Мобилно меню

4.6842105263158 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (38 Votes)
diskos_i_potir.jpgМоето "Писмо до протестантите за Православието"

Ако ще коментираме с протестантите смисъла и начина, по който се отслужва Светата Евхаристия, ще трябва да си изясним два първостепенни въпроса, без яснота по които диaлогът изобщо няма как да започне. А и да започне, ще бъде или формално-протоколен, без плод и цел, или няма да е никакъв диалог, ами най-обикновена препирня. Пък от препирни и полемики, заради самите полемики, между тези сред нас и сред тях, които искат да бъдат християни, няма вече смисъл, освен на едно начално ниво на среща, в което се опитваме да разберем кой какъв е и какъв планира занапред да бъде. За няколкостотин години, надявам се, протестантите разбраха, че Игнациус Лойола (контрареформаторът) и Йоан Тетцел (продавачът на папски индулгенции) не са представителна извадка и богословски таван в римо-католицизма, а колко по-малко у нас като източно-православни. За същото време ние, иска ми се да го вярвам, установихме, че при цялата своя многоликост и притеснителни често тенденции, протестантите ще си останат християни.

Двата въпроса, с които се налага да започнем, са въпросът за авторитетите в едно разискване и въпросът за легитимността на диалога.

Да поясня. Относно първия ключов въпрос - само Писанието ли е наш авторитет (по тяхному) а Преданието трябва да игнорираме изцяло, или Преданието надвишава по авторитетност Писанието (по римокатолически) понеже е негово тълкувание? Или Преданието и Писанието са две проявления на един и същи феномен - Богооткровението, разбираеми и достъпни, без да има непременно нужда от клерикално посредничество (както е по нашему). А относно втория ключов въпрос - дали напълно да следваме Тертулиан и св. Ириней Лионски в тяхното отношение към ересите и еретиците? Единият се възмущавал от наглостта им да ползват християнски Свещени текстове, а вторият пък, че дръзвали в богослужението си да наподобяват църковната Евхаристия. Или да третираме новите еретици по различен начин - насърчавайки ги в техните търсения на Древното християнско Съкровище?

Ще предпочета последното и по-късно ще аргументирам избора си подробно. Засега само ще кажа, че днешните сектанти се отличават от древните по една много сериозна черта. За древните еретици гностическите и неоезически идеи са били богословска рамка и среда на мислене. Сегашните, както казах, са твърдо решени да останат християни. Имайки пряк достъп до първоизточника на Евангелието - проповедта на апостолите и разказите на очевидци, старите еретици са търсили "друго благовестие". Новите търсят обаче нещо различно - самото забравено и столетия наред пренебрегвано от тях (не без помощта на нашата инертност в съхранението и препредаването му и склонност да оставяме на римо-католиците инициативата в подобен диалог) автентично Христово Учение.

Да тръгнем с първия въпрос.

Източниците на авторитет.

Разглеждайки начина, по който в Древната Църква се е служила Господнята Трапеза (Светата Евхаристия) не можем да се осланяме само на Свещеното Писание. По-точно бихме могли, но не ми е по силите и възможностите един такъв колосален труд, за който се изискват детайлни познания на библейските езици и религиозните идеи, циркулиращи в обществото и Църквата по време на написаването на библейските книги.

И все пак...

Новозаветни текстове

Разполагаме с три основни, строго библейски извора. Един евангелски - описанието на Последната вечеря на Христос с учениците Му в четири варианта по броя на четиримата евангелисти; Един от св. Павел в Първото му Послание до Коринтяните; И един в книга Деяния на светите апостоли, в който ни се дават преки указания затова с каква нагласа подобава Господнята Трапеза да се провежда.

В Деяния ни се казва, че това трябва да става с благодарни сърца, в дух на любов и единство, всички заедно на едно място "епи то автон" (библ. гр.) около апостолите при прислужването на дякони, а по-късно около православния епископ, служещ пред Олтара, обкръжен от колегия презвитери, които проповядват и дякони, които преподават на верните даровете. Последното го няма в текстовете изрично. Но в този източно-православен модел е съхранена първичната структура.

