„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.

В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.

Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.

Днес нова звезда е изгряла в небе,

показва къде е родено дете,

- Детето с божествена дивна съдба,

посочена ясно от ярка звезда.

Днес ражда Девицата своя Младенец,

полага го в ясли, във скален обор.

Той идва да стане за наш откуп Агнец,

понасяйки нашия грях и позор.

Под източноправославна църковна музика се разбира духовната, сакрална музика на Византийската империя (330-1453 г.), както и поствизантийската и новогръцката църковна музика. Има ръкописи още от 10 век, в които се намират невмирани[1] песнопения. Светска музика от това време, която да е нотирана, не е запазена. За хваление на Бога във византийската музикална традиция се използва само човешкият глас. Тази музика не се развива към многогласие, както става със западната – нейното звучене си остава монодийно, т. е. едногласно.

Известно е, че турската музикална култура има многовековна история, през която паралелно са се развивали музикалният фолклор (народното творчество) и т. н. традиционна или класическа музика.[2] Арабската музика е музиката на арабите и други народи, населяващи през Средновековието Близкия и Среден Изток, Северна Африка и Югозападна Европа. Историята на арабската музика датира от 2 хилядолетие пр. н. е. През 7 век, в резултат от обединението на арабските племена, приели исляма, и техните завоевания се наблюдава подем на арабската култура и, в частност, на музиката.[3]

Както в турската, така и в арабската музика се използват т. нар. маками (араб. положение, място) – ладово-мелодически модели, възникнали върху основата на народни мелодии, не отговарящи на европейския темпериран строй. В различните музикални култури броят на използваните маками е различен.[4] Макамите имат дълбоко теоретическо и философско оправдание, нещо свойствено за професионална музикална култура, предавана от поколение на поколение музиканти.[5]

Тази година се навършват 200 години от появата на Новия метод, т. н. хурмузиева нотация (1814 г.). Историческите данни показват, че темата за Новия метод е многостранна. Един от аспектите й е взаимодействието на византийската музика с елементи на западноевропейската.

Твърде вероятно е византийските музиканти да са давали ухо на славата и възхода на своите западноевропейски колеги. Интересно е, че още в 16 в., няколко десетилетия след падането на Константинопол, турската дворцова аристокрация се запознава с европейската музика в изпълнение на френския придворен оркестър. През 16-17 в. османският двор, искайки да се приобщи към западноевропейското изкуство, кани европейски художници, архитекти, музиканти, актьори.

Докато класикът на църковната музика Петър Лампадарий (живял през 18 в.; с неговото име е свързан един от опитите за невмена реформа) твори прекрасни църковни химни и свири на тамбура пред султана в Топкапъ сарай, на Запад изгрява и блести звездата на австрийския вундеркинд Волфганг Амадеус Моцарт.