Мобилно меню

4.2888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.29 (45 Votes)
Манастирският комплекс “Великата Лавра” е строен в периода ХІ-ХІІ век и се намира на левия бряг на р. Янтра, в северозападното подножие на хълма “Царевец” в гр. Велико Търново. Църквата “Св. 40 мъченици” е действаща по времето на династията на Асеневци и е използвана за тяхна гробищна черква. За това говори част от саркофаг с изображение на жена с корона на главата, открито от първият изследовател М. Москов, което му дава основание да заяви, че в църквата са погребвани и български царици и жени-аристократки, свързани с Асеневия род. Тук е погребан и загиналият при Солун цар Калоян (1197-1207). Археологическите проучвания и открития в последно време доказват, че около църквата се намира част от семейната гробница на цар Асеневската фамилия.
Вероятно още в края на ХІІ в. асеневци изграждат манастир около църквата. В източниците от ХІІ–ХІV в. той е наричан “Великата лавра”, “Царски манастир”. Според дългогодишният изследовател на храма арх. Теофил Теофилов, ранната църква носи името “Рождество Богородично”. До началото на ХІІІ в. тя претърпява много разрушения и природни катаклизми. Днешния си вид “царската черква” придобива в 1230 г., когато е преустроена и обновена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име – “Св. Четиридесет Севастийски мъченици”. Поводът е голямата победа на 9 (22) март 1230 г. (денят на мъчениците), която българският цар печели над претендента за византийския трон – епирския деспот Теодор Комнин, край село Клокотница (днес в Хасковска област). С тази победа България разширява границите си на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо и обхваща почти целия Балкански полуостров. В тази чест храмът е празнично презографисан, но последните изследвания на археолозите показват, че стенописи тук има и в по-ранна епоха – ХІ–ХІІ в.

Първите археологически разкопки започват след Освобождението през септември 1906 г. под ръководството на М. Москов и след  дълго прекъсване продължават през 1914 г. Системните археологически проучвания на тази света обител започват през 1969 г. и продължават до днес. Окончателното разкриване на останките на храма, изследването на останки от вътрешната стенопис и общата архитектурна среда на паметника става резултат едва при проучвания в началото на 70-те и 80-те години на XX век.

През късната есен на 2004 г. (септември-октомври), екип от археолози, начело с Мирко Робов, открива в района на “Св. 40 мъченици” и манастира “Великата Лавра” голяма крепостна стена, ограждаща късноантично поселение и оловни пломби, с които са свързвани документи. Стената е от V-VІ в.и е много по-ранна от църквата и от манастира. Тя огражда манастирския двор и е свързана със стените на Царевец. Запазената й част откъм река Янтра показва солидно укрепление, дълго 140 м, с дванадесет кръгли и четвъртити кули. Това доказва, че античният предшественик на Търново не е малко планинско укрепление, а солиден градски център. Укрепените квартали заемат същите терени, които след VII век  се заемат българите и се възстановят порутените от авари и славяни стени. Тези факти още веднъж оборват доскорошното мнение, че укрепеното селище на хълма Царевец е една от стотиците малки византийски крепости по българските земи. Солидните зидове е възможно да са на резиденцията на управителя на град Зукидава, който се споменава в съчиненията на византийския историк Прокопий Кесарийски, според който това е вторият голям град след Никополис ад Иструм и по тази причина е много важен.

Главния храм на оформилия се манастир през ХІ-ХІІ в. е черквата “Св. Четирдесет Севастийски Мъченици”. Тя се състои от две части: продълговата базилика с шест колони, поставени в два реда, три полукръгли апсиди и един тесен притвор от запад.

“Това далеч не е най-голямата древна българска църква. Тук безусловно лидерството принадлежи на Голямата базилика в Плиска. Търновската църква не е и най-красиво изписаната – изобщо не може да се сравнява с Боянската. Но “Св. 40 мъченици” има това историческо значение, че е съществувала във времената и на трите български държави, разрушавана е и пак е въздигана, превръщана е в езически храм или джамия, но отново се е превръщала в църква – хранител на християнството и българщината.

Дълго време, опирайки се на надписа на една от колоните, изсечен по заповед на цар Иван Асен ІІ, историците смятаха, че църквата е построена след битката при Клокотница в 1230 г. Така пишеше в надписа – “въздигна се от основи” и т. н., в чест на българската победа. Всъщност това е формула, често използвана през средновековието от докарващи се пред върховната власт държавни чиновници. Откриването на гроба на цар Калоян в църквата, починал през 1207 г., т.е. 23 години преди “построяването”, прокопан под настилката на пода, показа, че църквата е съществувала много преди 1230 г. Археологическите разкопки в следващите години пък разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в ІV-V век. При идването на славяни и прабългари тя най-вероятно е разрушена и превърната в езически храм. Но през ІХ-Х век, след приемането на християнството от българите тук отново е функционирала църква. Около нея през ХІІ век (ХІ-ХІІ в.- според археологичните проучвания; бел. Автора В. Миновски) се е оформил красив манастир – едно от значимите български духовни средища . Повече от сигурно е, че средствата за поддържане на обителта е давала фамилията на Асеневци – боляри от български произход на византийска служба. Иначе просто няма друга причина именно тази църква да бъде избрана за техен фамилен мавзолей. Блестящият век за “Св. 40 мъченици” започва, когато Асеневци вдигат българите на въстание в 1185 г. и успяват да освободят България. Вдигането на въстанието се свързва с освещаването на друга църква (“Св. Димитър”), но психологическата обработка за разбунване на населението се е вършила в “Св. 40 мъченици”. В писмата си до папа Инокентий ІІІ цар Калоян пише, че в “историческите книги”, с които българите разполагали, имало сериозни доказателства за древността на българското царство и връзките на българските царе Петър, Симеон и Самуил с Ватикана. По това време библиотеките са в манастирите, а преди обявяването си за столица Търново е бил малка планинска крепост, край която едва ли е имало друг манастир, освен вече съществуващият около “Св. 40 мъченици”...“. /Статия от проф. д-р Божидар Димитров – директор на Националния Исторически Музей в гр. София, отпечатана във в. “Стандарт” – 20.09.2004 г./

В църквата “Св. Четирдесет мъченици” се намират едни от най-значимите български епиграфски (писмени) паметници на Първата и Втората българска държава – Граничната колона от крепостта Редесто от времето на хан Крум, от която черпим сведение докъде се е простирала държавата, Омуртаговата и Асеновата каменни колони. Поради изключителната важност на текстовете на тези две колони, пълния им текст публикувам отделно.

Надписът на Омуртаговата колона разкрива изключителната строителна дейност на този владетел: “Кан ювиги Омуртаг, направих преславен дом на Дунава и като измериш (разстоянието) между двата всеславни дома, направих на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Споменатата пък могила е всеславна и като измериха земята, направих тези писмена. Човекът дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно като разгледа тези (писмена), да си спомни този, който ги е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кан ювиги. Дано бог да му даде да преживее сто години”.

Срещу колоната на Омуртаг е Асеновата. Надписът върху нея е посветен на голямата победа на българите над византийците от 1230 г. при Клокотница, която превръща българската държава в мощна сила на Балканския полуостров.

Изписана е в тринадесет реда на български език: “В лето 6738 (1230) индикт ІІІ, аз Иван Асен в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в двадесетата година от царуването си, в която година се изписва този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех, гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, както Бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин .”

Събирането в църквата на колоните от Първата и Втората българска държава от българския владетел, още веднъж потвърждава, че цар Иван Асен ІІ има намерение да създаде в храма Пантеон-паметник на българската държава.

Пръв снема препис на текста от Асеновата колона през 1858 г. д-р Христо Даскалов, който излекувал болната жена на турския валия на Търново и е един от първите българи, посетили “Теке джамиси” – така се е казвала бившата царска църква тогава. Точно копие от надписа дава на Г. С. Раковски, а подобно  изпраща на видните руски учени-слависти А. Хилфердинг, Срезневски и проф. О. М. Бодянски, които, както и самият той го публикуват през 1859 г., а през 1860 г. го публикува и Г. С. Раковски.

