Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Постът

Петък, 21 Февруари 2020 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПостът, това е свята болест на човека, при която не ти се иска да вкусваш. Понякога ти се приисква, но ти е невъзможно.

Господ ти повелява да умреш, за да живееш – Църквата ти повелява да боледуваш, за да получиш здраве.

Рутинният земен свят, оставен на себе си, води човека към заколение на духа, улавя и изтребва в човека Божия син – та нали този свят е свят, който е отменен, нали чрез него не трябва да се живее.

Светът знае: „За да живееш, трябва да се храниш“ – но светът знае това по природа, като безсловесно животно, и с това развращава себе си (Иак. 1:10).

Достигнал рутината чрез човека и отменен в Сина Божи, ветхият свят бива воден от природата, като безсловесно животно – към улов и изтребване (2 Петр. 2:12).

„Дойди, Господи!“ – постнически възкликват първите ученици на Словото, които са познали до ужас содомското развращаване на този свят.

Постът е свобода на цялото естество, на всички чувства, мисли и стремления – от всичко, което е обречено на гибел.

Постът е утвърждаване на вечния живот. Постът не забранява нищо, на нищо не пречи, никого не принуждава – принуждението е следствие от поста, а не самият пост. Самият пост е утвърждаване, изповядване, изявяване – предвкусване на райския плод. Не бягство от тленния свят, а устрем към нетленния. Постът винаги е победител, той убива смъртната природа чрез благовестието за възкресението.

Пределът и завършекът на поста е вкусването на Тялото и Кръвта Христови. Това е така, защото постът е именно вкусване, а не въздържане от вкусване. Постът води само до въздържане от лъже-храна – в името на Храната. Постещите, вкусвайки тленна храна, не я вкусват като нещо – те я вкусват като нищо, и то вкусват я само затова, защото Господ в лицето на човека е осветил вкусването на тленното.

Въздържането Господ е заповядал на несъвършените, на онези, които не могат да вкусват тленното като тленно. На съвършените пък Господ е заповядал да вкусват тленно – в противен случай хората самоволно биха умирали от любовта си към Него. Заповедта да се вкусва тленното – тъкмо като тленно – е била дадена след Възкресението: вощеният мед и късчето печена риба Господ е вкусил като нищо, защото наистина за духовната Му плът те са били вече като нищо.[1]

Как обаче се движи постническата любов?… Въздържане във вкусването, отричане от вкусването, вкусване – като не-вкусване (1 Кор. 7:29-31), вкусване – като вкусване.

Всеки от нас, който иска истински да се приобщи с Храната и Питието, трябва да премине през втората и през третата степени на постническата любов… А ние често още на първата се препираме: нужна ли ни е тя или не ни е нужна. Наистина е удивително как след това не ни изгаря Трапезата Господня!

Храната на земята, това е все тази земя, и вкусващият я – също е земя. Вкусвайки храна, човекът вкусва земята, вкусва, значи, самия себе си. Вкусването на самия себе си с услаждане или без мяра е самолюбие. Самолюбието е чревоугодие, отхвърляне на Бога. Трябва да вкусвам себе си като нищо, в своята нищожност и в нищетата си. Трябва да не обичам себе си за своята неволна любов към земята. Колкото по-малко се услаждам от себе си, толкова по-голям пост пазя, толкова по-скоро Господ ще ме услади с живота.

Пост от мене самия, моето постене от мене самия е средоточие на поста и самото негово изпълняване.

В човешките уста има небе – свещен знак за богоподобието и богоизбраността на всеки човек. Устата са особено свещени, те са врата на мълчанието – на това тайнство на бъдещия век (Прем. Сир.). Устата на човека раждат в света Словото Божие – те вкусват и Плътта на Словото. Голямата скръб, голямото стенание и нищета на човека е да вкусва с устата си тленното. Това е възмездието за греха на нелюбовта към Бога.

