Проповедта е „свещенодействие“ (Рим. 15:16). Божието слово се различава от всяка форма на човешко слово, защото има за цел да настрои човека към Божията воля, да открие пред него и направи достъпно посланието за любовта на Бога, уверението, че „Бог е с нас“ при всяко житейско обстоятелство. Това важи особено силно, когато словото Божие звучи и се предлага по време на Божествената литургия, в която Словото (Логосът) се „въплъщава“ и предлага на човека за причастие. В този контекст проповедта трябва да се поднася с благоговение и внимание, за да не наруши богослужебната атмосфера, която създава Божествената литургия.
Проповедта е тълкувание. Целта на проповедта е да предаде на езика и в понятията на всяка конкретна епоха посланието на Евангелието, като го вкорени в културния контекст на дадено място и време. Основа и фундамент на проповедта винаги остават четивата от Свещеното Писание, както в неделните дни, така и при празниците на светиите. Поради тази причина мястото на проповедта в Божествената литургия е след свещените четива, както е било през цялата история на Църквата още от първите векове, когато оглашените са напускали след четивата, и както продължава да се спазва благоговейно и днес във Вселенската патриаршия, но и при римокатолиците и протестантите.
Преместването ѝ по време на Причастния канон представлява изключителна новост на Църквата в Гърция, въведена едва през ХХ век от проповедническа ревност, която жертва структурата на Евхаристията в полза на поучителното и мисионерското дело на Църквата. Защото Божествената литургия, според св. Максим Изповедник, е движение от историята към есхатона, а проповедта неизбежно ни връща отново към историята. Това представлява преобръщане на целия смисъл на Литургията и трябва да бъде поправено възможно най-скоро.
Проповедта е „слово на увещание и утешение“ (Евр. 13:22 и 1 Кор. 14:3). Изобличителната проповед, към която днес мнозина проповедници се насочват, няма място в рамките на Божествената литургия; тя нарушава душевния мир на вярващите и се отнася най-вече или до тези, които не участват в нея, или до обществото като цяло. Божествената Евхаристия предава и „въплъщава“ Божията любов и милост към всички, дори към грешниците. Не е случайно, че в евхаристийните събрания апостол Павел нарича „пророчеството“ назидание, утешение и насърчение. Изобличителната проповед нито назидава, нито утешава, нито предава „мира“, за което многократно призовава служителят на Евхаристията. (Беседите на св. Йоан Златоуст, които често се посочват като образец от привържениците на изобличителната проповед, са произнесени извън Божествената литургия.)
Накрая, проповедта има за предмет екзистенциалните въпроси на човека, а не непрестанно променящата се актуалност. Животът, смъртта, любовта, свободата и други подобни въпроси, които занимават човека през вековете, трябва да съставляват ядрото на тематиката на проповедта. Именно на такива въпроси Евангелието идва да отговори и те съставляват сърцевината на Божествената Евхаристия, която според св. Игнатий е „лекарство за безсмъртие, противоотрова срещу смъртта“.
Уводен текст към сборника "Сто проповеди" на Пергамски митр. Йоан Зизюлас (1931-2023)
