Мобилно меню

4 1 1 1 1 1 Rating 4.00 (45 Votes)
1_70.jpgДанните за живота на рилския светец имат предимно агиографски характер и  богослужебна функция. Житията, които са достигнали до нас, датират от ХI в. насам, т. е. най-ранните от тях произхождат столетие и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с 16 жития, които са пространни (за четене) и проложни (за богослужение). Химнографските творби за него във всичките им редакции наброяват 15. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 г. Общо са над 35 текста. Освен тях, битуват легенди и предания от всички векове.

Това е изключително богат хилядолетен корпус, който за съжаление досега не е издаден заедно в една книга – един красноречив факт за нашето криворазбрано родолюбие и научно ниво. Но специалистите разполагат с издадените и преведени преписи, макар и в специализирани редки списания и сборници. Трябва да се подчертае, че житията и песнопенията не разкриват биография в съвременния й смисъл. Те имат различна поетика и различен информационен код - да следват Свещеното Писание и да докажат, че новоявилият се праведник повтаря примерите на предишните светци и има Божията благодат, което ни задължава да приемем с вяра неговия живот и подвиг. Така в житията винаги се развива един библейски мотив, повторен чрез избора и поведението на наш съвременник – в случая св. Иван, наш сънародник, “българин родом”, както се подчертава във всички текстове. Този принцип подвежда земните събития под диктовката на уподобяването с примерите и прецедентите от Библията. Както св. Иван подражава на библейските и църковните герои, така и ние сме длъжни да подражаваме и да бъдем подобни на него. Затова светецът е назоваван “преподобен”.
Действителните факти от живота на светеца се смесват с предания и легенди, широко разпространени както в книжовната традиция (“топоси” – общи места), така и в устното народно творчество. По този начин историческият му образ се слива с легендарния и става едно цяло.

1. Народно (безименно) житие0_5.jpg

Старобългарската творба, известна като Народно (безименно) житие на св. Иван Рилски е най-старото агиографско съчинение за светеца. То възниква през XII в. преди пренасянето на мощите му от крал Бела III в Унгария през 1183 г. и в от цар Иван Асен І в Търново през 1196 г. Тези важни събития не са споменати в текста. Трябва да се предположи, че е съществувало и по-старо житие, съставено наскоро след смъртта на светеца. От Народното житие са известни само шест по-късни преписа, които обхващат широк периметър на разпространение. Те са следните: 1) Ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV в.; 2) Германски сборник от ХVІІ в., л. 102-130, в Църковния историко-археологически музей (ЦИАМ) – София, № 47 (99); 3) Ръкопис 1/22 в Рилския манастир от 1602 г.; 4) Самоковски сборник на Янкул от 1755 г., Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (НБКМ) – София, № 689; 5) Михайлов сборник от ХVІІІ в., НБКМ 688; 6) Габровски сборник от 1756 г. в библиотеката на Сръбската академия на науките – Белград, № 85, преписан от йеромонах Роман по извод на рилския йеромонах Йосиф Брадати.

Внимателното сравняване на преписите разкрива, че още през ХІV в. са съществували два варианта на това житие, защото се откриват различия в названията на споменатите местни имена. То е съставена в Рилския манастир или в Сердика (София), където са били пренесени и почитани мощите на светеца. От една страна в него изобилстват сведенията за рилската обител – местности, случки предания и пр. От друга страна в една от посветените на него служби той е наречен “средеческий светилник” и “похвала средеческая”.

Житието е възникнало в народна среда, а не в дворцов скрипторий, за което говорят съдържанието и самобитната му форма. Литературните източници за Народното или Безименно житие на св. Йоан Рилски все още не са разкрити. В него са използвани безспорно и някои писмени извори, но то е основано главно върху народните предания, изпълнено е с редица апокрифни елементи, разказано е просто и твърде наивно.Житието не следва композиционните схеми, познати от византийската агиография. Повествованието за живота на св. Иван започва направо, без какъвто и да е увод. За да придаде достоверност и убедителност на произведението, анонимният автор (сигурно монах) отбелязва, че и до днес личат следи от действията на рилския аскет в планинската пустош. Той предава легендата за среща между св. Иван и цар Петър, разказва как преди смъртта на отшелника му се явява св. Йоан Богослов, а в момента на неговата кончина в устата му влиза бяла пчела. Тук легендарният материал е съчетан с традицията на византийската книжовност, възприета и разработена в България. Преди няколко години установих, че мотивът с пчелата е заимстван от юдеохристиянския апокриф „Йосиф и Асенета”, съставен вероятно в Александрия през І-ІІ век и преведен в България по времето на цар Симеон І.