От евангелските текстове научаваме не много, макар то да е всъщност най-важното. Научаваме че, Евхаристийната Трапеза е мястото и начина да се влезе в Заветни и Лични взаимоотношения с Христос, че в нея се ражда Църквата, ако ще разглеждаме, разбира се, Църквата като живот в Христа, а не като институция, ако ще я мислим като събитие, а не като "принцип и център на власт". Научаваме че, Евхаристията е любовна заповед. Христос казва "пийте от нея / Чашата всички" - Матей 26:27 и това не е нито в пожелателно, нито в условно, но именно в повелително наклонение, тоест спасителна заповед да се съединим в Тялото на Богочовека, причастявайки се с Неговия Живот. Че онова, което се случва, има началото си в Бога и става по Негова инициатива, а не заради наше мнимо или реално достойнство. Удостоява ни Христос. В Неговата приятелска, но и настойчива покана, в добрата Му блага воля се корени правото ни да участваме, а не се самоудостояваме ние, градейки добродетелност, още по-малко пък чрез система от религиозно обяснени хранителни и хигиенни табута - "не пипай, не вкусвай, не яж" (Колосяни 2:21)

От текста в Посланието на св. ап. Павел до Коринтяните пък разбираме и още нещо. Разбираме, че все пак, за да да участваме в Трапезата на Църквата (достойнство, получавано не в "благочестивата" дреха на нашите заслуги, ами в познаването на Господа и жаждата за Него) трябва да изпълним няколко изисквания. Едното и най-главно, естествено, е от духовно естество - да разпознаваме Господ Иисус Христос в Даровете на Предложението, да различаваме хляба и виното като Негови плът и кръв, а второто - съобразно тази вяра да пазим себе си от явни грехове, за да не оскверним Светинята и поругаем Господа. И като цяло - че яденето и пиенето на Христовите плът и кръв се случва в границите на Църквата, в него имат право да вземат участие само тези, които са приели върху себе си нейната дисциплинираща духовна власт.

Да отворим тук смислова скоба.

В нито един от тези библейски текстове не откриваме ни пряка, ни косвена връзка между участието в Трапезата Господня и някакъв пост. Съжалявам, но ще го кажа. Пък който от "православните мишнаисти", за които по-надолу ще стане дума, иска, може да започва да крещи и да си блъска гневно главата в монитора, прочитайки това, който желае пък и има кураж затова, нека се замисли и да се опита да разбере. Нито Апостолите са постили преди да се качат на Велики Четвъртък в горницата, нито евреите-християни от църквата в Йерусалим, нито откриваме помен от подобна практика в Посланието на св. ап. Павел до Коринтяните, където се обсъжда подробно обходата на верните в Новата им вяра и то основно относно Евхаристийното им общение (видимо при една по внимателна екзегеза на повечето текстове там) макар много и подробно да наставлява Павел по темата с подготовката за Свето Причастие.

Ако за Апостолите важи риторичния въпрос на Христа, отправен към фарисеите - "Може ли сватбарите да постят, докато е с тях Младоженеца?" (Лука 5:24) то как да приложим това към верните в Йерусалим или в Коринт, от които (по човешки) Младоженецът е отнет. Не, докато Църквата Божия се събира за Света Евхаристия, Младоженецът ще е всякога с нас, според собственото Му обещание, чрез Дух Свети. Следователно поста е вързан с едно особено усещане за Богооставеност, което не рядко вкусваме и с постенето го изразяваме. Постът може да бъде подготовка за духовна война (такива бяха 40 дневните пости на Моисей и Иисус в пустинята). Но постът не може да бъде подготовка за причастие, още по-малко условие за него, защото този, който се причастява постоянно, пребъдва с Божествения Младоженец Христос... Освен, може би, във време на огромна духовна оскъдица, през което постенето е едничкия духовен труд, който пастиря дръзва да си позволи да поиска от духовните си чада, без да извика у тях неразбиране. Нека си подчертаем това - не е голям труд да постиш, особено ако си перманентно уплашен от Божия гняв (или си йога). Свеждането на духовния труд до постене е минимализъм, който и в Стария Завет (времето на сравнителна снизходителност към човешката немощ) не се търпи -

"Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава. (Исая 58:5-8)

С това не отричаме поста като дисциплинираща мярка, която някои ползват, приучвайки поверените им в Бога духовни чада на "страх Божий" пред Светинята. Казваме простичко само това, че тя не е с абсолютна стойност, даже в библейски и светоотечески контекст - с никаква.

И да затворим скобата.

Виждаме че, ни се казва в Свещеното Писание доста по въпроса с духовната страна на Евхаристията, но не всичко, относно начина да се служи. А знаем добре, че при Истинската религия е важен не само вътрешния смисъл, но и в голяма степен формата. Не ни е дадена например особената молитва (епиклеза) за освещаването на Даровете, която намираме малко по-късно да се възнася към Бога в Литургичните практики на някои Древни общини, достигнали до нас. Затова и в най-старите Литургични последования всъщност епиклеза няма. Приемало се, че християните влизат в реалността на Царството, заедно с първоначалния възглас, който го обявява: "Благословено е Царството на Отца, Сина и Светия Дух", подразбирало се тоест, че нещата се случват в "средата на Духа Светаго". Подразбирало се, но май не било съвсем явно, поне не и за всички. В един момент Църквата решава, че това трябва да се подчертае. Решава го, разбира се, възоснова на Свещеното Писание. И се въвежда епиклезата - специално призоваване на Светия Дух. Това преследва две цели - да се наблегне върху ролята и действието на Бог Дух Свети в освещаването на верните и на Евхаристийните дарове, че Той Е именно, Който актуализира и прави реално Христовото присъствие в Църквата, че Светия Дух създава Църквата, че чрез Него се ражда и конституира тя, а не в гаранции за успех и историческа продължителност, давани от всевластието на нечия Апостолска катедра, била тя даже и уважаваната Римска. Това е характерния за православието харизматизъм, за който е по-важен характера на Събитието, а не институционалната му и формална рамка от една страна и от друга страна целта е да се привлече вниманието към случващото се с Даровете на Предложението, към това, че те не са просто символи (в съвременното разбиране на понятието символ, при което символа е "нереалност", подмяна на реалността) а че в тях реално, макар надсетивно, присъства Христос, че това наистина са Негови плът и кръв, преобразени по благодатта и действието на Бог Дух Свети, но не физически, не даже и метафизически, а... светотайнствено... Само че, това е следваща дълга тема...

Същественото тук е следното - макар и да не твърдим, че без специална молитва (епиклеза) освещаване на верните и на даровете няма, отчитаме и друго - в начина на отслужването на Господнята Трапеза се вплитат и догматични истини, усъвършенстването му следва развитието на Учението. Но не развитие, което заменя стари неща, а такова, което ги преоткрива, адаптирайки Изповедта на Вярата към нуждите на проповедта и дори полемиката с възникващите ереси и представите, които доминират сред получателите на Евангелието. Разбираме тоест, че Литургичната практика не е затворена система, че тя подлежи на развитие и разгръщане. Господнята Трапеза, казваме с това най-отговорно, е не просто сакраментално действие, тя е изповед и живот във Вярата на Църквата, нейното разработване и разгръщане във времето и пространството - "смъртта на Господа ще възвестявате, докле дойде Той" (1 Коринтяни 11:26). Затова и когато се обръщаме към Църквата, за да разберем по какъв начин да празнуваме Евхаристията, трябва да гледаме нещата заедно - и в Свещеното Писание, но и в целия й праксис, който не се събира само в Писанието и го наричаме Предание.

Да, коментирайки тези неща, търсейки цялостното им разбиране в духа на древното наследство, не можем да се облегнем само на Писанието, при все, че в него се откриват достатъчно наченки, даващи ни основание да ги развием в по-сетнешната практика на Църквата (подчертавам това). Ще имаме предвид и Преданието - писанията на Апостолските мъже (преки приемници на Апостолите) като св. Игнатий Богоносец и св. Поликарп Смирненски, на апологети като св. Ириней Лионски, свети отци като Василий Велики, Атанасий Велики, Йоан Златоуст, Максим Изповедник, учители на Църквата като Григорий Палама и Никола Кавасила. В някои от Посланията на св. ап. Павел ни се дават части от Евхаристийното богослужение, дава ни се неговата богословска рамка, но в писанията на изброените научаваме повече от това, научаваме как именно Древната Църква е отслужвала Евхаристията, как Светия Дух е възсъздавал онова събитие, което ляга в основата на нейното съществуване, което я поражда, как верните стават съучастници в събитието. Понеже в противен случай рискуваме да обърнем простотата на опростенчество. А знаем че и да са всички красиви неща прости, то не всички прости неща са обезателно красиви.

Да потърсим пример. Фаворизирайки принципа "Само Писанието" (който впрочем у Лутер е повече полемичен възглас, отколкото абсолютен принцип) ще изпаднем в объркване не по един или два въпроса. Кога (в кой седмичен ден и в кое време на денонощието да се служи Евхаристията)? Облягайки се на Евангелските източници, еретиците йеховисти го правят на Велика сряда (в сряда, а не в четвъртък, защото тогава те вярват, че Христос е вечерял на Последната Пасха с учениците Си в Йерусалимската горница) правят това веднъж годишно. Можем да ги попитаме, ако пожелаем да се заядем, защо тогава приемат само вино и хляб, а няма, да речем и агне, варено в горчиви треви, каквото в горницата със сигурност е имало. Но няма да го сторим, с тяхната практика ще дадем сега само пример за необмислен и сляп буквализъм. Според Деянията на апостолите обаче, Господнята Трапеза се отслужва вечер, съвместно с вечерите агапе, при това не веднъж седмично, а всекидневно - "И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце (Деяния 2:46). Тази практика, започната от Йерусалимската църковна община, дълго време се подържа и сред християните от езически произход в другите части на Империята, както става явно от някои пасажи, касаещи отслужването й в различни Павлови послания, но в които вече се прокрадва едно специално отношение към неделния ден, понеже християните в езическите градове не живеят, за разлика от евреите в Йерусалим, на толкова явно комунален принцип и не са в такава степен всекидневно заедно. В практиката на Източната църква тези два обичая са съвместени - ние всеки ден служим Евхаристия (или поне се стараем, според възможностите на свещениците и характеристиките на енориите) но неделната Света Литургия отделяме по особен начин, наричайки я Възкресна - в нея празнуваме Христовото Възкресение в седмичния богослужебен кръг, за нея е предвидено и специално евангелско литургично четиво, върху което презвитерите проповядват.

Дотук всичко сякаш е наред - различни традиции, горе-долу еднакъв смисъл (с изключение на тази в сектата Свидетели на Йехова, която, както казахме, е буквалистична и с никоя устойчива практика на Църквата Божия не кореспондира). Но идват тук, за да ни объркат, някои изречения от трудовете на римски езически историци като Тацит и Плиний Млади, в които виждаме, че християните започнали да се събират (вероятно още от самото начало на 2-ри век сл. Хр.) рано в неделните утрини. Научаваме затова не само от езичниците, но също и от християнския мъченик Юстин Философ в "Диалогът с Трифон Юдеина". Ще рече някой, че няма това никакво значение - дали е вечер или е сутрин. Но за християните явно е имало някакво значение. Едно на ръка е това, че "технически погледнато", според библейското отчитане на времето, запазено в православния денонощен богослужебен кръг, неделната вечер (след залез-слънце) е вече понеделник. Второто (според нас по-важно) е, че тези сутрешни Събрания са всъщност вярност към наставленията на Господ Иисус Христос и богословската рамка на Евхаристията, която Той Лично задава - Евхаристията не само като възвестяване на Неговата смърт и Второ Пришествие (както е според Павел) но и като проповед на Възкресението Му, начало на Царството - "... И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си." (Матей 26:29) пък Царството явно е настъпило заедно с Възкресението на Христа (макар и не в своята есхатологична/окончателна пълнота) понеже виждаме Христос да яде и пие с Апостолите почти веднага след Възкресението Си. Затова и вярваме, че в Евхаристията взимаме участие във Възкресението на Богочовека, че това, което ядем и пием, са възкресените Христови плът и кръв. А Христос възкресе в "неделя, рано сутринта". Нали??... Затова и държим на епиклезата. Защото това е именно действие на Светия Дух - както зачатието Му от Дева, така и възкресяването на Христос от гроба, така и в преобразяването на хляба и виното в плът и кръв (живот от живота) на Възкръсналия Господ... А постепенно в практиката на Църквата Господнята Трапеза се отделя от вечерите агапе. Последните заглъхват към края на 2-ри век, защото започнали да се превръщат повече в пиршества и гощавки, бидейки откъснати от Евхаристийния си смисъл и органична връзка.

Ползвайки и такива извори обаче, пред нас изниква една поредица от въпроси, свързана с отношенията между Писание и Предание. Въпроси, които в края на краищата касаят източниците на авторитет в християнската вяра.

Писание и Предание

Кое е първичното - Писанието или Преданието? Макар че, тази провокация влиза често в употреба сред арсенала от полемични оръжия на православните богослови в споровете им с протестантстващи, тя не е твърде сериозна. Казваме, че Църквата е живяла, наставлявана от Светия Дух чрез Апостолите - тяхната проповед и служение, свидетелство за Христовото Възкресение и Господство, много време преди да се появи първата книга, влязла в Сборника от книги, наречен Свещено Писания на Новия Завет. В този смисъл Преданието предхожда Писанието, нещо повече - Писанието е част от самото Предание. В отношенията между Писание и Предание няма първо и второ. Свещеното Писание е неотделима част от Църковното Предание, да го кажем и по друг начин - Писанието е най-авторитетната част от Преданието. Четейки библейските текстове, ние не можем да ги отграничим, да кажем ето, това е Предание, пък ето онова - Писание. Св. Павел например ги поставя от едната страна на везната, без да дава предимство на никое от тях:

"Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас."(2 Солунци 3:6) "И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание." (2 Солунци 2:15)

Значи въпросът с това кое е първо и кое е второ, кое е по-важно и може ли едното без другото, е поставен некоректно.

А от друга страна, Църквата никога не е живяла без Писание. Никога никой от Апостолите не е проповядвал някаква неясна сума от духовни наставления, за която не е ясно от къде и как идва. Тоест Писанието не се формира на базата на смътно Предание, родено в някакъв невъзможен динамизъм, в който кой как чувства и какво е разбрал е определящо и в тази стихия от сблъсък и съчетание между субективните преживявания на различните апостоли да са се формирали веровите истини. Словото на Благовестието действително избликва от недрата на Църквата, то е опит и проповед на живота по Бога в Христос, обаче никога не влиза в конфликт и не претендира да бъде нещо изцяло подменящо онова, което вярващите вече имат като преживяване с Него и познание за Светата Му воля - Сборникът книги, наречен Канон на Свещеното Писание на Стария Завет. Другояче казано - Новия Завет продължава Стария. Ако пък си послужим с определението на бл. Августин - в Новия се разкрива Стария.

Св. Павел пише на Тимотей следното:

"...пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело. (2 Тимотей 3:15-17)

Какви са тези Писания, за които Павел говори тук? Във всеки случай нито неговите собствени писма, понеже няма как Тимотей да ги познава "от детинство", още по-малко пък Евангелските повествования на Матей, Лука, Марк или Йоан, които са писани, според мнението на болшинството изследователи на библейския текст, доста по-късно от повечето Павлови послания. Това със сигурност са книгите на Старозаветните пророци, Петокнижието на Моисей и другите текстове, които между евреите са се приемали за боговдъхновени. Трябва да имаш доста игрива фантазия, за да твърдиш друго нещо.

С това подкрепяме твърдението си, че Църквата никога не е живяла "без Писание". Но и посочваме Старозаветните книги като равноценен източник на информация, когато се занимаваме с въпросите, свързани с Евхаристията и въобще Литургията, в която Евхаристията се съдържа (естествено като предобрази, а не като същина, като "сянка на бъдещите неща" - Евреи 10 гл., Колосяни 2:16,17).

И онези православни християни, които днес минимализират значението на Библията, смятайки че, твърде сериозното занимание с нея е всъщност протестантстване, не казват нищо, което би било разпознато като православно от Апостолите. Може би, гностическо, може би нездраво харизматично (при което личния опит подменя историчността и приемството в опита на Богообщението) но не и прaвославно. Библията е документа на нашата вяра, в Библията е описан и узаконен оня опит, посредством който да измерваме своя опит в Богопознанието и общението с Бога. Без Библията ние не бихме били православни.

