byzantium and Bulgaria: A comparative study across the early medieval frontier, London 1975, p. 21-44; Рашев, Р. Прабългарите през V-VII в., С. 2005, с. 14-63; Бешевлиев, В. Първобългари, С. 1984, с. 9-22; Wiewiorowski, J. Duces of Scythia minor. A prosopographical study, Poznan 2008, p. 52-53.
[35] Cassiodorus’ „Chronica“: Text, chorography and sources (Michael Klaassen dissertation), Ann Arbor 2010, p. 302, f. n. 401; Kim, H. The Huns, Rome and the Birth of Europe, Cambridge 2013; Ioannis Antiocheni, Fragmenta quae supersunt omnia, ed. A. Kambylis – In: CFHB, 157, Berlin 2008, p. 431; Beševliev, V. Die protobulgarischen Periode der bulgarischen Geschichte, Amsterdam 1981, S. 76-77.
[36] Magni Aurelii Cassiodori, Chronicon, ad Theodoricum fegem 69, 1247; в този пасаж за победата на Теодорих над българите през 504 г., която накратко описваме и в изследването си, Касиодор пише: „Hoc cons. virtute dn. regis Theodorici victis Vulgaribus Sirmium recepit Italia“ („По време на това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих били победени българите, Италия отново овладяла Сирмиум“). Ще рече, че дълго време преди 504 г. Рим е загубил в полза на българите Сирмиум и областта и едва през 504 г. отново е възстановил властта си над него.
[37] За този период от съюза на българи и хуни виж: Рашев, Р. Прабългарите…, с. 29 сл.
[38] Виж: Andrić, S. „Southern Pannonia during the age of the Great Migrations“ – In: Scrinia Slavonica: Godišnjak Podružnice za povijest Slavonije, Srijema i Baranje Hrvatskog instituta za povijest, vol. 2, 1, 2002, s. 117-167; Каравълчев, В. „Св. Димитър Солунски или Сирмиумски (Сремски) Чудотворец и неговият слуга св. Луп от Нове (Свищов)“ – В: Християнство и култура, 5 (112), 2016, с. 62-71.
[39] Kim, H. Op. cit., p. 245, f. n. 218; срв. бел. 36.
[40] За участието на българите като съюзници на Византия в различни военни кампании и за заселването на част от тях в земите на империята, към която поемат определени задължения, виж: Sophoulis, P. „Containing the Bulgar threat: Byzantium’s search for an ally in the former avar territories in the early middle ages“ – In: Bulgaria Mediaevalis (Studies in honor of Professor Vassil Gjuzelev), 2, 2011, p. 400-407.
[41] The Prosopography of the Later Roman Empire, vol. 2: AD 395-527, ed. J. Martindale, Cambridge 1980, р. 967.
[42] Ibid., p. 967-968.
[43] Magnus Felix Ennodius, Panegyricus regi Ostrogothorum Theodorico dictus: cum animadvers, Vratislaviae 1822, p. 15.
[44] „King Athalaric to the Senate of the City of Rome“ (8, 10, 1) – In: The letters of Cassiodorus (ed., intr., transl. Thomas Hodgkin), Oxford 1886, p. 355.
[45] Browning, R. Op. cit., p. 29-30.
[46] Giuzelev, V. The Proto-Bulgarians: Pre-history of Asparouhian Bulgaria, Sofia 1979, p. 14.
[47] Charanis, P. Church and state in the later Roman Empire. The religious policy of Anastasius the First, 491-518, Thessaloniki 1974.
[48] Theophanis, Chronographia, 1 Bonnae (CSHB) 1831, p. 242-257; Ioannis Antiocheni, Fragmenta…, 242, 1, p. 453; Bower, A. The History of the Popes: From the Foundation of the See of Rome to the present time, 2, London 1750, p. 280.
[49] Залдапа е древно тракийско селище в Малка Скития (Мизия). Руините му се намират в близост до с. Абрит, обл. Добрич в България.
[50] The Prosopography of the Later Roman Empire…, p. 1171-1173. Bower, A. Op. cit., p. 280; John, Bishop of Nikiu, Chronicle (89, 75), London 1916, p. 130; Временник Георгия Монаха (Хроника Георгия Амартола), русский текст, комм., указ., съст. В. Матвеенко, Л. Щеголева, М. 2000, с. 326 (Книга 11, 56).
[51] Oxford Dictionary of Byzantium, ed. A. Kazhdan, Oxford 1991, p. 2182.
[52] Ioannis Antiocheni, Fragmenta… (242, 9), p. 456.
[53] По-подробно в: The Prosopography of the Later Roman Empire…, р. 1171-1176; Charanis, P. Op. cit., p. 80-92; Zahariade, M. Scythia Minor. A History of a Later Roman Province (284-681), Amsterdam 2006, p. 131.
