Идеята за вселенска теокрация в късна Византия

Разбирането за империята като църковно-държавно тяло с две глави – вселенски Патриарх и Вселенски император представлявало определящ фактор в мировъзрението на ромеите. Те не изпитвали съмнение, че това тяло трябва в края на краищата да обеме целия православен свят, или, по-скоро, целия свят, който ще стане православен, а Вселенският император и вселенският Патриарх накрая ще заемат подобаващите им се места на управници на християните по целия свят. Както човекът е създаден по образ и подобие Божии, така и царството на човека на земята било създадено по образа на Царството Небесно. Както Бог управлява на небесата и на земята, така и императорът, създаден по Негов образ, е длъжен да управлява своето царство и да спазва Неговите заповеди. Да, светът и всичко съществуващо в него, били отровени от греха, но Христос, изкупил човека, е изкупил и Империята. Разбира се, Царството Божие е недостижимо на този свят. Но ако Империята може да бъде негов предобраз, ако императорът с неговите министри и съветници могат да бъдат изображение на Бога с Неговите ангели, архангели и светии, то и животът на земята може да се направи с най-добра подготовка за истинската реалност – живот на небесaта5.

Следователно, владетелите на другите страни народи не могат даже да се сравняват с Императора-Самодържец, “натоварил се с външното строителство на Църквата и цялата вселена”. “Императорът в съвета Божи е предопределен, за да управлява с мир”, - пише Леонтий Византийски6. Ромеите не разбирали и не можели да приемат чуждата суверенност. Ако и да съществували някакви други народи, непризнаващи властта на императора, то това било единствено поради факта, че Империята още не се е разпростряла над тях. Приемането на варварски народ в Църквата автоматически се явявало и неговото приемане в Империята. Ако, по практически обстоятелства, не се отдавало да разпростре своята власт над територията на този народ, то това се приемало за временен допущение Божие за изпитване или наказание на Неговия народ. Дефакто, управниците на варварите били за ромеите не повече от местни князчета, чиято воля в областта на църковните дела трябвало във всичко да се пдочинява на свещената воля на светия самодържец – по израза на Евсевий, “епископът на външните”.

Византийците били последователни до край в този си възглед за ролята на императора, който бил изграден в тяхната идеологическа система. Заедно с това съвършено невъзможно е да се отрече наблюдавания в последните векове от съществуването на Империята перманентен кризис, изразяващ се в постоянно задълбочаване на пропастта между мит и реалност. Идеята за Вселенска империя, съчетала се с Вселенската Църква, била мит още във времената на Константин и Юстиниан, но такива владетели като същия този Юстиниан, Йоан Цимисхий, или Василий II Българоубиец обладавали достатъчно власт и престиж, за да обосноват напълно убедително (най-малкото в потенция) своите претенции. След 1071 г., когато елитната византийска армия ила разгромена при Манцикерт от  нахлулите в Мала Азия турци, тази потенциалност била сериозно подкопана. А през 1204 г. спечелил победа съперничащият мит за вселенност на набиращата сила римска катедра, доказвайки, че е по-адекватен на духа на времето и възтържествуващата тенденция за историческото развитие изобщо7.

Целият трагизъм на византийската цивилизация се заключавал в това, че тя не виждала, не признавала изменилия се дух н времето. И това неразбиране, по същество – отрицание на историческия процес и било основната грешка на Византия. Независимо колко прекрасна, логична и стройна да била теорията, тя не могла да спре или промени движението на историята. С всичките си дълги хиляда и сто години съществувание Империята може да служи за опровержение на възможността да се построи теократическо вселенско царство. Но, омаяни от грандиозната идея, на която не липсва нито красота, нито величие, ромеите просто не чувствали, не забелязвали пропастта между теория и живот. Неудачите на Империята били за тях не повече от временни изпитания, изпратени от Бога заради греховете, които само отлагали, но не отменяли възстановяването на теокрацията в целия й вселенски обем8.

Независимо колко били запленени византийците от идеята за Единствена и Вселенска империя, в своите всекидневни дела те били доста прагматични, реалистични и напълно готови за временни (както те ги разбирали) компромиси. Отец Йоан Майендорф убедително показва, че вече към времето на управлението на династията на Комнините (XI-XII в.) византийците de facto признавали политическия плурализъм в християнския свят9.

Разбира се, Комнините в никакъв случай не отхвърляли универсалистките теократически идеи. Свидетелство за това представлява опита им да установят феодални (по типа сюзерен – васал) отношения в държавиците на кръстоносците или плановете за сближаване (и в крайна сметка съединяване) с Германската (“Свещената Римска”) империя, или, накрая, интересното предложение на император Иоан II Комнин до папа Инокентий II да възстановят политическото и религиозното единство на християнския свят под тяхното двойно ръководство10. Следва да се отбележи, че това предложение послужило като прецедент за цяла поредица опити за сключване на уния, заради спасяването на Империята, инициативата за които винаги произлизала от императорите или тяхното обкръжение.

Теокрацията била реална даденост за ромеите. Не по-малко те никога не забравяли за призрачността на всичко земно и за това, че рано или късно на всичко в този свят идва края. Този иманентен “песимизъм”, проявяващ се във времена на кризи и сътресения, бил отличителна черта на византийския характер. Например, в кръговете, съпротивляващи се на униатската политика на Палеолозите, той бил изключително силен. Ето какво пише английският историк: “Византийците не се съмнявали в това, че техния земен живот е само прелюдия към грядущето вечно битие. Купуването на безопасност тука, на земята, на цената на вечното спасение – за това и реч не можело да става. Сред тях се наблюдавала и склонност към фатализъм. Ако ги настигне катастрофа, то това е Божие наказание за прегрешенията им. Византийците били песимисти. Във влажния, меланхоличен климат на Босфора природната веселост на техните гръцки предци повехнала. Даже във време на разцвет на Империята шепнешком един на друг си предавали предсказания за това, че Империята не е вечна. Разказвали, например, че на разхвърляните из града камъни и в старинните книги мъдреците от миналото бил написан пълния списък на императорите, който списък бил към края си. Царството на Антихриста вече наближава: даже онези, които били убедени, че Богородица никога не ще допусне посветеният на нея град да попадне в ръцете на неверници, ставали оредявали все повече. Съюзът с еретическия Запад не можел да донесе спасение или някак да измени съдбата11.

В светлината на всичко гореказано следва да разгледаме отношението между имперската власт и свещеноначалието – imperium и sacerdotium – в късна Византия. От равновесието между тях, съгласно формулировката на Юстиниян, зависи благосъстоянието на Империята: “Най-великите Божии дарове, дадени на людете по висшето човеколюбие, са свещенството (гръц. “иеросини” = лат. sacerdotium)  и царството (гръц. “василиа” = лат. imperium). Първото служи на делото Божие, второто се грижи за човешките дела. Двете произхождат от един източник и украсяват човешкия живот. Заради това царете повече от всякога ревнуват за благочестието на духовенството, което, от своя страна, постоянно се моли за тях Богу. Когато свещенството е безпорочно, а Царството се ползва само от законната власт, между тях ще има добро съгласие (симфония), и всичко, що е добро и полезно, ще се дарува на човечеството” 12.

Съвременните изследователи считат, че византийските императори започнали да приемат короната от патриарсите е откъм средата на V век13. Но едва от XI в. сред някои канонисти (например патриарх Алексий Студит) намираме мнението, че законността на императора се основава на това коронясване14. Но въпреки това патриарсите бивали назначавани от императорите, идея та за Божественото призвание и назначението на които била аксиома, и древната римска традиция за провъзгласяване на нов император от армията и Сената продължавала да бъде главен критерий за тяхното встъпване в длъжност. Короноването всичко на всичко само санкционирало de facto провъзгласения император.

Разбира се, в различни периоди от историята на Византия балансът между блюдата на везните, на които се намирали imperium и sacerdotium, нееднократно се колебаели. Императорите-исаврийци, например, претендирали на цялата пълнота на властта в Империята и в Църквата. Като реакция на техните домогвания, се появила фотиевската “Епанагога”, поставяща патриарха на едно ниво с императора, а в някои отношения и по-високо от него. Само, където “Епанагога”-та си останала законопроект и, независимо на оказаното от нея огромното влияние (особено в славянските земи) 15, тя никога не станала официално признат имперски кодекс. Даже и на такива силни и властни патриарси, като самия Фотий, Николай Мистик, Полиевкт и Михаил Керуларий, не се отдало в пълнота да въплъти, да приложи схемата на отношенията на двете власти, както била представена в “Епанагога”-та, в живота. Дори напротив, политическите претенции на тия патриарси провокирали обратната реакция на императорите. Николай Мистик претърпял поражение, когато се опитал да действа в качеството на регент; Михаил Керуларий, макар да носил червени царски ботушки, да въздигал и свалял императори, бил низложен, когато се опитал да диктува чисто гражданската политика. Урокът бил добре усвоен: след завършека на кариерата на Керуларий ние дълго време не чуваме нищо за властни патриарси, които да играят някаква забележима роля в политическия живот: силните императори от Комниновската династия не биха изтърпели подобни претенции. През време на царуването им царската власт отново била издигната на висота, нечувана по време на исаврийците. Теодор Валсамон около 1180 г. писал, че императорът е по-високо от всичко закони, както граждански, така и църковни, и че той единствен може да се занимава със законотворчество, както църковно, тъй и гражданско. Той е длъжен да се грижи не само за телата, но и за душите на своите поданици. Едно единствено нещо не може да прави – да диктува догматите на вярата16.

