Мобилно меню

4.9491525423729 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (59 Votes)

DSC09777Архим. Ириней Попконстантинов е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещеник Константин поп Николов, син на отец Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенор Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещеник Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца - седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис)[5], трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година[8]. На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...[9]

Зад това кратко и сухо изложение се крие един достатъчно дълъг път, които Донко извървява и по който узрява решението му да тръгне по стъпките на своя баща, дядо, прадядовци и да свърже своя живот с най-благородното и благодатно служение на земята, да служи на Този, „Който Е на небесата”.[10] През юни същата година, както сам пише, след като си взел всички полагащи се изпити, той заминава като стипендиант в Кишиневския богословски факултет.[11] Следването му в Кишинев става с благословията и подкрепата на Софийския митрополит Стефан, който е близък приятел на бащата на Донко и въобще на семейството им.[12] Част от изпитите, които е положил в Софийския университет, са му признати, а за другите дисциплини полага извънредни изпити, които взима успешно.[13]

През 1934 г. завършва следването си в Кишинев с отличен успех и титлата „лисансие по богословие[14].

От този момент в мен се зароди мисълта да продължа образованието си в някоя друга страна, тъй като се считах още много млад да поема върху плещите си каквато и да е служба.”[15]

Годините, прекарани в Кишинев, явно оставят отлични впечатления у преподавателите на Донко, защото на тази му „съкровена мечта” се притичва на помощ един от неговите професори „Гала Галактион (свещ. Григори Пишкулеску)”.[16] Професорът, който по това време пътува във Франция и Италия, явно търси начини да помогне на Донко и успява, защото в биографията е записано: „съобщи ми от там, че специално за мен са му били предложени две стипендии: в Щрасбург (Страсбург) и Рим”.[17] Професор Пишкулеску не просто издейства две стипендии за студенти да бъдат обучавани на Запад, а стипендии специално за талантливия младеж от България. Някак си съвсем естествено Донко пожелава да учи, както сам казва, във „вечния град Рим”. Градът на апостолите Петър и Павел, столицата на Римската империята, чиято земя е напоена с кръвта на хиляди мъченици. Римските духовни власти определено създават някакви тревоги у Донко с желанието си всичко да бъде административно съгласувано с БПЦ и искат да им бъде представен документ, удостоверяващ, че „едно чадо на православната църква” може да следва в „техен – католически университет”. Опасенията на Донко са напразни, защото, както сам пише: „естествено и редно беше да се обърна към Св. Софийския Митрополит Господин Г-н Стефан, който от ранни детски години е проявявал бащини грижи спрямо моето семейство и специално за моето образование”.[18] Молбата на Донко е изпълнена и митрополит Стефан дава необходимото удостоверение, за да може той да следва в „католическия ориенталски институт в Рим,[19] като стипендиант на Ватикана”.[20]

Жадният за знание Донко търси всякакъв начин да запълни цялото си време. „Понеже имах доста свободно време и горях от желание да се образовам по-всестранно, затова едновременно и философски факултет при Държавния римски университет”.[21] В продължение на три години и половина посещава лекции и полага успешно изпити и в двете учебни заведения. На 27 юни 1937 г. „след представяне необходимите научни трудове”, Донко получава титлата „доктор по философия” и диплома за специалист по сравнително богословие от Папския институт. За годините, прекарани в Рим, той с носталгия, благодарност и сантимент си спомня: „...и днес, когато  съм  далеч  от  тези  дни,  да припомня  с  просълзени от благодарност очи, че постоянно бях подпомаган материално от Негово Високопреосвещенство Св. Софийския Митрополит Господин Господин Стефан, който последната година благоволи да ми изпрати една сума от 40-50 000 лв. за да мога да посрещна всичките си нужди по отпечатването на труда ми”.[22]

След завършването на образованието си в Рим „по препоръка” на митрополит Стефан, който е добре познат в средите на Англиканската общност и активно участва в диалога с англиканите, Донко е изпратен три пъти по три месеца в Англия, за да вземе участие в „Англо-православните конгреси в Лондон”,[23] както и да изучи „някои порядки в Англиканската църква”.[24]

