Мълчаливият свидетел на Божията любов

Предложеният текст в основната си част представлява едно наше слово, което по-късно преработихме и разширихме. Верийският митрополит пожела да го отпечата. Дарих веднага всички авторски права. Помолих, ако има някакви приходи от продажбата на книгата, те да се предоставят за нуждите на възродения и многообещаващ мъжки общежителен манастир „Св. Богородица Добра“ край Верия, с чиито монаси от години съм свързан духовно. И самият старец Паисий винаги обичаше и насърчаваше развитието на монашеството, казвайки, че колкото минава времето, толкова народът ще има по-голяма нужда от монаси и манастири и ще тича за духовна помощ при тях. Един такъв духовен пристан за цялата област, по всеобщо признание, стана и манастирът „Св. Богородица Добра“ благодарение на постоянното богослужение, молитвите и мисионерското дело.

Ние просто и смирено искаме да не уморяваме слушателите с многословие, но ще спазим реченото от боголюбивия старец Паисий, който, пишейки за благочествите светогорски отци, предрича: „Потомците винаги имат свещеното задължение да пишат за божествените подвизи на светите отци на своето време и за тяхната ревностна борба, която те извършват, за да се приближат до Бога. Разбира се, ние също получаваме духовна полза, когато пишем за нашите светци, защото по този начин си спомняме за тях и се опитваме да им подражаваме, а тогава светците се трогват още повече и ни помагат да се доближим до тях“.

Дано и ние да се вдъхновим от тези четения, да се сгреят сърцата ни, така че да пожелаем да подражаваме на светците и без отлагане и оправдания да стигнем до духовно изцеление и издигане.

20. век – векът на светците

Често пъти нашата епоха е критикувана заради кризата на духовните ценности и, съвсем оправдано, заради светския дух и силната любов на повечето хора към материалното, плътта, парите и славата. Но и в наши дни не са изчезнали почитателите на духа, мъжествените подвижници, приятелите на Бога, благодатните отци, светците. През 20. век имаме признатите светци Йоан Кронщатски, Лука Кримски, преподобна Методия от остров Кимолос, Нектарий Пендаполски (Егински, б. р.), Николай Плана, Силуан Атонски, Сава от остров Калимнос, Антим от остров Хиос, Хризостом Смирненски, Арсений Кападокийски. Също така прочути старци като: Амфилохий от Патмос, Филотей Зервакос, Димитрий Гагастатис, Клеопа Румънски, Юстин Сръбски, Георгий Карслидис, Яков Цаликис и светогорците Даниил Катунакийски, Калиник Исихаст, Игнатий Духовник[2], Йероним Симонопетърски, Кодрат Каракалски, Филарет Констамонитски, Тихон Руснака, Атанасий Григориат, Сава от „Малката Св. Анна“, Йосиф Исихаст, Герасим от „Малката Св. Анна“, Порфирий Кавсокаливийски, Ефрем Катунакийски, Паисий Светогорец. Именно за последния ще говорим днес.

Кападокия – отечество на светци

Старецът Паисий се родил във Фараса в Кападокия, отечеството на множество светци, на 25 юли 1924 г. Фараса се намира на около 200 километра южно от Кесария. Въпреки че селището било във вътрешността на Турция, жителите на Фараса пазели неповредена православната си вяра и гръцкото самосъзнание. Те били прочути със своето благочестие и смелост. Имали 50 действащи църкви. Гордеели се, понеже били носители на древното кападокийско подвижническо и мъченическо предание, наследници на известните кападокийски свети отци на нашата Църква.

Свети Арсений Кападокийски

Последният техен потомък бил смиреният ефимерий на Фараса, свети Арсений Кападокийски – този голям таен подвижник, чиято гореща молитва чудотворяла сред християни и мюсюлмани, които от цяла Кападокия се стичали към бедния му дом. Старецът Паисий станал негов чудесен биограф, който с хубавото му житие го прави известен и много обичан. Св. Арсений кръстил послешния отец Паисий и в кръщелния купел му дал името Арсений, като му предрекъл, че ще стане монах и продължител на неговото дело. Известният солунски писател Николай Пенджикис казва за първото издание на книгата на преп. Паисий за св. Арсений: „Живият отец Паисий е починалият отец Арсений, а починалият отец Арсений е живият отец Паисий“.

Семейството на отец Паисий

Семейството на отец Паисий било благословено и много благочестиво. Баба му хаджи-Христина живяла като монахиня в пост, бдения и молитви. Неговото първоначално фамилно име било Хаджидигенис. След това станало Теодосиос и накрая Езнепидис, което означава „чужденец“ [3]. Неговият добър, честен и трудолюбив баща се казвал Продром (Предтеча, б. р.). Майка му, която била родственица на преподобни Арсений, се казвала Евлогия, но я наричали и Евламбия. Отличавала се със своята сериозност и търпение. Отец Паисий бил осмото дете от десетте, които били в семейството.

По време на страшната и кървава малоазийска катастрофа[4] отец Паисий бил още пеленаче. Прехвърлили се в майката-родина с кораб до Пирея и оттам до остров Керкира. Там според собственото му предсказание починал и бил погребан свети Арсений. Той предрекъл своята кончина с думите: „Четиридесет дни ще живея в Гърция и ще умра на един остров“. От Керкира семейството се прехвърлило на сушата в Игуменица, а оттам – в Коница в област Епир.

Благочестивата майка

Майката на отец Паисий, наистина благословената Евлогия[5], била първата негова учителка в Божия път, в православния истински духовен живот. Учила го най-вече посредством своя жив пример на свято смирение, чисто смирение, божествено смирение. А също и на евангелско въздържание, на богоприятна простота, на благоприличие, на честен труд, молитва и подвижнически пост. Още от малък бил обичан от всички заради своето послушание и голяма неоскъдняваща любов.

