Мобилно меню

3.2105263157895 1 1 1 1 1 Rating 3.21 (171 Votes)

Pril.1Със словата си ти поучи езичниците в Божията вяра, а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот; с чудесата си просия пред ония, които пристъпват с вяра към тебе, а със знаменията преславно озари западните земи.

Затова, Клименте, славим твоята божествена памет[1].

В края на юни и началото на юли имах възможността с група поклонници от България да посетя Република Македония[2], една отдавнашна мечта на моето семейство, която се релизира чрез богоугодната инициатива на Богословския факултет към Софийския университет Св. „Климент Охридски“, подета и осъществена от двама преподаватели на това богохранимо учебно заведение – доц. Павел Павлов и гл. ас. свещ. д-р Сава Кокудев. До този момент Македония (не републиката - б. р.) беше позната за мене от учебниците по гражданска и църковна история, от изследванията на няколко български специалисти по темата и от разказите на моите роднини по бащина линия, които са преселници от нейния Егейски дял.

Истинска радост изпитах от директната ми среща с историята, която ме пренесе по местата на двамата светители, първоапостоли и ученици на св. братя Кирил и Методий, онези Охридски предстоятели, които са положили основите на българската писменост и култура[3]. Единият, св. Климент Охридски (+916 г.), първият епископ на български език[4], изградил своята школа и обител за отдих на хълма Плаошник, и дал път на хиляди отци, учители и светители на Българската првославна църква, ни озари със силата на своите св. мощи, които са положени в предварително избрания от него гроб, намиращ се в храма „Св. Пантелеймон и св. Климент“[5]. Другият, св. Наум Охридски (†910 г.), ни посрещна в построения от него манастир в югоизточната част на Охридското езеро, където множеството народ беше неизброимо. Навсякъде с нас беше иконата на св. Климент Охридски и хоругви, взети от параклиса на Богословския факултет, което предизвикваше у много местни граждани истинско богоговение. Дори в автобуса по време на пътя се четеше акатистът на св. Климент и се пееха църковни песнопения. Как обаче протече самото пътуване.

Първото свето място, което посетихме, беше църквата "Св. Георги Победоносец" в с. Старо Нагоричене (вж. Приложение 1)[6], изградена  при управлението на имп. Роман  IV Диоген (1167-1171 г.). Разказът за построяването ѝ е чуден, тъй като се свързва с името на големия светител и подвижник – св. Прохор Пчински[7], който на среща, осъществена по Божия воля с бъдещия император на Византия, предсказва възкачването му на императорския престол и му заръчва на това място да построи църква от благодарност към Бога и за спомен от тяхната среща.

Археологическите разкопки показват, че тази църква е изградена върху по-стара, която е била с внушителни за времето си размери и солидни каменни блокове. Около 1315 г. сръбският крал Стефан Милутин (1282-1321 г.)[8] решава да построи нова църква на същото това място. Архитектурата и стенописите ѝ са в стила от времето на династията на Палеолозите (т. нар. Палеологов ренесанс) и са сред най- забележителните творби на прочутите солунски художници Михаил и Евтихий[9], работили в края на XIII и началото на XIV век.

В тази църква по нареждане на св. крал Стефан Дечански (1321-1331 г.) е погребан с почести българският цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.), ранен в битката при Велбъжд със сръбските войски на 28 юли 1330 г.[10]. Историята свидетелства, че той е починал следствие от получените рани при падането си от коня по време на бойните действия.

От с. Ст. Нагоричене тръгнахме към столицата на Р. Македония – Скопие, с която се запознахме мимоходом, без задълбочено да я разглеждаме, но от това, което успяхме да видим, установихме, че градът търси своята идентичност чрез културна бутафория и историческа недостоверност (вж. Прил. 2). Новопостроените паметници будят по-скоро ирония дори у местните граждани, а не съпричастност и възхищение от видяното, защото в този град истинската история отдавна е подменена.

