Текстът от Евангелието, което чухме днес, се намира веднага след разказа за Преображението на Господа на планината Тавор (Мат. 17:1-9). От контекста разбираме, че след завръщането на Господа Иисуса Христа, заедно с Петър, Яков и Йоан, от планината, към Него пристъпва един човек и Му казва, че е довел при учениците Му своя син, който е обсебен от лукавия, но те не са успели да го изцелят. Тогава Господ ги порицава за неверието им.
Господ Иисус бил дал на Своите ученици власт, чрез която да изгонват нечистите духове и да изцеляват всяка болест (Мат. 10:1). Вярно е, че те самите с радост са Му казвали: „Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам“ (Лука 10:17), но този път те не успяват да изцелят онзи човек. Неспособността на учениците да го изцелят е вкарала съмнение в техните сърца и в сърцето на бащата. Това се вижда от думите на бащата, които се споменават в разказа на св. ев. Марк за същата случка, тъй като бащата казва на Господа: „... ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни“ (9:22). Книжниците, според св. Марк, също са разговаряли и са спорели с учениците за това, че не са могли да изцелят момчето, и така тяхната неспособност се превръща в източник на съмнение в силата на Господа, Който им дал такава власт.
Господ Иисус укорява множеството, казвайки: „... о, роде неверни и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?“ (Мат. 17:17). Това, което наистина Господ не харесва, е, че можем бързо да изпаднем в неверие. Защото въпреки всичките чудеса, които Той извършва с нас, веднъж само да не отговори на нашите просби или ако не отговори на тях веднага, ние веднага започваме да Му искаме сметка за това. Нашата слабост е в това, че нямаме доверие в Господа и в способността Му и пристъпваме към Него с колебание. Затова и Господ пожела да премахне кривотата от нашата вяра, като показва колко важно е да сме искрени, дори ако вярата ни е малка. Той казва на бащата: „... ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“ (Марк 9:23).
И тези думи раздвижват вярата в сърцето на човека и го карат със сълзи на очи да се провикне – а сълзите са признак на искреност! – и да каже на Господа: „... вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Грешката на книжниците е в тяхното лукавство, тъй като те са искали да изкарат Христос неспособен да извършва чудеса. А за учениците, тяхната грешка е в небрежността им да вършат чудеса, тъй като те са сметнали, че вършенето на чудеса е станало за тях едно най-елементарно нещо. Затова Господ по-късно им казва, че извършването на чудеса, въпреки че е дар от Бога, се нуждае от вяра, съпроводена от пост и молитва.
След като Господ извършва чудото и изцелението, учениците пристъпват към Него насаме, защото се били засрамили да Го питат пред хората, и искат от Него да им каже на какво се дължи тяхната неспособност да вършат чудото. В отговор Господ свързва неспособността им с тяхното неверие. Защото, въпреки всичко, което учениците били видели, и въпреки чудесата, които самите те били направили, ние чуваме Господ да им казва: „... ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Мат. 17:20). Синаповото зърно е изобщо най-малкото зърно сред зърната, а Бог изисква от нас вяра от друг вид – вяра, която премества планини. Това може да е веществена планина или планина от трудности, или грехове, или болести. Или това може да се разбере и така, че Господ след Своето Преображение посочва към планината на нашето преображение, която сме способни да пренасяме навсякъде. Ако вярата ни в Сина Божи е истинска, била тя и колкото синапово зърно, ние ще сме способни да пренасяме нашия опит от съзряването ни върху Преобразилия се и Облеклия се в светлина Божи Син, Който е центърът на двата завета – Стария и Новия. Тогава ще разберем, че присъствието на Сина Божи е това, което освещава нашия живот и прави чудеса, така че ние нищо повече не искаме, а се задоволяваме с присъствието Му сред нас.
Един човек попитал прозороливия старец св. Порфирий: „Какво е най-доброто, което трябва да изпросвам в своята молитва?“. И светецът му отвърнал: „Нищо, Бог знае по-добре от тебе, от какво се нуждаеш. Повтаряй непрестанно Иисусовата молитва: Господи, Иисусе Христе, помилуй ме мене, грешния!“. Когато Бог е с нас, нищо не ще бъде невъзможно за нас. „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).
„Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21). Господ желае да завърши Своята беседа за вярата, наблягайки върху значението на молитвата и поста. Вярата е като зърното, което, щом се посее, се нуждае от грижи, за да порасне, а тези грижи се състоят в нашите молитва и пост. Ние се срещаме с бесове, които се стремят да разклатят вярата ни. Тези бесове може да се крият зад всяко нещо, което ни причинява най-различни проблеми. Трябва да постим и да се молим, за да се укрепи нашата вяра чрез присъствието на Бога в нас. И по този начин нашият Господ ни дарява победа над изкушенията. Той пита: „Докога ще съм с вас?“. И в Неговия въпрос се съдържа малък укор, но ние сме уверени, че Бог ще е с нас всеки ден, както ни е уверил преди Своето възнесение на небето, като казал: „... ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: в-к Ал-Нашра, бр. 31, 2018 г. نشرة "النَّشرة"، عدد31، 2018م. (бел. прев.).