Детски години

Първите четива на малкия Арсений били Евангелието и житията на богоносните светци. Искал да подражава на всички. От ранна възраст искал да следва живота на преподобните. Постил, молил се, криел се, бодърствал в молитва, оттеглял се в самота и четял много. Завършил само началното училище. След това усвоил занаята дърводелство, с който се занимавал с голямо старание и страх Божи, като не взимал пари от бедните, а от малкото си приходи раздавал милостиня. Бил едва на 15 години, когато за първи път в живота му се явил Господ! Докато се молил, видял пред себе си Господ да му казва: „Арсение, аз съм животът и възкресението. Който вярва в мене, и да умре, ще живее“.

От малък живеел като монах. Подготвял се за монашески живот, за живот на пълно посвещение на Господ, Когото обичал. Неговото истинско малоазийско народно благочестие, подвижническата традиция от мироуханния синаксарник, неговите благочестиви и научени на въздържание родители, чистите приятелства, здравословната младежка среда възпламеняват сърцето му, така че то да гори от любов към Бога и човека. Бил благоразумен, сериозен, разсъдителен и лъчезарен младеж с мъдрост на старец, както се казва в книгата на преподобни Сава Освещени. Съчетавал спонтанността на младежкия ентусиазъм и старческата мъдрост, което е нещо наистина трудно и рядко.

Самият му живот учел другите, малки и големи. Обичал много малките деца и вместо приказки им разказвал с голяма топлина жития на светците. Предпочитал да дава вместо да взима, да бъде онеправдаван, но никога да не онеправдава другите. В трудните години на окупацията неговата къща се превръща в извор на милосърдие за бедните, гладните и обичани негови сънародници. По време на партизанската съпротива срещу германската окупация претърпял много, но не се накърнила неговата искреност, справедливост и вяра. Младостта му минала в боголюбие, братолюбие, човеколюбие и благотворителност. Добрият му характер обичал скромните дела, скромните хора, скромните мисли. Беше създал в себе си една „работилница за добри помисли“, както самият той по-късно казваше. Така този добронамерен младеж, изпитан в трудностите и изкушенията на живота, съзрявал духовно и се разхубавявал душевно.

Военна служба

През 1945 г. отишъл да служи на родината, изпълнявайки военните си задължения. Бил разпределен като радист в свързочната служба. Радвал се, че не държи в ръката си оръжие. Той запазил тази своя специалност за цял живот, изпращайки постоянни съобщения към небето и превръщайки своята броеница в силно оръжие срещу лукавствата на дявола. Радвал се да помага на другите. Някои в началото го смятали за наивен. Много бързо обаче той спечелил уважението на всички. Трудностите го измъчвали, но никога не го пречупвали. Давал кураж на всички, жертвал се, помагал на другите без да жали себе си. Поради трудните обстоятелства на времето и гражданската война[6] останал на военна служба пет години. След уволнението си от армията щял да се запише в една друга армия, равноангелска, монашеска, до живот, която щяла да го отведе до Божията прегръдка, до блажената монашеска държава да светия Атон, до всепочитаната Градина на Пречистата Дева, която щял да обича безмерно през целия си красив последващ живот.

В Градината на св. Богородица

В едно свое писмо старецът смирено разказва: „Като съвсем нов в този живот много се измъчих, докато намеря това, което желаех. Разбира се, никой не правеше така, че аз да се измъчвам, многото ми грехове бяха причината (за да изкупя някои). А втората причина беше моята необразованост и селски манталитет, така че се доверявах на всеки, когото срещах. Благодарен съм много на Бога за всичко, защото от всичко получих голяма полза…“. Младежът обикалял скитове и килии, търсейки благоуханното цвете на добродетелта: в Карея, в Кавсокаливия, в „Св. Анна“, в Новия скит и на други места. За кратко се връща в Коница и накрая, през 1953 г., окончателно се преселва в многожеланата Света гора, място на боголюбиви добродетели, подвижничество и святост.

В манастира Есфигмен

Той се заселил в строгия общежителен манастир Есфигмен, където живеели отци подвижници, с гореща ревност по Бога. Както по-късно признава старецът, той получил голяма полза от истинския подвижнически живот, а още повече от четенето на житията, от мълчанието им, а не толкова от словото им, от въздържанието и светлия им пример, който е най-добрата книга.

Той винаги бил готов да изпълнява всички служения, които му възлагали: на помощник в трапезарията, на помощник във фурната, помощник-архондар – помощник за посрещането на поклонниците, дърводелец и т. н. Навсякъде и винаги бил готов да работи всеотдайно. Бил първи на богослужението, пръв в работата, съвсем малко си почивал, бодърствал в молитва през цялата нощ, а на дългите богослужения в съборния храм бил винаги прав, съсредоточен и със сърдечно съкрушение.

Бесовете се дразнели от смирената му борба и го притеснявали с помисли за връщане при близките, които уж били болни и се нуждаят от него, но и със зрими нападения. Послушникът Арсений обаче имал смелост благодарение на благодатта на Всемогъщия Бог и казвал на беса: „Идвай, понеже ми правиш добро. Помагаш ми да помня Бога, когато Го забравям, и да се моля“. Тогава какво можело да направи изкушението? Веднага изчезвало. Не било глупаво да подготвя венци на монаха. Бесовските козни обикновено са много изкусни, но истинските Божии човеци винаги намират начин да ги обезсилят и да ги разпръснат.

На 27 март 1954 г. послушникът Арсений бил постриган за монах от игумена Калиник и при молитвата за носене на расо приел името Аверкий. Духовната му борба нараснала. Особено се съсредоточавал върху умереното изучаване на подвижническите съчинения на отците-ниптици[7], върху постоянното внимание и бодърстване, върху непрестанната молитва и усърдното трезвение. Нито за момент не изоставял това свое тайно дело. Усърдието в подвижническия живот е от изключително значение и има голяма стойност.