След падане на Търновското царство под османско иго, храмът не е разрушен, а продължава да обслужва духовните нужди на християнското местно население. Според твърденията на някои специалисти тук служи две години и българският патриарх Евтимий, след опожаряването и разрушаване на крепостта Царевец и патриаршеския храм “Св. Възнесение Господне”. Предполага се, че той премества тук дворцовата и патриаршеска  библиотеката, съдържаща богата колекция от старопечатни книги, преди да бъде заточен от турците в края на ХІV в. в Бачковския манастир. При обнародването на проучванията си Москов правилно отбелязва, че в края на XVIII век църквата е била действаща. Съществена причина за по-късното лошо състоянието на църквата е и отношението към нея. Тогава, както и сега, тя е разположена на края на града, затова често става арена на вандалските набези. Да не забравяме, че търновският край и с. Арбанаси стават жертва  през втората половина на ХVІІІ в. на няколко кърджалийски нападения. Окончателното разоряване на храма Москов отнася към началните години на XIX век, т.е. между 1800 и 1810 г. Едва след това оригиналните стенописи са замазани и църквата е превърната в джамия. През1853 година търновският шейх Хаджи Юмер решава да реконструира храма “Теке джамиси” (известен и Като Кавак баба теке; Дервишко теке), който поради отдалечеността си от центъра и “специалното” отношение на местните християни към него, не е популярен в града. Тогава се изменя значително неговата конструкция за нуждите на мохамеданската религия. Премахнати са характерните за християнската архитектура сводове и арки, таванът е повдигнат, а прозорците – разширени. Капителите на колоните са снети и поставени като бази на дървени греди, подпиращи дървен чардак и широка северна стряха. За щастие търновският мютесарифин разубеждава шейх Хаджи Юмер да не изхвърля ненужните според него колони, а да ги запази в интериора. За да достигнат до новия висок таван, те са само удължени. Старият вход  е зазидан и е “избит” нов в северната страна, през който се влиза и днес. След тази реконструкция до наши дни от оригинала се е запазила само пристройката в западната част – вероятно служила за мавзолей, който във вътрешната си част е преграден за хамам (баня) за шейха. Предполага се, че част от църковната утвар, икони и много книги от манастирската библиотека, съдържаща ценни ръкописи, са оцелели и след реконструкцията. Основание за това ни дава сведението от руския консул във Варна Рачински, който посещава Търново през 1859 г. и се среща с местния шейх. Той купува от него много запазени старобългарски книги и “старини” – пренесени по-късно в Русия. Според д-р Хр. Даскалов в периода 1853-1869 г. голяма част от старопечатните книги, запазени в джамията, са предадени на гръцкия Търновски владика. Да не забравяме, че по това време се разраства борбата за самостоятелна и независима българска църква, а един от най-големите противници на тази идея е гръцкият митрополит Панарет. Той застава на Търновския митрополитски духовен престол след Иларион Критски през 1838 г. и е отявлен представител на най-крайните фанариотски среди, които с всички средства се противопоставят на духовната еманципация на българите. Неговото раздразнение, неприязън и омраза към всичко българско се засилват още повече от инициатива на по-влиятелните български първенци в Търновско, които изготвят искане до Патриаршията за замяна на Панарет с българския духовник Неофит Бозвели. Предполага се, че множество запазени дотогава старопечатни книги в митрополията от прочутата Търновска школа на св. Патриарх Евтимий и библиотеката на манастира “Великата лавра” са унищожени умишлено от този гръцки фанариот или от неговия предшественик – Иларион Критски.. Според спомени на търновски съвременници и предание, запазено до днес в Търново, в двора на митрополията е имало изгаряне на български старопечатни книги.

“След завладяването на Търново от турците “Св. 40 мъченици” е превърната в джамия. Нека бъдем справедливи – точно това я е и запазило. Защото десетките други български черкви по Трапезица и Царевец, които не са превърнати в мюсюлмански храмове, са били унищожени. Джамията обаче не е била от най-посещаваните. И затова се погрижили българите. Те измислили куп страшни легенди, които плашели турците. Разправяло се например, че през тъмни нощи от гробовете излизали духовете на погребаните войни, които скърцали със зъби и тракали силно с мечове по ръждясали железни щитове. А огромна млада и красива жена, цялата облечена в бяло, излизала от олтара и тръгвала из двора . И където срещнела турчин, го поразявала с мълния и той падал мъртъв. Склонните към подобни суеверия мюсюлмани бързо хванали вяра на този “идеологически саботаж”. А след известно време в тези страхотии започнали да вярват и българите. За това, че църквата не е преуспяла като джамия, свидетелства и знаменитият унгарски пътешественик Феликс Каниц, който посещава Търново през 1870 г. Той намира джамията занемарена, с труд поддържана от самотен ходжа и неговата болна жена. Двамата се оплакват на Каниц, че няма никакви приходи и богомолци.”  /Статия от проф. д-р Божидар Димитров – директор на Националния Исторически Музей в гр. София, отпечатана във в. “Стандарт” – 20.09.2004 г./

Тук отварям една голяма скоба – в храма на Асеневския род през Втората Българска държава са изложени мощите на двама много тачени от православната вяра светци: св. Михаил Воин от Потука и св. Сава Сръбски. Наличието на тези св. мощи допълнително издигат престижа на “царския” храм и манастира, както и на столицата – Царевград Търнов. Според проложното житие на св. Михаил Воин, неговите свети мощи са пренесени с “голяма тържественост” и са положени в църквата “Св. Четирдесет Мъченици” по време на царуването на цар Калоян (1197-1207). Предполага се, че по-късно тленните останки на този воин и лечител са пренесени в Патриаршеската църква “Св. Възнесение Господне” на Царевец. Самият Патриарх Евтимий потвърждава този исторически факт.

В царската църква “Св.Четирдесет Мъченици”, в специален саркофаг, запазен и до днес, са положени и мощите на свети Сава Сръбски след неговата неочаквана смърт в Търново. Кой е Св. Сава?  Той е основател и пръв архиепископ на автокефалната сръбска архиепископия. Мирското му име е Растко и е син на сръбския крал Стефан Неманя, който в края на живота си става монах под името Симеон. Младежът напуска светския живот и е подстриган за монах в манастира “Св. Пантелеймон” в Света гора (Атон). Заедно с баща си основават Хилендарския манастир (1188 г.) и са ктитори на Ватопедския манастир. Освен с духовната си и просветна дейност, св. Сава е и прочут лечител. В края на живота си той предприема мащабна за времето си мисия, като през 1232 – 1233 г. посещава тримата източни патриарси – Йерусалимския, Александрийския и Антиохийския. Целта е укрепване позициите на сръбската църква и съдействие на цар Иван Асен ІІ за възстановяване на българската патриаршия. На връщане от Палестина за родината си той приема поканата на българския владетел да посети престолнината, за да се види със своя “сват цар Асеня”. В Царевград Търнов е посрещнат с огромни почести. Официалната визита е през месец януари, а тогава зимата е много люта. Той взема участие във Великия богоявленски водосвет на река Янтра. Простудява се тежко и на 12/14 януари 1235 г., след кратко боледуване почива. Неговата смърт се възприема като знамение – богоизбраност на града. Именно поради тази причина българският владетел и българската църква не предават веднага ковчежето с мощите на Сърбия, а това става две години по-късно през 1237 г. Култът към първия сръбски архиепископ  става много популярен сред славянските народи на Балканите и в Русия. Денят на смъртта му – 12 януари е включен в празничния календар на българската и руската църква, а сръбската го почита на 14 януари. През 1594 г. мощите на св. Сава са изгорени от османските поробители във Врачар. Запазени са два реликвария с мощите на светеца – един в манастира “Св. Троица” в Плевля, Черна Гора (с ръката на светеца, от която липсва малкият пръст) и втори – мощехранилница в самоковския девически манастир “Покров Богородичен” именно с този пръст.

