Временно и вечно

През вековете Църквата Христова е разпространила идеала на великото възвисяване – обòжението на човека, пълното негово просветляване в Бога. Истината на Бога, въплътил се на Земята в Христос, се изявява и в истината за преобразяването на човешкия живот… „Бог е станал Човек, за да може човекът да стане бог“. Оставайки по своята природа твар, по благодатта на Сина Божи Иисус Христос човекът намира своя изгубен Божи образ. Така въгленът, проникнат от огъня, макар и да остава въглен, губи обаче своята чернота и става светоносен… И човекът, в Христа, става син Божи, безсмъртна твар, възстановена в Бога.

Това е основата на християнството. Гражданската, социално-държавната свобода има в своята основа тази вяра във високото предназначение на човека.

Такова е учението на Църквата. През четвъртото столетие св. Григорий Богослов, в своето „Слово“, посветено на паметта на починалия негов брат Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, предава по следния начин разговора на св. Василий с имп. Валент (от този диалог може да се види с какво мъжество християните са разкривали и защитавали пред жестоките държавни власти своя идеал и своето разбиране за човека):

Имп. Валент: „… Ти не се придържаш към една и съща вяра с царя, докато всички останали склониха и отстъпиха“.

Св. Василий: „Моят Цар [Бог] не изисква това; не мога да се поклоня на твар, бидейки сам Божия твар и имайки повелението да бъда бог“.

Имп. Валент: „Нима ти не се боиш от властите?“.

Св. Василий: „Не, не се боя“.

Имп. Валент: „Дори ако би претърпял всичко онова, което се намира в моя воля?“.

Св. Василий: „Какво обаче е то? Обясни ми“.

Имп. Валент: „Отнемане на имущество, изгнание, изтезания, смърт“.

Св. Василий: „Заплашвай ме с нещо друго, ако въобще имаш нещо друго, а тези заплахи нас не ни засягат“.

Имп. Валент: „Но как така, защо тебе тези заплахи не те засягат?“.

Св. Василий: „Защото не се страхува от отнемане на имущество този, който няма нищо свое; нима ще поискаш от мене простата ми дреха и тези немного книги, от които се състои цялото ми имущество. Какво е това изгнанието – не мога да разбера, тъй като не съм свързан с никакво място; и това, на което сега живея, не е мое, и всяко място, където и да ме захвърлят, ще бъде мое място. По-добре и да се каже, че навсякъде е Божие място, и аз навсякъде ще бъда странник и пришълец. А изтезанията на тялото – какво могат да ми вземат те, когато дори и тяло нямам [то също принадлежи на Бога]… Смъртта пък за мене е благодетелна, тя по-бързо ще ме изпрати при Бога, за Когото живея и се трудя, за Когото по-голямата част от мене вече е умряла и към Когото отдавна се стремя…“.

Заедно със св. Василий Велики, християните от всички народи също могат да кажат: „Във всичко друго, о, управители, ние сме по-скромни и по-смирени от всекиго – това ни повелява заповедта; а когато става дума за Бога и против Него дръзват да въстават, тогава, без да обръщаме внимание на каквото и да било, ние имаме предвид единствено Бога“.

По този начин са говорили с преследващите Църквата държавни власти истинските християни и пастири през всички векове и от всички народи. А ако е имало също и такива пастири, които са били слаби духом, които са служили на силните и са угаждали на богатите, то не те са били тези, които са отразявали истината на християнството, а тези, които са били подобни на св. Василий Велики. Ако не е имало такива пастири, нямаше да я има и самата вяра. А вярата Христова е преминала през всички столетия и никакви гонения не са могли да угасят нейния огън.

Безброй много са в историята примерите за мъжеството на църковните пастири, посочвали на народа и на държавните власти в своите страни пътя на правдата и на Божията милост. Колко много такива пастири бяха измъчвани и в Руската църква през последното десетилетие…

Изповедникът и мъченик на нашите дни, Крутицки архиеп. Иларион (Троицки), който умря в петроградския затвор след като прекара затворничеството си в Соловецкия концлагер, изразявайки разума на Църквата, казваше така: „С въплъщаването на Земята на Единородния Син Божи човечеството е получило нови сили – започнало е възстановяването на падналата човешка природа, извикан е бил към битие процесът на съзиждането на новия човек, на новата твар. Животът и усъвършенстването на личността в Църквата носи със себе си щастие и блаженство. Това щастие и това блаженство не се подава като външна награда, а е по някакъв начин вътрешно и непременно следствие от самото съвършенство, защото ние утвърждаваме тъждеството на добродетелта и блаженството. Независимо от всичката скръб на света, нашето християнско упование е радостно, светло. Нашата мисъл не е мрачна, а светла… Защото „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4)“.

Следва

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Вечное и временное“ – В: Азбука.ру; текстът представлява първа беседа от десета част, „Църковността в живота на християнина“, от цикъла беседи „Ценност и личност“ на архиеп. Йоан (бел. прев.).