Божията благодат буквално го покривала, както и самият той разказва: „Една нощ, докато се молех прав, почувствах, че нещо слиза отгоре и ме обгръща целия. Почувствах едно ликуване и очите ми се превърнаха в два извора, от които постоянно течаха сълзи. Виждах и преживявах със сетивата си благодатта“. Простотата и съдържанието на това описание на божественото посещение са показателни за неговата автентичност.

Неговата голяма любов към свещената исихия, към по-голям подвиг и пустинен живот го накарала с благословията на игумена да се оттегли от манастира на първите си съподвижници. Исихията отрано привлича тези, които обичат Бога, Неговите приятели и верни последователи. Привлича тези, които обичат да изоставят житейските грижи и да следват душевния покой и отдадеността на Бога.

Арсений се преместил в скита „Св. Пантелеймон“ към манастира Кутлумуш, където станал послушник на много благочестивия йеромонах Кирил, старец на малката и бедна килия „Въведение Богородично“, а по-късно игумен на манастира Кутлумуш. Но поради едно изкушение не останал там толкова дълго, колкото искал. Отивал все на ново и ново място, търсейки нещо по-добро и угодно на Господ. Така стигнал до манастира Филотей, където имал един далечен роднина, йеромонах Симеон, и там започнал усърдно да изпълнява послушанията си. Продължил строгите си подвизи, нощното бодърстване и молитва, винаги в дух на смирение, но продължили и дръзките нападения на лукавите духове. Много често имал сериозни проблеми със здравето си. За определен период се принудил да се върне в Коница за лечение, но без да се върне у дома, и продължил без ни най-малко нарушение своята монашеска програма. Връщайки се в манастира Филотей, бил постриган в малка схима на 3 март 1957 г. и приел името Паисий в чест на преп. Паисий Велики, което име той почитал неимоверно много и което било обикнато от много, наистина много хора.

Тогава той написал в стихове на обичната си майка:

„За своя майка насетне ще имам Пречистата,

да ме пази неповреден от лукавствата на врага.

Майко моя, в пустинята тука, в съкрушение и исихия,

ще се моля винаги за тебе и цялата страна“.

Старецът Паисий обичал много простите, добронамерени и благочестиви старчета на Света гора, обичал да се съветва с тях, подражавал им – на покойния старец Августин, руснак от Филотейска килия, съзерцател на нетварната Таворска светлина и на св. Богородица, също и благочестивия отшелник Петър, който предвидял своя край, и много други, за които говори в прекрасната си книга „Светогорски отци“, разкриваща истинския образ на Атон, където просияват в святост толкова много подвижници.

Макар че той от цялата си душа копнеел да се оттегли в пустинята, света Богородица го отвела в света. Той почитал много Божията майка и тя неведнъж му помагала в живота. Любовта му към нея била изключително силна. Винаги проявявал послушание към нея.

Света Богородица го отвела в своя манастир в Стомио, Коница. Било август 1958 г. Със своя неуморен труд и с неизменната помощ на Божията майка той успял да възобнови разрушения манастир с много усилия, събиране на средства, молитви и жертви. Самият той станал светъл пример за истински монах и християнин за всички поклонници и жители на околната област, които го уважавали много и в чието лице те виждали един истински изразител на монашеството.

През октомври 1958 г. той се преместил в Керкира, за да извърши изваждането на мощите на свещеника, който го кръстил във Фараса. Става дума за преподобни Арсений Кападокийски. С помощта на един свой приятел, с когото били заедно в армията и чийто живот той спасил, той извадил честните мощи с молитва и голямо благочестие и ги взел със себе си. По-късно ги предал на манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, до Солун, където те станали неизчерпаем източник на чудеса.

С много разсъдителност се опитвал в Стомио да съблюдава и гостоприемството, но и да не разваля строгата си монашеска програма. Често пъти отивал и се криел в пещерите, за да се отдаде там на несмущавана молитва. Вълнувал се обаче и за бедните и немощните, които живеели в съседните села, и им помагал по най-различни начини. Грижел се също за душевното спасение на хората, които Бог отвеждал при него. Любовта му към православната вяра била безгранична. С ревност и разсъдителност прогонил сектантите от Коница и „макракистите“[8]. След катехизация кръстил и няколко мюсюлмани.

Заради неговата отговорна, честна и постоянна борба Бог го укрепявал от време на време с божествени утешения и видения. Старецът бил винаги много внимателен и казвал: „Дори виденията да са от Бога, не трябва да ги приемаме лесно. И Бог се радва на това, защото така показваме смирение и внимание, което Той иска от нас. След това Той знае как да ни покаже това, което иска, и да ни поучи и по друг начин“. Това е истинската разсъдителност, най-голямата добродетел според авва Пимен.

Голямата любов на стареца Паисий към Бога и човека се простирала върху цялото творение. Той се сприятелил с едно еленче от гората и често ходел там, като го хранел от ръката си. По същия начин се сприятелил и с една мечка. Дори дивите зверове се укротяват край безстрастния човек, както преп. Герасим Йордански бил приятел с един лъв, а св. Серафим Саровски – с една мечка. 

Неговата истинска любов към исихията го карала подобно на елен да търси отдалечаването от света. Любовта му към Бога го накарала в края на септември 1962 г. да отиде на една друга Света гора – в благословения от Бога Синай на пророка-боговидец Мойсей и на св. великомъченица Екатерина. Взел благословение да се подвизава в постниците на преп. Галактион и Епистима, където се подложил на свръхчовешки подвиг. Преп. Ефрем Сириец казва: „Безимотният монах е като орела, който се рее в небето“. Един такъв смел подвижник на духа бил и отец Паисий. Една малка консервна кутия ползвал като тенджера, джезве, чаша и каничка. Нищетата била богатството му, а освобождаващото нестяжание – неотменимото му имущество. „Блажени са тези, които нямат нищо и притежават всичко“[9], които всичко смятат за „смет, за да придобият Христос“[10].

Изготвял малки дърводелски изделия, продавал ги в манастира и с парите купувал различни неща за бедуините и особено за бедните и гладни бедуинчета. Живеел заради другите.

Бесовските клопки в суровата синайска пустиня били многобройни и изкусни. С Божията благодат и смирение обаче той победил всички. С броеницата побеждавал самотата и унинието. Имал за утеха птичките в пустинното място, а компания му правели дивите животни, които в близост до него се укротявали. По-късно разказвал, че „на Синай преживял по-трудни състояния по начин, различен от този на Света гора“. По мистичен начин съзерцавал невидимото, преживял насладата от съзерцаването на Бога, страшното Моисеево боговидство в процепите на скалите, дългите нощи, прекарани в бдение, огнените извисявания, божествените екстази.

Когато се върнал на Света гора, се отправил към иверския скит на Господния Предтеча. Това било през май 1964 г. Той обновил старата килия „Св. Архангели“ и продължил там своята ревностна по Бога и отговорна аскетична борба. В едно свое писмо той пише: „Мисля по-късно да направя няколко килии през сто метра за братята, за да бъдем всички заедно и отделно едновременно, защото съм живял по всички начини и съм видял умиротворението, което носи исихията“. Така и станало. Заедно и отделно. С всички приятел и с всички чужд, както прекрасно се изразява авва Исаак Сириец, когото старецът Паисий много обичал и изучавал.

Негов изповедник бил духоносният отец йеромонах Тихон Руснака, за когото по-късно той справедливо пише много похвални слова. Постриган е от него във велика схима в началото на 1966 г. в килията „Честнѝят Кръст Господен“, числяща се към манастира „Ставроникита“. Въпреки разклатеното си здраве той не преставал да се подвизава, движен от голямата си любов към Бога. Настойчиво се криел от хорските очи, бодърствал молитвено през нощта, молил се за живи и починали, особено за починалите, и така усещал голяма радост. „Небесната радост е нещо съвсем различно. Тя е действие на Божията благодат“, казвал той.

Именно там се запознахме с него през 1972 г., където в продължение на часове неуморно ни говореше за Бога, за св. Богородица, за светците…

Той често казваше, че болестта много му помага. Най-често страдаше от сериозна белодробна болест, заради която претърпя операция и остана месеци наред в болница. Беше изписан само с половин бял дроб. По онова време се запознава с няколко млади момичета, които по-късно основаха постницата „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, край Солун. Връщайки се на Света гора, старецът оставил любимия си иверски скит и се преместил на по-сух климат.

Отправил се към любимата, много приятна и исихастка местност Катунакя, заселил се в една бедна дървена колиба и помагал, с каквото можел, на смирените подвижници, които живеели там. Нямало какво да откраднат крадците от него, понеже той нямал нищо. Криел сълзите си, поста и добродетелта си, като се правел на човек, който си хапва и пийва. По време на молитва го обливала нетварната светлина. Той казваше: „и със затворени очи я виждаш, и с отворени, и през нощта в мрака, и през деня на слънце“. Явно говореше за онази друга светлина, наднебесна, радостотворна, божествена, таворска, светлината на нетварните енергии на Троичното Божество.

В манастира „Ставроникита“ и в килията „Честнѝят Кръст“

През август 1968 г. старецът Паисий отишъл да помогне за възстановяването на общежителния живот в манастира „Ставроникита“[11]. Следващия месец починал благочестивият негов старец йеромонах Тихон, който предусетил своя край и от сърце му дал благословията си да се посели в неговата скромна килия – килията „Честнѝят Кръст“. Оттам старецът Паисий пише в едно свое писмо: „Намирам се в сладката моя исихия[12] (която сама по себе си е тайнствена молитва)..., молете се по-скоро да изчезна, а не да се появя, защото само тогава ще мога да изпълня своята задача. Истината е, че когато не съм видим, тогава усещам себе си много по-близко до измъчения свят“. Тук става дума за „славното безславие“ по думите на свети Григорий Богослов, за приятелката на всички светци, за истински сладката свещена исихия.

Докато в началото той отговарял на всички писма, след това се уморил и започнал да изпраща отговорите молитвено до всеки свой подател. По същия начин постъпвал и с бележките, които му оставяли посетителите пред външната порта с различни свои болки и проблеми. Многото народ го изморявал, но той търпял и се опитвал да помогне на всички, тъй като хората имали толкова много нужди, а неговото човеколюбиво сърце ги съжалявало. Искало му се да нареже сърцето си на парченца и да го раздаде като анафора на страдащите.

Бог го утешавал и му помагал с чудесни просветления, които го спасявали от безлунния мрак на нощта и множеството опасности в гората, но и с чудесни явявания на обичани светци, дори на Самия прелюбим Христос. „Заслужава си човек да се подвизава и хиляда години, за да види тази красота...“.

Старецът обичал преданието и ревностно се противопоставял на църковните нововъведения. На един свещеник, който смятал, че расото може да се премахне, той подал един плод с думите „Свещеник без расо е като блуден син“. Искал свещеникът винаги да бъде смирен, скромен, благочестив, със сърдечно съкрушение, поучаващ и мълчалив. Изпитвал голямо уважение към всички свещеници, от които винаги взимал благословия с дълбок поклон.

Когато пишел житието на преподобни Арсений Кападокийски, пожелал да посети своето родно място Фараса. За съжаление я намерил съвсем различна от това, което родителите му разказвали. Тя нямала вече предишното си достойнство. Храмовете били обърнати на джамии или на обори. Хората сякаш не обичали своето място, не го смятали за свое. Друг път отишъл в далечна Австралия. За много хора минаването му оттам се превърнало в голямо благословение, в посещение на светец. Отишъл на поклонение и в Йерусалим, и в Синай, за да си припомни своите стари духовни борби.

Старецът бил истински радостен, лъчезарен и обичал да се шегува. Успокоявал измъчените хора със сърдечни думи, с подходящи примери, а често пъти и с остроумни шеги, за да прогони емоционалната нестабилност и притеснението на хората. Притежавал една чиста неподправеност, благородна доброта и изобилна благодат.

В килията Панагуда

След около десетгодишен престой в килията „Честнѝят Кръст“ старецът Паисий се преместил в килията Панагуда, близо до манастира Кутлумуш, срещу скита „Св. Пантелеймон“. Тя щяла да стане нов Силоам за много хора, страдащи от болести на душата и на тялото. И там старецът имал видения и божествени откровения. Там му се явили свети Пантелеймон и свети Лукилиан. Старецът особено много почитал свети Пантелеймон. Казал на един монах, че на чудотворната икона в скита е изобразен „самият светец“, тъй като го бил виждал наживо. Също така му се явявал свети Власий[13] от село Склавена в Етоло-Акарнания, както и света Богородица, която му казала да започне да приема нуждаещите се хора.

Народът всеки ден ставал все повече. Старецът живеел, за да служи и да се жертва, без да жали себе си въпреки многото си телесни немощи. Хората имали големи и многобройни проблеми и поради голямата си любов той не можел да им отказва. Всички обхващал във всекидневната си молитва, споменавал молитвено хиляди имена, които бил разделил на групи: онкологично болни, сърдечно болни, наркомани, ранени в катастрофи и т.н. Лечебницата му винаги била пълна!

Особено много се молил за починалите. „Те имат по-голяма нужда – казвал. – Не могат да направят нищо за себе си. На нас се надяват“. Един път при него отишъл един монах да му открие свой помисъл за социална мисия в света. А старецът му отвърнал: „Отче, ако останеш в килията си и с броеницата си изведеш по-нагоре някоя душа от ада, това е повече за предпочитане, отколкото да нахраниш хиляди бедни“.

Друг път го посетихме няколко души, а той каза на един от моите спътници, който го помоли да се моли за неговия наскоро починал брат: „Поменавам го. Всяка вечер от тука тръгва цял един влак и ходи, където ходи – не го оставям празен. Така ги поменавам аз: Георги и всички Георгиевци, Мария и всички Марии, Спиридон и всички Спиридоновци...“. Старецът беше забележителен началник-гара, който се грижеше за неспиращия влак, пълен с болка и любов към живи и починали…!

Старецът никога не разочароваше хората. Ръководеше ги с разсъдителност и яснота в истината на Църквата и нейното учение за края на времената. „Годините ни са трудни и ще трябва да се поизмъчим, може би дори да пострадаме мъченически по време на бурята, която ще се разрази. Човек може да се справи само ако води духовен живот. Да не се разочароваме. Тези трудни години са едно благословение, защото ни принуждават да живеем по-близо до Христос. Те са една възможност за по-голям подвиг и борба. Войната сега няма да бъде с оръжия, а духовна.“ Старецът притежаваше разсъдителност и голямо внимание. Не се плашеше и не искаше да предизвиква паника у хората, както някои неоснователно са го разбирали.

Макар и болен и изстрадал, той казваше с любов и вяра: „Голямо нещо е да имаш проблем, да страдаш и да не молиш Бог за него, но да Го молиш за другите. В този случай Бог чува много молитвата на този, който страда, а се моли за другите, те да се оправят“. Това преодоляване на себе си е възможно само в пламъка и екстаза на евангелската любов.

Самият отец Паисий притежаваше голямо духовно благородство. Беше казал на един млад клирик: „Трябва да имаш духовно благородство. Тоест, когато говориш с млади хора, не ги притискай с нищо – това е духовно благородство. Уважавай другия, без да го принуждаваш“. Днес за съжаление подобно благородство липсва и някои духовници уморяват и не вдъхват истинска утеха на хората, които им се доверяват.

Старецът Паисий казал на ученика на един гуру: „Техниките нямат никакво значение. Вие също полагате усилия, но там, където копаете, няма злато, там е дяволът. Христос е златото“[14]. Той избягвал недомлъвките. Думите му били отговорни, открити, премерени и справедливи.

Старецът много обичал децата и младите хора. И те също много го обичали. Млади хора, но преждевременно остарели и жертви на наркотиците, анархията, психическите болести, безверието, меланхолията, отчаянието, те намирали в негово лице добър приятел, нежен баща, любящ брат, лекар безсребърник, неуморен събеседник, истински монах. Отецът седял в продължение на осем часа с един младеж с тежки психически проблеми, за да го слуша, и не се помръднал от мястото си, за да не си помисли той, че го уморява. За първи път този млад човек говорел свободно в живота си. За първи път някой го слушал с разбиране и любов. За първи път някой се молил за него толкова горещо, така че да му помогне да се освободи от нуждата от тежки успокоителни лекарства. А родителите на детето, тъй като виждали, че има проблеми, се опитвали да му помогнат с различни принуди и ограничения. Съвременните гностици „имат най-голям проблем“, казвал старецът.

Сам той не можел да говори нещо по-различно от това, което казва Църквата. Учил, че има два пътя: на брака и на безбрачието в монашеството. Съветвал един познат, който все отлагал да се ожени: „Ако търсиш някоя красавица, току-виж гръмнала печката и край с красотата й. Ако търсиш богата, едно земетресение е достатъчно, за да събори къщата й и да изчезне богатството й. Ако търсиш някоя много умна и образована, една капка кръв да стигне до мозъка, за секунда ще изчезне интелектът й“. На едно младо момиче, което било раздвоено между брака и монашеството, а после се оплаквала, че се оженила за моряк, който постоянно отсъствал, казал с усмивка: „Ето, Бог ти даде това, което искаше. И монахиня, и съпруга“. Простотата крие в себе си голяма мъдрост.

Старецът Паисий обичал добротата, искреността, точността, истината, справедливостта. На едни младежи, които искали да съчетаят светското с духовния живот, казал откровено: „Абе, деца, все едно искате да се изкачите на връх Атон, но понеже не можете, искате да го свалим при вас, за да кажете, че сте го изкачили“. Нима не е вярно това?

Братолюбие и любов към немощта

Старецът бил близък приятел с болестите. Почти напълно забравял за разклатеното си здраве. Болели го дробовете, кръстът, главата, червата, стомахът, имал кръвотечения, припадал, бил свръхизтощен, немощен, а накрая имал и рак с метастази в черния дроб и в белия дроб. Мъжествено понасял всичко, безропотно, с благодарност и хвалейки Бога. Как да не се трогне добрият Бог от неговите усилия? Предал се изцяло на Неговата велика милост. Ходил и в болницата в Солун. Неговото присъствие там било голяма утеха за лекарите, медицинските сестри и болните, най-вече за болните, които толкова обичал. Страдал заедно с тях, състрадавал им, молел се непрекъснато, усмихвал им се и ги утешавал, от никого не се отвръщал, всички приемал, прекръствал ги, благославял ги, благопожелавал им да се оправят. Многострадалният старец, у когото изобилствала благодатта, казвал: „Колко много ми помогнаха болестите, повече от подвижничеството, което върших като монах в продължение на толкова години“. Колко истина и утеха носят на всички болни и страдащи в нашите несигурни времена тези опитно преживени думи на стареца!

Блаженото успение

Старецът Паисий предузнал своя край. Разбирайки, че поради своята немощ няма да успее да се върне в многообичаната си Градина на Пресвета Богородица, той дал на монахините, които всеотдайно се грижили за него, своите последни наставления и заръки за своето опело и погребение. Като се молел непрестанно, пеел псалми, възхвалявал Бога, той се причастил със светите Христови тайни. Изпитвайки болка, но и мирна радост, старецът завършил своя богоугоден живот, като призовал милосърдието на Пречистата Дева. Упокоил се в Господ на 12 юли сутринта, 1994 г. На Света гора неговата памет се отбелязва в деня на светите апостоли Петър и Павел.

По негово желание опелото му било извършено от свещеника на манастира и сестринството. Според благоуханния синаксарник неговите постоянни големи любови бяха  скритата тайнственост и бягството от славата. Три дни след като се разпространила вестта за кончината му, огромно множество от опечалени, развълнувани, благодарни и признателни хора се стекли към гроба му, за да се поклони с горещи сълзи на благодарност. Същото се случило и в неговата скромна килия Панагуда, на Света гора, където открили собственоръчно написаното му духовно завещание: „Аз, монахът Паисий, като изследвах себе си, видях, че съм нарушил всички Господни заповеди и съм извършил всички грехове. Няма значение дали някои са били в по-малка степен, защото нямам никакви оправдания, тъй като Господ ми направи много благодеяния. Молете се Христос да ме помилва. Простете ми и бъдете простени всички, които си мислите, че сте ме наскърбили. Благодаря много и отново: молете се. Монах Паисий“. 

Старецът Паисий беше погребан зад църквата на преподобни Арсений Кападокийски. Сълзите на поклонниците, проливани на гроба му, скоро им донесли неизразима радост, тъй като смъртта на преподобните е извор на неописуемо ликуване и голяма утеха. На скромния му гроб е поставена мраморна плоча, на която са изписани следните негови стихове:

Тук свърши животът

и дъхът ми свърши тук,

тук ще бъде погребано тялото,

и душата ми ще се зарадва.

Тук обитава моят светец,

това е чест за мене.

Вярвам, че той ще съжали

окаяната ми душа,

ще моли Изкупителя

Богородица да бъде с мене.

А върху дървения кръст на гроба му в постницата на монахините „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, край Солун, пише просто:

МОНАХ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ СЕ УПОКОИ В ГОСПОД НА 12 ЮЛИ 1994 Г. НА 70 ГОДИНИ.

След успението

Много, много чудесни събития, извършени от Божията благодат, са се случили чрез верния Божи раб Паисий. Някои хора го виждали, други усещали благоухание от гроба му или от килията му, призовавали го и получавали помощ при болести и различни други проблеми. Разказите са много – истински и впечатляващи: за онкологично болни, бесновати и пострадали в катастрофи. Явяването и присъствието на стареца Паисий носело на всички несравнима радост. Сега неуморният подвижник е близо до Божия престол и не престава да се моли за всички, които го призовават. Продължава делото на любовта, което вършил без прекъсване в този суетен свят.

Добродетелен живот по Бога

Животът на блажения старец Паисий е истински букет от редки и благоуханни добродетели. Притежавал желаната от всички ниптични отци добродетел на странничеството. Въпреки че изпитвал силна любов към своите родители, той се отказал от тях заради любовта Христова. Прекъснал всяка връзка с тях и единствено ги поменавал в молитвата си като живи или съответно починали. Странничеството е основна монашеска добродетел.

Казват, че старецът Паисий е стигнал до висотата в добродетелта повече благодарение на големите си духовни подвизи, отколкото на послушанието. При все това старецът Паисий през целия си живот вършеше и един друг вид послушание, защото добре познаваше неговата полза. Той казвал: „Послушанието е най-краткият и лесен път. То е ключът за рая. С него се пресичат волята, егоизмът, страстите и идва Божията благодат, а животът става рай. Послушанието лесно отвежда до светото смирение“.

Верният и строг пазител на всяка негова добродетел винаги било неподправеното и изобилно смирение, здраво и богоблажено, което е най-добрата защита за вярващия човек. Отец Тихон казвал: „Бог всяка сутрин благославя света с дясната Си ръка. Когато види някой смирен човек, го благославя и с двете Си ръце“. Така този благословен и истински смирен Божи човек казвал: „Най-големият ми враг е моето име“. Смятал всички за по-горни от себе си. Казват, че смиреният не се страхува да падне, защото той е на земята, а по-ниско от земята няма. Затова е безстрашен, свободен, радва се, когато го обвиняват, а не когато го почитат и възхваляват. Самият той е съвсем искрен със себе си, когато се смята за частица непотребна и нечиста смет. Затова постоянно говори за покаянието, което светът е забравил: „Липсата на смирение е основната причина за многото проблеми на съвременния човек“.