[54] John, Bishop of Nikiu, Chronicle (89, 75), p. 130.
[55] Хрониката на Константин Манаси: зората на българската епика, С. 1992, с. 123; Чертков, Д. „О переводе Манассииной летописи на словенский язык“ – В: Русский исторический сборник, 6, 1-2, М. 1843, с. 39; срв.: Трифонов, Ю. „Бележки върху среднобългарския превод на Манасиевата хроника“ – В: ИБАИ, 2, с. 153 сл.
[56] Хрониката на Константин Манаси…, с. 143, 144.
[57] Дуйчев, И. Македония в българската история, С. 1941; Снегаров, И. 1100 години от покръстването на българския народ, С. 1966, с. 58; Колев, П., Д. Димитров История на българите: Потребност от нов подход: Преоценки, С. 1998, с. 69.
[58] Теофилакт Български, Пространно житие…, 18, 56.
[59] Пак там, 18, 57.
[60] Това твърдение съвсем не означава, че в земите от третия дял на Българското царство не е имало промяна на етническия състав, напротив – това показваме на много места в нашето изследване. Нашето твърдение е, че нито св. княз Борис, нито неговите непосредствени предшественици са извършвали такова; виж: Χαριζάνης, Γ. „Εποικισμοί και εγκαταστάσεις πληθυσμών στη Θράκη κατά τους βυζαντινούς αιώνες“ – Διεπιστημονικές διαδρομές από το παρόν στο παρελθόν. Αφιερωματικός τόμος για τα 25 χρόνια (1991-2016) του Τμήματος Ιστορίας και Εθνολογίας του Δημοκριτείου Πανεπιστημίου Θράκης, Θεσσαλονίκη 2017, σ. 483-496; Charanis, P. Studies on the Demography of the Byzantine Empire, London 1972.
[61] Димитри Хоматиан, Кратко житие…, 1, 1.
[62] Пак там, 1, 2.
[63] Agathias Myrinaeus, Historium liber V – PG 58, 1561; Златарски, В. „Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите“ – В: Избрани произведения, 5, С. 1972, с. 52 сл; срв.: Голийски, П. „Древните и средновековните българи в сирийските и сирийско-арменските извори“ – В: Епохи, 27, 2, 2019, с. 413-470.
[64] Добрев, П. Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика, С. 1995, с. 10. Добрев, П. „Прародината на българите според арменската география Ашхарацуйц“ – В: Българите. Атлас, С. 2001, с. 40-41.
[65] Димитров, Б. Българите и Александър Македонски, С. 2001, с. 51-55.
[66] По-подробно в: Попов, С. Българската писменост, известна и непозната, С. 2009, с. 174-175; Димитров, Д. „По пътя на българите“ – В: Авитохол, 12-13, 2000, с. 76; Попов, С. Българското име в библейски времена, Варна 2005, с. 93.163, както и подробното изследване: Симеонова, Г. „Планината Имеон – география, митотворчество или неразчетено послание с ономастичен код“ – В: LiterNet.
[67] Микулчиќ, И. Средновековни градови и тврдини во Македонија, Скопје 1996.
[68] Когато говори за Илирик, Микулчик има предвид земите, които се „простират от Дунав на север, през територията на днешна Сърбия с Косово, след това Албания и Република Македония до Гърция на юг“ (Пак там, с. 24).
[69] Пак там, с. 23.
[70] Procopius Caesariensis, Historia Arcana 18 – CSHB, vol. 3, Bonn 1838, p. 108.
[71] Врионис, С. Славянското общество на Балканите (VI-VII в.), С. 1999, с. 36.
[72] Пак там, с. 19.
[73] Виж, например: Agathiae Myrinaei, Historiarum libri quinque – CFHB, vol. 2, Berlin 1967, p. 176-179.
[74] Setton, K. „The Bulgars in the Balkans and the Occupation of Corinth in the Seventh Century“ – In: Speculum, 25, 4, 1950, p. 502-543, както и посочената там литература.
[75] Ibid., p. 513. В Монемвасийската хроника са посочени двеста и осемнадесет години на независимо от империята управление на тези земи от българи (авари) и славяни, но Сетън смята, че годината, в която Никифор успява да наложи някакъв римски контрол над тези земи е 807-ма, а не 805-та, както е посочено в хрониката. Този пасаж от хрониката – сведенията, от който привеждаме по-горе, е публикуван от П. Харанис: Charanis, P. „The Chronicle of Monemvasia and the Question of the Slavonic Settlements in Greece“ – In: Dumbarton Oaks Papers, vol. 5, 1950, p. 147-148.
[76] Setton, K. Op. cit., p. 513.
[77] Ibid., p. 514.
[78] По-подробно в: Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio 49, ed. G. Moravcsik, R. Jenkins – CFHB, vol. 1, Washington 1985, p. 228-231.
