Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вяра и отговорност

Вторник, 10 Ноември 2020 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop Joan ShahovskojПродължение от „Временно и вечно“ (тук)

Една от трудностите в живота е в това, че се губи отговорността на хората: на народите – за техните деяния, на съпрузите – за техния семеен живот, на човека – за неговата вяра. Мнозина биха искали да изключат от кръга на отговорностите себе си, своята партия, своя народ, своята църква… Най-малко от всички обаче от този кръг на отговорностите могат да бъдат изключени вярващите в истинния Бог. Само вярата в идолите, гледайки през пръсти на страстите и егоизма, допуска безотговорността. Вярата пък в Живия Бог противостои на всеки егоизъм, а още повече на религиозния. Вярата в Бога е признаване от страна на човека на неговата не проста, а огромна метафизична отговорност както за собствения му живот, така и за живота на обкръжаващите го.

Евангелската притча за милостивия самарянин, за лежащия на пътя и изпонаранен човек и за безчувствените служители на вярата, показва достатъчно ясно характера на тази отговорност. В своята най-висша форма тя се е проявила при апостолите, приели върху себе си отговорността за целия свят заради възвестяваната от тях истина.

В Руската православна църква този дух се е осъществявал и от оптинските старци, и от о. Йоан Кронщадски. О. Йоан се е молил не само за едните православни, но дори и за онези, които не били християни, изцелявайки и тях със своята молитва. Истината винаги се съчетава с милост. И там, където няма милост към човека, там, разбира се, няма и истина.

Вярващите от целия свят – също и православните – нерядко се препъват в същото онова, в което в евангелската притча се е препънал големият син на милостивия отец. Този голям син никога не бил оставял баща си, той винаги се бил трудил в дома на своя баща… Ето че, обаче, се оказва, че вниманието на бащата се е съсредоточило не върху него, а върху неговия заблуден брат, върху грешника… И тук започва трагедията на неистинната праведност. Домът на подобна праведност се руши под ледената злоба на завистта. И ние виждаме как големите синове (в историята вече са се събрали много такива!) не само завиждат за милостта на Отца към грешниците, но са готови предварително да оспорят дори самото право на Небесния Отец на милост към онези, който, по мнението на същите тези големи синове, не заслужават милост. Като не очакват съда на Отца, тези лъжовни праведници вече раздават проклятия по адрес на всички свои блудни братя.

Лъжовната праведност се превръща в същинско богоборчество. И това се отнася особено към новозаветното време, тъй като в Христа се е открила цялата пълнота на истината и цялата пълнота на милосърдието. Този, който усеща себе си „спасен“, „близък на Бога“, но не в Божията милост, а в своята собствена праведност, ще бъде, разбира се, инквизитор. И, както ние виждаме, светът се изпълва с все повече и повече „велики“ и „малки“ инквизитори, които гледат на своята вяра като на своя привилегированост и дори като на своя власт, но не и като на своя отговорност.

Мисълта за вярата като отговорност лежи в основата на моята статия „За нерелигиозната употреба на религията“, която беше публикувана в Ню Йорк на 29 ноември 1953 г.

Ще уточня ценностите, които защитавах там.

Никаква теоретична вяра на човека, който е отделен от Божията благодат, не може да се признае за достатъчна за спасението. Дори богословски най-добре изразената вяра, в случай че съществува само отвлечено в ума на човека, не може да бъде призната като нещо достатъчно за спасението. Спасението на човешката душа, нейният вход към Божието царство зависят само от властта, силата и милостта на открилия ни се в Отца, Сина и Светия Дух Един Велик и Жив Бог, Който е сътворил човека не за гибел, а за безсмъртие… И на нищо, което е човешко, не му е по силите да спаси за вечността. В делото на спасението от човека зависи единствено свободата – да приеме Божия Дух, да открие себе си в своето синовство пред Бога. Спасява само Бог, а да спаси Той може само човека, който не се противи на Неговия Дух, а Му се открива, възлюбва Го – Него и Неговата правда.

Човек се спасява с вяра, но не просто с вяра („и бесовете вярват, и треперят“; Иак. 2:19), а с „вярата, която действа чрез любов“ (Гал. 5:6), с приемането на Живота на Христос в собствения живот. Вярата, пък била тя и напълно православна, но само отвлечена, не може да спаси душата, защото „вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:20). Но и просто с добрите си дела, колкото и големи и всеобхватни да са те, човекът също не може все още да влезе в Божията вечност, ако тези дела не водят към съзряване на душата в Бога, ако те не са действие в човека на самия божествен Живот, ако не са плодове в него на Духа на истината. Та нали добри дела може да се вършат и фалшиво, фалшиво да се произнасят и религиозни слова – заради себепрославяне или от корист. От човека Творецът очаква вярата не просто като „признаване“ на Неговото съществуване, но също и като органическо разкриване на сърцето, на волята и разума – за освещаващия и спасяващ божествен Живот… Такава е същността на православното учение за органическото спасение на човека.

