Йеромонах Павел, според признанието на майка му, е „измолено с много пролети сълзи и дълги молитви“ дете. Той е дългоочаквано, след други три починали, четвърто и последно дете на родителите си. Роден е на 20.12.1933 г. в с. Трояново, Старозагорски окръг (като Желязко Тенев Желязков – бел. ред.).
На 7-годишна възраст Желязко е даден като харизанче в местния храм и изпълнява ролята на клисар. Силната му вяра в Бога и усърдната молитвена склонност, придобити от майка му, която той гледа още от детското си креватче да прави по 100 поклона вечер преди лягане и сутрин след ставане, се усилват все повече с израстването му.
Прогимназиалното си образование Желязко Тенев завършва през 1947 г. – време на коренни обществено-политически промени в България след Втората световна война и на силна антирелигиозна пропаганда. Присъщата му осъзната религиозност и веровите познания, придобити от изучаваното доскоро в училищата вероучение, както и моралната подкрепа на благочестивия и интелигентен енорийски свещеник Георги Димов Тенев, с мълчаливото съгласие на майка му, отвеждат 14-годишния младеж като ученик в Пловдивската духовна семинария въпреки силната съпротива на баща му, семейството и роднините. Неговият първоначален учител Кирил Желев Дианов, който още от първо отделение го взема да играе детски роли в самодейната учителска театрална трупа, пише няколко писма до него, убеждавайки го да напусне семинарията, защото бил роден да стане прочут артист, а не поп. Но съвестният младеж остава непреклонен и не напуска духовното училище. Като ученик Желязко Тенев проявява голямо усърдие в усвояването на преподавания учебен материал: първенец е на класа, веднъж е отличен като първенец на семинарията и я завършва с пълно отличие.
Отишъл в Семинарията с цел да стане „селско попче“, младият семинарист дотолкова е впечатлен и завладян от манастирската обстановка (по онова време Пловдивската духовна семинария, евакуирана в Бачковския манастир още по време на войната, продължава да работи в южния двор на обителта), че неговата ревност преминава в решение да се посвети на монашеското служение. Това негово емоционално, бликнало от дълбочината на душата му обещание пред Бога ще се окаже по-късно съдбоносно в неговия следващ живот, защото всеки път, когато предприеме нещо несъобразено с него, съвестта ще му напомня: „Внимавай! Ти обеща пред Бога нещо – длъжен си да го изпълниш!“.
Пожарът, изпепелил на 10.12.1947 г. южното крило на Бачковския манастир, където се помещава по това време семинарията, и дългият безсрочен отпуск след това не го обезкуражават. Не го обезкуражава нито другият безсрочен „отпуск“ на семинарията през 1950 г. в професионално (= „попско”) училище (от учебната програма на обединената вече Софийско-пловдивска семинария са изхвърлени основните общообразователни предмети, което пречи на завършващите я да учат в университета – бел. ред.), нито пък обявяването на семинарското здание за пионерски дворец и преместването ѝ извън София, на г. Черепиш, Врачанско. Тогава повечето ученици напускат и се прехвърлят в други училища, но между верните остава и Желязко Тенев. В Черепиш заедно със съучениците си семинаристът понася стоически всички битови и други несгоди до завършването си.
От 1952-1953 до 1956-1957 академична година Желязко Тенев, бъдещият монах Павел, е студент в Духовната академия. Баща му обаче държи той да следва медицина, поради което се налага да прекъсне, а по-късно и да презапише втория курс. От този момент насетне той започва активно да се занимава с музика и хорово дирижиране, което ще предопредели по-късно цели 13 години от живота му като „певец и диригент“ в Старозагорската митрополия.
В Духовната академия наред със заниманията в студентския хор Желязко Тенев създава отделен камерен хоров състав, който придружава професорите Димитър Дюлгеров и Димитър Пенов, канени да изнасят религиозни беседи в различни населени места. Студентите изпълняват песнопенията на св. Литургия и изнасят концертни програми с църковна музика. Придружен от този хоров състав, Левкийският еп. Партений освещава 100-годишен храм в Бобошево, а патр. Кирил, в качеството си на Софийски митрополит, прави официално посещение и символично приемане на гр. Брезник.
Дейността на завършилия с отличие вече академист като работещ в Старозагорската митрополия и личните му качества са оценени по достойнство от тогавашния Старозагорски митр. Панкратий и той го изпраща на тригодишна специализация в Швейцария. Там той усъвършенства познанията си по френски език и следва в Икуменическия институт в Босе, асоцииран към Женевския университет, учи два семестъра в Богословския факултет на Лозанския университет и се запознава отблизо със старокатолицизма, правейки продължителен стаж в старокатолическата община на Цюрих.