След успешно приключване и на английската си мисия, Донко се завръща в София и е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. У него вече дълго време зрее идеята да посвети живота си изцяло на Бог и Църквата, като приеме монашеско пострижение. „След дълъг екзамен върху себе си и вътрешно вглъбяване и след като ми бяха показани плодовете на ангелското житие, реших да приема монашество”.[25] Както сам отбелязва, „бях постриган от Високопреосвещения Св. Софийски Митрополит на 4 декември 1937 година, и получих свещенодяконски чин”.[26]

Младият йеродякон сочи датата 4 декември 1937 г. като време на неговото пострижение. Всъщност неговото замонашване става на 3 декември 1937 г. в храма на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”, по време на Великата вечерня,[27] а на 4 декември 1937 г. по време на Светата Литургия митрополит Стефан го ръкополага в йеродяконски чин.[28]

При замонашването на Донко е дадено името Ириней, а негов покровител става св. Ириней Лионски, най-възлюбеният ученик на св. Поликарп Смирненски, който от своя страна е ученик на св. Йоан Богослов.[29] През следващата 1938 г. по случай „обновлението на храма” при Софийската духовна семинария, йеродякон Ириней е ръкоположен в йеромонашески чин.[30] През 1940 г. йеромонах Ириней е преместен в Пловдивската духовна семинария, където изпълнява длъжността учител – ефимерий.[31] Като причина за преместването му се посочва негов конфликт с ректора на Софийската семинария, по това време Драговитийският епископ Харитон, който дълго време е бил помощник на митрополит Борис Неврокопски в епархията.[32]

На 1 август 1941 г. йеромонах Ириней е върнат в София и е назначен от митрополит Стефан за негов протосингел на Софийската епархия.[33] Тази длъжност той заема до отстраняването му от нея от екзарх Стефан на 20 септември 1944 г. и задържането му в същия ден от комунистическата милиция.[34] Малко след постъпването си като протосингел на Софийската епархия йеромонах Ириней е ръкоположен за архимандрит, а заедно с това става и председател на Духовния съвет.[35]

Едно от първите неща, които йеромонах Ириней прави като протосингел, е да преведе и издаде книгата на професора от университета в Яш, свещеник Валерий Йорданеску – „Християнство и комунизъм”, която остро изобличава комунизма и материализма, както и тяхната абсолютна несъвместимост с християнството. Малко преди Рождество Христово 1941 г. проф. Йорданеску праща писмо на о. Ириней, с което благодари за превода и пожелава книгата да се превърне в една здрава брънка на приятелските отношенията между Българската и Румънската православна църкви.[36]

Назначаването на йеромонах Ириней за протосингел на Софийската епархия, човек високо образован, ерудиран, с необикновено излъчване и красота[37], с принципи и собствена позиция по много въпроси, както от чисто богословски, така и от религиозно-политически характер, не се харесва на мнозина, включително и в средите на Църквата. Само две седмици след неговото назначаване, във в. „Зора”[38] се появил донос срещу тогава още йеромонах Ириней. След проверка на доноса във вестника се появява анонимна дописка, подписана с псевдонима „Бръшлян”, която определено търси не само настройване на общественото мнение срещу о. Ириней, но и съдебно преследване срещу него. От текста на дописката, можем да заключим, че тя е дело на човек от средите на ВМРО, който или добре познава семейството на о. Ириней, или добре са го осведомили за него.

На 14 август, 3 ч. следобед, с трамвай №3 е пътувал от Подуене за площад „Св. Неделя” протосингелът на Софийската митрополия йеромонах. По пътя Негово преподобие, разговаряйки с един свой събеседник, забелязва да марширува едно поделение войници и това му дава повод да заговори високо, с очевидното намерение да го чуят и другите пътници в трамвая. Това, което той е казал, е от такова естество, че отначало ние не повярвахме на съобщението и го подложихме на строга проверка. За съжаление съобщението се оказа вярно.

Казваме за съжаление, понеже иеромонах Ириней произхожда от добро българско семейство, в което противонародни и противодържавни внушения, като тия, които са вдъхновили Негово преподобие, не се култивират и, следователно вдъхновението му трябва да идва по други пътища.