Искам да запозная читателите с мнението на нашия изтъкнат изкуствовед проф. Аксиния Джурова – директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев” към  СУ “Свети Климент Охридски”, изказано в статия от 6 ноември 2003 г. под заглавие “Учени: Мощите на св. Сава – в Търново”: “В момента с помощта на ЮНЕСКО започва реставрацията на църквата ”Свети 40 мъченици” във Велико Търново. Тя ще се прави по проект на арх. Теофил Теофилов, който предвижда и възстановяване на гроба на свети Сава. Най-вероятно е след реставрацията си храмът да бъде обявен за паметник на ЮНЕСКО. Добре би било тази идея да бъде подкрепена и от двете църкви – българската и сръбската. Сред академичните среди на двете страни битува идеята частица от мощите на дясната ръка, запазена в манастира “Св. Троица” в Плевля, да се пренесе във Велико Търново, където е първият гроб на светеца, а частица от мощите на друг сръбски светец – св. Крал Милутин, чието тяло се съхранява в катедралата “Св. Неделя” в София, да отиде в патриаршеския храм “Св. Сава” в Белград. Още повече, че на 12 януари 2005 г. се навършват 770 години от кончината на светеца. Разбира се, това е мнението на учените. Окончателното решение принадлежи на добрата воля на двете патриаршии .”

Църквата “Св. Четирдесет Севастийски мъченици” е възстановена с помощта на една от първите общини в България – Търновската и родолюбивите търновски граждани през 1877/1878 г. Отново е осветена на 9.III.1878 г. - деня на мъчениците, от Доростоло-Червенския митрополит Григорий. Началникът на военния отдел на Княжество България при Временното руско управление генерал Василий Золотарьов изказва пожелание занапред храмът да бъде “военна църква” на цялата Българска земска войска. Митрополит Григорий от името на БПЦ  заявява, че “тоя храм, като военен исторически паметник да се отстъпи във владение на войската, квартируваща в Търново”. До 1880 г. храмът е под егидата на  Временното руско военно управление. Той става първата гарнизонна църква в новоосвободена България – символ на българския боен триумф.От 1880 г. светинята се стопанисва едновременно от двете институции – Търновска епархия и началникът на Търновският полк. През 1892 г. БПЦ официално се отказва от църквата и тя преминава в ръцете на Търновския военен гарнизон. През 1910 г. капитан Христо Стойков от 18-и Етърски полк написва с благотворителна цел за запазване и реставриране на светинята, малка книжка с историята на храма. Поради заетостта на гарнизона с Балканските и Първата световна войни и невъзможност за отделяне на средства за поддръжка на църквата, след 1913 г. тя е изоставена. Основна причина за това са големите поражения, които нанася на храма  Горнооряховското земетресение през 1913 г.

Първите археологически опити в града започват още след основаването в Търново на първото Археологическо дружество на 18.03.1879 г., а в църквата - през 1906 и 1914 г.  Пръв тук прави разкопки Моско Москов. От него узнаваме, че църквата е преправяна около средата на XIX в. от турския „шейх" и тогава стенописите са замазани отгоре. Стенописите са издадени за първи път от руския учен Успенски през 1902 г.  В това издание съществуват трите основно запазени сцени в самата църква, както и календарът на източната стена в притвора. За тях и за изображението на св. Ана в тимпана на стената съдим от публикуваните описания и фотографии на Успенски. За първи път той сравнява палеографията на надписа върху Иван Асеновата колона с надписите на календарните сцени. В Годишника на Народния музей (ГНМ) за 1920 г. акад. К. Миятев изследва подробно надписите върху стенописите, а в ГНМ за 1921 г. А. Грабар обстойно проучва самите стенописи. По късно интересни публикации по стенописването на храма прави и проф. Богдан Филов.

