Мобилно меню

4.7142857142857 1 1 1 1 1 Rating 4.71 (14 Votes)

purvi-klas-klir-8

Под невми обикновено се разбират нотните знаци, с които едногласната християнска музика на средновековието е била записвана от 8 в. нататък. На първо място терминът  „невми“ се използва за нотацията на грегорианския хорал – латински невми. В следствие на това, терминът се използва и за обозначение на различните нотации на едногласната християнска богослужебна музика на Изток. Разпространението на невмите в географско отношение е най-широко в сравнение с това на останалите нотации в по-старата история на музиката. Невмите се срещат в цяла Европа, Близкия Изток (Палестина, Ливан, Сирия), както и в Кавказ (Армения, Грузия). Измежду всички източни невми византийските се признават за най-представителни. Латинските, византийските, славянските и арменските ноти, служещи за записване на християнски песнопения, разполагат с общ фонд основни невми, които имат еднакви или сходни функции. Особена невмена близост показват латинските и византийските невми.[1]

4.6923076923077 1 1 1 1 1 Rating 4.69 (13 Votes)

001 psaltesОт теорията на музиката е известно, че музикалното произведение има свой замисъл и идейна насоченост. Така музикалната форма на дадено произведение е изградена от музикално-изразни средства, чието предназначение е да оформят определена идея, положена от композитора в основата на даденото произведение. Най-малките структурни елементи на музикалното произведение са мотив, фраза, предложение, период[1]. Така фразирането е „логичното разчленяване на различните по големина и значение музикални мисли [2]”. То е осмисляне и изпълнение по подходящ начин на конкретен авторов замисъл.

Думата тезис (гр. θέσις) означава поставяне, установяване, одобрение. Думата се използва за означаване на теза, тема, основна мисъл, сентенция, резюме.

За християнските творци канонът има съществена функция. Той е в основата на изграждането на определени композиционни закономерности. „Канонът никога не е бил художествена пречка и трудните канонични форми във всички видове изкуства винаги са били само пробен камък, в който нищожествата са се срутвали, а истинските дарования са се изостряли”[3]. Тези думи на отец Павел Флоренски са показателни за изграждането на облика на църковните изкуства.

4.6923076923077 1 1 1 1 1 Rating 4.69 (13 Votes)

20.limghandlerДумата хирономия обозначава техника на диригентско изкуство (от гръцките думи cheir  – ръка  и nomos – закон ). Въз основа на някои древни египетски изображения би могло да се предположи, че този диригентски способ е бил познат още около 3 000 години пр. Хр. и е възможно да е оказал влияние на египетското нотно писмо.[1]

В Древна Гърция терминът хирономия имал няколко значения. Според  Платон той се е използвал главно в смисъла на „боря се”. Друго разбиране за хирономията го свързва с танците, защото древният певчески хор е танцувал. Есхил тълкувал термина „хироном” като танцьор. Според Поллукс хирономията се е изразявала в движение на ръцете в ритъм. Хирономът е ръководел пеенето и танците.[2]

Във византийската църковна музика хирономията е била силно застъпена. Хирономията е техника, посредством която протопсалтите[3], доместиците[4] са ръководели църковните хорове по време на музикалните им изпълнения. През Средновековието певците не винаги са изпълнявали песнопенията от богослужебни певчески книги. Хоровете и певците са имали практика да заучават песнопенията наизуст. Това, разбира се, не означава, че от хирономията се е породила невмената нотация, както смятат някои учени. „Хирономията трябва да се разбира като опит да се онагледят невмените знаци; обратното се открива в много ограничена степен.”[5] Протопсалтите-хирономи са използвали различни движения и положения на ръцете и пръстите. Хирономът е имал водещо място сред певците, като се е грижел за хармоничното направление на мелодията и спятостта на хора. Хирономите-протопсалти са имали няколко задължения. „Хирономисващият е бил длъжен да показва началото и края на песнопението. В неговите обязаности е влизало също така да съобщава на хористите нужната ладотоналност (ихосът[6]) и, разбира се, неговите жестове са определяли темпото и ритмическата организация на изпълнението.”[7]

4.7333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.73 (15 Votes)

Ioannis KoukouzelisИсихазмът е учение на Православната  църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване (гр. theosis – обожение) чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. isihia) и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността.”[1] Главен защитник на исихазма е атонският монах от Великата лавра ,,Св. Атанасий” св. Григорий Палама. „Обожението е свръхестествена причастност към същностната енергия на Бога и единение с него.”[2] За постигането на исихията отшелниците-монаси са практикували непрестанно т. нар. Иисусова молитва (Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешния). Според много богослови тази молитва съдържа цялото евангелие в съкратена форма. „Според свидетелството на подвижниците на молитвата това Име носи в себе си присъствието Божие.”[3] Според практикуващите исихасти тази молитва има три степени – устна, душевна и умното правене на молитвата. Последната степен, или умното правене, се извършва в духа или сърцето на подвижника.

Виждането на таворската благодатна светлина е ключов  момент в цялото учение на исихазма. Тезата, че Таворската светлина е нетварна, поддържат и защитават много св. отци на Православната църква. Така според св. Григорий Палама тази светлина е божествена. Исихазмът оказва влияние върху християнския Изток и неговите художествени постижения. През т.нар. Палеологов ренесанс[4] (13-14 в.)литературата, изобразителното изкуство и църковната музика достигат високи върхове. Както се изразява Леонид Успенски – „вътрешният  живот на Църквата... е  играл оплодяваща роля за изкуството от това време.”[5]

4.3571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.36 (14 Votes)

2015-06-01 1155Православната едногласна музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение  за Църквата.”[1] Съществен елемент от спецификата на тази музика представлява исонът.  

Понятието исон ( ίσον – равен) в едногласната църковна музика има две значения.

1) Знак с количествена характеристика[2], използван в невмената нотация.

2) Особен вид пригласяне в източното църковно пение.

Знакът исон е част от съвременната невмена нотационна система[3]. Както е видно и от името му – този знак не води нито до издигане, нито до спускане на мелодическия ход, а го задържа на онова положение, на което го е оставила предшестващата нота. В издадения през 1848 г. от Николай Триандафилов първи български печатан учебник по църковна музика „Гледало ради словено-болгарската нине новонапечатана псалтика" името на знака е преведено като „равнение”[4]. Още през 14 в. знакът исон оглавява невмените знаци, наречени „емфона” (emрfona), показващи интервалния ход на песнопението. Знакът исон владее „над всички други знаци, както Бог владее над цялото творение.”[5] Тази образна трактовка на исона е плод на символичния език на средно-късновизантийската нотация, обвързан с идеите на исихазма. Според средновековен трактат на Михаил Влемид от 13 в., посветен на хирономията[6], знакът исон символизира (се хирономисва) по образа на Св. Троица. В трактата се казва: „както св. Троица е триединна – нито баща, нито син, нито Св. Дух, по същество божества, равни помежду си, така и исонът се пее равно, без повишаване или понижаване на гласа”[7]. Тук е направено алегорическо тълкувание на знака исон, свързано с централния догмат на Църквата – този за Св. Троица. „По мнение, изложено в кодекс Lavra 1656, исонът е изпълнявал такава функция, каквато буквата алфа сред буквите.”[8]

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.