Изхождайки от тази вяра, не трябва да изпреварваме Божия съд над никоя човешка душа (в частност и на покойния З.) – нито в посока на нейното оправдаване и на провъзгласяването на нейното спасение, нито в посока на възвестяване на духовната ѝ гибел (още по-малко на нейното проклятие). Аз съм земен човек и не знам последните тайни на Божия съд, но в мене има някаква утешителна за мене надежда, чието основание аз съзирам в свидетелството на Словото Божие и в определени душевни черти на починалия човек, а също и в силата, в реалността на молитвата към Бога на небесната и земна Църква, и в евхаристийните приношения, които се извършват не само за праведния, но и за грешния, а дори и за онези, които сами смятат себе си за праведни, т. е. за най-грешните. Още по-силни са молитвите на Църквата за смирените грешници и за цялото достойно за наказание, погиващо в неведение за греха и слепотата си творение… В своята статия изказвах проникнатата от надежда моя вяра в това, че пред прага на вечността дори такава душа като на покойния З. – може би – ще познае своя Спасител Христос… Моята надежда е Христос, Господ, само Той – единствената „врата“ (Иоан 10:9).

Надеждата за крайното спасение на един или друг човек, създаден по Божи образ, винаги е законна. Св. Григорий Нисийски се е надявал на много повече – на крайното спасение въобще на всички хора, на цялото Божие творение. И Църквата не го е осъдила за това дръзновение на неговата надежда. Това, на което аз се надявам, е по-малко – на спасение, „както се спасява някой през огън“ (1 Кор. 3:15), за всички добри и скромни хора във всички народи, които в своя земен живот са обичали Любовта. С каквито и трохи от Любовта от небесната трапеза да са се хранили тези хора, всяка такава троха е била питателна. Църквата не осъжда голямата надежда. Към Бога се носят неизброими молитви на небесната и земната Църква за грешниците и духовните слепци в света. Голготската жертва „за всички и за всичко“ се принася на всички престоли на Църквата. Ето какви думи възнася Църквата към Бога в последованието на Василиевата литургия: „Добрите съхрани по Твоята благост, злите направи добри по Твоята доброта, … тези, които са разпилени, събери, заблудените обърни и съедини със светата Твоя съборна и апостолска Църква; мъчените от нечисти духове освободи, … и помени всички, нуждаещи се от Твоето велико милосърдие – и любещите, и ненавиждащите ни… Защото Ти, Господи, си помощ за безпомощните, надежда за безнадеждните, за подложените на изпитания Спасител… Сам Ти бъди всичко за всички…“.

Тази евхаристийна молитва на Църквата посочва не само към молитвите, но и към чувствата човешки.

Надеждата, която изказах по отношение на покойния З., е основана не на вяра в някаква абстрактна идея за „Висше Добро“ (това би било абсурдно). В изкривеното и помрачено съзнание под понятието за „Висше Добро“ може да се крие всичко, въпреки че за проницателния ум под това понятие лежи Божията истина. Самият Жив Творец е Висшето, Самото Най-висше Добро, което човекът може да си представи! И Висша Правда, Светиня, Чистота, Любов: всичко, което е висше и добро. Христовото, евангелското Добро може справедливо да бъде наречено Най-висше.

И все пак, колкото и да е отвлечен и устремен към Живия Бог, този термин е непригоден. Той не може вътрешно да определи пътищата нито на човечеството като цяло, нито на отделния човек. Той не дава никакъв критерий за добро, облягайки се единствено на естествените чувства на човека. До какви извращения на „правдата“ и „доброто“ може да доведе една философия на естествените чувства без компаса свише, в наши дни всички ние знаем това. Виждаме как злото често надява маската на доброто и дори се опитва да надене маската на „Висшето Добро“. Сам по себе си този термин е несъвършен, но и да издевателстваме над него също не трябва. Господ, Живият Бог, стои над всички човешки наименования, но всички висши нравствени състояния на човека, в тяхната безпределност, принадлежат и на Самия Бог: Отцовството, Светостта, Доброто, Правдата, Справедливостта, Благостта, Чистотата, Любовта и др. под. са и божествени свойства, изразявани на слабия човешки език.

Евангелието съветва всеки от нас да сяда на последно място. Нашата православна надежда по отношение на нас самите не може да се простре по-далеч: „седни на последното място“ (Лука 14:10). Думите на Спасителя са ясни. Позицията на нещастните горделивци е плачевна – като не съответства на дадената от Христос заповед, тя е свидетелство за отдалечаването на горделивия човек от духа Христов. „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Рим. 8:9). Нито именуването православен, нито свещенството, нито архиерейството, нито дори мъченичеството не ни дават правото да се надяваме на спасение чрез такова душевно устроение, каквото ни е открито в статията, по повод на която се изказах. За поне малко чувствителните към Духа Христов хора това е ясно. В света всички ние трябва да стоим като в Храма Господен, без да смеем да повдигаме очи към небето. И ако ще бичуваме, то трябва да правим това само по отношение на себе си, а не на ближния, още по-малко на такъв, който вече е отпътувал към последния Божи съд.