Думите, които е казал йеромонах Ириней, ние няма да изнасяме тук, понеже книга не ги търпи. Достатъчно ще бъде и ако кажем, че за много по-малки провинения хората се изпращат или да чукат камъни, или ги въдворяват на временно местожителство в провинцията. В случая нам не е без значение и това, че йеромонахът е на служба в българската църква, която винаги е отстоявала българските национални идеали, живяла е с радостта на българското племе и заедно с него е понасяла националните страдания.[39]

Тази дописка определено постига част от целите си, защото се задейства Министерството на външните работи и изповеданията, което иска от Св. Синод да направи анкета по случая. По този повод наместник – председателят на Св. Синод Видинският митрополит Неофит пише специално писмо до Софийския митрополит Стефан да разследва случая. Писмото е под номер 6049 от 1 септември 1941 г. От приложената бележка – донос към това писмо можем да видим и какви са били точно думите, които според доносника йеромонах Ириней е изрекъл:

Тази германска паплач, тези скакалци ще погубят България. Причината са тези македонци – това черно племе. Право казваше... (не се чуло името), те нито са сърби, нито са българи. Ще погубят България. Да вземат всички македонци и да ги изселят, да ги пратят там и да си чупят главата, нека там да правят държава![40]

Отец Ириней преживява дълбоко и лично трагедиите на българския народ, който е жертван многократно от неговите управници за постигане на „националния идеал” – две национални катастрофи и предстояща трета, стотици хиляди убити, герои, най-достойните синове на България си отиват, за да задоволяват амбициите на управниците ни. Нито една загубена битка, но загубени всички войни, което означава пълен провал на управляващите, както и на българската дипломация. Вместо обединение на българските територии и население, откъсване на нови и нови парчета от тях. Земята се задъхва от невинна кръв, страдание изпълва българските домове, хиляди вдовици, сираци, безсмислени човешки жертви, които карат сърцето на истинския служител на Бога да кърви. Затова и тези думите на о. Ириней звучат като пророческо предупреждение, което съвсем скоро се сбъдва. И пак, няколко години по-късно, над руините на българския Йерусалим, той ще застане пред своите палачи и унищожители на народа и държавата ни, приемайки своята мъченическа смърт, но увенчан със славата на Този, за Когото цял живот е проповядвал.

Самият донос вероятно е писан от човека, който впоследствие се явява и като свидетел в съда, че казаното действително е негово дело. Става въпрос за Люба Томова, която, възмутена от думите на йеромонах Ириней, прави донесение за него в полицията. Самата Томова се оказва с досие в полицията, в него тя е определена като „македонствующа”, и се предполага, че е имала срещи с бившия член на ЦК на ВМРО Иван Михайлов, от когото е получавала инструкции за работа в България.[41]  Срещу о. Ириней започва дело, като към него са включени и свидетелските показания на Никола Ников и Димитър Лучански, които са пътували и разговаряли с йеромонах Ириней във влака от Пловдив за София на 26 юли 1941 г., където той отново говори срещу германците и обвързването на България с тяхната политика, която е пагубна за България. В този разговор той също обръща внимание и изказва своето възмущение от факта, че по време на война мнозина губят човешкия си образ, че се превръщат от нормални хора в убийци, грабители, насилвачи и мародери. О. Ириней заклеймява чудовищата, които войната ражда и посочва конкретни примери с български войници и офицери, завръщащи се с камиони с плячка, награбена от нашите съседи.[42]

На 14 октомври  1941  г. ДС съобщава на  Министерството на войната, че дознанието срещу о. Ириней е приключено и е изпратено на прокурор в Софийския областен съд. И тримата свидетели – Николай Ников, Димитър Лучански и Люба Томова потвърждават отправените обвинения срещу йеромонах Ириней. „Почнаха разследвания,  започнаха  да  ме  викат  в  Дирекцията  на  полицията  и това  продължи  доста  време, отричах категорично, търсих приятели и познати да ми помогнат и да ме атестират като симпатизиращ на германците, защото натискът от Зора и други места да бъда ликвидиран бе огромен.”[43]

