Мобилно меню

4.8461538461538 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (26 Votes)

4Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и нови норми, които са анти-национални, анти-традиционни, антихристиянски, бихме казали и нечовешки, а монашеството бива критикувано по множество начини. В нашето време дори православните енории са придобили светски характер и са забравили своите корени, животът се превърна в ежедневна и изпълнена с тревога гонитба на комфорт и богатство. А резултатът от това е, че така търсеният комфорт уморява, богатството води до обедняване,  почивката – до болка. Днес, когато животът на  религиозните хора е повърхностен, а духовността слаба, за проповедника е много трудно да говори смело и искрено.

Маловерието, неверието, безразличието, непознаването на целта на брака са проникнали дълбоко в сърцата  и умовете на мнозина и последица от това са всекидневните корабокрушения. В едно такова пусто поле на плач и ридания Църквата идва да даде уникални решения, спасение, избавление.

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Жената не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха. Бракът съществува от сътворението и Бог благословил първите хора да се множат. Редица свети отци споменават брака като следгреховно явление. Конкретно св. Атанасий Велики, в Тълкуванието на псалмите, споменава, че целта на Бога не е била бракът и тлението, но нарушаването на заповедта е наложило брака, защото Адам е извършил беззаконие. Св. Методий Олимпийски, в своето съчинение за чистотата, споменава, че девството е по-висше, но и бракът като божествено установление не е укорим. Не бракът, а девството е богодадено. Бракът е даден поради човешката немощ.

В Стария Завет неговата ценност обаче се вижда в много места и особено в уподобяването на връзката на Бога с възлюбения Му народ, както това се среща при пророците Осия, Йеремия и Исайя. Предхристиянската ценност на брака се е състояла главно в детераждането. Затова и безплодието се е смятало за изоставяне от Бога. Така се оправдава и изтъкването на случаите, където  е било  победено безплодието на светите жени Сарра, майка на Исаак, Анна, майка на пророк Самуил, св. Анна, майка на св. Богородица, св. Елисавета, майка на св. Йоан Кръстител. Разбира се, детераждането има голямо значение, защото правото за сътворение, като превъзходно дело на Бога, получава „по благодат” и брачният човек, черпейки сила от извора на живота. Така малкият човек става съ-творец на великия Бог.

В Евангелието важността на брака се подчертава многократно. Сам Господ не един път е говорил за него. Неговото първо чудо е станало на сватбата в Кана Галилейска, което Той направил, за да зарадва поканените, чието вино свършило.

Св. ап. Павел, който усвоил напълно учението на Господа, често говори за брака в своите послания. Би било много несправедливо да смятаме, че неговата строгост идва от неговия характер, защото тя е рожба на разсъдителната му любов. На него принадлежат онези удивителни, но и смели думи, където той съпоставя връзката на брака с връзката между Христос и Църквата, за да изтъкне сакралността на брака и особено неговия светотайнствен характер.

Св. ап. Павел споменава детераждането в Първото послание до Тимотей като нещо, което насърчава човека към съвършенство, а блудството, прелюбодеянието и нечистотата в Послание до ефесяни – като преграждащи общението на човека с Бога. Сам Христос преди това е осъдил дори простото плътско пожелаване в сърцето, искайки с това да изкорени от сърцата греха на прелюбодеянието. Въпреки това Неговото отношение към жената, която е била хваната в прелюбодейство, е пример за отношението на вярващия към всеки грешник. Страшно подхлъзване е човек да се увлича и да мрази грешника, а не греха.

В същото послание светият апостол дава съвети на родителите относно децата и говори за любовта към тях. Св. Йоан Златоуст казва: „Бракът не е за създаване на деца”, целта на брака не е създаването на деца, а усъвършенстването на съпрузите, въпреки че отдават това място от светеца на съчинение, лъжливо приписвано на него.

В Църквата бракът губи своето естествено значение и придобива възможно най-голямото значение като тайна, и то велика. В предхристиянските времена той е бил включен в Тайнството св. Евхаристия, както Кръщението и второто Кръщение – монашеското пострижение, както се извършва днес на Света Гора и се нарича осмо Тайнство.

Св. Игнатий Богоносец пише на св. Поликарп, еп. Смирненски, „с мнението на епископа да се извършва единението, за да бъде бракът по Господа, а не по похот”. Изглежда, че от първите християнски времена бракът се е извършвал с изричането на свещени думи, а първото вероятно свидетелство е от Тертулиан.

За изпълняването на мисията на брака, която е духовното и нравствено усъвършенстване на човека и обòжението по благодат, не е достатъчно само обикновеното съгласие и добрата воля. Необходима е и Божията благодат, която идва да покрие и освети тези основни и необходими неща, съгласието и волята, и тя се дава чрез благословението на Църквата чрез изричането на свещените думи.