Както споменах по-горе системни проучвания на църквата и манастирския комплекс започват през 1969 г., като небивал интерес сред широката публика предизвиква откритото през октомври 1972 г. Калояново погребение. Под пода на църквата и в северната страна извън нея, археолозите попадат на множество погребения, като най-интересно се оказва това в гроб № 39. То е на мъж, висок около 190 см, в богато воинско облекло, украсено със сложна шевица с вплетена златна сърма и бисери, на ръката със запазен масивен златен
пръстен-печат, тежащ 61.15 г. Върху  пръстена има хералдическо изображение на барс (или подобно животно с остра кучешка муцуна, тяло, опашка на лъв и с остри нокти на краката) и надпис в негатив: Калоянов пръстен. Със същия хералдичен знак през 1981 г. е открит и печат – неопровержимо доказателство за гербовия знак на фамилията на Асеневци.

“Разбира се, както винаги се разгоряха спорове. Едни археолози казаха, че това е гробът на прославения цар Калоян, други – че не е. Аргументите на противниците на царското достойнство на починалия бяха, че теглото на пръстена нямало никакво значение – всеки богат човек можел да си поръча такъв. Може, но днес. Теглото на пръстена-печат в средновековната епоха показва място в йерархията. Ако един пръстен-печат е не дори по-голям, а само доближаващ се по тегло до пръстена на царя, носителят му се лишава в рамките на две минути и от пръстена, и от пръста, на който го е поставил, и от главата си.“ /проф. Б. Димитров/.

В останалите гробове са открити и два златни пръстена-печати с имената на асеневските боляри Бесар и Доброслав. През лятото на 2004 г. при разкопки в северния двор до параклиса, археолозите откриват метрична отливка на пръстен от бронз с формата на многостен и с маркировка. Оказва се, че тежи колкото пръстена на Калоян и се предполага, че по този калъп е изработен царският печат. Специалистите коментират, че ако се направи точна датировка и това се потвърди, ще се разреши основният спор дали владетелят цар Калоян е погребан в храма “Свети 40 мъченици”.

На десетина метра от северната страна на църквата археолозите попадат и на голямо депо стенописи. Изображенията са изровени от яма, в която са престояли вероятно от втората половина на ХІІІ в. Историците предполагат, че са смъкнати при ремонт на храма.

Царската църква “Свети Четирдесет мъченици” в манастира “Великата лавра” се изгражда наново по проект на арх. Т. Теофилов, след като в началото на 2003 г. е заплашена да се срути от свлачище. Зидовете откъм притвора са направени от итонг, за да не тежи конструкцията на основите на църквата, а оригиналните зидове са укрепени с бетонни препаски. Оформени са прозорците, които са от цветно витражно стъкло, изработено в САЩ, както и вратите и архитектурните детайли около тях. Със 170 куб.м бигор е облицована вътрешността на храма, както е строен в оригинал. Подът на галериите е керамичен. Цимент не се използва, за да не увреди стенописите, които са експонирани отново по местата си. Достигналата до наши дни живопис е от северната половина на западната страна на притвора. От запазените стенописи интерес представлява “Св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан” (над входа) и “Св. Анна Млекопитателница”(над входа от притвора в църквата). Върху останалото пространство на западната стена са представени отделни композиции – Картинния календар в четири реда за месеците май, август и ноември, като това е най-голямото от паната стенописи. Оригиналните стенописи са на площ около 16 кв.м и са съхранявани във фондовете на археологическия музей. На източната стена е експониран и оригиналният стенопис “Видението на Прокъл”, открит през 1964 г. от известния археолог и художник Здравко Баров. Той живее днес в САЩ и  заедно с проф. д-р Любен Прашков са ръководители на колектива от 15 художници, които локализират стенописите в храма. Разопаковани са и шестте уникални каменни колони (опаковани повече от 20 г. в шперплат) и са поставени на оригиналните си капители, които са различни по време и украса. Вътрешният интериор на църквата е със специално осветление и подова настилка. Тук се екпонират и десетте гробници.