Оказва се, че едно публично изказано лично мнение е способно и преди 1944 г. да донесе на носителя си неимоверно много страдания и дори насилствена смърт. Митрополит Стефан взима решение да уволни своя протосингел, като го уведомява за това, но е разубеден от тогавашния Ловчански митрополит Филарет, когото двамата посещават.[44] Йеромонах Ириней успява да се измъкне невредим от това дело, но не и да убеди неприятелите си в своята невинност. Напротив, те ще продължат да търсят повод да му отмъстят. Както сам пише о. Ириней: „Така свърши този инцидент, по време на който всички приятели и познати се страхуваха да ме гледат и поздравяват, поради това, че бях уличен като враг на България, щом се възмущавам от германците”.[45]

Изпитанието, на което се подлага заради своята откровеност и факта, че дори неговите църковни покровители и благодетели са готови да му обърнат гръб, след като това са направили приятелите и познатите му, карат о. Ириней да бъде внимателен в своите изказвания през следващите години. През декември 1942 г. немските войски търпят поражение при Ел Аламейн и губят контрола върху цяла Северна Африка[46], ходът на войната е предизвестен, за което архим. Ириней е предупреждавал многократно преди.

DSC09797В своята Рождественска проповед той с прикрит сарказъм пише: това, което „до голяма степен смущаваше нормалното му (на българския народ) развитие, беше неговото незавършено национално обединение: В името на този идеал той води няколко освободителни войни и даде стотици хиляди жертви, без да постигне неговото осъществяване. Голяма част от българския народ остана под тежкото чуждо робство, обект на асимилаторски стремежи.

Днес, обаче, и този свещен идеал на българския народ ние виждаме почти напълно осъществен, благодарение на нашите велики съюзници и техните гениални водачи...”.[47]

Това, че йеромонах Ириней не харесва немците и вижда каква огромна заплаха за България е тяхната политика, съвсем не означа, че той симпатизира на комунистите. Напротив, устремен нагоре, към Бога, той твърдо стъпва на земята и много вярно предусеща събитията, които носи духът на материализма, на новото време: „днешното общество, погледнато в интимността на неговите събития, ни поразява в контраста на едно болезнено противоречие. Материалният прогрес е в явен възход, откритията следват от други по нови, умножават се постиженията на човечеството, социалната кола напредва безпрепятствено, но под формата на толкова блясък се забелязва един обезсърчаващ упадък, една корупция, която оскотява.

Днешният свят агонизира поради липса на вяра и на морална издигнатост. В умовете царува анархия, а в сърцата егоизъм, повикът за братство, равенство и свобода е опроверган от смелите меншества, които разкъсват страхливите болшинства. Бог и народ, вяра и разум, вместо да бъдат две знамена, които братски да вплитат своите гънки, взаимно се разкъсват и яростна борба се развява в гърдите на хората... Християнството, което от момента на своето раждане започна борба и победи езическия свят с всички негови сладострастия.... днес на свой ред жестоко е атакувано и не само от един неприятел, но срещу него се води една обща систематична война...[48]

Подобни изобличения изпълват неговите проповеднически слова, които са заредени с особен заряд и директно, безпощадно бичуват порока, който започва да разяжда българския народ – материализмът, раждащ безбожието и  който си проправя път с идеите на комунизма.

Ето, св. Йосиф чука на вратата на безбожен дом на някоя модерна държава, където законът на Маркса владее, и смирено се моли: „Бъдете милостиви и освободете малко място, за да се роди Царя на небесата!”.

„Но не разбрахте ли, че няма вече небеса. Не знаете ли, че те бяха измислена басня, за да успокояват онези, които не можеха да ядат достатъчно на земята?”

 – „Той е Цар, Владетел!”

„Владетели на света сме ние. Ние го владеем и разработваме с машини и усилваме с химическа тор; ние го копаем за да изтръгваме от недрата му злато и петрол... И затуй бученето на светкавиците и гърмежите не ни плашат вече, а ние ги плашим с грохота на оръдията и бомбите”.

