Моят живот е толкова напрегнат, че вече не си спомням кога за последен път съм почивал сериозно или съм взел отпуск. Затова приех с готовност предложението на двама мои студенти по теология в Шуменския университет, магистърска програма, да гостуваме на Бачковския манастир. Единият от тях е добър кмет трети мандат на малък град в Североизточна България, а другият е успял бизнесмен, собственик на ресторант и картинна галерия в София (гарантирам, че не са мафиоти, а self-made men). Речено-сторено. С две коли преминахме Балкана през Ришкия проход, потънал в разкошните цветове на късната есен, и през Пловдив и Асеновград се озовахме пред манастира.
Решихме да се изкачим към него пеш. Първото, което посреща поклонниците е една масивна арка над пътя с молитвен надпис и зографисани образи. По-късно научихме, че са рисувани през 2000 г., но явно некачествено, защото вече са доста повредени и трябва да бъдат подновени. В същото време редица средновековни и възрожденски фрески на основа яйчна темпера в нашите храмове са добре запазени. От двете страни пътят към манастира е буквално окупиран от сергии на дребни търговци, които предлагат едни и същи видове захаросан мед (аз съм пчелар и трудно могат да ме излъжат) или мурсалски чай, който „лекува всичко”. Конкуренция тук няма, защото всички са си плюли в устата да поддържат едни и същи двойни и тройни цени. Манастирът прибира таксите от сергиите, но кичът е едва поносим.Бяхме настанени в южния корпус, който е наскоро ремонтиран и представлява хотелска част. През нощта парното работи, тъй като в планината температурите падат чувствително. Нямаше обаче сапун и бойлерът не можеше да се включи, поради което сутринта се къпах с ледена вода.
Въпреки обещанията на игумена епископ Борис, че ще се върне от София, той така и не се появи. Замества го архимандрит Симон – интелигентен млад монах, който има редица ценни идеи за развитието на обителта, но не среща подкрепа. Проблемът е, че игуменът е наложил тук единоначалие, което минава всякакви граници. Всичко интересно в манастира е заключено и се отключва само с неговото лично разрешение. Трябваше да се молим, за да ни бъде отворена библиотеката, която е в процес на разработване. В Трявна са изготвени дърворезбени шкафове, старите книги постепенно се подвързват, планира се да се изготви база данни със старопечатните книги на манастира. Най-ценните издания и ръкописи обаче не са тук, а отдавна са взети от Църковния музей и Народната библиотека в София. В коридора на библиотеката са поставени големи маслени портрети на българските будители от св. Кирил и Методий до екзарх Йосиф. Може да прозвучи абсурдно за 2008 г., но Бачковският манастир все още няма официален сайт в Интернет.
След нови молби успяхме да видим трапезарията от 1643 г. и музея – една стаичка със стъклени шкафове, в които безсистемно са насложени няколко утвари и икони. Според мен трябва да се направи нов интерактивен музей, който да разглежда подробно историята на манастира. Църквата „Св. Николай” в южния двор, зографисана от Захарий Зограф и реставрира на напоследък, също е затворена със заключени решетки. Най-старата сграда в Бачковския манастир – костницата на ктиторите Бакуриани от ХІ век, е оградена от висок дувар и също е недостъпна.Може би най-дразнещото нещо в манастира е фонтанът, който игуменът е построил ни в клин, ни в ръкав в центъра на малкия двор през 2007 г. Той е съвсем модерен, няма нищо общо с класическия вид на манастира, отнема и нарушава вътрешното пространство и представлява крещящ дисонанс. Също не прави добро впечатление, че по купола на храма от 1604 г. растат храсти, които утре ще станат дървета. Причината е, че се подновяват керемидите на покрива на църквата, но игуменът настоял част от покрива да бъде с ламарина. Естествено Институтът за паметниците на културата не се е съгласил и реставрацията е спряла. Манастирът се охранява денонощно от полиция, която заключва външните решетки точно в 19 часа. След това в обителта не може да влезе и излезе никой. Така бил наредил игуменът, сякаш тук не живеят пълнолетни хора, а малки деца.
За съжаление днес Бачковският манастир се обитава само от осем монаси, половината от които са на 80-годишна възраст. На въпроса ни за послушниците един от тях махна с ръка: „Идват и си отиват”. Явно плодовете на атеизма и епикурейството и тук дават горчиви плодове, но дали е направено всичко, за да бъдат привлечени и задържани тези млади хора? Богослужението, в което участвахме, започва в 7 часа. Когато аз бях послушник и монах в Троянския манастир, първата камбана биеше в 4,30 часа за лична молитва, а службата започваше с четене на поредната катизма в 5 часа и продължаваше до 8,15 часа. Службата в Бачково е чинна и достолепна, но само на църковнославянски език. За влизащите в храма той е неразбираем и те, след като запалят свещ, бързат да излязат. Храмът е мрачен, защото до ден днешен стенописите от ХVІІ век не са реставрирани. Иконостасът зее, тъй като двата реда малки икони са взети в Института за почистване. Монасите се оплакаха, че искат да служат по Йерусалимския устав, а ги заставят да правят това по Цариградския, и че календарът на Българската църква е хаотичен. Тъй като манастирът е ставропигиален, препоръчах им да се обърнат към Св. Синод, който всъщност е създал тази неразбория. Дали ще получат някога отговор е друг въпрос. Манастирът има и малък магазин, в който между разните сувенири се продават магически памуци срещу „уроки и магии”. Това православна обител ли е или езическо капище? На моето възмущение продавачката ухилено отговори, че трябвало да се подчиняват на пазарната икономика. Освен два албума за манастира, други православни книги няма. В Бачковския манастир всяка година преминават може би стотици хиляди посетители и се изпуска златната възможност те да бъдат спечелени духовно чрез продажба или дори раздаване на безплатни листовки, брошури и Евангелия. Човек неволно си спомня словата на Иисус Христос: „Ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците” (Мат. 5:13).