[79] Louth, A. The Church in history, vol. 3: „Greek East and Latin West: The Church, AD 681-1071“, Crestwood N.Y. 2007, p. 121-122; Дуйчев, И. „Нови житийни данни за похода на Никифор I в България през 811 г.“ – В: СпБАН, 14, 1936, с. 147-188.
[80] Setton, K. Op. cit., p. 513-514.
[81] Fallmerayer, J. Welchen Einfluss hatte die Besetzung Griechenlands durch die Slawen auf das Schicksal der Stadt Athen und der Landschaft Attika? Oder nähere Begründung der im ersten Bande der Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters aufgestellten Lehre über die Entstehung der heutigen Griechen, Stuttgart & Tubingen 1835. Книгата на Фалмерайер, заедно с превод на Монемвасийската хроника, на която той често се позовава, бяха преведени на български език през 2012 г.: Фалмерайер, Я. За произхода на днешните гърци, Варна 2012.
[82] П. Харанис, в цитираната вече статия, която има за цел да опровергае написаното от Фалмерайер, като се позовава и на „бащата“ на съвременната гръцка историография К. Папаригопулос, казва, че твърдението на съвременниците на събитията от 6-9 в., че „аварите разорили цяла Елада“, трябва да се разбира не като цяла Гърция, а само земите на Илирик: Charanis, P. The Chronicle of Monemvasia, p. 151.
[83] The Chronicle of Monemvasia – пасажът, който описва накъде бяга и търси убежище местното население от връхлитащите ги авари, българи и славяни, е публикуван в: Charanis, P. The Chronicle of Monemvasia, p. 147. Виж също подробната статия: Василиев, А. „Славяне в Греции“ – В: Византийский временник, 5, 1-2, 1898, с. 404-438.
[84] Срв.: Микулчиќ, И. Цит. съч., с. 26.
[85] Виж, например: Jankovic, D. „The Slavs in the 6th Century North Illyricum“ – В: Гласник Српског археолошког друштва, 20, 2004, с. 39-61. Янкович твърди, че, въпреки липсата на изворови данни, славяни се заселват в Македония през 571 г. Археологическите данни, събрани и обработени от Микулчик, показват точно обратното.
[86] Микулчиќ, И. Цит. съч., с. 26-27.
[87] Димитров, Б. Цит. съч., с. 21.
[88] Микулчиќ, И. Цит. съч., с. 23.
[89] Пак там, с. 27.
[90] Пак там.
[91] Пак там, с. 32.
[92] Чудесата или деяния на св. Димитър Солунски имат различни издания; за целите на нашето изследване използваме най-доброто според нас критично съвременно издание на текстовете: Αγίου Δημητρίου Θαύματα. Οι συλλογές Αρχιεπισκόπου Ιωάννου καί Ανωνύμου. Ο βίος, τά θαύματα καί η Θεσσαλονίκη του Αγίου Δημητρίου, επ. Χ. Μπακιρτζης), Αθήνα 1997, σ. 306-323.
[93] Ibid., σ. 236-323.
[94] Ibid., σ. 306-309.
[95] Ibid., σ. 311.
[96] Виж може би най-добрата апология на Куберовата държава в: Димитров, Б. „Митът за единствената Българска държава на Балканския полуостров“ – В: 12 мита за Българската история, С. 2005, с. 57-65.
[97] Микулчиќ, И. Цит. съч., с. 33.
[98] Виж бел. 100.
[99] Микулчик нарича кан Крум водач на българите в Панония, което може би отговаря на историческата истина, но не посочва източник за това свое твърдение (Пак там).
[100] Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, С. 1979, с. 55, 94-101.
[101] Теофан Изповедник в своята Хронография пише: „Юстиниан нарушил сключения с българите мир… през тази година Юстиниан се отправил на поход срещу Склавиния и България. Той отблъснал българите, които го пресрещнали и нападайки чак до Солун заловил голямо множество славяни…“ (PG 108, 740).
[102] Anastasii Bibliothecarii. Historia de vitis Romanorum Pontificum A B. Petro Apostolo Usque Ad Nicolaum I (1602) – PL 128, 1392-1393.
[103] Theophanis, Chronographia – PG 108, 729.
[104] Микулчиќ, И. Цит. съч., с. 27; Димитров, Б. Митът за единствената…, с. 63.
[105] Осветляването на българското присъствие в земите на Илирик хвърля и допълнителна светлина върху създадената от имп. Юстиниан Велики архиепископия Първа Юстиниана, която архиеп. Йоан Комнин не без основание включва в титулатурата на „Архиепископията на България“ в Охрид, а канонистът Теодор Валсамон защитава правото на това включване, като казва: „Ако обаче намериш и други автокефални църкви като тази на България, на Кипър и на Иверия, да не се учудваш. Защото епископът на България е почетен от император Юстиниан“ (PG 137, 317-320).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8h34k 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме