За човещината

Но историята свидетелства, че някога сме били народ с висок нраствен дух, със силна привързаност към Бога и ближния. Апостолът на свободата – Васил Левски (дякон Игнатий), чието дело ще остане завинаги в паметта на всички българи, е един пример за жертвоготовно служение на ближните. Основна причина за себеотрицанието на Дякона е безспорната му християнска идентичност, дълбоката му християнска вяра, която е съществен елемент от неговия живот и на която днешната политическа и научна конюнктура не обръща достатъчно внимание.

Винаги, когато човек е в Христовото пространство, когато адекватно пребивава в Църквата, той е човеколюбив. В него няма корист и преднамереност, състояния, които възприемаме като нормални днес. Възможно ли е, ако някой обича Бога и ближния си, да краде, да прелюбодейства, да убива или да не почита както майка си и баща си, така и всички останали хора?  Според мен, не. Думите на дядото от репортажа – „няма човещина“, поставят диагнозата на взимоотношенията ни в обществото. А няма да е преувеличено да кажем, че ако изчезнат нормалните морални и пълноценни отношения между хората, това би означавало, че настъпват последните времена, края на човешката история, а това вече е видно.

Човещината е любов към другия човек, без предразсъдъци от релативен характер, защото хората сме различни и с разнообразни таланти (Ефес. 4:7). Липсата на познание за Христос или Неговото неискрено възприемане води човек до непълноценни отношения с другите хора, което е причина за всички трагедии в живота ни. Предотвратимо ли е това? Някои ще кажат, че всичко е просто – трябва да се спазват гражданските закони на страната. Не мисля, че това е универсално лекарство. Същинското разрешаване на проблемите е свързано с нравствено усъвършенстване, което, според мен, е реално само в Църквата Христова - процес, който е доказан в историческия път на човечеството.

А как се възпитава човек в християнска принадлежност? Нужно е да се започне още от младенческа възраст, когато съзнанието на детето е един вид tabula rasa[3], все още празно съзнание, което по силата на натрупания и благодатен опит придобива завършен и пълноценен вид. Тук важна и основна роля има семейната среда, а не различните институции, например детската градина, училището, Църквата, които имат второстепенна функция в процеса на изграждане на личността и на които родителите често пъти се опират, а и нерядко обвиняват за своите недостатъци като възпитатели.

Семейната общност в България е нарушена, защото съществува в заразена и болестотворна среда, където бракът се отрича като нещо архаично и ненужно. За всеки православен християнин основното измерение на брака между мъжа и жената[4], е неговата тайнствена величина, положена в Църквата от Господ Иисус Христос, която е действителният извор на благодатните и осветителни дарове, така необходими за брачния съюз. Затова съвсем логично – при боледуващи отношения между мъжа и жената, връзката с децата също ще боледува, нарушено ще бъде и отношението към възрастните хора, които са носители на мъдрост и опит. В едно здраво общество почитта към възрастните е проява на високонравствен дух, който се възпитава в нормална семейна атмосфера.

В заключение ще кажем, че здравата семейна общност е тази, която води до пълноценен живот в Църквата, а също и до стабилно общество и силна държава. Тези институции боледуват, когато хората са незрели както духовно, така и интелектуално – оттук възникват всички настоящи аномалии сред нас, като най-разрушителна е липсата на човещина помежду ни.