Мобилно меню

4.2727272727273 1 1 1 1 1 Rating 4.27 (11 Votes)
1_65.jpgАнгликанската и протестантската евхаристия

Продължение на статията за Евхаристията на Запад "Евхаристията в Римокатолическата църква"

1. Англиканство

През 1534 г. английският крал Хенрих VІІІ, вбесен от отказа на папата да му даде развод, издава т. нар. акт на “супрематия”, с който прекъсва връзките с Римокатолическата църква и се обявява за глава на църквата в Англия. Доктрината на Англиканската църква е силно повлияна от протестантските идеи, но запазва и значителна част от римокатолическото учение. Символът на вярата се състои от 39 члена, някои от които (28-31) представят учението на Англиканската църква за Евхаристията. Направен е опит Евхаристията да бъде изчистена от някои крайности на Римокатолическата църква. Терминът „пресъществяване” и доктрината за „конкомитанцията”, която води до причащаване само с Тялото Христово, се отхвърлят като небиблейски. Забранява се употребата на “запасни” дарове, пренасянето и превръщането им в обект на поклонение, както и частните меси (чл. 28). Парадоксално е, че някои английски писатели като Джон Дън (1572-1631), Джон Милтън (1608-1674) и Джон Драйдън (1631-1700) в произведенията си използват символи на пресъществяването, което е отхвърлено от Англиканската църква.[i]       

Литургийното последование, използвано в Англиканската църква е изложено в „Книгата за обща молитва” („The Book of Common Prayer”), публикувана през 1549 и 1552 г. Тя е дело на архиепископ Томас Кранмър. Нейното съдържание е силно повлияно от възгледите на германските протестантски богослови Петер Мартир, Мартин Бусер и Херман Вийд. Тази богослужебна традиция е сходна със западните литургични типове, но се отрича жертвено-приносителният характер на евхаристията, молитвите за умрелите, добавянето на вода към виното, екзорцизът със сол и тройното потопяване при кръщението. През 1550 г. архиепископ Кранмър издава своя труд „Защита на истинското и католическо учение за тайнството на Тялото и Кръвта на Христос”. В него той отхвърля калвинисткото мнение, че Даровете са само обикновен хляб и вино, но отрича пресъществяването им. Същевременно Кранмър не вярва, че Даровете, останали непотребени след месата, имат сакрален характер. Излиза, че Божията благодат действа само докато трае службата. Всъщност това е мнение на Лутер.[1] В ревността си Кранмър заповядва да се изхвърлят и унищожат всички свещени изображения и статуи от църквите. Когато католическата кралица Мери идва на власт, реформата на Кранмър е отменена, а той е изгорен на клада в Оксфорд през 1556 г. При протестантската кралица Елизабет І (1558-1603) е прокаран закон за еднообразието („The Act of Uniformity”) през 1559 г. Смекчени са крайните протестантски посегателства върху литургията. Използва се говорим език вместо латински, свещениците могат да служат с одежди, използва се хостия вместо обикновен хляб, изпуснато е проклятието срещу папата в литанията, а епиклезата е формулирана така, че остава неясно дали се приема пресъществяване на Даровете в Тяло и Кръв Христови или съприсъствие на Христос в Даровете.[2] През 1662 г. „Книгата за обща молитва” е ревизирана под натиска на силните тогава пуритани.

Днес в Англия се дава пълна свобода по отношение на литургията, като всеки свещенослужител и вярващ разбира догматическия и обредния смисъл на евхаристията, както си иска. Съществуват три течения в Англиканската църква: традиционно (консервативно), което е близко до римокатоличеството, средно и крайно либерално с протестантски уклони.

2. Старокатоличество

През 1870 г. част от клира и миряните на Римокатолическата църква отказват да приемат догмата за непогрешимост на папата и се отделят в самостоятелна църковна общност, известна като Старокатолическа църква. През 1884 г. старокатолиците отхвърлят и други нововъведения като догмата за непорочно зачатие на Св. Дева Мария, както и безбрачието на свещенослужителите. Всяка национална Старокатолическа църква  е автокефална, т.е. независима, а презвитерите и епископите се избират от съответната църковна община. За приемане на причастие не се изисква изповед или пост. Богослужението се извършва на говоримия език на съответната църква.[3]

През 1932 г. Старокатолическата църква влиза в евхаристийно общение с Англиканската църква, като по-късно към тях се присъединяват други общности, отделили се от Католическата църква, като Полската национална католическа църква, Филипинската независима църква, Утрехтската църква в Холандия и др. Днес старокатолиците ръкополагат жени, допускат до тайнствата открити хоросексуалисти, дават Причастие на всеки желаещ и пр., с което правят силен завой в посока на протестантството.

Литургийното последование в Старокатолическата църква представлява редакция на римския литургичен тип от тридентински тип, като са внесени и някои промени въз основа на Утрехтското вероопределение от 1882 г.

3. Протестантски общности

Характерно за протестантството е непризнаването на тайнствата, като извършваната от тях “Господня вечеря” е явно отстъпление от учението на древната църква за Евхаристията.