Възникването на Безименното житие през византийското иго свидетелства за стремежа да бъде издигнат примера на основателя на българското монашество, който не отстъпва по святост, молитви и подвизи на византийските отци. Образът на св. Иван Рилски в една епоха на социални потресения и нравствено падение буди надежди в бъдещето. По своято предназначение и художествен стил Народното житие стои близко до Солунската легенда и Българския апокрифен летопис.[1]

Радослава Трифонова нарича не съвсем точно Народното житие “манастирско” заради неговата функционалност в манастирска среда. Всъщност повечето жития на св. Иван са “манастирски”. Народното житие е предназначено за четене при богослужението или в манастирската трапезария, когато монасите се хранят. Като допълнителна аргументация могат да се цитират пасажи от самия текст на житието. Например неговият надслов завършва с думите: "Отче, благослови", а текстът завършва с не много свързаното изречение: "Бъди ни помощник, на слушащите и четящите, и пишещите, и милост да получим, и прошка за греховете си".[2]

Със своите чудеса и тайнствени срещи Народното житие не губи своята популярност и през османското господство. То е преработвано и влиза в състава на широко преписваните и четени дамаскини – сборници с жития и поучителни слова, които са насъщно четиво на българския народ през ХVІ-ХІХ в.[3] Това житие е въведено в научно оръщение от именития руски славист А. Хилфердинг през 1868 г., когато е публикуван неговият текст.[4] На него първи посвещават подробни изследвания българските учени акад. Йордан Иванов и Васил Киселков през 1936 и 1937 г.[5]
 
2. Житие от Георги Скилица

Второто по време житие на св. Иван Рилски дължим на един книжовник, който не е българин. Той е Георги Скилица, висш византийски чиновник и любител писател. Предполага се, че е потомък на известния византийски летописец Йоан Скилица от ХІ-ХІІ в. Документите отбелязват, че Георги заема длъжностите протокуропалат и императорски секретар през 1166 г. Вероятно изпада временно в немилост, защото е изпратен от Константинопол за управител на Средецката област през последната трета на ХІІ в. Скилица пристига в София преди 1173 г. и не остава продължително време в дълбоката балканска провинция. Той веднага научава за намиращите се в града мощи на българския светец и прибягва с молитва към ходатайството пред Бога на св. Иван, след което се излекува от хроничен ревматизъм. Няма съмнение, че за чудото допринасят и терапевтичните процедури в топлата софийска минерална вода. Манастирът с мощите тогава се намира до банята на мястото на днешната софийска джамия. Скилица явно препоръчва благодатта на мощите в столицата, защото скоро след това в Сердика пристига самият император Мануил І Комнин (1143-1180). Неговата схваната ръка също е излекувана от светеца и минералната вода.

Георги Скилица пристъпва към написването на своето житие не в София, а след връщането си в Константинопол, защото за своето губернаторство той пише в минало време. Времето на съставяне на житието може да се уточни между 1173 и 1183 г., когато мощите са отнесени в Унгария. Езикът, на което житието е съставено е гръцки. По този начин Скилица става продължител на традицията византийски книжовници и духовници като охридските архиепископи Теофилакт и Димитър Хоматиан да прославят български светци. Интересно е, че гръцкият оригинал на житието е загубен. Съществува български превод, направен може би в самия Константинопол от българин, който не е напреднал много в гръцкия език, защото много термини и места в текста остават неразбрани и погрешно преведени.

До 70-те години на ХХ в. това житие беше известно само в пет преписа: 1) ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV век; 2) Германски сборник от ХVІІ век в ЦИАМ, № 47 (99); 3) Етрополски ръкопис от ХVІІ в. без номер и дата; 4) ръкопис № 1/22 в Рилския манастир т 1602 г.; 5) ръкопис от Волоколамския манастир, пренесен в библиотеката на Московската духовна академия, № 193, от ХV в. От този екземпляр текстът е препечатан във Великите чети-минеи на Новгородския митрополит Макарий (т. Х, стб. 1515-1530).

Покойният проф. Боню Ангелов, който работи продължително време в руските книгохранилища, има заслугата, че обнародва още десет неизвестни преписа на житието на св. Иван Рилски от Георги Скилица. Всички те са руски п произход, не отбелязват името на автора в надслов или съдържанието и се датират от ХV в. насам:

1) Руска държавна библиотека в Москва, фонд 218 (Собрание отдела рукописей), № 144, Миней за м. февруари от ХVІ в., л. 368-387;
2) Същата библиотека, ф. 212 (Олонецка сбирка), № 15 (муз. № 1772), л. 368-385 в руски сборник от ХVІІ в.;
3) Същата библиотека, ф. 209 (Овчинников), № 748, руски ръкопис от ХVІІ в., л. 10-17;
4) Същата библиотека, ф. 173 (сбирка на Московската духовна академия), № 2 (89), руски Чети-миней от ХVІ век, л. 578-607;
5) Публична библиотека “Салтиков-Щедрин” в Санкт-Петербург, № 620 (501) от Соловецкия манастир, руски Чети-миней за м. октомври от ХVІ в., л. 339-350;
6) Същата библиотека и сбирка, № 619 (503), руски Чети-миней от ХVІІ в., л. 604-619;
7) Същата библиотека, сбирка на катедралата “Св. София” в Новгород, № 1355, руски сборник от ХVІ в., л. 630-642;
8) Пак там, № 1358, руски сборник от ХVІ в., л. 376-389;
9) Държавен исторически музей в Москва, сборник от московската Синодална библиотека, без номер, руски Чети-миней за м. октомври от ХVІ в., л. 145-156;
10) Публична библиотека “Салтиков-Щедрин” в Санкт-Петербург, сбирка на П. Д. Богданов, № 0.І.1102, руски сборник от ХVІІІ в., л. 307-316.[6]

Не е сигурно дали Георги Скилица разполага с българско житие на светеца. Той разчита предимно на устни предания и на личните си наблюдения в Сердика. Липсва конкретика в описанието на живота на св. Иван, защото не се споменава, че е живял по времето на българския цар Петър (927-969) или кога е умрял. В замяна на това в житието на Скилица се съдържат редица сведения за средецките храмове, в които са положени мощите, за извършените от тях чудеса, за преклонението, което хората изпитват към тях. Авторът построява своето произведение за византийския канон, като го изпъстря с епитети и метафори и цитира многократно Библията. Стилът на житието е коренно различен от този на Народното житие. По-важно е, че то става модел, по който са построени някои от по-късните жития на св. Иван Рилски.