Апокрифи и Канонични текстове

Делим текстове, третиращи богословски и култови теми, дошли в части, нацяло или като препратки, на канонични и апокрифни. Първите (каноничните) приемаме като боговдъхновени, като носещи неповредено всички наставления за религиозен праксис и верови истини, които Апостолите са проповядвали, а вторите (апокрифните) ползваме само доколкото да ни дадат някакъв ориентир при изследването на историческия контекст, в който първите са възникнали. Правим това, защото не можем да бъдем напълно сигурни кои неща и какви части от тях, невлезли в Канона на Новия Завет, действително са излезли изпод перото на Апостолите или са основани на техните устни поучения. Но не можем и да обявим всичко, останало извън Новозаветния канон, за по-късен фалшификат или псевдоапостолско поучение, писано от различните видове еретици и непочтено (от съвременна гледна точка) приписвано на Апостолите. Онова, което сме длъжни обаче и правим, е да преценяваме този тип християнска книжнина в светлината на другата, която Църквата е разпознала като безспорно Апостолска, писана от Апостолите или писана от техни съвременици и ученици в духа и смисъла на тяхната проповед. Ние на изрязваме и изхвърляме всичко, което е останало по една или друга причина извън Канона, понеже приемаме, че и там се съдържа част от Църковното Предание, а го подхвърляме на преценка, според принципа "Sola skriptura" (Само Писанието) разбирайки тоя принцип по православному - Писанието като критерий и мярка за всичко и там, където Преданието противоречи в духа и смисъла на Писанието предимство даваме именно за Писанието, отхвърляйки правото на Предание, противоречащо си с Писанието, въобще да бъде назовавано Предание. Сиреч не Sola (единствено) skriptura, ами по-скоро Primat (първенство за) skriptura.

Понеже Преданието е всъщност преподаване на Светия Дух - "И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго" (Йоан 20:22) и свидетелство на опита от живота на Църквата в Светия Дух. Както и Писанието. А християните не са водили духовен живот "на почивки" между две писма на ап. Павел, а непрестанно. Затова и Павел оставя Тимотей и Тит да учителстват/епикопстват съответно в Ефес и Крит. Защото пълнотата на Учението се придобива в постоянство на общението с Христос в Светия Дух, в молитвата и благодарението, и в даровете / харизми на Духа, които се изливат изобилно, не винаги само чрез ръцете апостолски, както ясно четем, тоест и да не живее Църквата без Писание, тя все таки не живее от Писанието. Бог е Господ, а не Писанието, слушайки Словото вярваш и възжелаваш Христа, но в Даровете на Предложението - личното съприкосновение, се причастяваш истински - ставаш едно с Него.

Нека повторим. Истинското Църковно Предание (не говорим за особени лични мнения на отделни Апостолски ученици и Свети отци или за такива, които имат строга времева валидност и контекст, а затова, което Църквата разпознава като "вярно преподаване на Словото на Истината" с вечна валидност) не влиза в противоречие със Свещеното Писание. Те и не могат да бъдат в противоречие, понеже двете се раждат в една и съща духовна среда - средата на Светия Дух, чрез Когото Христос пребъдва в Църквата Си, те и двете са опит в общението със Светия Дух - първото е опит на преките Ученици на Господа, второто е опит в това общение на техните близки и далечни последователи. Границата е времева. И при все това не можем да твърдим, че всичко, което апостолите са казали и изписали, е намерило място в канона на Свещеното Писание на Новия Завет - "Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги." (Йоан 21:25).

Не можем да кажем също и че щом нещо не е влязло в сборника Новозаветни свещени текстове, значи от него не е имало нужда. Ако за древните християни то е било полезно, какво ни дава на нас основание горделиво да твърдим, че "не ни трябва"? Павел смятал, че Посланието до Колосяните е добре да се прочете и сред лаодикийците. Лаодикийското послание пък, което бил написал - за уместно да се прочете в Колос (Колосяни 4:16). Ето ти, значи, проблем - къде е това Послание до Лаодикия, което със сигурност и на нас би ни било от полза? Разсъждавайки по "ортодоксално протестантски", ще кажем, че не ни е било нужно, затова и Господ не благоволил да се запази. Само че, предлагам да разсъждаваме като православни християни - това, че не разполагаме с текста му, не означава, че не са се запазили Павловите поучения от него в дълбините на Църковното съзнание, което по-късно е придобило и писмена форма в трудовете на Апостолските мъже и апологетите (разбира се, не със същия авторитет като писмата, носещи Павловия подпис). Тези поучения са формирали определени практики - наричаме това, повтарям, Църковно Предание. И може да ставам вече досаден, но го разпознаваме като Апостолско, отсявайки части от него понякога, щом трябва, посредством сравнението със запазените Апостолски послания, Евангелски повествования и въобще - Свещени Писания (включително Старозаветни) за които, без да ги абсолютизираме, вярваме че, поставят богословската и философска рамка, фундаментите, указват посоката в нашия духовен път и религиозен праксис.

