В 1814 г. Григорий, Хурмузий книгохранител и архим. Хрисант – най-големите познавачи на църковната музика за времето си, изработват Новия аналитичен невмен метод, който се смята за най-съвършената невмена нотационна система. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на творците писали до 1814 г. със старата нотация.

Интерес представлява фактът, че гърците наричат тримата учители на Новия метод от 1814 г. „благодетели на нацията”.[1] При всички случаи това е симптоматично за отношението им към византийската музика. Явно гърците смятат тази музика за своя, за свой църковно-музикален продукт. Достатъчно красноречиви са думите на издателя на Хрисантовата Голяма теория на музиката Панайотис Пелопидис: „Великото благодеяние на тримата учители обогати елинската нация”.[2]

„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.

В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.

Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.

Днес нова звезда е изгряла в небе,

показва къде е родено дете,

- Детето с божествена дивна съдба,

посочена ясно от ярка звезда.

Днес ражда Девицата своя Младенец,

полага го в ясли, във скален обор.

Той идва да стане за наш откуп Агнец,

понасяйки нашия грях и позор.

Под източноправославна църковна музика се разбира духовната, сакрална музика на Византийската империя (330-1453 г.), както и поствизантийската и новогръцката църковна музика. Има ръкописи още от 10 век, в които се намират невмирани[1] песнопения. Светска музика от това време, която да е нотирана, не е запазена. За хваление на Бога във византийската музикална традиция се използва само човешкият глас. Тази музика не се развива към многогласие, както става със западната – нейното звучене си остава монодийно, т. е. едногласно.

Известно е, че турската музикална култура има многовековна история, през която паралелно са се развивали музикалният фолклор (народното творчество) и т. н. традиционна или класическа музика.[2] Арабската музика е музиката на арабите и други народи, населяващи през Средновековието Близкия и Среден Изток, Северна Африка и Югозападна Европа. Историята на арабската музика датира от 2 хилядолетие пр. н. е. През 7 век, в резултат от обединението на арабските племена, приели исляма, и техните завоевания се наблюдава подем на арабската култура и, в частност, на музиката.[3]

Както в турската, така и в арабската музика се използват т. нар. маками (араб. положение, място) – ладово-мелодически модели, възникнали върху основата на народни мелодии, не отговарящи на европейския темпериран строй. В различните музикални култури броят на използваните маками е различен.[4] Макамите имат дълбоко теоретическо и философско оправдание, нещо свойствено за професионална музикална култура, предавана от поколение на поколение музиканти.[5]