Акад. Васил Златарски предполага, че житието на Скилица служи като отправна точка за написване на Народното житие “през последния десятък на ХІІ век или в самото начало на ХІІІ век”.[7] Акад. Йордан Иванов с право оспорва това твърдение. Той подчертава, че в Народното житие не е фиксиран епизодът с пренасянето на мощите в Сердика (София), а освен това двете жития са съвсем различни по стил и структура.[8] Акад. прот. Иван Гошев публикува добър новобългарски превод на Скилицовото житие.[9]

3. Първо проложно житие

Съществуват няколко проложни жития на св. Иван Рилски. Първото проложно житие се среща най-често в българската и славянската литературна традиция. Някои от неговите по-ранни преписи са следните:

1) Пролог от ХІV век в бившия св. Николски единоверчески манастир в Москва, № 190;
2) Миней за октомври от ХІV век (вероятно от 1340 г.), който произхожда от манастира “Св. Прохор Пшински” – сега на територията на Македония;
3) Ръкопис от ХІV-ХV век в библиотеката на църквата “Св. Богородица” (бивша “Св. Климент” в Охрид, Македония;
4) Два Пролога в Зографския манастир № 47 и 88 от ХV век;
5) Ръкопис в Рилския манастир № 1/26 от ХV век;
6) Пролог от ХVІ век в Народната библиотека “Св. Кирил и Методий” в София, № 135;
7) Ръкопис в Рилския манастир № 1/22 от 1602 г.;
8) Пролог в сръбския манастир “Раваница” от ХVІІ век;
9) Пролог в сръбския манастир “Крушедол” и др.

Това житие рано е привлякло вниманието на изследователите и съставителите на дидактични сборници. То е поместено в първия московски печатен Пролог от 1642 г., във Великите чети-минеи на митрополит Макарий за м. октомври (изд. СПб., 1860, стб. 1537-1541), в серията “Acta Sanctorum” за същия месец (с. 687 сл.), където погрешно е отнесено към перото на св. патриарх Евтимий Търновски и т.н. Първото критично издание на житието е направено от руския архимандрит Филарет.[10]

Разглежданото произведение обхваща живота на светеца и пренасянето на мощите му през 1195 г. в Търново. То завършва с твърде патриотична по звучене молитва към духа на рилския отшелник за закриляне на българския цар и народ. Следователно е написано между 1195 и 1393 г. Най-старите известни преписи произхождат от първата половина на ХІV столетие. Неговият текст има много общи места с проложните жития на св. Гавриил Лесновски и св. Иларион Мъгленски. Налага се изводът, че трите творби са обработени от едно и също лице или в един и същ литературен кръг. Най-вероятно Първото проложно житие датира от втората половина на ХІІІ в., когато българската държава и книжнина са в подем при управлението на Асеновата династия и когато е съставен българският Пролог. Като основен източник авторът се позовава на житието от Георги Скилица в българския му превод, като го съкращава и преработва. Той явно се води от стремеж да внесе повече точност в изложението. Красноречиво изявеното българско самосъзнание потвърждава, че съставителят е българин.

През ХV-ХVІ век в нашите земи е съчинена добавка към проложното житие, която говори за нашествието на османските турци на Балканския полуостров, запустяването и обновяването на Рилския манастир, пренасянето на мощите на светеца от Търново отново в манастира през 1469 г. Добавката се основава върху разказите на Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Тя се намира в рилския ръкопис № 1/26 от ХV век.[11]

4. Второ проложно житие

Това ценно произведение на старобългарската литература е представено само в два преписа:

1) В Драгановия миней от ХІІІ век в библиотеката на Зографския манастир на Атон;

2) В Миней от ХІІІ-ХІV век от същия манастир. Сега се намира в Държавния исторически музей в Москва, сбирка на В. Григорович, № 1725.

Житието е обнародвано от акад. Йордан Иванов.[12] Службата, в която е включено то, представлява преработка на вторичната (средецка) служба на св. Иван Рилски. Тя е създадена след пренасянето на мощите на светеца от цар Иван Асен І в Търново през 1195 г. – най-вероятно в края на ХІІ или началото на ХІІІ в. За това се съди по надслова на службата и по текста на самото проложно житие, поместено след шестата песен на канона. По същото време е написано и житието.