Положението се изменило едва след IV кръстоносен поход и падането на Константинопол през 120 г. Върху развалините на Византия били образувани три гръцки държави, съперничащи си за имперското приемство. Трапезундската империя никога не могла сериозно да обоснове своите претенции – твърде далеко се намирала. Династията на Ангелите, утвърдила се в Епир, благодарение на по-изгодното си географско разположение и своите военни успехи (през 1223 г. тя даже отвоювала Солун), имала доста по-големи шансове за победа. Но, в края на краищата, не Трапезунд и не Епир, а Никейската империя на Ласкаридите била повсеместно призната за приемница на Константинопол. За това имало няколко причини, главна и решаваща от които, безусловно, представлявало коронясването на Теодор I Ласкарис от законния патриарх Михаил Авториан (избран на събора в Никея през март 1208 г.)17. Освен това, Теодор бил не само коронясан, но и миропомазан, което до този момент не се практикувало при избор на нов император. Вероятно тука изиграло своята роля влиянието на западния обряд при коронации, който включвал от древни времена миропомазание. Латинският император на Константинопол бил, разбира се, коронован по същия обряд, и, естествено, никейският император не искал под никакъв претекст да е по-долу.

Богословски миропомазването означавало: ...”лично освещаване и посвещаване личността на императора от Църквата, т.е. привнасял се аспект, неразработен до момента във Византия. Миропомазването, обикновено извършвано само веднъж при кръщението, сега се прилагало за втори път при коронацията на императора. При отслабване на политическата власт и престиж на императорите се усилва акцента на тяхната религиозна и мистическа роля, и, следователно, те започнали да зависят повече от Църквата – проводница на тази мистическа власт” 18.

Това ново разбиране за императорската власт било формулирано в полемиката за законността на императорското наследство между Никея и Епир, деспот на който Теодор Ангел след завоюването на Солун в 1224 г. бил коронясан като “Римски император” от Охридския архиепископ Димитрий Хомиатин19. В тази полемика победата отишла при Никея, и гледната точка, че законността на императора се гарантира от патриаршеско коронясване, била приета, като единствено правилна. Балансът между imperium и sacerdotium се променил отново, като сега натежал sacerdotium-а.

Новото съотношение на силите се доказало на практика през времето на Михаил VIII Палеолог, върнал столицата на Империята в Константинопол. Заявлението на Теодор Валсамон, че императорът е по-високо гражданските и църковните закони, било опровергано. Михаил, след като ослепил малолетния Иоан IV Ласкарис, бил незабавно отлъчен от причастие от патриарх Арсений. Михаил низложил патриарха, но това довело до по-лоши резултати, предизвиквайки така наречения “арсенитски разкол”. Макар новият патриарх Иосиф в крайна сметка да снел от Михаил Арсениевото запрещение, той го сторил едва след като императора в коленопреклонна поза всенародно се изповядал и покаял за греха и поднесъл на патриарха молба за прошка20. Безусловно това бил триумф за Църквата. Даже Арсений изразил своето удовлетворение от случилото се. Но, въпреки всичко, част от неговите последователи останали в разкол. Скоро те имали случай да се убедят в своята правота, когато Михаил, опитвайки се противостои на агресивните планове на Карл Анжуйски, подписал Лионската уния (1274 г.), т.е. напълно капитулирал пред папските претенции. Това предизвикало буря в Империята, болшинството от населението на която преминало в опозиция срещу императора. За съжаление, нито един от многочислените защитници на политическата изгода от религиозния компромис не си извадил поука от резултатите и последствията от Лионската уния. Нито една от нейните цели не била постигната: Карл Анжуйски продължил да представлява постоянна заплаха до 1282 г., когато неговата армия била унищожена в резултат на въстание, наречено “Сицилийската вечерня”. Вътре в самата Империя царили разкол, ожесточение, борба и безпорядък. Михаил бил отлъчен от Църквата, даже роднините му, сестрата и сина му, били в опозиция. Когато починал през 1282 г. той, от една страна, бил ненавиждам от мнозинството от своите поданици, заради приемането на унията и опитите (при това в съчетание с най-крути мерки) да им я наложи, а от друга – отлъчен от свето причастие от самия папа, поради неуспеха на тия му опити. Православната Църква му отказала християнско погребение.

По това време Византия отдавна се била превърнала в национална гръцка държава. Изгубването на Анатолия и по-голямата част от Балканския полуостров свило Империята до земите, които били историческо лоно на гръцката нация, което често подчертавал впоследствие знаменитият философ Плифон21. Именно чрез осъзнаването на териториалното приемство от древните гърци той, а заедно с него и много други хуманисти-елинофили идват до осъзнаване на своето етническо родство с Омир и Хезиод, Софокъл и Еврипид, Перикъл и Демостен, Платон и Аристотел. В наше време заявяването за чистота на гръцкия етнос през XIV в. може да предизвика само скептическа усмивка, но тогава то се възприемало от мнозина достатъчно сериозно.

Този нов гръцки национализъм в реалния живот способствувал за отстъпването на заден план на наднационалната вселенска функция на Империята. Сега императорът можел да претендира само на някаква мистическа аура около своята титла и да се задоволява с ролята на глава на достатъчно неясното определение “съдружество от нации”. Но и този отслабнал престиж вече започнал да се подлага на съмнение Около 1395 г. московският велик княз Василий I запитва константинополския патриарх Антоний за необходимостта от литургическо възпоменаване на императора. Отговорът на Антоний показва, че теократическата идея, независимо от всичко, не била забравена: ”Светият цар заема високо място в Църквата; той не е това, което са другите началници и владетели. Царете отначало заякчили и утвърдили благочестието в цялата вселена; царете свиквали вселенски събори, те потвърдили със свои закони съблюдаването на онова, за което говорят божествените и свещени канони... И ако, по Божие допущение, езичниците са обкръжили владенията и земята на царя, все пак царят получава същото поставление до настоящия момент от Църквата, по същия чин и със същите молитви се помазва и поставя за цар и самодържец на ромеите, т.е. на всички християни (курсив на автора). На всяко място, където има християни, името на царя се споменава от всички патриарси, митрополити и епископи, и това преимущество няма никой от разните князе и ли местни властители... Невъзможно е християните да имат Църква и да нямат цар. Защото царството и Църквата се намират в тесен съюз и общение между себе си и е невъзможно да се отделят една от друга. Християните отхвърлят само тези царе, които са били еретици, неиствували против Църквата и въвеждали развращаващи догмати... Височайшия и свят мой самодържец22 по благодат то Бога е най-православния и на-верния поборник, защитник и отмъстител за Църквата... Послушай върховния апостол Петър, говорещ в първото си съборно послание: ”От Бога се бойте, царя почитайте”; не е казал ‘царете’, посочвайки, че само един е царят на цялата вселена... Тъй като някои други из християните са присвоявали  за себе си името цар, то тия примери са за нещо противоестествено, противозаконно, плод на тирания и насилие” 23.

Такава била теорията. В реалния живот, обаче, императорът все повече привиквал да се възприема като глава на гръцката нация. Главите на западните държави отдавна вече го титулували “Император на гърците”, а в 1440 г. собственият му поданик, Иоан Аргиропулос писал за борбата за свобода на “Елада” в писмо, адресирано до Иоан VIII, “император на Елада”24. Епохата, когато Лиупрандт Кремонски, посланик на Отон I, не бил приет в двора на император Никифор Фока, защото представителните му грамоти били адресирани до “императора на гърците” (968 г.), отдавна била отминала25. Думите “елин” и “елински”, първоначално избягвани, поради езическите асоциации, които предизвиквали, постепенно ставали все по-приемливи и даже престижни сред византийската светска интелигенция, а чрез нея, в края на краищата, и сред управляващите кръгове. Бавно, несъзнателно и ненатрапчиво теократическата идея за вселенското царство се подменила със светската идея за елинизма.