Видими знаци на тайнството са взаимното, доброволно и свободно съгласие на съпрузите и благословението, което се дава чрез четенето на молитвите от свещеника, където се предава Божията благодат. Доброволността е основна предпоставка и за извършването на монашеското пострижение.

Това свободно съгласие на мъжа и жената не е едно просто „да”, а пълно и пламенно приемане на другия, който ще стане спомощник в поемането на кръста, което ще доведе до спасението. Тяхното съгласие може да се утвърди и чрез участието им в тайнството Изповед, т. е. в покаянието. Монахът също е покаял се и покайващ се, желаещ нов живот, което удостоверява чрез своето пострижение и промяна на името, изразяващи промяната на духа, който трябва да съществува.

Тайнството се извършва от свещеника, а Христос го усъвършенства, както и всички тайнства, след като свещеникът е Негов орган. Благословението на Църквата, предавайки Божията благодат, освещава, възвисява и прави духовно единството на съпрузите и ги укрепва в тяхната борба.

Често бракът се принизява само до плътско единение, сметкаждийство и обикновена нужда, без да се пазят обещанията от молитвите в тайнството. Но дори тогава Бог не е задължен да разруши плътските закони, но трябва да се подчертае, че така човек съгрешва смъртоносно и злоупотребява с божествените закони.

Бракът не е условна връзка, нотариален акт на отдела връзки с обществеността към кметството, обикновена социална норма, а особено духовно дело, където съ-единението между двама до вчера непознати и чужди, и свидетелства за Божията воля. Така естествената връзка представлява божествена свръзка, чиято сакралност се пази с чест чрез жертвената любов, любов без очакването на никаква отплата от страна на едното лице към другото. Съпрузите взаимно се допълват, разбират и подпомагат в съвършенството. Налице е психо-соматично единение, над-инвидидуална персоналност, която се основава върху отричането на „моето” и „твоето”, и тогава връзката бива благославяна и върви напред. Жената и мъжът не са двама, а един човек, според св. ап. Павел. Не би било дръзко да се каже, че християнският брак е призван да се осенява от отношенията между личностите на Светата Троица.

Нерикосновеността на брака се основава на неговата сакралност. Тази сакралност и неприкосновеност утвърждават моногамията. Разводът съществува по икономùя (снизхождение) от страна на човеколюбивата Църква „поради нашето жестокосърдечие”. Първите християни, верни на евангелските думи, с геройска любов не искали да се оженят, за да не се разделят. Светотайнственият характер на брака се изтъква само чрез моногамията. Отците са строги. Атинагор стига дотам да смята втория брак за „благолепно прелюбодеяние”. Във всеки случай Православната църква, в противоположност на Римокатолическата, позволява по снизхождение втория и третия брак. Както и брака на клириците, който римокатолиците напълно забраняват. Заслужава да се подчертае, че поборник на Първия вселенски събор за брака на клириците е бил един подвижник, св. Пафнутий.

Отношенията между мъжа и жената в Св. Писание се разглеждат като пример за посвещение и отдаденост, а не за плътска наслада. Съществува неразривно единение на душите и телата, което се развива в атмосфера на искрено отношение и смирение, имайки за постоянен диалог любовта. 

Единствено в християнския брак жената е равна на мъжа. Полигамията е начин на поробване на личността на човека и особено на жената. Тя поругава светотайнствения характер на брака, лишава го от всякаква духовност и става начин за развиване на опасни плътски страсти.

В един свят, който прекалено много преследва насладите, който е обожествил плътта, която пороби духа, където въздържанието и честността са изключение, какво да каже човек за девствения живот, за ангелското житие, за чина на доброволно и всекидневно разпващите се монаси?

Първо, не смятаме за правилно сравняването и противопоставянето между монашеството и брака. Според св. ап. Павел бракът и девството са духовни харизми. Разбира се, отците изтъкват духовността на брака, въпреки оправданото признание на духовното превъзходство на истинското обаче девство. Господ е посочил истинското девство като божествена харизма. Въпреки че  характеризират девството като по-висше, за предпочитане пред брака, и казват, че девството превъзхожда брака и стои далеч от него, като нещо най-несмутимо, тихо и безгрижно, отците не са искали да го наложат дори над свещенството на Църквата, а само върху монасите. Така монашеството става изключение. Думите на Господа утешават всички: „Който може възприе, нека възприеме”. И двата пътя водят до съвършенство, до срещата с Бога, водейки човека чрез аскезата и смиреномъдрието от богообразността до богоподобието.