Тази творба съдържа някои подробности за мощите, които не се срещат на друго място – тялото на св. Иван Рилски било пренесено в Сердика от пратеници на цар Петър; унгарският епископ на Естергом, който не вярвал в истинността на светеца “схизматик”, ослепял; в Търновград за мощите бил изграден манастир (не само църква) на Трапезица. Предполага се, че второто проложно житие е писано набързо по поръчка веднага след пренасянето на мощите в столицата. Авторът няма време да провери истинността на всички сведения, поради което допуска някои неточности.[13]

5. Трето проложно житие

Тази творба е запазена в уникален препис, открит от проф. Климентина Иванова в Норовия пролог от ХІІІ век (Москва, Държавен исторически музей, сбирка на Уваров, № 703). Тя публикува текста.[14]

Текстът на това житие завършва с пренасянето на мощите в новата столица Търново през 1195 г. Следователно то е съставено не по-рано от самото начало на ХІІІ век и не по-късно от последната четвърт на същото столетие според датировката на Норовия пролог. Приблизително по същото време възникват първото и второто проложни жития, но третото е независимо от тях. Първото и второто житие са писани в Търново и отразяват идейно-литературните тенденции на Търновската книжовна школа от началния период на нейното формиране. Третото житие на св. Иван Рилски вероятно се появява в един от старобългарските манастири. Анонимният автор използва предания за светеца, разпространени по устен път, но тъй като живее далеч от Рилския манастир и Средец, той очевидно не е запознат с първите две проложни жития.

В третото проложно житие не се говори и за пребиваването на мощите в Унгария между 1183 и 1187 г. Поради голямата близост и редицата текстови съвпадения между проложните жития на св. Иван Рилски и св. Прохор Пшински, Климентина Иванова предполага, че и двете са дело на един и същ книжовник, живял в Пшинския манастир - виден литературен център в Северна Македония през среднобългарската епоха.[15]

Третото проложно житие съдържа и някои особености, присъщи само на него. Например то съобщава името на пещерата, в която обитава рилският отшелник, като “Врьтопень”. То също споменава за нападения на селяни срещу св. Иван – събитие, заимствано от фолклорните легенди, и за пренасянето на мощите от самия цар Петър в Средец. Произходът на тези сведения остава неясен.


1_71.jpg6. Житие от св. патриарх Евтимий Търновски
 
На 20 януари Православната църква чества св. Евтимий, патриарх Търновски (ок. 1320 – ок. 1404).[16] Той произхожда от търновски болярски род. Смята се, че първоначално учи в Търново и става монах към 1350 г. Св. Евтимий е един от  първите ученици на св. Теодосий Търновски в основания от него Килифаревски манастир. Скоро той става помощник на св. Теодосий. По всяка вероятност още през 60-те години св. Евтимий участва в книжовната дейност на св. Теодосий и съратниците му. През 1362 г. заминава със св. Теодосий за Цариград. От Григорий Цамблак се научава, че работи в манастира “Св. Мамант”, където живее Теодосий. По-продължително време пребивава в Студийския манастир, където остава след смъртта на учителя си.  Около 1365 г. св. Евтимий се установява в Света Гора, където прекарва в съзерцателно безмълвие и книжовна дейност. Св. Евтимий пребивава също така и във Великата лавра “Св. Атанасий” и кулата Селина, близо до Зографския манастир. На Атон св. Евтимий се запознава с преводите от т.нар. Светогорска преводаческа школа: старецът Йоан, старецът Йосиф, Методий и др. В Света Гора св. Евтимий Търновски влиза в конфликт с император Йоан V Палеолог, тъй като е противник на унията. Поради това той е заточен на о. Лемнос в Егейско море. Според Григорий Цамблак заточението на св. Евтимий се дължи слуховете, че е богат и на неговия отказ да подпомогне с пари византийския император.

Св. Евтимий се завръща в България след смъртта на цар Иван-Александър (1371). Той основава с помощта на цар Иван Шишман манастира “Света Троица” край Търново. Съществува и мнението, че тази обител съществува и по времето на св. Теодосий Търновски. В този манастир св. Евтимий Търновски започва да осъществява мащабна дейност, свързана с превеждане и редактиране на богослужебната литература. През 1375 г. св. Евтимий е избран за търновски патриарх и се опитва да наложи своята езиково-правописна реформа. Той пише и оригинални произведени, които са титулувани с “кир Евтимий търновски патриарх”. Св. Евтимий е непримирим по отношение на ересите. По време на обсадата на Търново патриархът доказва, че е истински духовен пастир на своя народ. Опитът да бъде екзекутиран не успява и той е изпратен на заточение. Смята се, че е доживял дните си в Бачковския манастир. Цялата творческа дейност на св. Евтимий разкрива неговите исихастки възгледи.

Св. Евтимий превежда (или редактира) Устава към Златоустовата литургия от патриарх Филотей Кокин. Той пише жития, похвални слова, служби за български светци или светци, чиито мощи се намират в престолния град (вж. Житие на Иван Рилски, Житие на Иларион Мъгленски, Житие на Петка Търновска, Житие на Филотея;  Похвални слова на Патриарх Евтимий). В областта на химнографията е особено показателна Службата на императрица Теофана, която е модел за химнографска творба. Предполага се, че освен нея св. Евтимий е съставил и Служба за  св. Петка Търновска. От него са запазени четири послания, които свидетелстват за неговия голям авторитет в другите православни църкви. Св. Евтимий ииграе особено голяма роля в културната история на Източна Европа, защото издига престижа на Българската църква и книжнина в рамките на т.нар. второ южнославянско влияние във Влашко, Молдова и Русия. Съчиненията на св. Евтимий  са преписвани през следващите векове и стават важна част от книжнината на другите православни народи.

Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е запазено в две редакции. Първата завършва с пренасянето на мощите му в град Търново. Тя е налице в малко ръкописи. Втората редакция има по-сложен състав, защото представлява свързване на житието от св. Евтимий с неговото допълнение от Владислав Граматик. Тук ни интересува първата редакция, която се среща в следните преписи:

1) Сборник в Зографския манастир, № 103 от 60-те години на ХІV век с типично търновско (“Попгерасимово”) писмо;
2) Ръкописни откъси от ХV век, собственост на австрийския славист Емил Калужняцки. Местонахождението им сега е неизвестно;
3) Панегирик на дяк Андрей от 1425 г. в ЦИАМ, № 182;
4) Ръкопис от ХV в., среднобългарски извод в библиотеката на румънската Академия на науките в Букурещ;
5) Ръкопис от ХV в., сръбски извод, пак там;
6) Ръкопис от ХV в., сръбски извод, в румънския манастир Нямцу.

Житието на св. Евтимий е публикувано най-рано в Москва през 1645 г., в Киев от Антон Радивиловски през 1671 г., от йеромонах Неофит Рилски в Белград през 1836 г., както и от Емил Калужняцки през 1901 г.[17] Акад. Йордан Иванов го обнародва по най-стария препис от ХІV в.[18] Проучено е също от Полихроний Сырку,[19] Димитър Кенанов[20] и други. Сергей Райчинов установява, че софийският книжовник Матей Граматик заимства от него, за да напише житието на св. Николай Софийски, убит от турците в София през 1555 г.[21] Съществува добър новобългарски превод на житието от св. Евтимий, извършен от акад. прот. Иван Гошев.[22] Върху текста на житието от киевското издание (1671 г.) се спира проф. Николай Дилевски.[23]

Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е най-обширното и най-издържаното естетически произведение от агиографския цикъл за светеца. То е типична творба от епохата на зрелия исихазъм, когато е разцветът на палеоложката традиция във Византия и на Балканите. Св. патриарх Евтимий се отнася критично към създаденото по темата преди него, като го окачествява с определенията “грубо” и “неумело”. Той има предвид главно Народното житие. Освен това, той напада Георги Скилица, че премълчава факти от българската история. Целта на патриарха е да разкаже живота на св. Иван красиво (“по лепоте”), художествено, изящно. Но сравнителният анализ на неговата творба показва, че основното повествование се води именно по Скилица понякога до буквалност (той използва гръцкия оригинал, а не българския му превод), допълва го с Народното житие, а вай-много заемки се срещат от Първото проложно житие.[24]

Св. Евтимий осмисля идейно фактите от живота на светеца, за да събуди законна родолюбива гордост. Житийната биография на св. Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано от последния търновски патриарх. В осеяната с трагични предчувствия епоха като духовен водач на народа св. Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подражание. Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през ХІV в., затова бележитият писател се опира на общобългарския символ св. Иван Рилски.

Заключението при Евтимий е във формата на молитвено обръщение към светеца. Тя е копие от молитвата в края на първото проложно житие на Иван Рилски. Единствените разлики са, че в началото на обръщението е прибавено “Йоане”, а в средата е внесено името на българския цар Иван Шишман. По този начин пространствено-временното действие на житието е пренесено в съвременната на Евтимий епоха. Темата за Иван Рилски се актуализира и се обръща с лице към съвременните проблеми.

Евтимий Търновски проявява в житийната повест за Иван Рилски своите значителни творчески способности. Векове след написването неговият дар на поет, биограф и ритор гарантира непреходността на едно литературно дело, което украсява съкровищницата на българската културна история.

7. Рилска повест от Владислав Граматик

Биографичните сведения за Владислав Граматик се съдържат в надсловите и послесловите на неговите сборници. Той е роден в Ново бърдо (до Призрен в Косово) през 20-те години на ХV век. По етнически произход той е сърбин или българин. След като през 1455 г. турците разоряват родния му град, Владислав отива в с. Младо Нагоричане, северно от Куманово. По-голямата част от живота си прекарва в Жеглиговския манастир „Света Богородица“ („Матейче“), който се намира между Скопие и Куманово. Възможно е да е пребивавал в Рилския манастир. Подписва се като дяк (книжовник) и граматик.[25]

Владислав Граматик е един от най-образованите южнославянски книжовници през ХV век. Той познава основно творбите на писателите от св. Евтимиевия кръг и развива техните традиции. Ръкописите му обхващат около 150 отделни произведения. Автор е на едно известно оригинално съчинение, преводач, съставител на сборници, преписвач и калиграф. Творчеството му обхваща над 4300 ръкописни страници, което е забележително постижение за времето.

