Навършва се на 27 юни една година от кончината на иконом Стоян Стоянов от град Добрич. „Добър свещеник“ е най-малкото, което може да се каже за него. Добър архиерейски наместник беше също, макар че кой знае защо преди няколко години тогавашното епархийско началство го смени с един неудачен архимандрит (дето сетне трябваше да го гонят!). Но о. Стоян беше преди всичко добър пастир. И това му лежеше винаги на сърцето. И от този дълг (не длъжност!) никой не можеше да го освободи, нито и дръзна.
Помня го от ученическите му години в семинарията в Черепиш – един от плеадата „жегларци“. Сетне дойде студент в Духовната академия в София. Вече свещеник, той беше усърден и като студент. Но имаше някакво физическо страдание и се измъчваше от болки, а не намираше лек. Преди 10-ина години той ми припомни, че съм го посъветвал: „Ти вече си свещеник, не ти е наложително точно сега да вземеш диплома за висше богословско образование. Иди се лекувай и когато се пооправиш, ела да продължиш.“ Дали по моя съвет или по лекарска препоръка, той прекъсна обучението си във втори курс на академията. После беше се излекувал донякъде, само че повече не се върна да завърши следването си. Но не остана учен-недоучен!
Той продължи да се самообразова и беше свещеник за пример и на висшистите с диплома. Защото за всички е ясно, че „дипломата не прави богослова“, още по-малко – свещеника. А той си имаше духовната закалка от прочутия о. Георги Пейчев, от чийто род беше. От малък у него беше запален онзи огън, за който пророкът казва: „в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах!“ (Йерем. 20:9).
Отец Стоян живееше с богослужението и с любовта към ближните. Не можеше само с едното, защото тези служения взаимно се предполагат и изискват. Умееше да работи с хората, а искреността и жертвеността му печелеха сърцата на всички. Той нямаше скрупули да ходи и да моли, и да проси, защото не молеше и не просеше за себе си, а за Божиите чеда, които имаха и имат толкова голяма нужда от помощ, от морална и от материална подкрепа. Откликваха всички – и бедни, и богати. Едните – от недоимъка си, а другите (като новите едри добруджански земеделци например) му даваха от излишъка си. Но делото не спираше. Съхраняваха се животи, спасяваха се души, печелеха се нови предани чеда на Христовата църква. И тъкмо те, тези ранени и чезнещи души и тела, спасени от пастира, сега продължават делото на отец Стоян. Защото то не е негово дело, а дело Божие!
Всемилостивият Бог да прости и помилва отец Стоян, като му даде радостта да вижда от вечното си жилище продължението на пастирската дейност, която той започна и води с Божията всесилна помощ и благодат!
Още за делото на о. Стоян - в късометражния филм "Дела на вярата".