Олтарът на храма с дължина 12.6 м и височина 2.6 м е от дребнозърнест мрамор от кариерите край Сандански по проект на проф. Никола Хаджитанев, скулпторът по изработката е Панайот Димитров и екип с ръководител Йордан Цветков от София. Резбованите врати на олтара са с лек релеф, от масивен дъб и не носят икони върху себе си. Камъкът най-много се доближава към фрагментите на оригинала, открит в църквата. Около 16 куб. м мрамор са използвани за саркофазите на цар Калоян, сръбския св. Сава и на тримата боляри, погребани в църквата през 1314 г. Двата кръста, монтирани върху храма, са също по проект на проф. Н. Хаджитанев.

През пролетта на 2005 г. е проучен спешно северният двор на манастира “Великата лавра”, централната църква, като продължават и останалите проучвания на манастира. Археолозите се натъкват на яма с трапезна и кухненска  керамика и хранителни отпадъци. Археологът Константин Тотев попада на чаша с надпис: “Симеонов совол” с вместимост една ока (1.2 л), притежание на неизвестен монах. Археолозите се натъкват и на “Архимандритов съд”, принадлежащ на архимандрита на манастира “Великата лавра”. Ямата е датирана с монета от времето на цар Иван Шишман (1371-1393 г.) и влиза в много тесен хронологичен ред. Това доказва, че монасите са напуснали манастира веднага след идването на Баязид. В комплекса на светата обител е разкрита “Шишмановата баня”, тайният проход и др. При  разкопките на храма през лятото на 2006 г. е открит и оригиналният ключ отварял портите на манастира, чиято форма представлява стилизирано човешко тяло на монах. Според археолога Мирко Робов през средновековието са познати само три подобни произведения на средновековното изкуство на балканите. Ключът е обработен и консервиран в лабораторията на Регионалния исторически музей. Той е изкован от желязо, дълъг е 13 см и има масивна секретна система. Вероятно е  съхраняван лично от игумена на „Великата лавра”.

В колекцията от икони на великотърновския музей са запазени иконите “Св. Рождество Богородично” (1828 г.) от зографа Йоан Попович (х. Иванчо Попрайков от Елена) и 

“Св. Рождество Богородично” (1826 г.) от друг еленски зограф Йордан Кметски – ученик на хаджи Иванчо Попрайков. Тези икони са били в старата, действаща до 1964 г. великотърновска църква “Св. Четирдесет Севастийски мъченици”.

В съвременната българска история 2006 година е белязана с паметно събитие – открита е за нов живот националната светиня църквата “Св. Четирдесет Севастийски мъченици” в гр. В. Търново. След повече от 35 г. борба кой да направи проекта за реставрацията на храма, след няколко наводнения, кражби на защитното покритие, несполучливи конкурси, срутени пътища и свлачища, търновската светиня е вдигната от руините. След като повече от четири десетилетия националната светиня е затворена за проучване и реставрация, обновеният храм “Св. 40 мъченици“ на манастира “Великата Лавра“ е официално открит на 14 септември 2006 г. от българския министър-председател Сергей Станишев, в присъствието на министъра на културата Стефан Данаилов, великотърновския кмет д-р Рашев и хиляди гости. Търновският митрополит Григорий освещава обновения древен храм. На министър-председателя е връчен символично оригиналният средновековен ключ на духовната обител, като след това ценното произведение на средновековното изкуство е предадено за изложение в Националния археологически музей. Дългогодишната сага – за и против проекта и неговото изпълнение са вече история и възроденият храм е реалност! Това беше и мечтата на дългогодишната „жива“ история, ангел-пазител, защитник и екскурзовод на църквата – търновчанката Величка Лозанова, която всички ние с ласка и любов наричахме просто баба Величка.

Статутът на църквата като Национален паметник на културата се запазва и в края на 2006 г. е издаден нотариален акт. Като действащ храм тук ще се служи само в тържествени случаи и в дните на шест от най-големите християнски празници: 9 март – патронният празник на храма; 22 март – Ден на Велико Търново; 22 септември – Денят на независимостта на България; Св. Рождество Христово; Св. Възкресение Христово; празниците на Св. Богородица.

Стопанисването е поверено на Националния исторически музей (НИМ), София. В място за поклонение се превъръща и гробът на св. Сава  Сръбски. Намерението в бъдеще е търновската историческа черква “Свети 40 мъченици” да се превърне в Пантеон на българските царе. Идеята принадлежи на директора на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров, поддържана от много специалисти. Според него трябва да се водят преговори за преместване на костите на цар Самуил от Гърция и останките на цар Михаил III Шишман от Сърбия. Според проф. Димитров те могат да бъдат погребани в църквата “Св. 40 мъченици”. В момента костите на правнука на цар Иван Асен ІІ, цар Михаил ІІ Шишман се намират в църквата “Старо Нагоричин“ в Сърбия, а тези на цар Самуил, един от последните български царе от Първата българска държава, се пазят в Солунския университет.

Голяма заслуга в реставрирането на храма има военноремонтният завод “Терем-Ивайло” В. Търново. В него по поръчка за манастира са направени: вратите на храма “Св. 40 мъченици”; масивните външни метални порти на манастирския комплекс “Великата лавра”; цялата дограма и металните решетки на църквата. Тук е изработен и металният саркофаг, в който ще бъдат положени костите на цар Калоян, преди да бъдат препогребани отново в храма “Св. 40 мъченици”. Саркофагът е направен от никелирана неръждаема стомана, като размерите му са съобразени с мястото, където ще бъде положен. Първоначалната идея е полагането на костите на цар Калоян в историческата църква да стане на 22 март 2007 г., но временно ритуалът по препогребване е отложен. Това ще стане на същото място в северната галерия на църквата, където от археолозите бе разкрит гроб № 39, заедно с т. нар. Калоянов пръстен.

Ето бележитите дати от историята на храма“Св. 40 мъченици”, неразривно свързани с историята на  България. Тук се извършват редица тържествени служби и ритуали свързани с българската държавност:

  1. 9 март 1330 г. - денят на Св.40 севастийски мъченици, когато цар Иван Асен ІІ разбива епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница; църквата е обновена и преименувана на тяхно име;
  2. 10 февруари 1878 г. – тържествена света Литургия в чест на откриване на Учредителното събрание;
  3. 27 юли 1878 г. – тържествена света Литургия по случай избиране на първия български княз Александър І Батемберг;
  4. На 1 и 3 август 1887 г. - тържествени молебени, във връзка с клетвата на новия княз Фердинанд Кобурггота, който на 02.08.1887 г. пред ІІІ-то ВНС полага клетва като държавен глава за вярност към Търновската конституция, след което тримата регенти, начело със Стефан Стамболов му предават властта;
  5. 22 септември 1908 г. -  тържествена служба по случай обявяване на Независимостта на България;
  6. Един малко известен на широката публика факт: в историческия храм на 18 май 1888 г. е сватбата на министър-председателя на България Стефан Стамболов с Поликсени(а) Костаки Станчова от гр. Свищов. След като годежът е направен в Свищов, гостите пристигат с 40 файтона в търновската светиня, където е извършен сватбеният ритуал.
Църквата е обявена за Народна старина през 1927 г., а през 1964 г. за паметник на културата с национално значение и след това богослужението тук е прекратено.

Благодарение на усилията на Министерството на културата, Великотърновския Областен и Общински съвет, валутни постъпления от ЮНЕСКО и парични дарения от много граждани, този важен паметник на националната ни култура е възстановен и запазен. Храмът е обновен от специализираната държавна фирма “ЕАД Реставрация”. Стойността на обновлението е 3 милиона лв. (1.5 милиона евро), отпуснати изцяло от държавния бюджет при правителствата Сакскобургготски и Станишев. Днес укрепването на манастирската стена и археологическите разкопки продължават, за което са заделени средства от общинския и държавен бюджет.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3yqy 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.