Владислав Граматик се отличава като автор на обемисти сборници:

1) Т.нар. Предели от 1456 г. с антикатолически трактати, съхраняват в библиотеката “М. Горки” в Одеса;
2) Загребски сборник от 1469 г.;
3) Сборник със заглавието Адрианти от 1473 г. в Рилския манастир;
4) Рилски панегирик от 1479 г. също там;
5) Превод на Шестоднев, преписан през 1480 г. от рилския монах Мардарий. Той е загубен, като е запазена само приписката на монаха;
6) Оригинална Рилска повест в три редакции.[26]

Проф. Боню Ангелов открива три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик в руски книгохранилища.[27] За четвърти неизвестен досега ръкопис на писателя, пазен в библиотеката на Рилския манастир под № 2/23, известява Мирослав Зафиров.[28]

1_72.jpg
Най-ценното оригинално произведение от Владислав Граматик е неговата Рилска повест, която съществува в три редакции. Нейната пряка цел е да ознаменува пренасянето на мощите ва св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител през 1469 г.[29] Обширната редакция, наричана също белградска или софийска, е първична. Писана е скоро след събитието. До 70-те години на ХХ век тя е известна само в два преписа – ръкопис от ХVІ век в белградската Народна библиотека, обнародван от Стоян Новакович през 1857 г., и ръкопис от Рилския манастир № 1/27 от 1809 г., останал непубликуван. Проф. Боню Ангелов намира още два преписа – ръкопис № 214 (нов № 482) в Хилендарския манастир, преписан в Рилската обител през 1536 г., и български ръкопис в Научната библиотека на Руската академия на науките, сбирка на П. Сырку, фонд № 55, № 13.7.17.[30]

Втората или кратка редакция на повестта е създадена през 1479 г. Тя е поместена в Рилския панегирик на Владислав Граматик от същата година и в много други ръкописи. Успоредно сравнение между двете редакции е направил Е. Калужняцки.[31]

Третата редакция също е оповестена за първи път от Б. Ангелов и носи заглавието “Повест за връщането на мощите на светия преподобен наш отец Йоан в Рилската пустиня, как беше връщането и кога”.[32] Ръкописът, който я съдържа, се датира от края на ХVІІІ или началото на ХІХ век. Тази трета редакция не е механично сглобяване на откъси от Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, а ново самостоятелно съчинение върху тяхната основа. Нейната цел е да допълни останалите съчинения с нов разказ за величавата народна демонстрация през 1469 г. Най-ценното в редакцията е нейният увод, написан от патриотични позиции. Авторът се опитва да обясни падането на Балканите под османско господство и нарича турците “волци свирепи, лютии”, “мучители”, “агаряне”.

8. Житие от Димитър Кантакузин
 
За живота на този писател се знае още по-малко, отколкото за Владислав Граматик. Родът Кантакузини се появява на византийската сцена през ХІІ век. Известен е византийският император Йоан Кантакузин, който е на трона от 1347 до 1354 г. Той е виден исихаст и се замонашва с името Йоасаф, но върху него тегне вината, че първи използва турски наемни войски в борбата си с Йоан V Палеолог.[33] След османското нашествие мнозина представители на рода Кантакузини емигрират и заемат видни служби в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Някои стигат дори до Англия.

Димитър Кантакузин се смята за късен представител на Търновската книжовна школа, тъй като българската литература от ХV век е нейно пряко продължение. По произход той е роднина на Ирина Кантакузина, втора съпруга на сръбския деспот Георги Бранкович. Въпреки че остава християнин, заема висока служба в Османската империя. Покровителства развитието на книжовната дейност и пребивава в Рилския манастир между 1469 и 1479 г. Кантакузин поддържа връзки с видния книжовник Владислав Граматик, на когото поръчва написването на „Загребския сборник“ от 1469 г. Пише на български и гръцки език. Стилът му се определя като емоционално-лиричен.[34]

Димитър Кантакузин е по-оригинален писател от редица свои съвременници. Той е оставил на потомството няколко свои произведения:

1) Житие с похвала на св. Иван Рилски;
2) Служба на св. Иван Рилски;
3) Похвални слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски;
4) Молитви, “събрани от Божественото Писание”, които са известни само библиографски, защото досега не са открити преписи от тях;
5) Много разпространена в преписи и печатни издания трогателна Молитва към св. Богородица;
6) Послание до йеромонах Исайя, и др.[35]

Житието с похвала на св. Иван Рилски е написано от Димитър Кантакузин между 1469 и 1479 г. и е произнесено от самия него на празника на светеца. То е преписано от Владислав Граматик и е включено в Рилския панегирик от 1479 г. Публикувано е за първи път от Димитър Маринов с много грешки, които са поправени от акад. Йордан Иванов.[36]

Като свои извори Димитър Кантакузин ползва житията на св. Иван Рилски от Георги Скилица и св. патриарх Евтимий Търновски, но прибягва и до други, незапазени източници. Със съзнанието, че националното и църковното разделение е главната причина за победата на османските турци, авторът проявява определен стремеж за извисяване над народностните различия и слабости, за да постигне общохристиянско звучене, да извиси своя глас за обединение пред опасността от асимилация. Той представя тежката съдба на балканските народи като Божие наказание за техните грехове. Димитър Кантакузин е свързан с османската власт, което личи от възхвалата на султан Мехмед ІІ (1451-1481). Житието завършва с похвала за светеца. Авторът демонстрира своята нечетеност, но в неговия риторичен стил се забелязва силно византийско влияние.

