РПАЦ
води началото си от 20-те години на миналия век в Русия. Първоначално
тя е известна под наименованието Руска православна свободна църква, а
от октомври 1998 г. е преименувана в РПАЦ. В настоящия момент
„първойерарх” на РПАЦ е Суздалски и Владимирски митрополит Валентин, а
обслужващ Задграничните общини към РПАЦ е епископът на Денвър и
Колорадо - Григорий. Българското поделение на тази църква се състои от
петима „свещеници” и е под юрисдикцията на горепосочените „епископи”.
Членовете
на РПАЦ изявяват претенции, че тяхната организация е истинската
„неподправена” Църква Христова, която е съхранила в пълнота учението на
Господ Иисус Христос, светите апостоли и отците на Църквата. Уповавайки
се на това свое становище, те интерпретират догматико-доктриналната
система и канонико-дисциплинарните правила по свой начин, което им
позволява да си изградят неправилна представа за еклезиологията на
Православната църква. Водачите на тази религиозна общност обвиняват
съвременните поместни православни църкви в апостасия (отстъпничество от
вярата) и ги обявяват за еретични. Основните аргументи за това тяхно
становище се градят на два основни (според тях) пункта, участието на
голяма част от православните църкви в икуменическото движение и
въвеждането в някои от тях на Григорианския календар.
Според
техните изявления, вследствие на тези два основни фактора „официалните
поместни църкви са отпаднали от Православието, което поражда липсата на
освещаваща благодат в техните тайнства”. Същите са окачествени като
„еретически псевдо-православни патриархати на
световното православие”.
За тези свои твърдения те се основават на нелегитимни за Православната
църква събори и документи (енциклика от 8/21.06.1935 г. на три
митрополита (старостилци - бел.а.), без да се съобщават техните имена,
енциклика на митрополит Хризостом от 1950 и събори от 1935 и 1974 г.,
където се заявява становището за безблагодатност на новостилните
тайнства).
Обявявайки
поместните православни църкви за еретични, представителите на РПАЦ
умело спекулират с цитирането и тълкуването на църковните канони.
Обосновавайки
своята позиция, те отделят специално внимание на 15 правило на
Двукратния събор (свикан за разрешаването на спора между Игнатий и
Фотий в началото на 861 г. в Цариград, на който присъствали 318 отци.
Първото заседание не дало резултат. На второто заседание съборът можел
свободно да работи. Поради това двукратно свикване този събор е получил
наименованието Двукратен, което им позволява отделяне от каноническия
патриархат и изграждане на своя еклезиологична доктрина.
Текстът на посоченото правило гласи:
„Каквото
е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото това трябва
да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ
или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не
споменава, според както е определено и установено, името му на
божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане
произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се
докаже тази му беззаконна постъпка. Впрочем, това е определено и
потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения
отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат
единството на Църквата. Защото, ония които се отделят от общение със
своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от
отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в
църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за
това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ,
а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те
не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли
с разкол единството на църквата, а наопаки, побързали са да освободят
църквата от разколи и разцепления.”
Интерес
представлява фактът, че лидерите и богословите на т. нар. РПАЦ цитират
и се позовават само на втората част от правилото, а именно:
„Защото,
ония които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои
ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито
проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще
подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно
решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест,
която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а
лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на
църквата, а наопаки, побързали са да освободят църквата от разколи и
разцепления.”
Това
дава основание да се предположи, че по примера на сектантската
екзегетическа практика те вадят определен текст от неговия контекст и
го тълкуват и прилагат по удобен за тях начин. Парадоксалното е, че по
този начин, без да си дават сметка, те диаметрално променят
еклезиологията на Православната църква. Изваден от контекста си,
пасажът от 15 правило на Двукратния събор дава възможност на всеки да
предявява обвинения в ерес срещу своя епископ и самоволно да напуска
лоното на Църквата, учредявайки собствени нелегитимни структури, водещи
до разделение в Църквата.
Без
внимание обаче отминават коректива в текста на канона, който не допуска
подобни самоволни деяния. Отделянето от епископа е позволено само
когато той открито проповядва
„ереси, осъдени от светите събори или от отците”.
Разбира
се, представителите на РПАЦ забравят или умишлено не споменават и
текста на 6 правило на II Вселенски събор, където се казва, че не на
всеки се позволява да обвини църковен управител. Освен това правилото
обособява обвиненията срещу епископ в две категории:
- по въпроси от частен характер;
- по църковни проблеми.
При
втората категория не се допускат обвинения от еретици и от хора, които,
декларирайки, че изповядват православната вяра, са се отделили в
отделни структури, от низвергнати и отлъчени от клира или миряни под
запрещение.