Pril.2

Следващата спирка беше манастирът „Св. Пантелеймон“, намиращ се в с. Горно Нерези (вж. Прил. 3), което е разположено на юг от Скопие в планината Водно[11]. Изграден е, според надписа над входа на църквата, от импер. Мануил I Комнин (1143-1180 г.) през 1164 г. и в него се съхраняват едни от най-забележителните стенописи от епохата на Комнините (1081-1185 г.).

Pril.3

Оттам поехме към Бигорския православен манастир „Св. Йоан Предтеча“ (вж. Прил. 4), който се намира високо в планината, в община Маврово и Ростуша, в западната част на Република Македония по поречието на р. Радика, близо до гр. Дебър. Той е много известен с изящния си дървен иконостас, считан за един от най-прекрасните в правосавния свят. Името на обителта произлиза от местния камък бигор[12], от който са скалите в региона. В статия за „Цариградски вестник“ от 1 януари 1859 г. българският просветен деец Йордан Хаджиконстантинов-Джинот твърди, че обителта е построена от цар Самуил. В Дебр соществует една велика обител, називаемая Буйгор, т. е. храм „Святаго Предтеча и Крестителя Йоана”, болгарски „хожат” – ту има от 15 до 20 калугери, безпрестанно служи се Богу безкровная жертва. Тая обител е зидана от царя Самоила Болгарскаго, кой е населил град Преспа, а днес е село заборавено. По отпадении болгарскаго царства тая обител опустила се и разорила се до основание, после обновена от многотрудних монахов[13].

Pril.4

Според летописите на самия манастир той е основан през 1020 г. от архиеп. Йоан Дебърски[14]. Църковният историк Иван Снегаров обаче подлага на съмннение това предположение, като счита за достоверно сведението, че е основан по-късно[15]. В притвора на църквата са изографисани фреските на св. Климент Охридски, св. Наум, св. Кирил и Методий, св. цар Борис, цар Йоан Владислав и цар Иван Шишман, но днес надписите на българските владетели св. цар Борис, Йоан Владислав и Иван Шишман са очевидно преправени с други имена по времето на сръбската окупация на Македония през 1912-1941 г.[16] на св. крал Стефан Дечански, княз Йоан Владимир и св. крал Лазар Сръбски.

Оттам поехме към женския манастир "Св. Георги Победоносец", намиращ се в с. Райчица (вж. Прил. 5), отстоящо на 2 км. източно от гр. Дебър, който е метох на Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча“. Приема се, че манастирът е основан в началото на XIV век, a църквата към него е изрисувана в периода от 1840 до 1852 г. от зограф Михаил Анагност от Самарина и сина му Димитър Михайлов, който по-късно приема монашеското име Данаил в Бигорския манастир. Долната му част пък е изографисана от техния ученик Дичо Зограф[17] от Тресонче[18], а иконостасът е дело на майстори от Самарина[19]. След 1945 г. манастирът е преобразуван в конюшня от новата комунистическа власт, която прекратява църковния живот в него, което е причина до края на XX век тази Божия обител да се превърне в руини. По инициатива на игумена на Бигорския манастир архим. Партений манастирът е възобновен и в него отново има монашеско сестринство. В него се намират мощите на св. Георги, на които всички благоговейно се поклонихме и помолихме. В този добре подреден и поддържан манастир монахините ръчно изработват митри, носени от архиереите на Македонска православна църква, както и от владиците в другите поместни православни църкви[20].

Pril.5

Привечер от първия ден на пътуването групата пристигна в Охрид[21] и се настани в манастирския комплекс „Св. Стефан“ (вж. Прил. 6). Чудно място, намиращо се до самите скали, където преди това е имало действащ манастир, преобразуван по-късно в хотелски комплекс, към който е прикрепена църквата на манастира. От тази местност се отваря прекрасна и спираща дъха гледка към изумителното Охридско езеро[22].

