Доклад, изнесен по време на Шестнадесетата световна среща на българските медии, проведена в Рилския манастир на 16 и 17 октомври т. г.
Ще си позволя да започна с някои определения и сравнително безспорни констатации по предмета на първия панел на срещата „Вяра и медии“. „Вярата е жива представа за онова, на което се надяваме, и разкриване на онова, което не се вижда“ – това пише високообразованият и истински „словеснейши“ проповедник на християнството от първи век св. апостол Павел (Евр. 11:1). Но в програмата на тази важна среща на това свещено място думата вяра безспорно е разбирана и като религия с всичките ѝ придружаващи форми на религиозно учение, култ и роля в обществото. Медиите пък са онези наши посредници (или „медиуми“, казано на най-западния български говор!), които се занимават със събиране, анализиране и изнасяне в публичното пространство на сведения за събития, личности и тенденции.
От друга страна, съвременните медии са най-важната (по разбираеми причини) форма за осведомяване и забавление. Този факт никой не може да пренебрегва в наше време, когато връзката на хората с организираните религии може да е отслабена, но духовните нужди на същите тези хора остават все така големи.
Всеобщо признато е, че при разглеждане на явлението медии във всеки един случай трябва да вземем предвид различни фактори, като например кой притежава медиите, какво е законодателството, какви финансови интереси влияят, какви реклами се показват и т. н., както и социалните и културните норми на обществото. Последните са особено важни в смисъл, че всяка медия (религиозна или не) не изпраща своите послания до напълно хомогенна аудитория, а до хора със собствени социални и културни убеждения, въз основата на които те осъзнават онези послания, които медиите им предлагат.
Безспорно е и твърдението, че „вярата създава религията“. А до огромна степен под въздействието на религията се оформя културата. Цялата култура на Египет, на предна Азия, на древна Гърция, на средновековния Запад, на Византия, на средновековна България, е неразривно свързана с религията. Духовен живот у човека има затова, защото в него има слово, т. е. език, състоящ се не просто от сигнали и знаци, но още и от изрази, предаващи определен смисъл. Наличието на духовен живот (от който животните и електронните машини са лишени) у човека е тъкмо това, което му дава възможност за религиозно, както и за всяко друго познание и творчество. Високите религии, за разлика от първобитните, възпитават поновому мисълта и с това издигат словото на нечувани дотогава висоти, дават му нови поетически богатства, овладяват писмеността, раждат право или преобразяват съществуващото такова, вземат на служба при себе си почти всички изкуства и умения, творят монументално строителство. Дори и изцяло осветскостеното изкуство все още продължава да се оглежда назад, обявява за класическо своето религиозно минало, подражава му в особено тържествени и церемониални случаи. Защото всичко възвишено е било някога свещено. А което е вярно за тези изкуства, е вярно и за цялата култура изобщо. Навсякъде из нея се забелязва породилата я религия. Нашият език, езикът на всичките християнски или възпитани от християнството народи, на цялата наша поезия и литература, носи следите на своята вкорененост в езика на Библията, в християнската религия и в живота, свързан или повлиян от нея (включително богослужебния и богословския език). Нещо повече, самата наша мисъл, разбирането ни за света и за хората, целият наш духовен живот все още продължава да търси, а щом търси, той и намира опора в тази религия, от която се е излъчвала нашата култура, макар и мнозина от нас да отказват да я смятат за своя религия. Независимо от отказа, тя е незалязващо слънце, което пронизва сърцата и сгрява душите с божествената си светлина.[1]
Как присъства вярата в медиите? По твърде различни начини, според медията и обществения интерес към вярата. И в категорията „според медията“ ми се иска да обърна внимание на един фактор, който не можем да пренебрегнем. Това са работещите в медиите. Много често в български медии (имам предвид в пределите на страната ни, където мога да ги следя по-редовно) се правят предавания или отделни репортажи, взимат се интервюта и т. н. от някои малцинствени вероизповедания, като се оказва, че конкретни хора, работещи в дадената медия, са техни привърженици, т. е. не става въпрос за обективен обществен интерес, а за форма на пропаганда на съответното вероизповедание чрез работещи в медиите „негови хора“. Това се наблюдава и в системата на образованието – от детските градини до университетите (има доста примери). И тук не става дума за плурализъм, а за непропорционално отразяване на религиозни идеи и практики от медиите.
Има ли проблем в това? Да, има, защото религиозните истини, наречете ги учения, и тяхното „живеене“, практикуване от преобладаващото мнозинство граждани на България не намират пропорционално отразяване от медиите. Това е очевидно и няма нужда от доказване, макар че и такова не е трудно да се направи. Но този въпрос само го маркирам, защото програмата на настоящата среща не позволява навлизане в дълбочина на проблема.
За Църквата като основен представител на религиозната вяра сред българския народ медиите са добра възможност за разпространяване на Словото Божие и за жива проповед. Църковната традиция в издаването на християнски вестници, списания, брошури е още от възрожденски времена. Цялото българско публично слово и официална книжнина извират от Църквата след създаването на българската писменост и превода на Свещеното Писание от св. братя Кирил и Методий и техните ученици. И така е било повече от хилядолетие по нашите земи. От 19 в. в това християнско просвещение на народа ни дейно се включват Римокатолическата църква и протестантски мисии. Но след половин век агресивен държавен атеизъм през втората половина на 20 в. това сякаш се забравя и се подменя в публичното пространство с друга духовна храна, друг светоглед.
Днес Църквата чрез образователната и социалната си мисия си сътрудничи със светските медии, които имат възможността да предадат посланието ѝ до най-разнообразните слоеве на обществото. Това сътрудничество не е лесно и затова не винаги е успешно. Много често в църковните среди се чуват изрази на недоволство от начина, по който медиите отразяват учението и дейността на Църквата. Това е доста сложен въпрос, но несъмнено взаимодействието на Църквата и светските медии предполага взаимна отговорност. Информацията, предоставена на журналиста и предадена от него на обществеността, трябва да бъде надеждна. Възгледите на духовенството или други представители на Църквата, разпространявани чрез медиите, трябва да съответстват на нейното учение и позиция по обществени въпроси.
Връзката между Църквата и светските медии понякога се затруднява по вина на духовенството и християните-миряни, например в случаи на необоснован отказ на журналисти да получат достъп до информация или на болезнени реакции към коректна журналистическа критика. Такива въпроси трябва да се решават в дух на мирен диалог, за да се отстрани объркването и да продължи сътрудничеството, което няма алтернатива.
С цел да стига по-лесно и бързо до хората Църквата не се осланя само на нецърковните средства за осведомяване. Наред с традиционните си печатни медии тя създава и свои електронни медии, които работят къде по-успешно, къде не толкова, но все пак се стремят да задоволят интереса към темите на вярата и на живота според тази вяра. А в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ съществува и магистърска програма „Църква и медии“. Тя цели да подготви специалисти за работа в медиите по религиозните въпроси, както и да даде възможност на небогослови, които имат интереси към медийното отразяване на религиозната тематика, да се запознаят с нейните специфики. Надяваме се, че завършващите специалисти „църковни журналисти“ ще познават особеностите на медийната комуникация, но същевременно и ще са компетентни в областта на вероизповеданията, на църковната структура и на религиозните учения и традиции у нас.
В заключение ще си позволя да цитирам и едно интересно изказване, според което спрямо съвременните медии могат да се наблюдават три различни подхода. Единият е тяхното „обожествяване“, когато те се абсолютизират и им се приписват божествени качества, както беше направено наскоро за Google, след като някои американци основаха „Църквата на Google“ поради изобилната информация, която я прави да прилича на един вид божество. Другият е „демонизацията“ на медиите, когато те се смятат за демонични средства, източник на всички злини, които съществуват в обществото. И третият подход е доброто използване на медиите, да се гледа на тях като на Божи дар, средство за добра организация на обществото, като целта е човекът да доминира над тях и над цялото творение, а не да бъде техен роб.[2]
А ние помним и не забравяме думите на Иисус Христос: „… и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).