„Но Той е Бог” – продължава св. Йосиф.

„ – Мълчи! – Ние вече имаме страшна организация против Него: Безбожник...”.

Страшната организация излиза на политическата сцена в България с Деветосептемврийския преврат и едно от първите неща, които прави, е да се разправи с най-непримиримите свои изобличители. Няколко дни след този преврат братът на архим. Ириней – Борис, случайно дочува в трамвая хората да си говорят, че протосингелът на Софийската митрополия е арестуван.[49] Той бърза към сградата на митрополията, където намира своя брат зает с ежедневното си служение. Разказва му набързо, какво се е случило и го моли да се укрие, но архим. Ириней категорично отказва: „За какво да се крия? Съвестта ми е чиста”.[50]

Бележката на екзарх СтефанНяколко дни по-късно, с идването си на работа сутринта, архим. Ириней е изненадан от кратка бележка, оставена на бюрото му и подписана от митр. Стефан. Датата е 20 септември 1944 г., а бележката носи следното съдържание:

До Н.В. – Съгласно заповедта Ни от 20 того съобщаваме Ни, че Ви освобождаваме от длъжността протосингел при Св. ни Митрополия, считано от 20. ІХ. 1944 г. Подпис: Софийски Стефан”.[51]

Няколко часа по-късно архим. Ириней е арестуван. Някои изследователи виждат в този акт на митр. Стефан опит да предупреди своя протосингел за предстоящия арест, други виждат в това предателство.[52] Нашето мнение, което се подкрепя и от бащата на о. Ириней и съвпада с общото мнение на другите родственици на архимандрита, е, че митрополит Стефан предава своето духовно чедо по неясни до този момент причини. Бележки оставят само гузните съвести – ако действително желаеше да предупреди архим. Ириней, митрополит Стефан щеше да го направи лично. Не е логично едно решение да бъде взето в ранните зори на 20 септември и да влезе в сила на 20 септември. Самият митрополит Стефан има достатъчно приятели и съратници в новото ОФ правителство, включително и дълго познанство с министър-председателя Кимон Георгиев, чрез които може да спаси някого, на когото толкова държи, но не го прави. Защо? Можем само да предположим, че архим. Ириней се е противопоставил на някои действия на своя духовен наставник, с което е подписал своя арест и „безследно изчезване”. Потвърждение за това намираме и в една ръкописна бележка на Великотърновския митрополит Софроний: „Да ме прости Господ, но в случката с архим. Ириней долавям злите сили, вселили се у едного сред нас. Боже, прости![53]

Комунистите подлагат всички свещеници на „оперативно обслужване” чрез своята ДС. За целта в София свещениците е трябвало да попълват в районните съвети специални „въпросници”. Въпросниците след това са „обработвани” от служители в съвета и справката за всеки свещеник се е разпращала до Градските районни съвети, от там до МВнР, ДИ и т.н. В справката за свещениците от V Районен съвет, където влиза и църквата в Подуене, четем:

Поп Константин... – пенсионер, баща на архим. Ириней поп Константинов – протосингел на Софийската митрополия. Като баща на бившия протосингел, който е убит, е с отрицателно поведение срещу (екзарх) Стефан поради това, че последният е причина за убийството на сина му. Решителен противник на ОФ”.[54]

Родителите на архим. Ириней  са информирани за задържането на сина им и успяват да поддържат някаква връзка с него до 29 септември 1944 г. На 30 септември успяват да го зърнат отдалеч за последен път. В писмо, което те изпращат до министър-председателя Кимон Георгиев, заведено в неговата канцелария на 17 ноември 1944 г. четем:

До 29 септември 1944 г. – жалват се те – имахме връзка със сина си, като му носехме дрехи и храна. На тая дата е приключено и дознанието. Държали го отговорен за някаква книга, която той превел от румънски на български език. Абсолютно нищо друго. Ако нещо се говори, то е за да оправдават задържането му. Лежал е бил в стая №8. Страшно много е бил измъчван и най-безчовечно малтретиран, затова че не могли нищо да установят. Вечерта на 29 септември 1944 г. синът ни е бил отведен в Дома на слепите на ул. „Пиротска”. На другия ден – 30 септември 1944 г., ние видяхме сина си между 2 и 3 часа след обед в една от стаите на третия етаж. Същият ден вечерта, към 12,30 часа след полунощ, синът ни е бил изведен извън тая сграда и до ден днешен нямаме никакви сведения за живота му.[55]

