История на Бачковския манастир - I част

По времето на византийското господство над България някои грузинци, които се издигат в йерархията на Византия, са изпращани на ръководни постове в българските земи. Един от тях с фамилия Цурнавели е губернатор, за което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран. През 1016 г. стратег на Доростол (дн. Силистра) е Цицикий, син на патриций Тевдат Ивериеца и сътрудник на император Василий ІІ Българоубиец.[i] 

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани (Пакуриан) от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия (днес в Турция). Според “Алексиада” на Анна Комнина двамата са от арменски произход, но няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, първоначално Григорий управлява Карс и Теодосиополис (днес Ерзерум) в Армения, а по-късно ръководи една област в Македония и получава чиновете севаст и велик доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Поради големите си заслуги към държавата и по-скоро към Комнините той е награден с големи недвижими имоти (феоди) в Гюмюрджина (Мосинопол), Македония, Пловдивско и други и става голям византийски феодал и управител на цялата пловдивска област. На едно място Махиел Кил твърди, че Бакуриани бил „заточен” в българските земи, а на друго място, че той бил „преселен”. Това мнение за един висш византийски сановник е съвсем погрешно.[ii]

За да укрепи властта си и да си създаде престиж пред силно религиозното население в своите пловдивски владения, през 1083 г. Григорий Бакуриани създава Бачковския манастир на десния бряг на днешната река Асеница  в Източните Родопи  и по-точно в местността „Яново” в съседство със село Бачково. Нарича го „Св. Богородица Петричка”. През 1084 г. той съставя Типика (Устава) на манастира и му подарява обширни недвижими имоти. Бакуриани проявява грижи за българското население и построява много сгради в Асеновград (с. Стенимахос) и околностите. Бакуриани нарежда до манастирската страноприемница да се изгради здрава кула на една височина, та ако се случи нещо страшно и дойде някой враг, гостите да са пазени в кулата и „отредът му да не ги достигне”.[iii] 

Странноприемницата съществува и до днес във вида си от първата половина на XIX в. .Издигната е върху североизточните склонове на височината Св. Димитър на около 100 метра от левия бряг на р. Асеница. Във вътрешната й дворна част има и по-стари постройки, например църквата „Св. Георги Метошки”. Построяването на кулата-скривалище става след 1084 г. на върха над страноприемницата на около 300 метра по права линия югозападно от нея. Височината е наречена  Св.Димитър на едноименния параклис. Използвана е естествената недостъпност на върха, като изкуствено е   подсилена само откъм достъпните страни. Това е типично за късното Средновековие. Вътре в крепостта са запазени основи на ранни постройки. При сегашното й състояние може да се определи само крепостния резервоар за вода.

На другата естествена височина в западната част на Асеновград, където днес се издига параклисът „Св. Архангел”, се предполага, че е била втората крепост, подарена заедно със страноприемницата на манастира  от Григорий Бакуриани. На три км  западно от Асеновград при с. Воден (дн. Горни Воден) е бил замъкът, в който е живеел великият севаст. Тя имала стражево положение и от нея се откривала гледка към Пловдивското поле и съседните места от родопските склонове. Почти в средата й се намира полуразрушеният  вече параклис „Св. Димитър” построен първоначално през 1064 г. и поправен по-късно през 1882 г. Водоснабдяването на крепостта ставало от значителните извори, намиращи се южно и източно върху по-високите от него места в долината на Хамамдере и по планинските склонове, а и от аязмото „Св.Кирик и Юлита”, което отстои на 700-800 м. И днес селяни намират южно от замъка глинени водопроводи. Югоизточно от крепостта, на около 150 м, е запазен каменен акведукт, по който доскоро е течала вода. Дали акведуктът е водоснабдявал Бакуриановия замък е трудно да се каже сега. Необходими са още проучвания.

В съседство е съществувало грузинско (арменско?) село и квартал, в който по предание е имало арменска църква. Едновременно с Бачковския манастир Бакуриани построява и черква-костница, на която ще се спрем отделно по-нататък.  

През 1086 г., само три години след основаването на манастира, в битка с печенезите  и узите Григорий загива край с. Беляково, недалеч от Пловдив. С коня той се удря в един дъб и умира. Приживе Бакуриани дарява на основания от него манастир поземлени имоти в областите на Филипопол, Воден, Мосинопол и др. и съставя Типика на манастира на три езика – гръцки, арменски и грузински. Този обширен устав е ценен и достоверен документ за аграрните и социално-икономически отношения в български земи през XI-XII в. Съдържа важни сведения за владенията на манастира и за организацията на манастирското стопанство, за зависимостта на селячеството и за положението на отделните категории и зависими селяни. В документалния паметник се срещат и ценни топонимични данни.

---

[i] Хайтов, Н. Асеновград в миналото. Исторически очерк. 2 изд. С., 1983, 227-228.