Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (48 Votes)

25 oИ тъй, като оставите всяка злоба и всяко коварство,

всяко лицемерие, завист и клевета... (1 Петр. 2:1)

Все по-често ми прави впечатление, че онези, които мислят и говорят за Бога, и считат себе си за християни, водят по-труден живот. Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че днес подобни хора биват възприемани като „аутсайдери“ поради нежеланието им да се вместят в наложените рамки, да се впишат безконфликтно в модерните тенденции. Разбира се, такива човеци все по-рядко се срещат, да не кажем, че те просто са на изчезване. Те сякаш живеят своята Христова принадлежност самостоятелно, самотно, пазейки се от възможните течения, продиктувани от изкушенията на света. Вярвам, че докато ги има тези Христови последователи, светът няма да погине.

Не по-малко тревожно е и другото съвременно явление: масовото налагане на различни стереотипи за християнска идентичност, които обаче са противни на християнското разбиране за пълноценен живот. За християнина съществуването извън Църквата е немислимо поради противоречивата природа на човека. Проблемът е, че мнозина възприемат себе си като християни без да пребивават адекватно в Църквата, без да разбират, че тя е извор на благодатно освещаване, придобивано чрез силата на св. Тайнства, установени от самия Христос и засвидетелствани в Св. Предание и Св. Писание – двата най-автентични извора на Църквата. Да присъстваш в Църквата без доброволно осъзнаване на този акт е като да посягаш към причастната Чаша без необходимата предварителна подготовка, без да различаваш към Кого пристъпваш (1 Кор. 11:26-30). Подобно действие води човека по-скоро към погибел, а не към спасение.

Не само личната ни християнска идентичност се подменя. Историята на България е история на християнството и аз се гордея именно с нея, а не толкова с онази, която ни говори за героични битки и спечелени войни с различни временни противници. Жалко е, когато земите на Отечеството ни са пропити с кръвта на Христови мъченици, озвучавани са били от проповедта на Негови пламенни последователи, ние да пренебрегваме тази история и дори целенасочено да я принизяваме, като търсим други непълноценни основи за нашата национална идентичност.

Монасите на Св. Гора се поздравяват с "χαίρετε", което освен здравейте, буквално означава и радвайте се. За какво се радват? Просто е: радвайте се, че сте православни християни, че пребивавате в истината, че вярно славите Христос. Това не важи ли и за нас, българите? Според мене - не, понеже ние не се радваме, че сме християни и въпреки историческата традиция все по-малко българи имат наистина християнско съзнание. Нежеланието да заявиш категорично себе си като Христов последовател говори по-скоро за чувство за малоценност, а не за желание да се впишеш в модерното плуралистично общество.

Това е наистина трагично, защото се раждаш християнин наготово, получаваш своя входен билет в Църквата безплатно, а същевременно не тръгваш доброволно по пътя на съвършенството, на истинското християнство. Този избор на днешния човек отрича подвига на нашите предци, които положили и затвърдили християнството като основа на българската вероизповед, култура и бит. 

Превърнахме се в християни de jure, което отрича и обезсмисля историческата ни принадлежност към Христовата църква. "Християнин наготово" е присъда за днешния българин, олицетворение на съвременния духовен стерилитет, където вече не се раждат личности със своя верска идентичност, а консуматори на чужди и нетрайни идеи. Имаме цели поколения наши сънародници, изгубени за Христос. Това е връщане назад в историческото развитие на българина. Той отново се превръща в езичник, подвластен единствено на външните закони на обществото, но чужд на спасителните верови принципи, разкрити от древност чрез делото на Спасителя.

На този фон не е чудна липсата на стремеж у хората към нравствените добродетели. Не само у тези, които се намират извън пространството на Църквата, но и у онези, които гравитират около нея, и дори у тези, които живеят под нейния покров. Очевидно е нежеланието да се изостави "ветхият човек" и да се тръгне по пътя на спасението. Завистта, злобата, користолюбието и алчността са постоянни наши спътници, дори и в храма. „Нито пък наливат ново вино в стари мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове...“ (Мт. 9:17). Новото вино в посочения библейски цитат означава живот в Христос, а старите мехове – човешките слабости[1].

Пътят на усъвършенстване в Христос е път постепенен. Така както малкото момче израства бавно в здрав юноша, а по-късно в зрял мъж, така и всички ние малко по малко възрастваме в Христос. Има една латинска поговорка на Овидий[2]: „Gutta cavat lapidem non vi, sed saepe cadendo“[3]. Именно това съпътстващо основание на човешката същност – постоянството е пренебрегвано днес. Целенасочено и постоянно да се възраства в Христос, това трябва да е основна цел на всеки един от нас, а не релативното, безценностно преминаване през живота. Всеки ден чуваме определения от типа: каква лоша държава е България или колко слаба е Българската православна църква. Сякаш тези две институции са лишени от човешко присъствие, сякаш са място, обитавано от друг тип същества, със свой ред и организация. Но за лошата държава и слабата Църква сме виновни самите ние, хората, които съставляваме тези общества. Всекидневно пренебрегваме исконни ценности, спасителни за всички нас, а търсим утеха във временното, неценното, което е продукт на стихиите на този свят.

Сега е модерно на всичко да се поставя етикет. Например, епохата, в която живеем, е наричана по различни начини. За мене тя е епоха на доброволната, унизена богообразност у човека, което го въвежда в дълбока заблуда и безпътица. Разбира се, спасение има, просто трябва да се освободим от властта на илюзиите, че можем да бъдем християнско общество без да вярваме в Бог и християни - без да следваме Христос.  

***

И няколко думи в заключение - вярата в Христос е наистина спасителна и това е моят личен мотив да се стремя към доброто. Утеха за хората виждам само у Бога, Който нито предава, нито завижда, нито мрази, а всички обича. Тази истина е ключът за пълноценен човешки живот.


[1]Тълкуване според бл. Теофилакт Охридски: вж. бл. Теофилакт Охридски. Тълкувание на Евангелието. Ч. 1, Света Гора, Атон, 2005, с. 120.

[2]Публий Овидий Назон (Publius Ovidius Naso) е древноримски поет от времето на имп. Октавиан Август.

[3]Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство (букв. "с честото си падане").


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wy9q3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
"Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене."
Apophthegmata Patrum
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.