Теократическата идея, обаче, не изчезва през XII-XIV вв. Интересно е, че в средата на XIV в., в навечерието на падането на Константинопол, видният византийски хуманист Георги Схоларий26 на въпроса за своята националност отговаря: “Аз не се наричам елин, тъй като не се придържам към елинската вяра. Аз бих могъл да се нарека византиец, понеже съм родом от Византия. Но аз предпочитам да се наричам просто християнин”27. Мнението, изразено от Георги, никога не е изчезвало в църковните кръгове и е доживяло до наши дни. Вселенският Патриархат поел теократическата мечта от ръцете на отслабналото царство.

Юрисдикцията на Патриаршията, за разлика от Империята, по-старому се разпростирала над огромни територии, включващи земи, окупирани от турци, отвъд дунавските райони и огромните пространства, заемани от руските княжества. Освен това, вселенският Патриархат за всички православни в някакъв смисъл продължавал да се явява център  на православния свят. Разбира се, императорът по-старому бил последна инстанция при назначаването на патриарх, но самата Патриаршия разполагала с много повече възможности и власт, отколкото обеднялата имперска канцелария. Все по-чести стават заявленията на патриарсите за техните свръхнационални задължения и вселенска власт. В същото писмо до великия княз Василий I патриарх Антоний пише: “Нима ти не знаеш, че патриархът заема мястото на Христа, от Когото и се поставя на владишкия престол... Затова, сине мой, съветвам и внушавам на твое благородие, да почиташ и патриарха, както Самия Христос... Тъй като сме блюстители на божествените закони и канони, и сме задължени така да действаме по отношение на всички християни, но особено по отношение на велики люде – князе на народи и местни властители, какъвто е ваше благородие... А понеже съм поставен за всеобщ учител на всички християни, то на мене лежи неотменния дълг, в случай, че чуя за твое благородие нещо, което да вреди на твоята душа, да ти пиша за това, като твой отец и учител, наставлявайки и убеждавайки те към изправяне”28.

Но още по-характерно е писмото на патриарх Филотей Кокин, написано през 1370 г. до руските князе, които не признавали митрополит Алексий. Ето какво пише в него относно патриаршеската власт: “Тъй като Бог е назначил наше смирение за глава на всички християни, където и да се намират във вселената, и за ходатай и пазител на душите им, всички те зависят от мене, техния отец и учител. Следователно, ако това би било възможно, моето задължение би било да обходя цялата земя, градове и страни, и да науча всички на Словото Божие. Аз съм длъжен да върша това непрестанно, понеже ми е пряк дълг. Само че, как да обходя цялата вселена – свръх възможностите е за слаб и безсилен човек, поради което наше смирение избира най-добрите люде, най-извисените в добродетелите, утвърждава и ръкополага ги за пастири, учители и архиереи и ги разпраща по всичките краища на вселената. Един от тях идва и във вашата велика страна, при множеството хора, които я населяват, друг достига други места, трети отива в различни места; и така всеки от тях, в отредената му страна и место, има всички местни права, епископска катедра и всички права на наше смирение”29.

Ние не ще анализираме богословската позиция на автора на това послание, защото тя не се отнася до разглежданата от нас тема. Важно е това, какъв патриархът претендира, че представлява за ”външните”, като какъв иска да се представи пред тях, даже независимо на това, че от гледна точка на православната еклезиология ролята, за която той прави заявка, се явява най-малкото съмнителна. Очевидно е, че сега вече не светските власти, а патриархът играе активна роля във външните отношения; патриархът (да си припомним патриаршеското писмена Антоний до Василий I) счита за свой дълг да защитава императорския трон. Именно патриарсите запазили в най-висока степен вярност на имперската идеология, отколкото самите императори, търсещи пътища за съглашение със Запада, в чиято полза никой не вярвал, освен тесен кръг интелектуалци-“латинофони”. Затова не бива да се удивляваме как унионистичната политика на такива императори, като Михаил VIII, Иоан V и Иоан VIII от самото начало била обречена на провал.