Pril.6

Вторият ден от поклоническото пътуване беше изцяло посветен на св. Климент Охридски. Не вярвам, че съществува българин, който да не е чувал за него, за неговото колосално дело и принос, за които няма мяра и мерило по земята. Две са личностите, положили и затвърдили основите на българската държава, писменост и култура: св. цар Борис Покръстител (†907 г.) и св. Климент Охридски. Първият налага идеята за християнизиране на българите, а вторият практически я осъществява, преодолявайки всички трудности, съпътстващи това богоугодно дело. Лично за мене апотеоз на нашето пътуване беше срещтата ни с храма „Св. Богородица Перивлепта“[23] (вж. Прил. 7), място с много история, християнско изкуство и най-вече усещане на божественото присъствие, което одухотворява и изпълва човека с Христова благодат. Духовно пространство, съхранявало мощите на св. Климент повече от шест века, изпълнявало функцията на катедрален храм на Охридската архиепископия и силно свързано с историята на българското възраждане, извор на идеята за църковна независимост и еманципация от чуждото духовно иго. Църквата е посветена на св. Богородица и от ктиторския надпис над западния вход на нартекса се разбира, че е издигната в 1295 г. от византийския аристократ, вероятно от албански произход, Прогон Сгур, роднина на император Андроник II Палеолог (1282-1328 г.). Надписът гласи: Вдигна се този божествен и всечестен храм на пресветата владичица наша Богородица Перивлепта със съдействието и разходите на господин Прогон Сгур, велик етериарх, и на съпругата му госпожа Евдокия, зет на силния и свещен наш самодържец на ромеите Андроник Палеолог и на благочестивейшата му съпруга Ирина. При архиерейството на Макарий, всесветейши архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България в г. 6803, индикт 2-ри[24]. През XV век османците превърнали Климентовата църква "Св. Пателеймон" в джамия (Султан Мохамед), тогава мощите на светеца били пренесени в храма на св. Богородица Перивлепта, който станал и катедрала-седалище на Охридската архиепископия. В нея намират място множество икони, които са разделени на три зони.

Pril.7

Първата зона е олтарната апсида, където са изрисувани икони на архиереи в цял ръст; втората зона изобразява фигури в допоясен ръст, а третата зона съдържа композиции като „Неверието на Тома“, „Тайната вечеря“, „Причастяването на апостолите“, „Св. Богродица Ширшая небес“. Други библейски композиции, изографисани в църквата, са срещата на св. Дева Мария с Елисавета и сцени от живота на св. Йоан Кръстител. Стенописите в Проскомидията илюстрират живота на св. Богородица, а на колоните в наоса са представени светци-воини – Димитър, Георги, Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Прокопий и др. На западната стена е голямата композиция Успение Богородично. В наоса са изрисувани композиции от живота на Иисус Христос и Страданията Христови. Това са „Измиване на краката на апостолите“, „Молитвата на Елеонската планина“, „Предателството на Юда“, „Погребението на Христос“ и др. В нартекса са предложени много композиции от Стария Завет, а в купола е изписана фигурата на Христос Вседържител в допоясен ръст[25]. Всички стенописи в църквата представляват ранния период от творчествоото на зографите Михаил и Евтихий, които отварят нова епоха в иконографията.

Зад църквата се намира гробът на известния възрожденец Григор Пърличев (1830-1893 г.) и неговия син, Кирил Пърличев (1875-1944 г.) (вж. Прил. 8). Лично за мене този охридчанин беше много малко познат, но след като чух вдъхновените слова за него от църковния историк доц. П. Павлов, разбрах, че това е личност с голям дух, талант и любов към родината. Получава своето образование в Гърция с възможност да продължи в Англия или Германия, но отказал, за да се върне в Охрид, където учил и просвещавал своите сънародници. Наистина личност от европейско измерение, без претенции и излишни маниери, каквито вече рядко се срещат.