9. Четвърто проложно житие
Това произведение е открито от проф. Боряна Христова в ръкопис на отец Спиридон Рилски от края на ХV или началото на ХVІ век (Рилски манастир, № 2/20). Ръкописът представлява Стишен пролог за цялата година. Под датата 1 юли е поместено второ проложно житие за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски. То е твърде подробно и дава пълни сведения за всички странствания на мощите, както и за обновяването на манастира от трима братя през 60-те години на ХV век. За източник на житието е послужило житието с похвала от Димитър Кантакузин. На места се срещат цели пасажи, заети дословно от кантакузиновото житие с незначителни лексикални различия. Разказът за пренасянето на мощите от Търново в манастира съвпада напълно с текста на добавката към първото проложно житие. Тази добавка най-вероятно е взета от непознатото досега проложно житие, за да обогати първото проложно житие като най-разпространено и най-популярно житие на светеца.

Житието е съставено вероятно в Рилския манастир след 1469 г. и то непосредствено след написването на житието с похвала от Димитър Кантакузин, за да се осигури синаксар за новия празник (1 юли). Авторът трябва да се търси сред рилските монаси-книжовници от втората половина на ХV век.[37]

10. Пето проложно житие

То е открито и оповестено от покойния наш филолог Божидар Райков.[38] Намира се в Стишен пролог на даскал Кою от Тетевен и на етрополския граматик Йоан от 1636 г., който сега се пази в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София под № 986.[39]

По някои фрази в сегашно време в текста се предполага, че негов съставител е някой от рилските книжовници от 70-те или 80-те години на ХV век, а като основа е послужило най-вече първото проложно житие. Текстът се предшества от обичайния за стишните пролози стих-възхвала на светеца, издържан в хорейна стъпка.

11. Житие от йеромонах Даниил Рилски

Това предпоследно по хронологически ред житие на св. Иван Рилски е писано вероятно през първата половина на ХVІІІ век. От него съществува единствен препис, поместен в известния дамаскин на поп Йоан от Враца (сега в библиотеката на БАН, № 90) и датиран от 1788 г.[40] Публикуван е от проф. Боню Ст. Ангелов преди повече от половин век.[41]

За автора не е известно почти нищо, освен факта, че е йеромонах в манастира. Не трябва да се смесва с други рилски книжовници на име Даниил от ХVІ и ХVІІ в. От текста се узнава, че житието е четено в храма на Рилската обител пред поклонниците, събрани на празника на светеца. Отец Даниил отправя молитва към св. Иван Рилски да запази почитателите си от видими и невидими врагове и от агресия на “безбожните агаряни”. Той споменава светците Йоаким Осоговски, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, сръбския патриарх Йоаникий, Теодосий Търновски, Роман Бдински, патриарх Евтимий Търновски. Личи неговата начетеност в богослужебната и богословската книжнина, защото той познава жития и творби от светите подвижници Григорий Синаит, Сава Сръбски, Теодорит Кирски, Макарий Египетски. В житието се проявява силна патриотична тенденция в съзвучие с процесите на започващото Възраждане.

12. Житие от св. Никодим Светогорец

Най-новото от житията, посветени на рилския светец е това, което е отпечатано от преп. Никодим Светогорец (1748-1809) в първия том на неговия обширен Синаксар на 12-те месеца от годината (1 изд., Венеция, 1819, 172-175). Синаксарът или Прологът има още две издания – в Цариград през 1842 г. и в Атина през 1868 г. Св. Никодим, който е един от най-образованите и продуктивни атонски писатели, написва повече от 20 съчинения.[42] Но той не знае български или църковнославянски език. За житието на св. Иван му помага българинът отец Серафим и хилендарският епитроп Йона. Заслуга на отец Серафим е общата редакция, а св. Никодим добавя надслов и двустишие. По съдържание новото житие (второ на гръцки език след това на Георги Скилица) представлява съкратена преработка на житието на св. Евтимий с допълнения от първото проложно житие и неговата добавка. И двете се намират в ръкописите на Хилендарския манастир, откъдето вероятно са взети.
По форма Никодимовото житие е удължен синаксар с фактологично изложение, без увод, без риторика, без заключителна молитва или възхвала. Отец Серафим като българин-патриот предава сравнително подробно посещението на цар Петър в Рилската пустиня и кореспонденцията мегду него и св. Иван Рилски. Срещат се и отделни неточности. Например се твърди в противоречие с историческата истина, че мощите на св. Иван Рилски са пренесени в манастира от Търново, когато столицата на Второто българско царство е превзета от турците. Също се съобщава, че манастирът е съграден отново от кесаря Хрельо след връщането на мощите от Унгария (т.е. след 1187 г.) вместо през ХІV век, когато те се намират в Търново.

Това произведение е един от немногочислените примери за българско-гръцко сътрудничество в литературното поле през Възраждането. Добро изследване му е посветил акад. Йордан Иванов.[43] Новобългарският му превод е обнародван от епископ Партений.[44] Подробно текстологично изследване още не е извършено, а и гръцкият текст не е публикуван критично от 1868 г. насам.



[1] Иванова, Кл. Най-старото житие на св. Иван Рилски и някои негови литературни паралели. - В: Медиевистика и културна антропология. С., 1998, 37-47.