Очевидно монашеството е онзи път, който Евангелието и практиката на Църквата отвори за малцина. Това не означава, че по тази причина монасите имат сами по себе си някакво превъзходство и, по израза на някои съвременни проповедници, представляват аристокрацията на духа, атакуващи сили на Църквата и т. н., простете за израза. Монасите следват свободно Агнеца, където и да отиде, отдават себе си напълно на Бога, осъществяват крайните евангелски добродетели на послушанието, нестяжанието и девството, раздават себе си заради Жениха на Църквата и на своята душа, бидейки неразсеяни от грижите на „домашната църква”. Монашеският живот е неутешим, аскетически от всяка гледна точка, лишен от утехите на света. Монасите носят „в тялото си мъртвостта на Господа”, осъществяват евангелските добродетели, лишавайки се доброволно и с удоволствие от нещата, които светът смята за блага, красиви, добри и полезни. Например, забраната за влизане на жени (в манастирите), която е съществувала винаги във всички мъжки манастири на Изток и се е запазила до днес на Света Гора, не означава, че жената е нещо греховно и затова не се позволява нейното влизане в манастирите. Причините са строго аскетически. Жената е била създадена от Бога да утешава, успокоява, ласкае, обича, да дава покой и уют на мъжа. И това нека не се смята за нещо принизително за нея. Монахът се отрича от тази утеха, търсейки и намирайки неизказана утеха в лишението, злостраданието и изпитанията. Нека монасите отново не бъдат смятани за женомразци. Най-почитаното лице на Света Гора е женско лице, това на св. Богородица.

Монасите оставят една малка любов заради една голяма любов. Те обичат неограничено, безмерно, неудържимо като „безумно влюбени”, според св. Йоан Лествичник, Бога. Нямайки вече родители, братя, роднини, нито съпруга и деца, те всички се отдават на Бога и придобиват съществена и реална любов, рядка и благотворна за целия свят, молейки се за целия човешки род.

Бракът е наречен училище на любовта. Съпрузите се учат, забравяйки себе си, на себеотричане, послушание и смирение, помагайки си взаимно. Така семейството може да стане аскетическа арена с реален аскетизъм, не на себеудовлетворение и оправдание, а на безкористно себепринасяне, което отваря вратата на рая. Така бракът не е лесният път, както някои мислят, не е лек товар за съвестни съпрузи и родители, не е хладна и отпусната връзка, а „скръбен път” на Господа, който са вървели толкова много брачни светци.

Монашеството паралелно е призвано да изпълни съвършената заповед на любовта. Монахът има по-всеобхватна борба, бидейки неразсеян от сплетните на светския живот, отделяйки се доброволно в свещено и тихо място, той трябва да обикне, обичайки Бога и само чрез Него и в Него, хората, които страдат и търсят отчаяно неговата помощ, с пламенна и будна любов. И какво става тогава? Бездетните подвижници поучават в пустинята родителите на възпитание и с техните молитви разрушават безплодието на безутешните съпрузи и бездетните стават многодетни. Стълбът на девството св. Йоан Златоуст пише, съветвайки: „Нищо да не бъде по скъпоценно за жената от мъжа ù и нищо по-обично за мъжа от съпругата му. Тази връзка поддържа живота на всички нас, а тяхното съгласие крепи целия свят.  Нито богатството, нито благочадието, нито многочадието, ... нито слава и чест, нито наслада и разкош, никое друго благо не може някога да даде радост на жената или мъжа, ако те се карат помежду си”. И в омилията за Йов казва: „Жената сред скърбите на съпруга ще го утеши, за да може да понася страданията и ще бъде за него пристанище и прибежище”. И продължава с думите, че някой път жените заемат мястото на съпругата на Йов, която „станала оръдие на демона и поразила с лъка своя мъж, с езика си, който заела на дявола”. Това място, разбира се, друг път заемат мъжете.

Един брачен човек може понякога да няма любов, но за един монах това никога не е позволено. И се получава следния оксиморон, където далечният монах става ближен на толкова ближни и неговото присъствие просвещава живота на толкова хора, въпреки че мълчи в пещерата, в колибата, в килията. Любовта на монаха към Бога го кара да се подвизава постоянно и, бидейки неудовлетворено удовлетворен, да напредва към очистването, просветлението, обòжението, след като е победил света, плътта и демона. Тази непрекъсната трудна борба, която обаче не е пълна с тревога и не е без вътрешно известие от Бога, не е себеугодническата и егоистична подготовка на привилегирован кандидат за горното царство. Тя е неговото сърдечно и пламенно, любочестиво принасяне на Бога на любовта и на Неговите творения, които страдат неимоверно  от липсата на любов, без да очаква нещо в замяна нито от Бога, нито от хората. Светците винаги ще обичат Бога, дори да не съществуваше раят. Те ще обичат Бога и човека със здрава любов, по-горна от тази на природния инстинкт. Св. Козма Етолийски в едно от своите поучения, с неговата дивна простота казва: „Господ обича брака, да, но повече девството, за да ти даде пример и на теб, че също така можеш да опазиш девството. И ако искаш да станеш калугер или жената калугерка, си блажен и триблажен, свободен си от тези светски неща, ти си като ангел... И ако искаш да опазиш девството, трябва първо да положиш като основа нестяжанието”.