„Обработвай земята, от която си взет“, „труди се с пот на лицето“[2] – така е казал Господ… Сам той прах, излязъл от праха, пълзящ в праха и пак там отминаващ, човекът обработва земята – с какво? – със самия себе си, с прахоляка. Страшен, безизходен труд, а следите от него върху целия свят на творението са като болестта на рака. Раждането е безизходно, раждане – за смърт; трудът е безизходен, безизходни са тръните и бодилите – тръни и бодили – тези наистина „закони на природата“, за които лицемерно не искат да знаят днешните фарисеи на земята.

Извратителите на Ветхия Завет не са разбирали безизходността на ветхия човек. Във външното виждане на Закона те, също като днешните законници на научния разум, са виждали душата на живота. Тези хора се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с езика си, но сърцето им стои далеч от Мене – това е казал пророкът от името на Господа.[3] Господ е повторил това и е добавил: чуйте и го разберете, че не това, което влиза в устата, осквернява човека, а това, което излиза от устата – то осквернява човека.[4] И Господ е обяснил на недоумяващите ученици: нима и вие още не го схващате? още ли не разбирате, че всичко, което влиза в устата, преминава през червото и се изхвърля навън?[5] Разберете, хора, казва тук Господ, че вашето външно естество е пепел и прах; храната е за червото и червото е за храната, но Аз ще унищожа и едното, и другото (1 Кор. 6:13).

Но: „елате при Мене всички отрудени“, елате всички вие, които сте обременени,[6] които сте забелязали безпросветността на живота си и неговата суетност – пред вечната гибел… С идването на Господа на земята изгарят всички стихии, древното мироздание се руши и се формира новата твар – новото небе, новата земя, новите уста. Между двете мироздания – старото, вече несъществуващо, но все още продължаващо, и новото, което вече е утвърдено, но все още не господства – е положена свещена лествица: постът.

Постът е основание на домостроителството на нашето спасение. Той е изгаряща Божия любов към човека и огнена любов на човека към Бога. Сътворяването от нищо на тварите от Бога – това е дело на Божия Пост; въчовечаването на Словото е дело на Божия Пост. По плътското мъдруване постът е умаляване, самоограничение, самоунижение – по небесната мъдрост той е прославяне на превисшата – защото е преестествена – слава.

Всеки един, който съблюдава постническата молитва в сряда и петък, е по-мъдър от всеки, който не я съблюдава. Но всеки, който не съблюдава, е по-мъдър от този, който съблюдава тази заповед на благодатта сякаш че е заповед на Закона. Постът на волното и свято послушание към Църквата – църковният пост – е духовно строителство на камък, а камъкът е Христос. Всеки пост на Църквата през годината е пост на осиновяването.

Да не постиш през Страстната седмица е същият тъмен грях като да постиш през Светлата седмица, същият голям грях като да вкусиш преди Причастие, същият като да не вкусиш Причастието… Постът на Църквата е пост на любовта и на вярата в Ангела и в това, че Той може да бъде вкусен в пренебесия йерусалимски чертог.

Постът е очистване на любовта, празник на вярата, вещество на надеждата. Който обича Бога, той не обича сластта на света; жадният за Христос не се насища с пепелта и вярващият в Сина Божи, Единородния, заколва себе си в жертва пред Него, защото знае, че всяка жертва – в Светия Дух – е милост, а не жертва.

Постът – това е цветът на молитвата, угасяване на земния ум, изобилие на Божия въздух. И човешкото сърце, телесното, пости в молитвата – забавя биенето си насреща на низходящия ум… Постът е умиротворяване на тварта, блажената мъка на раждането на Сина Божи.

Йеромонах Йоан (Шаховски)

Бяла Църква

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), иером. „Пост“ – В: Путь, 13, 1928, с. 66-70 (бел. прев.).

[1] Срв. Лука 24:42 (бел. прев.).
[2] Виж: Бит. 3:17-19 (бел. прев.).
[3] Срв. Ис. 29:13 (бел. прев.).
[4] Срв. Мат. 15:10-11 (бел. прев.).
[5] Срв. Марк 7:18 (бел. прев.).
[6] Срв. Мат. 11:28 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/636q3 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме