Това необикновено песнопение, което се изпълнява в един-единствен ден в годината – късно вечерта на Разпети петък, е сред малкото, преведени изцяло на български език. Самото “Опело Христово” (или “Надгробен плач”) има интересна история. То става част от богослужебния цикъл в Православната църква сравнително късно, в залеза на византийския период (ХІІІ-ХІV в.). Тези тропари всъщност се пеят на утринната на Велика събота (която се отслужва вечерта на Велики петък) и макар често да ги свързваме с плача над Христовия Гроб (съответно над св. Плащаница), те не са толкова оплакване, колкото възхвала на Христовите дела, на победата на Господ над смъртта и очакване за предстоящия триумф на Възкресението. Такова е и оригиналното гръцко име на тези химни: Εγκώμια επιταφίου (“възхвала при плащаницата”). Те са разделени на три части, наречени “статии” от гръцкото “στάσεις”, което сочи, че по време на изпълнението им стоим прави.
Още по-интересна е историята на българския превод на “Опело Христово”. Като оставим настрана споровете дали е по-добре да се служи на църковнославянски или на новобългарски, трябва да признаем, че този превод е сред малкото добри образци, които са в състояние да помирят привържениците на двете тези – той е и достатъчно разбираем, защото е на живия днешен език, и достатъчно дълбок и поетичен, тъй като преводачът е сторил така, щото древното звучене и смисълът на църковнославянските слова да прелеят плавно в съвременната реч.
Превод на "Надгробния плач" е направен още в 1933 г., а следващият излиза вече в 1945 г., когато държавният атеизъм набира сили. В годините на комунизма трите поеми често се разпространяват в тетрадки от типа на "самиздат", преписвани и предавани от ръка на ръка. Така те придобиват характеристиките на своеобразен църковен фолклор, битуващ в десетки различни версии. Днес по българските храмове се пеят поне три различни. Последното официално издание на “Надгробен плач” от 2009 г. е редактирано лично от Русенски митрополит Неофит (днес Български патриарх), като промените по текста са направени от него още през 1978 г. Той работи върху изданието от 1957 г., като взема предвид и предишните от 1933 и 1945 г.
И все пак, кой е първоначалният автор на българския превод? Той не е един, а са трима. Тъжно е, че днес знаем твърде малко за тях. Преводач на І статия е Змей Горянин, на ІІ статия – Борислав Бодър, а на ІІІ статия – архимандрит Серафим (Алексиев). И тримата са талантливи поети и писатели, и тримата, според силите си, са служили на Бога. В скромната си бележка към изданието на надгробните тропари от 1957 г. те пишат: “Този превод на трите песни, които се изпълняват на Велики петък вечерта около св. Плащаница, си поставя за цел, покрай задоволението на практическата нужда от новото им издаване, да покаже на новобългарски език колкото е възможно повече красотата, съдържаща се в тях, и голямото вдъхновение на неизвестния поет, който ги е създал. Така дотолкова, доколкото целта е постигната, те биха представлявали, независимо от богослужебното им изпълнение, едно възвисяващо религиозно художествено четиво.”
Безспорно от тримата преводачи най-известен като личност сред православните християни в България е архим. Серафим – обичан български богослов, духовен наставник, писател и поет, който е може би най-силният и най-внушителен български християнски поет на ХХ в. Роден е през 1912 г. в с. Горно Броди, Серско (днес Ано Вронду, днешна Гърция) с името Стоян. Завършва Софийската духовна семинария и Старокатолическия богословски факултет в Берн (Швейцария), преподава в Пловдивската и Софийската духовни семинарии, а от 1960 до 1969 г. е доцент в Катедрата по догматическо богословие в Духовната академия “Св. Климент Охридски” в София. Архим. Серафим приема монашество на 28-годишна възраст през 1940 г., в размирните години на започващата Втората световна война. Вероятно запознанството му малко преди това с руския архиепископ Серафим (Соболев), днес вече св. Серафим Софийски, изиграва най-голяма роля за това съдбовно решение, а обяснява и монашеското му име. През 1947 г. йером. Серафим (Алексиев) е възведен в архимандритски сан и поема ръководството на Културно-просветния отдел при Св. Синод в София. Животът му на духовник при комунизма не е никак лесен, а допълнително го утежнява и фактът, че поради несъгласие с календарната промяна в БПЦ и с участието й в Световния съвет на църквите архим. Серафим през 1969 г. преустановява преподавателската си дейност и се оттегля в манастира “Покров Богородичен” в Княжево край София. Негов духовник той остава до кончината си на 13 януари 1993 г., като създава огромно количество богословски трудове и поезия. Книгите му “Нашата вяра”, “Нашата надежда” и “Нашата любов” са настолни четива за православния българин.
Житейският път на другия от преводачите на “Опело Христово” – Светозар Димитров, избрал приказния псевдоним Змей Горянин, е още по-драматичен от този на съратника му в превода. Роден е през 1905 г. в Русе и до 1930 г. е чиновник в родния си град. По-късно се преселва в София и работи в Дирекция по печата към Министерството на външните работи и изповеданията. Междувременно сътрудничи на списанията “Хиперион” и “Българска мисъл”, на вестниците “Литературен глас”, “Светлоструй” и др. Той е сред най-четените и плодовити български писатели между двете световни войни. Автор е на множество повести, романи и пиеси на историческа и патриотична тематика. Творбите му най-често отразяват националноосвободителните борби на българския народ: “Кнез Иван Кулин”, “Георги Войтех”, трилогията “Дунавът тече”, “Бачо Киро”, “Звезда керванджийка” и др. Близък е с Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров и Елин Пелин, на когото посвещава биографичната книга “Моят приятел Елин Пелин”.
След 9 септември 1944 г. Змей Горянин попада под ударите на новата комунистическа власт. Заради работата му като цензор в Дирекцията по печата т. нар. Народен съд го осъжда през април 1945 г. на 5 г. затвор, като впоследствие присъдата е намалена до една година. Романите му биват обявени за “шовинистични” и са иззети от библиотеките. Писателят излиза от затвора още през декември с. г., но е психически рухнал; за да е пълна гаврата, му разрешават да публикува, но не и под популярния си псевдоним.
Той намира спасение от преследванията в манастира “Седемте престола” близо до София. До края на живота си остава дълбоко вярващ и убеден в ролята на Църквата за духовното оцеляване на българите. Малцина го посещават в уединението; съпругата му Соня му носи храна веднъж седмично. Самата тя повече от две десетилетия пее в хора на катедралния храм “Св. Александър Невски”. Цели 40 години след смъртта на съпруга й – през 1998 г., излиза книгата й “Спомените на една Змеица”. В изгнанието си Змей Горянин пише доста от своите християнски стихове. Умира там на 25 август 1958 г.
Един малък образец от поезията на архим. Серафим, наречен “Requiem” (1968), е посветен на 10-годишнината от смъртта “на приятеля поет”, както той нарича Змея. Ето част от него.
На мъничкия манастир във двора
намери ти последната отмора.
Почивай в гроба тих под дървен кръст,
и нека бъде лека твойта пръст!
Зад църквата със седемте престола
на цъфналата ябълка под ствола
ний пролет ще ти идваме на гости
и ще преливаме със сълзи твойте кости.
Третият от преводачите на “Надгробния плач”, Борислав Бодър, днес вече е почти напълно забравен. Може би единственото, с което го помнят, е именно този превод. Рожденото му име е Васил Попдимитров. През 50-те години на миналия век, в най-мрачното време на сталинизма, също е бил сред плодовитите български християнски поети. От 1950 до 1956 г. не е спирал да публикува в сп. “Духовна култура” и в “Църковен вестник”.
Най-добре би могло да го представи именно творчеството му. Нека оставим стиховете на Борислав Бодър, Змей Горянин и архимандрит Серафим да ни доближат и до личностите на тримата поети, и до събитията в седмицата на Опело Христово.
ГОЛГОТА
Борислав Бодър
“Разпни Го!” – с ярост на Пилата –
“Разпни Го!” – викаше тълпата.
“В народа всява Той тревога
и готви бунт, и хули Бога!
Разпни Го! Ако ще тогава
пусни на свобода Варава!
Разпни Христа! От Него няма
злодей с престъпност по-голяма
и съблазнител по-жесток –
Той Себе Си нарича Бог!”
Голгота – символ на падение!
Голгота – символ на спасение,
позорна си и страшна ти,
но само твойте висоти,
о, изкупителна и свята,
докоснали са небесата!
Настана мрак. И ето: вик! –
О, страшен, о, върховен миг! –
Животът цял във ужас спира,
във храма шумно се раздира
завесата от край до край! –
Христос отпуска бледен лик!...
И сякаш вече Сатаната
във плен е хванал Светлината
и киска се и сочи с пръст
огромния Иисусов Кръст.
Престъпна, демонска Голгота,
нима ти умъртви Живота?!
Голгота, жребий най-висок
на тебе отредил е Бог!
Чрез тебе, в Своята любов,
Той утвърди живота нов,
чрез теб ни прати изцеление,
Голгота – прошка, избавление,
Голгота – подвиг най-велик,
с какви слова, с какъв език,
с какви молитви на уста
да славим Живия Христа!
О, ти не угаси Живота,
ти победи смъртта, Голгота!
***
Змей Горянин
От планината слиза бяла вечер,
накичена със морав минзухар,
и с песен я посрещат отдалече
клепало и цафара на овчар.
На песните под такта лек и прост
тя тихо, като пеперуда слиза
и сякаш с нея Сам Иисус Христос
във черквицата за вечерня слиза.
И виждам Му лицето как светлей
от малкото кандилце озарено…
О, ако беше мойта кръв елей,
в кандилцето как бих я влял смирено!
ПОД КРЪСТА
Архимандрит Серафим
Стоя под Твоя кръст, Христе Иисусе,
обления Ти в кърви гледам лик,
и чувствам се виновен и покрусен
пред Тебе – светъл Бог и Мъченик.
Не съм ли аз най-злият Твой мъчител?
Не аз ли Те разпъвам всеки ден?
Не се ли чувстваш Ти, мой благ Учителю,
от Своите най-тежко наранен?
И днес забих аз гвоздеи в ръцете Ти –
в окървавените, добри ръце!
И днес забих аз остър нож в сърцето Ти,
във Твойто кротко, любещо сърце.
Стоя сега и гледам Те, и плача...
Прости ми, дето тъй Те оскърбих!
Виж свехналите ми от плач клепачи
и отпрати ме опростен и тих...