Реалистите в Патриаршията имали всички основания да се съмняват, в състояние ли е Рим да окаже военна помощ, способна да спре турците. Още повече, било съвършено очевидно, че унията, поставяна от Запада като непременно предварително условие за военна помощ, ще доведе до още по-голям разкол. Практически цялото население на Империята, от времето на IV кръстоносен поход отстояващо своята вяра против насилствената латинизация, би счело, че е предадено. Все повече и повече православни попадали под властта на турците и единствената им връзка с Константинопол оставала Църквата. Ако и тя, поради някакви си мимолетни политически съображения се подчиняла на Рим, ще ли я последват те против своите убеждения и против волята на турците, които безусловно, не биха одобрили това? Ще последват ли патриарха неговите отвъддунавски и руски епархии? Доколко е вероятно православните християни, считащи за свой глава константинополския патриарх, но независими от Империята, биха се подчинили на западната Църква, т.е. доброволно да предадат душата си на ненавистните “франки” само за спасяването на Империята? През 1437 г. (т.е. две години до Флорентинския събор) от 67 епархии, подчиняващи се на константинополския патриарх, само 8 останали във владенията на императора и още 7 в Морейското деспотство30. Това означавало, че уния с Рим можела да коства на Вселенския патриарх като минимум три четвърти от неговите епархии. Това бил доволно тежък аргумент в добавка към богословските доводи.

В очите на безпристрастния наблюдател Вселенската империя била обречена. Единствената възможност отново да се обединят епархиите на Вселенската патриаршия в една държава била в приемането на необратимото и в признаване зависимостта от турците, под чиято власт така или иначе се намирало болшинството от епархиите. Империята ще загине, но Църквата по такъв начин ще бъде съхранена. В последните години от съществуването на Империята по-голямата част от византийците осъзнали този горчив факт и се примирили с него. Поради това станалата крилата фраза на последния имперски мега дук (премиер-министър) Лука Нотара: “По-добре турска чалма, отколкото кардиналска тиара”, съвсем не била толкова шокираща, както ни се струва в първия момент. Единственият път за запазване на Църквата, а заедно с това и на вселенската теокрация, патриаршията виждала в отказа от запазване любимите средства на отдавна загиналата Империя, за което безплодно призовавали романтиците-латинофони, по правило проповядващи в сигурността и комфорта от университетските катедри в Италия.

Реалистите били прави. Да се спаси Империята било невъзможно. Във вторник, 29 май 1453 година, след героическа шестседмична защита, пада Константинопол.

След падането на Империята Вселенската патриаршия остава носител на неумиращата теократическа мечта. Самата организация, обаче, на живота на православното малцинство в Отоманската империя скоро довежда до преместване на акцентите. Патриархът станал не само глава на Църквата, но и “миллет баши” – глава на гръцката нация. Религията започнала да бъде асоциирана и в края на краищата да се идентифицира с националността. Теократическият идеал постепенно се подменил с гръцкия религиозен национализъм. Това отъждествяване на вселенността с елинизма живее и до ден днешен: достатъчно е да си припомним всички опити за насилствена елинизация на различни народи и претенциите на вселенските патриарси да бъдат глава на гръцката разсеяние, а даже и на цялата православна диаспора. “Byzance après Byzance”31 продължава да живее.

Тази същата теократическа мечта, в национално преломление, била онаследена от балканските народи и, по силата на ред обстоятелства, в много по-голяма степен, - от руския народ, в историята на който тя е силно вплетена. Такива нейни проявления, като теорията “Москва – Третия Рим”, или религиозно-националния месианизъм на славянофилите и Достоевски са ни добре известни и говорят сами по себе си. Но тук ние ще приведем друг, при това доста парадоксален, пример. Владимир Соловьов не разбирал и не обичал Византия, поддала се, както той смятал, на изкушението на властта, отказала се от евангелския идеал и омърсена от цезаропапизма32. Мислил ли е той, че предлагайки да обедини руската монархия с папския престол, сам възраждал “цезаропаписткия” имперски универсалистичен план на император Иоан II Комнин? Колко надълбоко е вкоренена в съзнанието на руския човек теократическата идея, та даже онзи, който я отричал и се борил против нея, неизбежно се основавал в самата нея?

Човечеството трудно се разделя с илюзиите си. Една от най-драгоценните от него била идеята за теократия – предобраз на Царството Божие на земята. Теорията може да претендира за обяснение на историята, може да забави нейния ход, но никаква теория няма силата да измени курса й или да я спре. В стълкновението между теория и история винаги побеждава последната. Историята я върши Сам Господ, а която и да е теория, даже най-съвършената, е творение человеческо и, следователно, както и самия човек в този свят, - има своя завършек. Само поглеждайки в лицето на смъртта, виждаме истинската реалност на онова, което лежи от тази страна и, накрая, отрекли се от старите илюзии, умиротворено очакваме неотвратимия последен преход.