„Нищо не свързва по-добре хората от общите им усилия.
Независимо дали те са успели или не, това са най-хубавите им спомени”[1].
От дълго време ме занимава въпросът дали е възможно за човека да общува открито, без да издига изкуствени бариери, без корист и неприятна преднамереност, и то най-вече в Православната църква. Всеки добронамерен християнин ще потвърди, че най-подходящата среда за пълноценно общуване, когато приемаме личността на другия като равнопоставена на нашата, е именно Христовата Църква, която се разкрива и идентифицира като общност от вярващи в Спасителя на света. Но дали това не е абстракция? Идея, върху която може само да се разсъждава, без да бъде реално оделотворена като практическа възможност, без да бъде реализирана в живота. И ако твърдим това, не отричаме ли по този начин самото Христово учение, Църквата, Господ Бог дори? Разбира се, като християни знаем, че това не е така, но това не отменя факта, че църковната действителност твърде често е диаметрално противоположна на идеята за самата нея.
Настоящето ни разкрива един подменен модел на общуване, който е противен на разбирането за общност, за Църква. Съгласен съм с думите на о. Георги Флоровски, че „никой не може да бъде истински християнин като изолирано и усамотено битие”[2], но бих го допълнил – и като подменено и непълноценно битие. Именно така живеем понякога реалността в общността, обединена около Христос – като множество от личности без християнска целеустременост, които не преживяват вярата в Него, а я пресъздават като театрална постановка. Няма нищо по-неприятно от това да видиш хора в Църквата без християнска идентичност. Някои биха казали, че именно затова са в нея, за да коригират личността си, изпълнявайки потребността на своята същност, която е богообразна, и така да придобият християнска идентичност. Съгласен съм, стига вярата в Христа да се проявява преди всичко в стремеж към съвършенство, който променя личността в правилна посока. В противен случай тя само имитира богообразност и демонстрира неразвита нравственост.
Стигнахме до положение, в което доброто е неразпознаваемо, дори когато то е очевидно, поради притъпените ни сетива за различаване на истина от лъжа. Как неразпознаващият доброто ще открива Бог, ще опознава Неговото учение, което е добро и полезно за всички човеци (Тит. 3:8)? Мнителността стана водеща в отношението ни към личността на другия, когото християнството определя като наш брат в Христа, ближен, независимо от неговия етнос, пол, ителектуално и материално положение.
Във философията съществува т. нар. картезиански подход[3], използващ метода на постоянното съмнение като средство за достигане до истината. Но не обективният критичен поглед, а мнителността е основно оръдие на общуване на толкова много хора днес, включително и в Църквата. Мисленето на мнителния човек е лишено от логични, обективни предпоставки, в страстта си той борави със субективни основания, които правят невъзможен всеки правилен анализ и изводи - все условия, необходими за добри резултати в общуването.
Изповядваме, че Църквата е общност от християни, но се противим да живеем като пълноценни членове на тази общност. Не само че не се опитваме да опознаем брата си, но ни е трудно да го допусем до себе си. Търсим недостатъци - физически и духовни, задълбаваме в тях, споделяме ги с други, твърде често ги доукрасяваме и хиперболизираме, като че така ще се успокоим заради нашето лично несъвършенство...
С просто око се вижда, че все повече се отдалечаваме от Бога. Това вреди и на църковната общност, и на обществото като цяло. Не е проблемът липсата на християни, проблемът е колко много от тях са са само формално такива. Затова вина има и самата църква на институционално ниво, която почти е абдикирала от своето учително дело в обществото[4], а от своя страна, обществото, държавата издигат в култ задоволяването на материалните потребности на хората, без поглед към духовното. За да бъдем обективни, трябва наистина да кажем, че през последните години катехизаторската дейност се активизира, все още само на енорийско ниво, но тенденцията може само да радва, тъй като е за благото на хората.
На всички ни е известна богословската максима, че извън Църквата няма спасение[5]. Но това е не само богословска истина, откриваща се в есхатологичен план и разкриваща ролята на Църквата за спасението на човечеството. Не само в есхатона, но и тук, в този свят, човешкото общество е обречено да се лъкатуши в морето на човешката непълноценост, ако не черпи духовни сили от Църквата.
Нравственият заряд на нашето общество е изчерпан и хората губят смисъл на съществуването си. Няма съмнение, че християнството е носител на тази нраственост. Неговите добродетели са исконни, неподлежащи на съмнение.
В нашата родина все повече хора са отвърнали лице от Бога. Някои по незнание, други, защото изповядват нехристиянски възгледи, но най-вредни са онези, които са в Неговата Църква, изглеждат като запознати и учени християни, но са далеч от спасителното учение. Тях можеш да ги разпознаеш донякъде интуитивно, донякъде по техните действия, които често добре маскират, но най-вече по плодовете, които дават в живота си. Алтернативата е човек да осъзнава все по-добре своята идентичност, която е дълбоко свързана с Христос.
***
Убеден съм, че добрият християнин е истински разпознаваем и той ще наследи Царството небесно. За нас е добре да останем насаме със себе си, за да разговаряме със своята съвест, която е най-точното ни мерило. Макар че много от нас са затъмнили своя оценител до степен на постоянна и непрогледна тъмнина, но и тогава все още има надежда. Въпросът е да търсим Иисус Христос, защото такова е и предназначението на човека - да бъде динамична, творческа личност, подобно на своя Създател, който приема всеки човек по сърце, а не по лице.
[1] Дьо Ружмон, Дени. Духът, ценностите и практическите измерения на общността, http://cao.bg, [Електронен ресурс, ноември 2016].
[2] Флоровски (протойерей), Г. Социалният проблем в Православната църква. – В: Християнство и култура. С., 2006, с. 153.
[3] Научен подход на френския философ Р. Декарт и неговите последователи, според което философията трябва да извежда своите постулати от абстрактни достоверни истини, до които се стига чрез подлагане на съмнение на всяко познание, защото то е получено чрез сетивата, които са илюзорни.
[4] Вж. 36-то Ап. правило.
[5] Думи на св. Киприан Картагенски, (Писмо 71).
