Пред християнина се изправят, както пред всеки друг човек, трудности и пречки в неговия живот. Християнинът принципно е свързан с Господ Иисус Христос, защото се нарича с Неговото име, но той често забравя, че Господ е на негова страна и се грижи за него. Християнинът постъпва така поради маловерието си в Господа и се стреми да намери за себе си друг помощник, с чиято помощ да се справи с онези премеждия. Същото нещо може да се случи на социално равнище, може да се случи и в Църквата, в определено време и на определено място. Евангелският текст, който чухме в днешния неделен ден (Мат. 14:22-34), е отглас от това, пред което се изправяме в нашия живот.
Заслужава да отбележим, че св. ев. Матей споменава за подобен случай с някои важни разлики. В Глава 8 от своето евангелие той разказва за това, което се е случило с учениците, когато те са влезли в кораба заедно с Господ Иисус Христос и как когато морето силно се развълнувало и издигнало своите вълни те много се уплашили. Господ Иисус Христос спял в кораба и учениците Го събудили, за да ги избави, защото мислели, че Него не Го е грижа за тях, а Той ги укорил заради маловерието им „… и запрети на ветровете и морето и настана голяма тишина“ (8:23-27).
Случката пък, която чухме да се чете днес, разказва за това, как Господ Иисус накарал Своите ученици да влязат в кораба, как им заръчал да отидат преди Него на отвъдната страна на езерото, докато Той разпусне заобиколящите Го тълпи. След това Христос се изкачва на планината да се моли, а пред учениците се изпречват силни ветрове и ги заливат морските вълни. Господ идва при тях преди изгрев слънце, вървейки по водата. Тогава те твърде много се изплашили и Го взели за призрак, защото вървенето по повърхността на водата не е в човешките възможности. Той обаче ги окуражил да не се страхуват, тъй като Той е Самият Господ. Въпреки това св. ап. Петър поискал да се убеди лично, че това е така, и поискал от Господ да му позволи да направи същото, т. е. да му позволи да върви по водата. Това действително станало, Петър се отправил към Господа, вървейки по водата, но той не устоял в своята вяра, когато вълните го заливали, уплашил се и започнал да потъва. Тогава Господ го издърпал, като го хванал за ръката, и го укорил за маловерието му. И щом Спасителят влязъл в кораба, вятърът утихнал (14:22-33).
Няколко елемента, обединяващи се в една цел – вярата в Господ Иисус Христос и полагането по време на трудности на нашето упование в Него, правят от двете случки една. В двете случки учениците не осъзнават в началото божествената власт на Господ Иисус Христос, въпреки че те още от първия път разбират, че Той притежава власт, тъй като ветровете и морето Му се покоряват, и учудено казват: „… какъв е Тоя, та и ветровете, и морето Му се покоряват?“ (8:27). При все това те и втория път изпадат в отчаяние и не разбират, че Господ, Който покорява ветровете и морето, е способен да върви по морската повърхност. След това обаче те обявяват своята вяра в Господа „… и ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син!“ (14:33).
Св. ев. Матей отправя своите думи и в двата случая към християнската общност, т. е. към Църквата, и я призовава твърдо да устоява във вярата си в Господа и да не изпада в съмнение, когато пред нея се изпречват трудности и смущения. Корабът е символ на Църквата и този символ я съпровожда още от първите векове на християнството. Той продължава да я съпровожда до днес. Плаването по морето е символ на живота, който християните живеят в морето на този свят, а ветровете и морските върни символизират силата на Сатаната, който се бори против Църквата чрез войните, болестите, трудностите и страданията, които причинява и които връхлитат над членовете на християнската общност, с цел да разколебае нашата вяра в Господ Иисус като Син Божи.
В Евангелие според Матей учениците представляват християнската общност и това, което изисква Господ от учениците, същото го изисква и от християнската общност. Това се забелязва от самите евангелски текстове. Ако вземем, например, Проповедта на планината, ще забележим, че Господ се уединява с учениците Си и ги учи, но когато Той завършва словата Си, „… тълпите се удивили на учението Му“. Това означава, че каквото достига до учениците, автоматично се пренася и към християнската общност, тъй като те са нейните представители. В текста с първата случка на бурята (Мат. 8 гл.), за която вече споменахме, евангелистът пише: „Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. А човеците се почудиха и рекоха: какъв е Тоя, та и ветровете и морето Му се покоряват?“ (8:26-27). Ще рече, позицията на учениците става позицията на общността, която се вслушва в това учение.
Всичко това означава, че християните са длъжни да осъзнаят, че те са ученици на Господ Иисус и трябва да сложат себе си на мястото на учениците в Евангелие според Матей, да смятат, че това, което Господ изисква от Своите ученици, и онова, което е извършил с тях, всъщност го изисква и извършва с всеки християнин. Това изразява евангелистът в края на своето евангелие с думите на Господа, Който заповядва на учениците: „… идете, научете всички народи (т. е. направете от тях Мои ученици), като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас до свършека на света“ (28:19-20).
Основавайки се на това, нашата св. Църква цели чрез евангелския текст, чието четене чухме, да ни предупреди да не се съмняваме в способността на Господ Иисус да се грижи за нас и да ни избави от всичко, което се изправя пред нас в морето на този свят. И ни насърчава твърдо да стоим в нашата вяра, за да разберем, че Господ Иисус Христос наистина е „Божий Син“ (14:33).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: в-к Ал-Нашра, бр. 30, 2018 г. نشرة "النَّشرة"، عدد30، 2018م (бел. прев.).