Основателят на протестантството Мартин Лутер (1483-1546) запазва учението на Римокатолическата църква за физическото присъствие на Тялото и Кръвта Христови в евхаристийните Дарове, но категорично отхвърля разбирането й за пресъществяването и жертвения характер на Евхаристията. Според него Господ Иисус Христос се е принесъл в жертва само веднъж и не е необходимо или възможно нейното повторение.

През октомври 1529 г. в Марбург се провежда съвещание на протестантски богослови с цел уеднаквяване на позициите за Евхаристията. Участват Лутер, Цвингли, Карлшадт, Юд и Еколампадиус. Лутер настоява на действителното присъствие на Христос в Даровете, а неговите опоненти смятат, че това присъствие е само символично, защото Спасителят не можел да бъде едновременно на много места (!). Надделява Лутер, защото в Аугсбургското вероизповедание от 1530 г. се съдържа неговото мнение, а другите са анатемосани. Предписва се причащение под двата вида.[4]

Т.нар. реформирани протестантски църкви следват учението на радикалния швейцарски богослов Жан Калвин (1509-1564). Следвайки Деян. 2:42, той отъждествява четири главни елемента на богослужението – слово (четене и проповед), молитви, причастие и милостиня. През 1535 г. Калвин забранява римокатолическата меса като „идолопоклонство”, като през 1542 г. кодифицира т. нар. Женевска литургия със сборника „La Forme des prières еt chantz ecclésiastiques” (Формата на църковните молитви и химни).[5] Според неговата логика физическото тяло на Христос е възнесено и седи отдясно на Бога. То не може да присъства в Даровете на земята и те не могат да се превърнат в Неговото тяло. Този възглед издава краен рационализъм, защото не взема предвид, че Христос като Богочовек притежава Божието качество въздесъщие. Калвинизмът смята, че в литургията е налице само духовно или символично, а не действително присъствие на Спасителя. Този възглед се нарича „динамично присъствие”. При потребяването на Даровете вярващите се „издигат” от Св. Дух на небето, за да участват в небесната трапеза на Спасителя.[6] Калвинизмът силно подчертава общуването на вярващите в Евхаристията, при което те се „превръщат” в Христовото тяло – Църквата. Този процес може да бъде наречен „пресъществяване”.[7]

Още по-далеч отива друг швейцарски реформатор - Улрих Цвингли (1484-1531). За него Евхаристията е единствено спомен за Тайната вечеря и на нея не става нищо свърхестествено. Този възглед на Цвингли е възприет от баптистите, презвитерианите, менонитите и други протестантски общности.[8] Подобно на редица древни гностически секти днес мормоните използват вода вместо вино в тяхната „евхаристия”, защото били получили специално „откровение”.



[i] Gardiner, A. B. Division in Communion: Symbols of Transubstantiation in Donne, Milton, and Dryden. - In: Religion in the Age of Reason: A Transatlantic Study of the Long Eighteenth Century. Edited by K. Duncan. Brooklyn (NY), 2009 (Studies in the Eighteenth Century, 53).         
[1] Brownell, K. Thomas Cranmer: Compromiser or Strategist? – In: The Reformation of Worship: Papers Read at the 1989 Westminster Conference. London, 1989, 1–16.

[2] Heal, F. Reformation in Britain and Ireland. Oxford, 2003 (The Oxford History of the Christian Church). 

[3] За старокатолиците вж. Митев, Д. Инославни изповедания. Учебно помагало. Варна, 2003, 101-113.

[4] Senn, F. C. Reform of the Mass: Evangelical but Still Catholic. - In: The Catholicity of the Reformation. Ed. by C. E. Braaten and R. W. Jenson. Grand Rapids (MI), 1996, 35-52. Срв. Wandel, L. P. The Eucharist in the Reformation: Incarnation and Liturgy. Cambridge, 2006; Die Debatte um die Wittenberger Abendmahlslehre und Christologie (1570-1574): Hrg. von I. Dingel. Göttingen, 2008 (Controversia et Confessio – CeC, 8).

[5] Превод: Calvin, J. The Form of Church Prayers and Hymns (1542). – In: Liturgies of the Western Church. Ed. by B. Thompson. Minneapolis (MN), 2003, 197-208.

[6] Kaiser, C. B. Climbing Jacob's Ladder: John Calvin and the Early Church on Our Eucharistic Ascent to Heaven. – Scottish Journal of Theology, 56, 2003, № 3, 247-267.

[7] Thompson, N. Eucharistic sacrifice and patristic tradition in the theology of Martin Bucer, 1534–1546. Leiden, 2005 (Studies in the History of Christian Traditions, 119); Grosse, C. Les Rituels de la cène. Le Culte eucharistique réformé à Genève (XVIe-XVIIe siècles). Genève, 2008 (Travaux d’Humanisme er Renaissance, 443).

[8] Hart, D. G. Recovering Mother Kirk: The Case for Liturgy in the Reformed Tradition. Ada (MI),  2003.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.