Негово богатство били бедността и нестяжанието. Повече се радвал да дава, вместо да взима. Съжалявал, когато му изпращат пари и се опитвал много бързо да се освободи от тях, като ги раздаде на бедните. Този, който поради уважението на хората можел да има много, не притежавал нищо, а понякога дори взимал назаем, за да покрие основните си разходи. Първите християни обичали ближния си като себе си, давали и от своя недоимък. Живели само с най-необходимото и раздавали цялото си имущество на бедните. Старецът като истински монах с ентусиазма на първите християни се радвал искрено на лишението, на трудностите, на въздържанието.

Постът и бдението били постоянни спътници в неговия живот още от детските му години. „Човекът – казвал старецът Емилиян Симонопетърски – не може да даде нищо на Бога, след като всичко на Него принадлежи, освен своето постоянно усилие и изнурителен труд“. Нашето време е свръхконсуматорско и мързеливо, което влияе и на духовния живот, като хората днес искат без усилия и лесно да напредват духовно. Благословеният старец, този голям евангелски „насилник на Божието царство“ (Мат. 11:12), особено много подчертавал значението на усилието, което трогва Бога. С болка казвал: „Днешното поколение има една леност, която се пренася и в монашеския живот. Искаме да се осветим, без да полагаме усилия“. Самият той получавал утеха чрез усилията и умората. „Необходимо е да принуждаваш себе си, но не насила и не със стрес“. Духовното усилие върху себе си не означава принуда и много помага. Разбира се, духовният подвиг не е самоцел, нито е позволено някой да се хвали с монашеските си постижения. Затова старецът мъдро казва: „Първо да приложим смирението и любовта, а после бдението и поста“. Заслужава си тези разбираеми, кратки и мъдри думи да бъдат запомнени от всички.

Благочестивият старец обичал силно благочестието, Божията правда и предпочитал той да бъде онеправдаван и да се радва за това, но никога да не онеправдае някого. Поучавал така: „Най-хубавите мигове, които съм преживял, бяха в онеправдаването. Който приема да бъде онеправдан, приема в сърцето си и онеправдания Христос“. Тези думи не са просто красиви слова, но са плод на продължителна работа и утвърждаване в безстрастието.

Старецът бил честен и достоен подвижник и затова говорел много за духовната честност[15] – една дума, която не присъства в никой чужд речник. Според стареца тази добродетел представлява „благочестива есенция на добротата, това е чистата любов на смирения човек“. Много удачни са думите му: „Духовно честният човек е бомбардиран от благословение, а мърморещият ражда нещастие. Сърцето не се очиства с почистващи препарати, а с духовна честност“. Винаги се подвизавал отговорно и честно, а не по задължение. Показното благочестие, формализмът, сухата учтивост му били напълно чужди и непознати.

Дълбоката му вяра го карала винаги да има непоколебима надежда и голямо доверие в Бога, Чийто велик божествен промисъл никога не го разочаровал. Затова бил винаги изпълнен с благодарност и славел преблагия, многомилостив и всещедър Бог. Вярата му била гореща, жива, несмутима. „Всичко обсъждам – казвал той – с изключение на въпроса за съществуването на Бога“.

Характерен за безстрастния и смирен човек е мирът, който е плод на Светия Дух, на молитвата и на живата връзка на човека с източника на мира и мироподателя Бог. Свети Серафим Саровски казвал: „Придобий сърдечен мир и хиляди хора ще се спасят“. Благословеният и мирен старец Паисий притежавал този мир и го предавал на многото си посетители: „Истинският мир идва, ако човекът подреди вътрешните си дела и внимава да не дава права на дявола, защото изкушението с различни изненади се опитва да отнеме мира му. Така е наистина, обични мои братя. Мир притежава най-вече безстрастният. Това е „мир, който надвишава всеки ум“[16].

Неговата чистота и съзнателна добродетел го превърнали в забележителен психолог и дори психоаналитик, какъвто е преподобни Йоан Лествичник. Неговият опит и най-вече изобилната Божия благодат, която живеела в него, го направили разсъдителен духовен отец, различаващ добро от зло. Трябва да изповядаме, че това е една добродетел, която много липсва в нашето трудно време. Старецът използвал внимателно този дар, за да даде точна помощ на хората, измъчвани от съмнения, раздвоение и комплекси. Бил като много добър рентгенолог – неговият „духовен рентген“ правил прекрасни снимки за поставянето на правилните диагнози в полза на спасението на човешката душа. Той работел в своя „кабинет“ всекидневно в продължение на години, давайки на всекиго, по неговите думи, подходящите „витамини“, от които се нуждаел.

Целият му живот бил една непрестанна молитва. Търсел постоянно начини да разговаря с Бога сърдечно, от душа и с гореща молитва, да призовава Христос, да търси застъпничеството на св. Богородица и на светците, да призовава милостта на Господ върху всички измъчени, нуждаещи се, нещастни хора и за безпомощните починали. Наистина бил честен и неуморен труженик на молитвата. Живеел, за да се моли. Дишал, за да се моли. Не броял молитвите. Не се съобразявал с умората. Не измервал куража. Молитвата го окриляла. С името на Иисус прогонвал враговете и то било неговата единствена сладка храна, „по-сладко от мед и капки от вощен мед“[17].

Неговото смиреномъдрие не му позволявало да се гордее с почестите, нито пък да се притеснява от клеветите, което е белег на безстрастието според думите на авва Исаак Сириец: „истинският монах трябва да чува с едно и също ухо както похвалата, така и обвинението“. Неговият дух, поведение, подреденост били отворена за всички книга. Учел с мълчанието си.

