Утре, неделя, 2 ноември, в 11 часа в габровската църква „Успение Богородично” ще се съберат съучениците от Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”. Учили 5 години в затънтения край на иначе историческия Черепишки манастир и завършили през 1979 г., те оттогава не се бяха събирали. Утре ги събира много тъжен повод: един от тях си отиде скоропостижно, по човешка преценка. И в този ден и час на това свещено място ще се съберат съучениците да изпратят към вечното му жилище своя съученик Минчо п. Илиев Иванов, работил 30 години „по предназначение” като свещеник в споменатата църква и удостоен с най-високото отличие за женен свещеник – ставрофорен иконом.
Съучениците от този випуск се виждаха отвреме-навреме къде по двама, къде по трима-четирима, но никога не се наканиха да се съберат като съвипускници и да отпразнуват някоя кръгла годишнина от завършването на семинарията. А вече изминаха 35 години и няколко месеца от оня юнски празничен ден на 1979 г., когато им раздадохме дипломите. Не бяха много на брой – дузина момчета от различни краища на страната, но всички много будни. Кой знае защо пръстът ми сбърка клавища и написа „лудни” – е, и лудички бяха, но нищо особено, като всички юноши в тази възраст. Защото идваха юноши, а си тръгваха мъже – възрастнали в ръст, сили, ум, знания, убеденост във вярата, готовност да служат с любов на Бога и ближния.
После се пръснаха като пилци – първо по родните си места, но сетне и по други краища, дори в чужбина и на други континенти. Процентно сякаш са сред най-успешните випуски на семинарията – комай повече от половината са свещеници, други работят като миряни-богослови. Само дето не спазиха добрата традиция на семинарските випуски да се събират всеки 5 или поне всеки 10 години и да си споделят радости и успехи, пък и трудности, да си спомнят нелеките години в Черепиш. Семинаристите от първите още випуски са си правели албуми със снимки на ректор, класни ръководители, всички учители, на всички ученици, записват си адреси, сега и телефони, за да бъдат във връзка и в годините след това. Така те лесно се намират, събират се, правят чудесни, весели другарски срещи. Пък с годините и десетилетията започват да отбелязват и „извинените” или „неизвинени” отсъствия от тия срещи – било поради мирски залисии, било заради преминаването в другия клас: на живеещите в лоното на Бог Отец. И на нашата среща (моя випуск 1964 г.) тази година, по повод 50-годишнината от завършването на СДС, с тъга забелязахме, че доста се е увеличил списъкът на онези, които споменахме в поменика с кръстче отгоре...
Сега тези някогашни ученици от семинарията, на които съм преподавал и с които се гордея, ще изпратят втори съученик. Първият беше Митко Василев от Ловешко, който беше станал йеромонах и сетне архимандрит Максим и загина на 16 август 2004 г. при автомобилна злополука. А утре изпращат и отец Минчо. За него всички ще се помолим Бог да упокои душата му и да ни помогне да не забравяме добрия му пример.