С още един пример ще си послужа тук. В Евангелието се казва, че Господ Иисус Христос е от "семето Давидово", от рода на св. цар Давид и от племето на Давид - Юдовото племе. Наследник на Давид не само по дух, но и по плът. Обаче родословието Му се проследява в Евангелията според Матей и Лука по пастрока Му Йосиф, а за него знаем, че няма общо с Христос "по плът"... Това че, Света Богородица е от същото племе и род, научаваме не от Библията, а от апокрифното четиво "Въведение Богородично в храма". В този пример още по-ясно се вижда как, ако бъдат разбирани правилно и поставени в законно взаимоотношение със Свещеното Писание, под неговата санкция, даже апокрифите могат да укрепват вярата.

Преданието нa "старците"

Единственото, което Господ Иисус Христос противопоствя на богооткровените думи, наричани от Него и от Апостолите Закон и пророчества, е "преданието на старците". И към това "предание" Той не се отнася никак ласкаво.

"Тогава дохождат при Иисуса иерусалимските книжници и фарисеи и казват: защо Твоите ученици престъпват преданието на старците? понеже не си мият ръцете, кога ядат хляб. А Той им отговори и рече: защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Защото Бог е заповядал и казал: "почитай баща си и майка си"; и "който злослови баща или майка, със смърт да се накаже". А вие казвате: който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползувал от мене, е Богу дар, - той може и да не почете баща си или майка си. Тъй нарушихте Божията заповед, заради вашето предание. (Матей 1-6)

За подобни "благочестиви" предания, само че от езически произход, говори и св. Павел в Посланието си до Колосяните

"Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа "(Колосяни 2:8)

Това предание се занимавало с въпроси и казуси изцяло встрани от тези за начина и формите на Богообщение. Да се мият ръцете преди хранене (и как точно да се мият) да не се ядат яйца, снесени от кокошка в съботен ден и пр. Стотици подобни "благочестиви" правила били събрани в религиозния сборник, наречен Мишна. Те нямали истинска тълкувателна стойност на Закона, каквато имал Талмуда. По сравнението на някои законоучители на Израел Мишна представлявала "ограда преди оградата", създаваща "санитарна зона" преди същинската граница между праведност и грях, която Закона означавал - пристъпвайки тях, не престъпваш все още Божия Закон, но навлизаш в опасна територия. Господ Иисус често и демонстративно ги пренебрегвал, защото били в същината си вторчаване в Закона сам-по-себе-си, законничество, подмяна на Законодателя и Личната Му воля със система от безумно подробни правила, превръщаща вярата в сбор религиозни табута.

Подобна плътска религиозност не била чужда и на езичниците, както посочихме в текст от Посланието на св. ап. Павел до Колосяните, макар да се кореняла другаде. На галатяните същия Павел казва: "Вие тачите месеци, дни, времена и години, боя се да не би напразно да съм ви проповядвал!". Ако евреите прилагали система от странни табута, регулирайки чрез тях религиозния си живот и изразявайки "вяра" в Живия Бог, езичниците правили това по отношение на неща, с които изразявали философията си за време, материя и личност (доколкото у тях се намира някакво сериозно учение затова що е личност). Но в същината си е анологичен подход, израз на един и същи тип вяра. Затова и Павел ги съчетава, изобличавайки ги заедно в Посланието си до Галатяните - наред с юдейското законничество той поставя и езическия трепет пред "стихиите световни", виждайки и в двете същата вяра-суеверие, вяра практикувана чрез поредица от табута.

Днес в много случаи нещата за някои по същия начин стоят. Съвременните "православни" мишнаисти се занимават с това колко и как да се пости, сякаш поста и участието в Евхаристията се намират в пряка и задължителна връзка, да се мият ли зъбите преди причастяване, сякаш то касае храносмилателната система, а не благодарно и вярващо сърце.

Стара и нова "Мишна" не може да да бъде авторитетен източник на информация, относно смисъла и начина за участие в Светата Евхаристия. И вместо да се спори по казусите й, е по-добре по примера на Господ Иисус Христос и Апостолите да бъде изцяло игнорирана.