[2] Трифонова, Р. Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България през ХIII в. - В: Медиевистика и културна антропология. С., 1998, 291-306.

[3] Янкова, В. Народното житие на Иван Рилски" и неговата дамаскинарска преработка. - Литературна мисъл, 1990, № 4, 138-147.

[4] Гильфердинг, А. Собрание сочинений. Т. І. СПб., 1868, 125-131.

[5] Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, 48-79; Киселков, В. Безименното житие на св. Ивана Рилски. – Известия на Българското историческо дружество, 14-15, 1937, 130-146.

[6] Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – неизвестни преписи на житието за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 56-60.

[7] Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски. – Известия на Историческото дружество в София, 13, 1933, 49-80.

[8] Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, 38-51.

[9] Гошев, Ив. Трите най-пространни жития на преп. Иван Рилски, 19-26.

[10] Филарет, архим. Библейские книги 1507 г. – Известия Отделения русского языка и словесности Императорской академии наук, т. 8, 1859, № 2, 150-153.

[11] Иванов,Й. Житията на св. Иван Рилски, 52-57. Текстът на добавката е на с. 55-57. 

[12] Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 365.  

[13] Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 58-59.  

[14] Иванова, Кл. Две неизвестни старобългарски жития. – Литературна история, 1977, № 1, 59-61.   

[15] Lory, B. Le Monastère de Sveti Prohor Pcinski. - Balkanologie, VI, 2002, № 1-2, 47-54.  

[16] Иванова, Кл. Патриарх Евтимий. С., 1986; Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Материали от националната научна сесия за 600 г. от заточението на св. Евтимий, патриарх Търновски, Велико Търново, 6 октомври 1993 г. Ред. кол. Георги Данчев и др. Велико Търново, 1998 (Проглас).   

[17] Kaluzniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901, S. LI-LXV, 5-26, 405-431.  

[18] Иванов, Й. Български старини из Македония, 365-383.   

[19] Сырку, П. Заметка от двух произведениях тырновского патриарха Евфимия. – В: Сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского по случаю 25-летия его ученой и профессорской деятельности. СПб., 1883, 351-380.   

[20] Кенанов, Д. Патриарх Евтимий и неговото житие за Иван Рилски. – Старобългаристика, 1978, № 1, 74-88.   

[21] Райчинов, С. Софийският книжовен център и Рилският манастир през ХVІ век. – Старобългарска литература, 11, 1982, 70-71, 77.   

[22] Гошев, Ив. Трите най-пространни жития.., 47-66.  

[23] Дылевский, Н. М. Трехсотлетие первого печатного издания “Жития Иоанна Рылского” болгарского патриарха Евтимия Тырновского (1671-1971). – В: Търновска книжовна школа. 1371-1971. С., 1974, 127-135.   

[24] Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 59-73.  

[25] Данчев, Г. Владислав Граматик, С., 1969.   

[26] Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново, 1996.  

[27] Ангелов, Б. Три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик. – Език и литература, 1973, № 3, 89-93.   

[28] Зафиров, М. Един неизвестен ръкопис на Владислав Граматик. – Старобългарска литература, 6, 1980, 92-98.   

[29] Издание: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Под ред. на Кл. Иванова, С., 1986, 627-628.   

[30] Ангелов, Б. Два неизвестни преписа на “Рилската повест” от Владислав Граматик. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 71-81.    

[31] Kaluzniacki, E. Op. cit., 5-26.   

[32] Ангелов, Б. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. – – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 81-87.   

[33] Nicol, D. M. The Reluctant Emperor: A Biography of John Cantacuzene, Byzantine Emperor and Monk, c. 1295-1383. Cambridge, 2002.   

[34] Данчев, Г. Димитър Кантакузин. С., 1979.  

[35] Издания: Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989. Срв. Списи Димитриjа Кантакузина и Владислава Граматика. Прир. J. Грковић-Mejџор. Београд, 1993 (ССК, 14).  

[36] Маринов, Д. Димитри Кантакузин. – Сборник за народни умотворения, 18, 1901, 86-98; Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 86-102.  

[37] Христова, Б. Неизвестно стишно проложно житие за Иван Рилски. – Известия на Народната библиотека “Кирил и Методий”, 16 (22), 1981, 311-320 (с публикация на текста).  

[38] Райков,  Б. Неизвестно проложно житие на Иван Рилски. – Език и литература, 25, 1970, № 3, 57-61.  

[39] Стоянов, М., Хр. Кондов. Опис на славянските ръкописи в софийската Народна библиотека. Т. ІІІ. С., 1964, 140-142, № 986.  

[40] Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, 227-232.   

[41] Ангелов, Б. Ново житие на Иван Рилски. – В: Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. І. С., 1958, 69-97 (с публикация на текста).   

[42] Карамузи, М. Творчеството на Никодим Светогорец и атонският неоисихазъм. С., 2004.  

[43] Иванов, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. – В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич по случай на 25-годишната му книжовна дейност (1886-1911). С., 1912, 158-186.   

[44] Партений, еп. Жития на български светци. Т. ІІ. С., 1979, 118-121. Срв. Милев, Ал. Гръцки жития на св. Иван Рилски. – Духовна култура, 56, 1976, № 10, 21-33.   


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/48x 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.