Pril.8

Специално за групата беше отворена църквата „Св. Константин и Елена“ (вж. Прил. 9) в непосредствена близост до „Св. Богородица Перивлепта“, построена и изписана през 1477 г. според надписа, разположен на южния вход. Неин ктитор е Партений, който е изобразен с макет на църквата, а до него са образите на майка му Мария, сина му Михаил и починалия му баща[26]. Църквата е еднокорабна с полуокръжен свод с купол и тристранна апсида. На южната страна по-късно е изграден малък параклис, посветен на „Св. Параскева“, където цялото вътрешно пространство е изографисано. В олтарната част е изобразена „Св. Богородица Ширшая небес“, под нея светите отци Василий, Григорий, Йоан и Атанасий, а на южната стена са представени император Константин и неговата майка Елена. В храма са изобразени композициите „Слизане на Светия Дух“, „Успението на Пресвета Богородица“, „Тайната вечеря“, „Молитвата на Елеонската планина“, „Отричането Петрово“, „Оплакването и Погребението Христово“ и „Заминаването на светите воини в борба за победа на християнството“. В свода са изографисани най-хубавите образи на Бог Отец, Бог Син и Бог Св. Дух[27].

Pril.9

В същото пространство се намира и „Охридската галерията за икони“, където е събрана богата колекция от тях, оценени като връх в иконописта. Рисувани са в периода XI-XIX век и периодически се излагат на различни световни изложби[28].

От Галерията с иконите тръгнахме към хълма Плаошник за поклонение на мощите на св. Климент, намиращи се във възстановената църква „Св. Пантелеймон и св. Климент[29]. Прави впечатление, че македонското правителство се е ангажирало с възстановяване на хълмовото пространство и неговото допълнително застрояване. Една инициатива, която заслужава похвала и адмирации от страна на православните християни. Във вътрешното пространство на църквата няма стенописи, но чрез остъклени и осветени ниши под пода и в стените се показва на поклонницте и туристите оригиналният ѝ вид. Гробът на св. Климент е под стъклен похлупак, където е положен ковчегът със светите мощи (вж. Приложение 10).

Pril.10

Оттук поехме към църквата "Св. Йоан Канео" (вж. Приложение11), разположена на брега на Охридското езеро, позиция, която я прави една от най-известните в Охрид. И понеже се намира над рибарската махала Канео, от там идва и нейното име. Тя е посветена на св. Йоан Богослов, който е представен иконописно в цял ръст. Нейната архитектура е кръстокуполна. Построена е в края на XIII и началото на XIV век и вероятно изписана от познатите вече зографи Михаил и Евтихий. 

Pril.11

Тук е моментът да споменем и децата от групата, които изпитаха истинска радост от отпътуването ни към следващото свето място – църквата „Св. София“ (вж. Приложение 12), защото пътуването до там беше с моторни лодки по езерото, което се оказа голяма атракция за всички нас.

Pril.12

От многобройните изследвания чрез сондажи при основите на храма „Св. София“, започнали още през 50-те години на XX век и продължили до края на същото столетие, се установило, че църквата е построена върху основите на разрушена в първото десетилетие на VІ век друга църква, вероятно митрополитската катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на ІХ век (има предположение, че тя е една от седемте съборни храма на св. цар Борис) и основно преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997 г. като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика[30]. През ХV век османците превръщат базиликата в джамия и замазват стенописите, които били отчасти възстановени едва по време на Първата световна война, когато Охрид е под българско управление. В храма има редки композиции със засилена експресивност на фигурите. Много е интересна Евхаристиийната сцена с причастието на апостолите, където Иисус Христос не извършва причастието, а стои с благославяща десница, с хляба в лявата ръка и чашата пред Него на олтарната трапеза. В абсидната част се откроява сцената, изобразяващ рядък иконографски фрагмент, а именно св. Богородица на трон с благославящие Емануил-Христос на гъдрдите ѝ. Друга интересна композиция е „Възнесение Христово“ и апостолите, които са разделение на две групи около Него и чиито фигури изразяват характерна емоционалност. Особено забележителен е образът на Архангела, който е застанал спокойно и гледа към апостолите, които са повдигнали глава към издигащия се в небето Христос. След престоя в църквата „Св. София“ групата се отдаде на кратка почивка, за да събере сили за срещата си с втория боговдъхновен, български първоапостол – св. Наум Охридски.