Всички следващи опити да научат нещо за неговата участ остават безрезултатни. Те непрекъснато ходят по различни инстанции с надеждата да научат нещо за съдбата на своя син. При една от поредните си обиколки по държавните институции те попадат на Фердинат Козовски,[56] който „загрижено” обяснява на отчаяния баща на архим. Ириней, че държавата го е изпратила по важна работа в Ленинград.[57]

От една дописка от края на месец ноември във в-к Свобода, във връзка с началото на разпитите на министрите от кабинета Багрянов, пише:

Преписките по задържаните лица, владиците Паисий и Кирил и архимандритите Николай, Стефан и Ириней са вече приключени. Някой от тях ще бъдат съдени по аферата Катин и Виница, където са участвали като фашистки свидетели”.[58]

Това е и последната официална информация за архим. Ириней, от която можем да предположим, че той дотогава е бил все още жив.

На 11 ноември 1953 г. капитан Панайотов от ІІ отдел на ДС пише на началника на същия отдел полковник Г. Костов във връзка с разпоредена от него проверка: „Поради това, че лицето Донко Попконстантинов е бил С.С. на Р.О. (секретен сътрудник на Разузнавателен отдел), след 09.09.1944 г. е изчезнал безследно (ликвидиран) 9 . Предлагам работата по разписката да се прекрати, като се картотекира в отдел II-ри на ДС[59]

И до днес остава неизяснен въпросът за датата, мястото и причините за убийството на архим. Ириней.[60] От казаното до тук и от цитираните документи се вижда, че една от причините за задържането му е преводът на книгата на отец професор Йорданеску. Една книга, според нас, трудно може да бъде причина за убийството на един известен духовник, макар че в този период комунистите са убивали дори за неказана дума. Убийствата в Катин и Виница е другото предположение, изнесено в пресата, но тогава възниква въпросът защо другите духовници, част от които са били и преки свидетели на масовите гробове там, са осъдени на различни срокове затвор, а само архим. Ириней, който дори лично не е присъствал на разкриването на гробовете, е убит. Разбира се, пламенната вяра и изобличителната проповед на о. Ириней  през годините със сигурност е допринесла за неговия арест, но той по никакъв начин не може да бъде обвинен в симпатии към германците и да бъде поставен под общия знаменател „фашист”. Напротив, както видяхме и преди идването комунистите на власт, той е имал проблеми точно поради своята загриженост за съдбата на България и антигерманските си изказвания. Без да можем да приведем конкретно доказателство, поради липсата на такова в момента, считаме, че основната причина за неговия арест, мъчения и жестока смърт е дългата ръка на ВМРО, която е отложила, но в никакъв случай не е простила истините, изречени от о. Ириней през 1941 г. Ще припомним само, че точно в този период главен екзекутор в София и областта е Лев Главинчев, бивш деец на ВМРО, привърженик на „македонизма” и  на „Балканския съюз”, човек отговорен за смъртта на хиляди хора и личен екзекутор на 226 „македонски фашисти”, както гордо заявява брат му в речта си на неговото погребение през 1970 г.

Както в своя живот, така и в своята смърт архим. Ириней достойно носи името на своя небесен покровител св. Ириней Лионски и до голяма степен уподобява живота си на неговия. И двамата живеят в период на гонение над Църквата, единият по време на Римската империя, другият седемнадесет века по-късно, по време на комунистическата империя. И двамата били отлични богослови и познавачи на философията, която използват в своите апологетични творби, насочени срещу ересите и заблудите на тяхното време. В края на живота си и двамата стават жертви на гоненията на светските власти срещу Църквата, като българският Ириней загива мъченически при тези гонения, докато Бог по чудесен начин съхранява живота на св. Ириней, за да може да възстанови духовния живот в епархията си след края на гоненията. Бог по чудесен начин потвърждава в живота на двамата Свои вдъхновени служители древната латинска мъдрост, че името говори само за себе си, че то е знак за съдбата на човека (Nomen est omen). А съдбата на архим. Ириней, от началото до края, завинаги е свързана с Църквата на Христос, както той самият пише:

