Днес, на празника на св. Трима светители, почитаме особено подчертано тримата най-велики отци и учители на православната ни вяра и им благодарим за съкровищницата на духовния им опит и божествените познания, които ни завещаха.
В днешното апостолско четиво (Евр. 13:7-16) св. ап. Павел подтиква евреите от своето време, които вече са били станали християни, да подражават на св. отци. За евреите отци и учители са били родоначалниците на Израил и пророците. Всички тези „праведници“ от Стария Завет, които са жадували богооткровеното Слово и са очаквали, че Бог ще стане човек, за да ги спаси от греха и смъртта. Затова те са се стремели непрестанно да разпалят това очакване сред народа и неотстъпно да поддържат почитта към заповедите на Закона.
Законът обаче още не е съдържал пълнотата на истината, която е любовта. И е трябвало Бог да стане човек, за да се допълни Закона. Затова както те, така и пророците, и народът на Израил са били в очакване. Ние обаче, братя, новият Божи народ, вече не чакаме. Бог стана човек, за да може човекът да стане бог, за да побеждава тлението и смъртта.
Апостолите са Го видели, слушали са Го. Видели са Христос разпнат на Кръста, докоснали са Го, когато е възкръснал, видели са Го като Богочовек да се възнася на Небесата. Това, което са очаквали пророците и са видели апостолите, това са предали на учениците си и учениците им са предали на своите ученици. Св. отци и майки, преподобни пустинници, мъченици – първомъченици и новомъченици, светци, велики учители на Църквата, проповедници на въплътеното Слово, всички те живеят вече пълнотата на Закона и пророците, на Сина и Слово Божие, т. е. живеят обожавания от нас, Спасителя Иисус Христос!
Но и всички ние, вярващите християни по целия свят, които сме кръстени в името на Светата Троица и се доверяваме на Кръста и на Възкресението на Господа, имаме и ние своето очакване като Църква. Нашата църква очаква и се бори за славата на Кръста и на Възкресението. Бог става човек, изпълнява цялото божествено домостроителство,[1] изпълнява плана, за да се спасява човечеството.
Ние обаче Го очакваме тук и сега и Го чувстваме „роден, разпнат, погребан и възкръснал от мъртвите“.[2] Копнеем и се надяваме на нескончаемото Му животворно присъствие в нашето битие и в целия свят, за да има всичко живот и дъх, и смисъл – и миналото, и настоящето, и бъдещето. С две думи, за да живеем в животворното Му присъствие и никога в ледената празнота на Неговото отсъствие.
Тайната на вярата обаче изисква постоянна готовност и молитва. „Бъдете готови“, – казва Господ – „борете се да влезете“.[3] В духовната си борба имаме за поддръжници отците на Църквата, тримата велики светилници Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Наши водачи са просветените отци със словото си, с творенията си, с ненакърнената си нравственост, с делата си, с човеколюбието си, с тревогата си за неправдата в обществото.
Те ни учат как да разбираме не само православието, т. е. правилното учение, но и правилното действане. И това, което днес ни насърчават, е да четем Св. Писание и особено Новия Завет. Да участваме в светите богослужби без да забравяме, че двете св. литургии произлизат от двамата светци – Йоан Златоуст и Василий Велики. Да взимаме дейно участие в св. Литургия, приемайки св. Причастие.
Учат ни да сме човеколюбци – помните Василиадата![4] – във връзка с неправдите, които търпят събратята ни в обществото. И най-вече да се молим Бог да освети пътя ни, така че да разбираме съвременния човек и своето време.
Превод: Бисерка Велинова