Християнската любов е винаги двуприродна: към Бога и към човека. Не можеш да обичаш Бога и да не обичаш човека и обратното. Изпълненият с любов Божи човек Паисий вярвал безрезервно, че „когато вземаш нещо, приемаш човешката радост. Духовното вземане става чрез даването“. Друг път казвал: „Светските хора мислят, че подарък не се подарява. Ние се смиряваме и вземаме подаръка, а след това го даряваме на някого и получаваме двойна радост“. Казвал е и една друга голяма истина: „Егоизмът и любовта не са съвместими. Любовта и смирението са двама близнаци, които вървят здраво прегърнати. Който има любов, има и смирение, а който има смирение, има и любов“. Ако можел, би искал да разкъса сърцето си на парченца и да ги раздаде на измъчения народ поради любовта си към него. Затова и се молел много за хората. Колко много страда светът от липсата на тази истинска любов!

Понеже обичал силно Бога, също и Бог много го обикнал и му дал изобилни духовни дарове, които не са изненада за вярващите, но се смятат за естествени явления на изобилната божествена благодат. Виждали стареца да не стъпва по земята, да минава незабелязан, да разговаря приятелски с дивите зверове, които му оказвали послушание, да гори за всички, да говори неуморно, да се бори непрестанно с бесовете, да излъчва неизразимо благоухание, да се разбира с лекота с чужденци, да чудотвори с молитвите си, да открива състоянието на починалите, разговарял с ангелите. Удивлявали се на силната му прозорливост и пророчески дух, обгръщала го нетварната Божия светлина.

Старецът Паисий не бил великан, свръхчовек, безгрешен, железен или каменен, недостъпен, мрачен и дистанциран. В ръцете на Бога и заради хората ставал като пластелин, възприемайки христоподобната любов и идващото свише смирение. Не бил високообразован, учен, психолог, дипломиран богослов, социален работник, лекар и проповедник от високия амвон с огнена проповед. Бил слабограмотен отец, брат и приятел, който винаги ти оставя свободно място, сядайки по-долу от тебе. Отдръпвал се, когато срещал съпротива. Много повече помагал с молитвата и мълчанието си, с живия си пример. А словата му винаги идвали от сърцето, напоени с истински сълзи, затова и носели утеха, вдъхновявали, водели към покаяние.

Старецът Паисий е учител на вселената с безброй ученици, малки и големи, монаси и миряни, оставайки при това исихаст, подвижник, истински светогорец. Дребничкият и болнав, слаб и кокалест отец станал лекар и помощник на мнозина, който винаги се грижел повече за другите, отколкото за себе си. Как да не му даде Своята благодат Господ? Как да не го освети Слънцето на правдата?

Благодарим на Бога, че ни го даде, за да ни просвещава със своите поучения и да ни изпита със своята добродетел. Благодарим Му за неговите благодеяния.

Като се прекланяме пред продължителната и неуморна негова аскеза, която означава повече пълно себеотдаване и смела душа, а не толкова безспорните му и засвидетелствани харизми, ние горещо молим за неговите молитви, благословия, застъпничество...

Откъс от книгата „Съвременни старци на Православието“ (2021 г.), издание на Русенска митрополия и Фондация „Двери“ 

[1] Името произлиза от Панагия (Всесвята, Пресвята), гръцкото название на св. Богородица, и се смята за негово умалително (б. р.).

[2] Клирик (от жененото или нежененото свещенство) с право да изповядва миряни или клирици (бел. пр.).

[3] От турски ecnebi (еджнеби) = чужденец (б. р.).

[4] Така гърците наричат трагичния край на гръцко-турската война от 1919-1922 г., когато след разгрома на гръцките войски в М. Азия са били избити и прогонени от Турция християните в цели райони, около 1.5 млн души. Голяма част от тях Гърция приема на своя територия (б. р.).

[5] На гръцки името означава „благословение“ (б. пр.).

[6] Гражданска война в Гърция през 1946–1949 г., водена срещу правителството от комунистическата партия на страната с нейните партизански отряди, прераснали в армия. Накрая с помощта на САЩ правителството надделява, но загиват десетки хиляди души, главно в Северна Гърция, където населението е предимно българоезично (б. р.).

[7] Или „ниптични отци” от гръцкото прилагателно „ниптикос” – който практикува постоянен „нипсис”, т. е. бодърстване, духовно трезвение (б. р.).

[8] Гръцка секта на християнска основа, основана през втората половина на 19. век от Апостол Макракис (б. пр.).

[9] 2 Кор 6:10.

[10] Филип. 3:8.

[11] На Света гора, както и по други места православното монашество за векове наред е имало т. нар. идиоритмен стил, т. е. в манастирите и скитовете монасите живеят „по свой ритъм” всеки в килията си с лично монашеско правило, само богослужението е общо, получават храна от склада, но си готвят всеки в килията, могат да имат своя собственост и пр. Вместо игумен имат съвет от „предстоятели” за ръководене на общите дела. В Света гора с обновяването на монашеския живот, започнало от 60-те години на 20 в., постепенно всички манастири, поддържащи идиоритмен стил (а те бяха повечето от общо 20-те обители), го изоставиха като несвойствен за монаси, които живеят в един и същи манастир, и преминаха към общежителния стил (б. р.).

[12] От гръцки – тишина, мълчание, покой. Оттук произлиза и исихаст – човек, който практикува исихия (б. р.).

[13] Св. свещеномъченик Власий живял в края на 10. и самото начало на 11. век. Бил епископ, а малко преди мъченическата си кончина живял в оставка в манастира „Въведение Богородично” на адриатическия бряг в Акарнания, днешна Западна Гърция. Заедно с други монаси от обителта станали жертва на нападение на араби-пирати, като мъжествено пострадали за Христовата вяра. След множество явявания на местни жители през първата половина на 20. век мощите му били открити заровени в земята, а през 2016 г. Цариградската патриаршия го причислява към светците на Църквата (б. р.).

[14] Игра на думи: Христос – хрисос (злато) (б. пр.).

[15] На гръцки „филотимо” (букв. „обичам честта, достойнството”) – безупречно изпълняване на задълженията (б. пр.)

[16] Фил. 4:7.

[17] Пс. 18:11.