Манастирът на другия Кирилометодиев ученик се намира на 30 км. от Охрид (вж. Приложение 13), изграден е върху скала на югоизточния бряг на Охридското езеро и е един от най-старите манастири по тези земи. Построен е от св. Наум с помощта на българските царе Борис I и Симеон Велики между 893-900 г., по време на своето учително дело в областта Кутмичевица[31]. И до днес там са много добре запазени изображенията на св. Седмочисленици: светиите Кирил, Методий, Сава, Ангелари, Климент с архиерейско облекло и св. Наум с калугерски дрехи, и фигурата на св. цар Борис I, който е изписан с дълга брада. В края на XIX век българският политик, историк и географ акад. Васил Кънчов изследвал манастира и установил, че всичките надписи са гръцки и нищо славянско не е запазено. Никакви книги, нито ръкописи. Всичко е унищожила ръката на гръцкото духовенство. В църквата стои гробът на св. Наум. Над него лежи мраморна сива плоча без надпис. Болните от околността без разлика на вяра дохождат и търсят на гроба изцеление. Гробът се намира в северното крило на църквата, а в южната, казва г. Григорович (руски изследовател), имало надгробна плоча над костите на някой български цар (предание). Такова нещо сега няма[32].

Pril.13

За съжаление трябва да се каже, че комерсиалният подход, без който явно нещата няма да се случват, и тук е силно развит. Множество сергии и ресторантчета подтискат духовната нагласа и радостта от предстоящата среща със светеца. По-скоро човек има усещането, че е на пикник, а не на духовно поклонение. Вечерта към 19.30 ч. тръгнахме отново към Охрид, одухотворени от видяното през деня. И тази вечер както предната прекарахме заедно в общност, като някои от участниците свириха на инструменти и пееха български народни песни, което сплоти още повече групата (вж. Прил. 14).

Pril.14

Третият ден беше последен, денят на отпътуването, но преди да напуснем Македония организаторът доц. Павлов ни запозна с още няколко местни светини. Тръгнахме рано сутринта към Битоля, като преди това спряхме край с. Нижеполе (вж. Прил. 15), където е седалището на Православната охридска архиепископия (на Сръбската православна църква - б. р.) с духовен престоятел архиеп. Йоан (Вранишковски). Както е известно, църковното положение в Македония е комплицирано за православните християни поради проблемите на МПЦ. От няколко години насам православните църкви в Македония са две – официалната и непризната от другите поместни църкви Македонска православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА) с предстоятел архиеп. Стефан и Православна охридска архиепископия (ПОА). Втората съществува отскоро в православния свят, като беше образувана в началото на 21 век в противовес на МПЦ и нейните проблеми със Сръбската православна църква (СПЦ), която се приема като църква-майка на същата. Но как се стигна до вътрешния разкол в Македонската църква?

Pril.15

През май 2002 г. в гр. Ниш беше подписано от членовете на двете църкви СПЦ и МПЦ споразумение, което определя статута на Македонската православна църква (МПЦ) да бъде автономен, а името на църквата – Охридска архиепископия[33]. Това е било едно конструктивно решение, имайки предвид дългогодишната църковна изолация на МПЦ поради своеволния акт на самообявяването на автокефалия през 1967 г., а също така и топонима „Македония”, който се оказва „препъни камък” в отношенията с Гръцката православна църква. По-късно обаче подписалите се македонски архиереи Пелагонийски и Австралийски Петър, Дебърско-Кичевски Тимотей и Струмишки Наум се отказват от решенията на Нишката конференция. Тези обстоятелства накарали СПЦ на 22 юни 2002 г. с писмен акт от страна на Сръбския патриарх Павел да бъдат приети в литургическо и каноническо единство със Сръбската православна църква архиеп. Йоан (Вранишковски) и няколко други негови последователи (междувременно вече преминали към СПЦ - б. р.). Така се стига до положението две църковни формации да си оспорват правото да бъдат обявени за канонична Македонска църква. Едната е Македонска православна църква, поддържана от държавата като национална, самостоятелна църква, а другата е Православната охридска архиепископия, поддържана от Сръбската православна църква и постоянно преследвана от политическата власт в Македония.

През 2005 г. Сръбската православна църква признава т. нар. Охридска архиепископия на архиеп. Йоан (Вранишковски) като единствената канонична църква в Македония с издаването на томос (специален акт)[34]. По този начин църквата на архиеп. Йоан (Вранишковски) получава автономност и легитимност сред православните църкви, а самият еп. Йоан е провъзгласен за Охридски архиепископ и Скопски митрополит (и става втори по ранг архиерей на СПЦ - б. р.). С това решение Св. Синод на Сръбската православна църква решава да прекрати всички контакти с Македонската православна църква и всички вярващи, които останат към нея. От голямо значение е заключението, което прилага СПЦ в своето решение, че при последстващи преговори, които Македонската православна църква ще води със Сръбската църква за автокефалност, те ще бъдат ръководени от архиеп. Йоан (Вранишковски). Това действие задълбочи още повече църковните проблеми в Македония, вследствие на което архиеп. Йоан беше многократно арестуван и задържан в затворите на страната, без това да помогне за решаването на разделението в Македонската църква. Видно е, че без помощта на другите поместни православни църкви този въпрос ще остане за дълго нерешен. За да се преодолее конфликтът, Македонската църква е нужно да прояви необходимото търпение за премахване на схизмата, но от страна на Сръбската църква също се изисква реципрочно църковно действие. За пример може да ни послужи обичайната практика в Православната църква, която при преодоляване на разкол (или схизма) силно акцентира на икономийния принцип. Въпреки че икономията е по-скоро педагогически, отколкото канонически принцип[35].

При владика Йоан се поклонихме на много св. мощи: частица от светия кръст, от тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, от св. Еразъм Охридски, покровителя на Охрид.

Оттам се отправихме към самия град Битоля, столица на европейската част на Османската империя от средата на XIX век (вж. Прил. 16). В античността градът се наричал Хераклея, а името Битоля идва от старобългарското обитель, което означава манастир. След като се поразходихме набързо по старата и новата търговски улици, разгледахме и църквата, посветена на св. Димитър, която е построена през 1830 г. само за четири месеца на мястото на стар параклис (вж. Прил. 17). Тя е възрожденска православна църква със статут на катедрала на Преспанско-пелагонийската епархия на Македонската православна църква.

Pril.16Pril.17

Потеглихме към Прилеп малко натъжени, припомняйки си историята на градовете в областта Пелагония. В една своя реч, „Прилеп в нашето минало“[36], проф. И. Дуйчев казва: Прилеп – това е чудната и яка твърдина на българщината в Македония... земята на светите солунски братя, на Миладиновци, на Пърличева, на Жинзифова, на Джинот и на всички ония борци за българщина, чието име е безброй[37]. Днес реалността е друга, историята - преобразена, фактите - изменени, а жертвите - сякаш напразни.

В Прилеп посетихме църквата „Св. Благовещение Богородично“ (вж. Прил. 18),  построена през 1838 г. от майсторите Коста Лауца и Христо Тасламичев и осветена от Герасим Пелагонийски[38]. Църквата е под управлението на Преспанско-пелагонийската епархия на Македонската православна църква – Охридска архиепископия. Представлява трикорабна триапсидна базилика без купол. Има дължина 32 м., широка е 26 м. и е висока 9 м. В църквата се намират около 200 икони, които са обявени за паметници на културата и са изработени от майстори, родени в Прилеп, Крушево и Дебър. Църквата е описана в романа на българския писател Димитър Талев – „Железният светилник“.