По-нататък
правилото разглежда самата процедура на излагане на обвиненията,
състоящо се в следния ред: обвинителят трябва да предяви обвиненията си
пред всички епископи от областта и пред тях да се докажат
престъпленията на епископа. Ако тази първа инстанция не се произнесе
със становище по въпроса, то тъжителят е в правото си да се отнесе до
втората инстанция, която е по-големият епископски събор от тази област,
като задължително условие за подаване на жалба пред тази втора
инстанция е писмено уверение, че при разглеждане на делото, ако се
докаже, че обвиняемият е невинен, то обвинителят ще понесе наказание.
Който не се съобрази с този ред на съдебна процедура, няма право да се
отнася до светски съдилища или вселенски събор и се третира като
нарушител на църковните правила и ред.
Несериозно
е да се мисли, че изваденият текст от 15 пр. на Двукратния събор (който
е поместен) може да отмени текста на 6 пр. на II Вселенски събор.
В
същия смисъл е постановлението на 1 пр. на Цариградския събор от 394
г., където се казва, че подсъдим епископ се съди от всички епископи на
областта, което е гаранция за „всестранно обмислена присъда”, която е
постановена в присъствието на подсъдимия. Подобен е текстът на 31
апостолско правило, 10 правило на Картагенския събор и 6 правило на
Гангърския.
Текстът
на 13 правило на Двукратния събор постановява, че ако презвитер или
дякон дръзне преди съборно разследване и решение да прекъсне общуването
си с него, „като не споменава името му в светите молитви и литургии”,
такъв подлежи на низвержение и лишаване от всички свещенически почести,
а ако е монах или мирянин, се отлъчва от Църквата.
Посочените
църковни правила показват, че отделянето от епископа и обвиняването му
в ерес става единствено и само след легитимно съборно решение.
В
случая уместен е въпросът: защо представителите на РПАЦ, които
претендират за акривия (строго спазване) при прилагането на каноните,
не се позовават и не спазват посочените по-горе правила? Още повече, че
това са правила, охраняващи основните принципи на православната
еклезиология.
Спекулирайки
с част от текста на 15 пр. на Двукратния събор, „предстоятел” на РПАЦ в
своите послания до паството си споделя, че те са единствените, които са
призвани да разпространяват Христовата проповед в пределите на Русия и
извън нея. Особено арогантно е изявлението му, според което, колкото
голямо и да е числото на благочестивите миряни, старците, ревностните
пастири и учители, свещеници и мисионери, сами по себе си не образуват
Църквата. Липсата на „истински” епископат пречи тези хора да се
превърнат в Църква, защото според него „какъвто е епископатът, такава е
и Църквата”. За пореден път става ясно, че липсва сериозно познание на
основните принципи на православната еклезиология.
Скандални
са и твърденията, че православните патриархати са „еретически”, а
предстоятелите им са „лъжепастири и врагове на Христа”. Според тях
единствените праведни и истински православни пастири са тези на РПАЦ.
Подобно обвинение може да бъде направено единствено и само от
разклатена сектантска мистика. Относно обвиненията им за неспазване на
акривията при прилагането на църковните канони от страна на поместните
православни църкви е необходимо да се направят следните уточнения:
-
в историческото развитие на Църквата много-бройни са примерите за
прилагането на икономията в Църквата, която е плод на Божията любов и
милосърдие;
- в дисциплинарно-каноничната област много пъти са променяни отделни канонически практики.
Църквата
е в правото си да променя една или друга каноническа практика,
съобразно своите нужди, но тя винаги трябва да се съобразява с
каноническото съзнание, чиято основа са догматичните истини, които са
вечни и неизменни, за разлика от каноните, които се създават от
Църквата за временно ползване. Църковният календар не е
догматико-доктринална истина, той е временно въведена каноническа
практика, чиято промяна и усъвършенстване по никой начин не нарушават
истините на вярата. Богословски неоправдано е една временна категория,
каквато е календарът, да се издига до нивото на вечността на догмата и
по този начин спекулирайки, да бъде обвинена голяма част от
православните християни за еретици.
Сред
някои православни се забелязват изкушения да се подмени специфичната
същност на Православието - от интровертно то да се превърне в
екстравертно, т. е. вглеждането и осъждането на нашия ближен, а не на
нас самите. Това е породено от липсата на любов и послушание, което е
причина за множеството разколи в Църквата.
Но
нашият Господ Иисус Христос казва: „Който не събира с Мен, той
разпилява.” Напускането на Църквата, по каквато и причина да е
извършено, не е плод на страха Божи и любовта. Подобно на древните
разколи, то раздира хитона Христов.