След приключване на следването си завърналият се специализант Желязко Тенев веднага е назначен последователно за учител-възпитател, редовен учител и „инспектор по класовете“ в семинарията, които длъжности изпълнява до пенсионирането си през 1996 г. Преподава Св. Писание на Стария Завет и за кратко (3 години) Хорово пеене и Източноцърковно пеене, през който период възстановява хоровото пеене в ежедневното богослужение и през неделя се изпълняват хорово песнопенията на св. Литургия.
Същевременно през 1984 г. учителят Тенев успешно полага изпити за аспирантура по Стар Завет, която Св. Синод по незнайни причини замразява.
Строгостта във възпитанието и взискателността в учението, продиктувани от чувството за дълг и обич към възпитаниците си, които той проявява към тях, са дали резултат, щом сега бившите му ученници и настоящи църковни труженици при среща с него декларират, разбира се с известно преувеличение, че на него дължат това, което са постигнали в живота си. Цели 21 години възпитателят, учителят и класният наставник Тенев с цялостната си дейност и преди всичко с личния си живот доказва, че твърдо вярва в това, което преподава. През този период се сменят седем пъти ректорите и той се стреми да им помага за напредъка на учебното заведение.
След пенсионирането си бившият вече учител Желязко Тенев се отдава отново на пеене и дирижиране и е канен да проповядва в неделни и празнични дни в храм „Св. Илия“ в ж. к. „Дружба-2“. Тогава го връхлитат различни болести, включително инсулт и инфаркт с последвала клинична смърт. Изведен от нея, в съзнанието му отново се появява онзи категоричен Кантов императив: „Ти си длъжен (да изпълняваш обещанието си), понеже ти обеща!“. И макар да е убеден, че Божи промисъл е човек да работи там, където има най-голяма нужда от него, Желязко Тенев най-сетне решава да приеме монашеския постриг, посвещавайки по този начин подарения му от Самия Бог втори живот, а същевременно осъществявайки и онова спонтанно, изригнато от чистото му, все още тогава неопетнено детско-юношеско сърце пред иконостаса на селската църквица съдбовно молитвено обещание: „Боже, искам да Ти служа като монах!“. Това става на 5 март 2010 г., когато, взет под мантия от духовният си старец – Старозагорския митр. Галактион, е постриган за монах от Агатонийски еп. Борис, игумен на Бачковския манастир, с името Павел. Причислен е към братството на св. обител и е натоварен с послушанието да изпълнява длъжността секретар и хотелиер. През ноември и декември същата година е ръкоположен последователно за йеродякон и йеромонах. Така по собственото му признание се осъществява отколешната му мечта „да служи на престола“ – „нещото“, което му е липсвало цял живот.
През живота си, в мирското си минало, като студент и църковнослужител, Желязко Тенев има някои съблазнителни предложения, които той отклонява. Проф. Боян Пиперов му предлага да го занимава извънредно с класическите езици с оглед на научна цел. Ректорът на Духовната академия, Макариополски еп. Николай, му предлага аспирантура по Литургика при условие, че стане монах. Проф. Иван Панчовски два пъти му предлага аспирантура по Нравствено богословие. Четирима митрополити (трима от тях вече покойници) му предлагат секретарство или протосингелство, а единият от тях дори бързо производство в епископски сан. Покойният Старозагорски митр. Панкратий, когото той смята за свой пръв и голям благодетел, му открива петгодишен план за „изстрелване от долу до горе“, ако приеме монашество, но той учтиво го отклонява с думите: „Боя се, че все още не е дошъл часът ми!“.
В живота си на духовно щастлив монах о. Павел по Божие благоволение навършва на 20 декември 80 години. Той е един от хората, които са посветили целия си живот в полза на Христовата църква: от 7-годишно харизано клисарче, до 80-годишен монах. Повече от 70 години той служи на БПЦ и в това отношение с право може да се каже, че се нарежда до своите любими учители Ганчо Велев и Тодор Ценков, посветили целия си активен живот на учебновъзпитателното и просветното дело в семинарията, обучили стотици духовници и труженици на БПЦ, в това число и повечето от сегашните членове на Св. Синод, но учители, останали и до днес без заслужена почит и признание.
На о. Павел пожелаваме от Бога много здраве и още дълги години живот, за да може – както сам той се шегува със себе си – „да живее още сто и кусур години“, за да служи с ревност на Бога чрез послушание към св. Христова църква.
На многая лета, отче Павле!
Авторът е асистент по Църковна история в БФ на СУ „Св. Климент Охридски“