Pril.18

Също така близо до квартал Варош, нагоре по хълма над града, в подножието на средновековната крепост Маркови кули[39], се намира известният от стари времена манастир „Св. Архангел Михаил“ (вж. Прил. 19), изграден през XIV век от кралете Вълкашин и Марко, независимо от  предположението, че строежът му е извършен пет века по-рано, което е провокирано от намерения надпис на старобългарски език, известен като „Варошки надпис“, открит върху една от колоните през 1861 г. В този надпис се споменава името на един епископ, съвременник на цар Самуил: „В лето 6504 (от С. М., а от Р. Хр. 996) почина епископ Андрей, на 17 февруарий…“[40].

Pril.19

Последнта спирка от нашето поклоническо пътуване беше античният гр. Стоби, който само „маркирахме визуално“[41], без да слизаме от автобуса, като възможна следваща посока на групата. Оттам тръгнахме за София и с помощта на Бога пристигнахме в полунощ на определеното място.

***

Земите на днешна Република Македония са свидетели на Христовото благовестие още от древност с проповедническата дейност на св. ап. Павел и неговите ученици. Християнството станало основна вероизповед на по-рано заселилите се тук огромни славянски маси и Куберови българи, които изповядвали Бога на своя език, а не на гръцки, и поради това имп. Юстиниан I (527-565 г.) учредява през VI век независима (автокефална) църква за нуждите на местното население, известна като Прима Юстиниана[42]. Основният принос обаче за затвърждаването на християнството в този регион е на св. цар Борис I и неговите съработници – учениците на св. братя Кирил и Методи и най-вече св. Климент и св. Наум Охридски. Това дело е забравено по тези земи, понеже историята е подменена от хора, чиито предци с гордост са се наричали българи. Самоналагането на чужда идентичност е като предателството на вярата в Бога, защото християнският Бог е там, където е истината (3 Йоан. 1:4). Затова народ без минало и колеблива християнска принадлежност е обречен на тежко и мрачно бъдеще.

Видяното от нас на похода е истинско чудо, изградено от нашите предци с помощта и за прослава на Бога. Дано бъдат съхранени завинаги тези светини, които са извори на благодат и спасение за всички човеци.


[1] Тропар на св. Климент Охридски.

[2] Групата наброяваше малко над 40-ет поклонници.

[3] На много от обектите беше збранено снимането.

[4] Бл. Теофилакт Охридски. Пространно житие на св. Климент Охридски, XX, 62.

[5] През 2002 г. мощите на светеца бяха пренесени от храма св. Богородица Перивлепта, престояли там повече от пет века. По този начин бяха върнати на първоначалното им място в храма св. Пателеймон.

[6] Приложенията са съставени от Александрина Йовчева.

[7] Св. Прохор Пчински (понякога Пшински †1067) е роден в Овче поле, северна Македония. Светителят е един от първите последователи на св. Йоан Рилски, заедно с Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски.

[8] Мощите на св. Стефан Милутин понастоящем се намират в софийската църква св. Неделя.

[9] Михаил Астрапас (Аστραπάς-мълния) и монах Евтихий са византийски иконописци от Солун, представители  на т. нар. Палеологов ренесанс във византийското изкуство. Периодът на тяхното творчеството обхваща годините 1290/1320 г. Сред изписаните от тях църкви са „Св. Богородица Перивлепта“, и „Св. Климент Охридски“ в Охрид (1294 – 1295), „Св. Георги Победоносец“ в Старо Нагоричане (1317) и др.

[10] Снегаров, И. Кратка история на СПЦ (Българска, Руска и Сръбска). Т, II, С. 1946, с. 330.

[11] Планината Водно се намира в южната част на Скопската котловина, която има важно географско разположение, защото около нея се намират главни инфраструктурни артерии и столичният град, а най-високият връх е Кръстовар, с височин 1066м.

[12] Камъкът бигор е пореста скала, образуваща се около растения, потоци и реки, чийто води имат голямо съдържание на калциев карбонат.