Ефективността и ценността на религията и на морала да не търсим у тези, които не я живеят или я живеят само наполовина, не у фарисеите или християните опортюнисти, които се наричат християни само затуй, защото са възродени в кръщението, но у тези, които от Христовата религия правят Алфата и Омегата – началото и края на целия си живот.[61]

 


[1] Срв. Числ. 3:12 – 13.

[2] Голяма част от информацията за съставянето на този портрет на архим. Ириней, както устна, така и под формата на документи, ми бе предоставена от племенника на архим. Ириней, известния български актьор и директор на театър София Ириней Константинов. Син на брата на бащата на архим. Ириней, той е кръстен на своя забележителен чичо, който е зверски убит от комунистите близо пет години преди неговото раждане. Въпреки напрегнатия си работен ден и независимо че нито бях първият, нито последният, надявам се, който го безпокоеше с въпроси относно живота и смъртта на архим. Ириней, той отдели за нашия разговор цели 5 часа, в които с много любов и тъга споделяше спомени за този забележителен български духовник. Срещата ми с Ириней Константинов се проведе на 15 ноември 2015 г., в кабинета му в театър София. Неговите спомени за архим. Ириней са търсили и авторите на предаването „Път към Голгота” – Мартин Градинаров, Стефан Илчевски и др., както и Димитрина Чернева, журналист от фондация „Комунитас” и др. Част от копията на документите, които ми бяха предадени от Ириней Константинов, са от семейния му архив и са цитирани тук като „личен архив”, включени в приложението на изследването.

[3] Цит. по спомените на актьора Ириней Константинов. От тук нататък накратко ще бъдат цитирани като „Спомени”.

[4] Спомени.

[5] Борис е най-големият брат на архимандрит Ириней и баща на актьора Ириней Константинов.

[6] Спомени.

[7] Спомени.

[8] Автобиография, написана от архим. Ириней по времето, когато е още йеромонах. Автобиографията е написана в периода след август 1941, защото това е последната дата, упомената като нещо вече минало в автобиографията. От тук нататък ще бъде цитирана като „Автобиография”. Вж. цялостния текст на автобиографията в приложението.

[9] Пак там.

[10] Срв. Господнята молитва.

[11] От автобиографията не може да се разбере точно дали заминаването му за Кишинев става 1930 или 1931 г., но следвайки хронологията на събитията и времето необходимо те да се случат, най-правдоподобно изглежда, че той е заминал за Кишинев през лятото на 1931 г. Такава дата се посочва и в: Чернева, Д. Архимандрит Ириней: смисълът на страданието. – ХК, 10, 2012, с. 15.

[12] Спомени. Вж. също: Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 15.

[13] Автобиография.

[14] Лисансие отговаря на титлата бакалавър.

[15] Автобиография.

[16] Там.

[17] Там.

[18] Там.

[19] Това е Папския институт за Изтока.

[20] Автобиография.

[21] Там.

[22] Там.

[23] Там.

[24] Там.

[25] Там.

[26] Там.

[27] Ръкоположението на йеродякон Ириней. – Народен страж, бр. 1, 1 януари, 1938, с. 14.

[28] Пак там, с. 15.

[29] Там.

[30]Автобиография

[31] Там..

[32] Вж. Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 16. Причините за конфликта не се уточняват.

[33] Автобиография.

[34] Вж. приложението и кратката бележка, с която екзарх Стефан го отстранява от длъжност.

[35] Спомени; Вж. също: Друмева, В. Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време. т. 2, Калофер, 2007, с. 11; Морфов, Б. Чист пред Бога и пред съвестта си. – В: Писахме да се знае. кн. 1, С., 2007, с. 24.