Да обобщим написаното дотук. Преданието е опита на верните от общението им с Бога в Христос чрез Светия Дух. То намира израз в Писание, на което обществото от вярващи придава по-голяма авторитетност. Но Писанието не противоречи в същината си на Преданието, не го и изчерпва, то е част от него. При все това по въпросите на вярата и практиката първенство има Писанието. Това ние не го казваме, за да се понравим на протестантите и да ядосаме папистите (въпреки че, последното доста ни изкушава) а защото този подход виждаме в начина, по който Светите отци са формулирали догматичните истини на Православието - позовавайки се на Свещеното Писание, давайки нему висшегласие, поставяйки го като последна инстанция и най-висш свой авторитет. Но разбирайки Преданието в неговата същностна връзка с Писанието (неподменяйки Писанието с Преданието) ние можем смело да черпим от него свидетелства по въпросите на Истинската Вяра, вярата "веднъж завинаги предадена на светиите" (Иуда 3 ст.) Което и ще правим, размисляйки върху Евхаристията.

* * * * * * *

А Преданието е динамична величина. С това твърдение ще влезем във втория от нашите първоначални два въпроса - въпросът за легитимността на диалога с еретиците.

Наистина ли вярваме, че "Иисус Христос е Същия вчера, днес и завинаги" (Евреи 13:8) и че остава с нас през "всичките дни до свършека на света" (Матей 28:20)? Нещо повече от това - изповядваме ли евангелската вяра, че Царството Божие се разгръща прогресивно в Историята, оквасявайки естеството и обществото, процес при който Христовото учение става все по-силно и победоносно, както в разказа за сватбата в Кана Галилейска, на която гостите са изумени от щедростта на домакина, запазил "доброто вино досега" (Йоан 2:10)?

Ако отговорът на двата въпроса е "Да", значи няма как да кажем, че Господ е спрял да говори в Църквата Си след първите един-два-три века на първоначален подем. И не само да "говори", а и активно да действа чрез Духа Светаго по Нейното съграждане, разрастване и благоустрояване. Да сравним това с друго - много време след Сътворението на света Христос заявява - "Отец ми работи досега..." (Йоан 5:17). Щом Бог не е спрял да се занимава с делата на Сътворението (не сме деисти, да да смятаме, че е създал самодвижещ се часовник, след което да се оттегли) защо да вярваме, че Той е престанал да съгражда и доустройва Църквата Си?? Така отново навлизаме в една много особена зона на православното богословие - харизматичността му, динамизма и това, че ние всъщност имаме отворена догматична система. Догматът сиреч, е нещо, което Боговидците ни формулират на базата на Свещеното Писание в срещата с въпросите и проблемите на своята съвременост. Учението за Един Бог в Троица те са формулирали съобразно питанията и проблемите на елинската философия. Новите проблеми изискват преформулиране на християнски отговори, съобразно лутания на Цивилизация, на която и се ще да се назове постхристиянска, но не смее, следователно продължава да пита, привидно отричайки.

Това ни дава основание да смятаме, че Православието е нещо, което може да се случи дори в средата на отявлени и върли еретици. Че Светия Дух не е спрял като "вятъра да духа, където си ще" - Йоан 3:8, тоест не е затворен за съхранение, разпределение и експлоатация като някаква "света субстанция" в сейфовете на Институционална някоя си църква. За еретиците ние не смятаме, че просто са искрени, което да ни прави към тях само снизходителни. Ние допускаме, че и там Дух Свети действа по свои особени начини, че и там Господ може да съгради Църква, а както четем в Евангелието, Той обича да съгражда Църквата Си "пред портите адови". Това автоматично легитимира диалога, без да го свързва с някакви компромиси. У нас в този случай "остава топката" дали ще разпознаем "Събитието църква", протягайки ръка към тях за Литургично общение или започвайки изяснителни разисквания, които да доведат до такова. Както впрочем Апостолите разпознали да действа у Павел Същя Дух като у тях, макар да не бил пряк ученик на Господа или както Акила и Прискила видели у Аполос християнина, макар да "познавал само Йоановото кръщение"... Или ще похулим Бога, приписвайки Неговите съграждащи действия на... дявола... Защото Историята знае случаи, в които еретици са "постигали православие". Ще се позовем тук само на случилото се с чешките хусити. Повели борба за правото си като християни да се причастяват и с двете - и с хляба, и с виното (римската църква по онова време причастявала вече само с хляб) изобразили на бойното си знаме дори Потир. Впоследствие Константинополската православна църква (посмъртно) канонизирала Ян Хус и Йероним Пражки - идеолозите на хуситството, като свещеноизповедници...

...Но затова как Евхаристията създава Църквата, ще говорим друг път...


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.