[13] /http://www.promacedonia.org/bmark/jhk/jhk_2.htm#15, Статистическо описание на Дебрска река в стара Болгария [Електронен ресурс, към юли 2017].

[14] Архиеп. Йоан Дебърски е първият Охридски предстоятел (1018-1037).

[15] Снегаров, И. Пос. съч., с. 451.

[16] Това явление бе установено и от нас.

[17] Димитър Кръстев Дичов (1819-1872) е представител на Дебърската художествена школа. Негово дело са голямо множество красиви икони и фрески, които се намират в редица балкански държави.

[18] Село в Р. Македония, в община Маврово и Ростуша, което е разположено в областта Мала река високо в планината Бистра.

[19] Село в днешна северозападна Гърция.

[20]Топли думи бяха казани за митр. Геласий (1933-2004), дългогодишен гл. секретар на БПЦ-БП и митрополит на Ню Йорк (1987-1989).

[21] Според древно предание името на града произлиза от възклицанието „Ох, рид“ на цар Самуил, свързано с хълма Плаошник. За първи път името Охрид се среща в хрониките на IV Константинополски събор от 869-870 г. Българският църковен историк Иван Снегаров приема, че името Охрид е видоизменена славянска форма на старогръцкото Лихнида от Хрид (рид) – град на рида.

[22] Охридското езеро е най-голямото и най-красивото от трите езера в Македония. То е дълго ок. 30 км. и дълбоко ок. 290 метра, което го прави най-дълбокото езеро на Балканския п-ов и на седмо място по дълбочина в Европа. По площ то се подрежда на второ място на Балканите, след Шкодренското езеро.

[23] Св. Богородица (Περίβλεπτα) – тази, която вижда всичко, Всевиждаща.

[24]  Иванов, Й. Българските старини из Македония. С., 1970, с. 39.

[25] http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/starite_bg_stolici/Ohrid/sv_kliment_perivlepta.htm, Християнско поклонничество - църквите „Св. Климент" и "Св. Богородица Перивлепта“в Охрид.

[26]http://www.macedonium.org/Macedonium.aspx?jazik=2&kid=2&pid=5&ppid=99&tid=597,[Електронен ресурс, към юли 2017]

[27] Пак там.

[29] Тук, до Османското нашествие са били мощите на св. Климент, след което са пренесени в „Св. Богородица Перивлепта“, защото църквата била превърната в джамия – „Имарет джамя“.

[30] Чилингиров, А. Охридската „Св. София“ и нейната датировка. С., 2013, с. 4.

[31] Снегаров, И. История на Охридската архиепископия (фототипно издание). С. Т. II, 1994, с. 426.

[32] Кънчов, В. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско.  С., 1891, с. 478.

[33] Йован (архиеп.). Богословско-историски аспект на расколот на црквата в Р. Македониjа и неговото надминуване. – В: Заради идното царство. Издава ПОА. Охрид, 2005, с. 95.

[34] Томос о црквеной аутономиjи ПОА. – В: Соборност (периодика на ПОА), 13, 2005, с. 6-9.

[35] Флоровски, Г. За границите на Църквата, http://www.hkultura.com/db_text/2002_3_2_granicite.pdf. [Електронен ресурс, март 2016]

[36] Тази реч е произнесена на 4 юли 1941 г. в Прилеп.

[38] Митр. Герасим е известен в историята и като отявлен проивник на българщината.

[39] Крепостта е изградена по време на Първото българско царство (X в.), а през XIV в. Става укрепление на  войводата Вълкашин (Мърнявчевич) и неговия син Марко (Крали Марко), владетели на Прилепското княжество.

[40] Снегаров, И. Пос. съч., с. 444

[41] Думи на доц. П. Павлов.

[42] Тази църква била равна по ранг на всички останали независими църкви от онова време. Много скоро след нейното учредяване била унищожена от варварските нашествия.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcfq4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.