Св. Никодим Светогорец, водачът на истинното възродително движение на коливадите, който е създал бляскавата традиция на Добротолюбието, пише в една от своите книги, които концентрират цялата светоотеческа мъдрост. Само в скоби ще отбележим, че досега не е бил оценен напълно големият принос на великия отец. Той пише: „Животите (т. е. начините на живот) са много и различни, но най-общите и всеобхватни са два: бракът и девството, т. е. животът на женените и хората в света, и животът на девствениците, монасите, свещенослужителите и клириците. Както св. Атанасий Велики казва в посланието до Амун, „има два пътя в живота, единият е по-умереният, бракът, а другият, ангелски и несравним, в девство”. Сега помисли, брате, с кой живот и състояние можеш по-лесно да славословиш Бога, за да работиш за Него, за да се съединиш с Него временно в настоящия живот, придобивайки Неговата божествена благодат и да Му се насладиш. Помисли с кой живот можеш по-лесно да постигнеш твоето спасение – с живота на женените и миряните, или с живота на девствените и монасите?”.

Това трябва да бъде пътепоказателят за тези, които се намират на кръстопътя между двата пътя. Къде тяхната любов ще бъде по-чиста. Също така трябва да кажем, отвъд полезния и понякога необходим съвет и помощ на духовния изповедник и призванието от Бога, – което обикновено реално и все по-силно и повече утешава с мир сърцето на човека – че монах не става някой, защото се проваля в брака, и обратното. Този, който не се разбира добре с хората, ще има проблем и когато е сам, ако ще да е на върха Атон. Този, който няма добри отношения с другите, не може да има добри отношения и със себе си и много повече с Бога. Следователно, монашеството не е прибежище за неуспели, отчаяни, изолирани, комплексирани хора. Не че всички тези хора не са приети като покайващи се. Този, който се е насочил към уединяване, трябва да е готов и за брака.

Сред разнообразието на дарбите на Светия Дух, в сонма на светците, няма място за спорове, оценки и особено за възражения. Всеки там, където е поставен, е призван да се подвизава в мярката на своите възможности, оползотворявайки дадените му таланти. Не съществува по-неуспял монах от този, който гледа към света, облажавайки хората в света, и по-нещастен брачен човек от онзи, който при първото изкушение в семейството си мечтае за блажения живот на монасите. И двамата се лъжат, осмивайки себе си, терзаят другите и себе си, опитват се да избягат, оставяйки своя проблем неразрешен в пространството, в което са поставени да служат. Нека отбележим още, че Църквата е осъдила еретиците енкратити, манихеи, монтанисти и т. н., които принизявали брака, а между тях имало и достатъчно монаси.

*   *   *

Семейните светци не призовават съвременни брачни хора да се отправят към пустинята или към мъченичество, а да запазят този благоуханен и мъжествен дух в града, който се е превърнал в пуст и мъченически. Нека светците станат приятели на нашите молитви, застъпници, утешителни наши покровители, пазители на нашите тайни, тези, които се молят постоянно за нас, неблагодарните и непризнателните.

Нека повторим, че Църквата, ценейки твърде много девството, не подценява брака. Бракът, който винаги е свещено и благословено тайнство, е даден от голяма любов на немощния човек. Монасите се молят за тези, които живеят в света, постоянно. Това, което цари в живота на светците, е смелата любов към всички – едновременно строга и разсъдителна, сърдечна и смирена. Всички могат, ако поискат, да се съединят с Бога, които и да са, където и да се намират, след като светците, както отбелязва блаженопочиналият архимандрит (вече канонизиран от Сръбската църква) Юстин (Попович), „в житията на светците имаме твърде много и дивни примери на това как един младеж става свят младеж, как една девойка става свята девойка, как един старец става свят старец, как родителите стават свети родители, как едно семейство става свято семейство, как един свещеник става свят свещеник, как един овчар става свят овчар, как един земеделец ставна свят земеделец, как един учител става свят учител, как един монах става свят монах, как един лекар става свят лекар, как един ученик става свят ученик, как един философ става свят философ, как един учен става свят учен, как един бедняк става свят бедняк, как един богат става свят богат, как съпрузите стават святи съпрузи, как един писател става свят писател”.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9y9pa 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.