[36] Вж. Друмева, В. Български свещеномъченици..., т. 2, с. 11

[37] Спомени. Актьорът Ириней Константинов споделя, че о. Ириней е бил много красив и привлекателен млад мъж, а девойките в София „въздишали по него” и често тайно наблюдавали входа на Софийската митрополия, за да го видят, когато излиза.

[38] В-к Зора е голям, „независим” български ежедневник излизал в периода 1919 – 1944 г. Негови основни акционери са Данаил Крапчев, роден в Прилеп (дн. в Република Македония) и Стефан Чапрашиков, роден в Благоевград, главни редактори са съответно Данаил Крапчев и Георги Белчев, който е роден в Ратево (дн. в Република Македония), все хора които са или пряко свързани или симпатизиращи на ВМРО. Георги Белчев и Данаил Крапчев са членове на ВМРО.

[39] Забравил не само, че е българин, но и че служи на Българската църква. – Зора, 22 август, 1941.

[40] Личен архив.

[41] Спомени. Вж. също: Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 16.

[42] Там.

[43] Цит. по: Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 17.

[44] Пак там, с. 18.

[45] Пак там, с. 18 – 19.

[46] Вж. по-подробно за втората битка при Ел Аламейн, за нейната важност и как тя обръща хода на Втората световна война: Latimer, J. Alamein, London, 2002.

[47] Ириней Попконстантинов, архим. Да отворим сърцата си за Христа! – Църковен служител, бр. 4 – 5, 1 януари, 1943, с. 1.

[48] Личен архив.  Цит. по една от многобройните беседи и проповеди на архим. Ириней, от който се виждат не само настроенията му срещу материализма, но и огромния проповеднически талант и харизма, които носи.

[49] Спомени. Вж. също: Морфов, Б. Чист пред Бога..., с. 24. 

[50] Там.

[51] Вж. приложението, където прилагаме копие от оригинала на бележката.

[52] Вж. Илчевски С. Архимандрит д-р Ириней Попконстантинов, протосингел на Софийската митрополия. – Църковен вестник, бр. 23, 2002; Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 19; Чурешки, С. Православието..., с. 68;  Морфов, Б. Чист пред Бога..., с. 25; Друмева, В. Български свещеномъченици..., т. 2, с. 14.

[53] Цит. по: Морфов, Б. Чист пред Бога..., с. 25

[54] АМВнР, ф. 10, оп. 9, а.е. 273, л. 130.

[55] Цит. по: Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 19.

[56] Фердинанд Тодоров Козовски – български комунист, политически и военен деец, офицер, генерал-лейтенант. Веднага след Деветосептемврийския преврат е назначен за началник на Главно политическо управление с ранг на заместник-министър на войната. Екзекутор на много от осъдените от „Народния съд”. Посланик в Унгария (1948 – 1949), Китай (1949 – 1950), председател на Народното събрание (1950 – 1965).

[57] Гаджев, И. Лушин – никога не ще забравим, т. 5, С., 2005, с. 215.

[58] Личен архив. Изрезка от в-к Свобода от 25 ноември 1944 г.

[59] Цит. по: Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 20.

[60] По-подробно за различните хипотези и предположения къде, как и кога е убит архим. Ириней, както и за издевателствата на комунистите над него вж. Чернева, Д. Архимандрит Ириней..., с. 20; Илчевски С. Архимандрит д-р Ириней Попконстантинов...; Илчевски, С. Без съд и присъда пострадал за вярата. – ЦВ, бр. 20, октомври, 2001; Гаджев, И. Лушин..., т. 5, с. 215; Чурешки, С. Православието..., с. 69; Рангелов, С. Свещеномъченик архимандрит Ириней. – Семинарист, бр. 2, юни, 2008, с. 4; Друмева, В. Български свещеномъченици..., т. 2, с. 15 – 18; Мачковска, Т. Висш духовник изчезва безследно в първите дни след девети. – Труд, бр. 32, 10 – 16 август, 2000; Мачковска, Т. Читател сочи лобното място на архимандрит Ириней. – Труд, бр. 42, 10 – 25 октомври, 2000.

[61] Личен архив. Част от беседа – проповед на архим. Ириней.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyxuh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.