Пастирите и благовестниците на Църквата биват изпращани, за да призовават много хора към покаяние и спасение. Техните думи обаче могат да са плодоносни, единствено ако те помнят думите на Господа „на тоя последния искам да дам, каквото и на тебе“ (Мат. 20:14), и ако техните думи ще бъдат утешение за слушащите.

Духовното завещание на човека, отказал християнско погребение, все още не е последната му дума и дело в живота. За нас е естествено да видим цялата скръб на това желание в живота на кръстения от Църквата човек. Това е страшен симптом. Страшен е обаче не само за починалия, а и за нас, пастирите на Църквата, които сме около него. Някога ние не сме успели да го утвърдим във вярата, след което не сме върнали на Бога изгубената овца.

Велика е тайната на посмъртните пътища на човека… Това е тайна, до която трябва да се докосваме предпазливо. Нищо тук не трябва да твърдим с категоричност, нито да отричаме по отношение на една или друга душа, отправила се към Божия съд. Знаейки по примера на самия себе си слабостта и недостойнството на някои пастири на Църквата, аз мога напълно да допусна – и смятам за напълно справедливо да направя това, – че някои от нас, служителите на Църквата, ще се окаже виновен за завещанието на З. повече от него самия. Всички ние сме виновни един за друг по закона Христов, както това дълбоко и справедливо е виждал Достоевски…

И отново, тази мисъл може да не се хареса на някои. За никого обаче не е тайна (и преди всичко за самите нас), че пред вярващите от света ние – пастирите, „вярващите“, „християните“, – понякога стоим не като отворена за тях врата към Царството небесно, а като врата, която е затворена и дори е затръшната. И затова при отказ на кръстен човек от християнско погребение трябва да не му се гневим и да не бушуваме, а тихо да плачем. Да плачем за починалия и за себе си… Мнозина от „вярващите“ ще отговарят за неверието на „невярващите“! Мнозина, които не са самоубийци, ще дават отговор за самоубийците! Задето са ги довели до там, задето не са ги удържали, не са им помогнали, задето не са положили душата си за тях…

„Висшето Добро“ е неясно и несъвършено понятие. Трудно е дори да си представим как въобще може да се вярва в това, вместо в Живия Бог и в Евангелието. Как може да се вярва в една свещица, когато го има Слънцето?! В такава свещица може да се вярва само от слепота, поради някакво недоразумение, поради изкушение… Дори думата „Бог“, взета само отвлечено, се оказва недостатъчна за разбиране на Бога и за изразяване на истинната вяра. Деизмът не е вяра в Живия Бог. Истинната вяра е изразена в Десетте заповеди, дадени на Моисей, в думите от Евангелието и от Апостола, в светоотеческия Символ на вярата. И православното изразяване на Символа на вярата обаче все още не е самата вяра, усвоена от човека, като спасение. Вярата трябва да бъде усвоена също и в живота. Усвояването пък на истинната вяра е откриване на душата към Бога и пленяване от Него за цял живот. Само чрез послушанието на човешкото сърце към Духа Христов вярата навлиза в живота на човека като велик Божи дар и изменя слуха, зрението, ума, волята на човека, като го възкресява в Христа и го води към вечния живот… Само такава вяра спасява.

Не можем да се спасим вън от божествения Логос и Църквата като Негово Тяло. Църквата е Царство на Словото, на Логоса, на Агнеца Божи. Вън от това Царство няма Вечен Живот.

Невъзможно е обаче – и е дори кощунствено! – изпреварването на Божия съд над която и да било душа, пък била тя и най-грешната. Тайната на спасението е само в Божиите ръце. И само в отделни случаи тя бива откривана на Църквата от Самия Господ, в Когото са „ключовете на ада и смъртта“ (Откр. 1:18).

Възможно е някои, които могат ни да изглеждат невярващи, тайно да вярват в Христовата правда, по някакъв начин тайнствено вече да ѝ принадлежат, да я обичат, подобно на Никодим от Евангелието, и да вървят към нея, макар и да не признават за това пред обкръжаващите ги, а може би дори и пред себе си…

Успях да се запозная със З. едва в последните му години. Понякога той идваше при мен – на Втора улица в Ню Йорк, преди прехвърлянето ми в Сан Франциско, – да побеседваме. След като се завърнах в Ню Йорк от околосветското си пътешествие миналата есен и разбрах, че той е опасно болен и е изправен пред операция, аз му позвъних. Оказа се у дома си, а като че ли на следващия ден беше приет в болница. Телефонният ни разговор не беше дълъг, но беше някак многозначителен. Изказах пред него една мисъл, на което той ми отговори буквално следното: „Ето че и К-в (името на един писател) говори, че аз вярвам в Бога…“. В гласа му нямаше твърда увереност в това, а се чуваше нещо затаено… Може би това беше неговата надежда за вяра.

В тази връзка си спомням един случай от моя пастирски живот. Веднъж при мене дойде за беседа една жена и започна горчиво да се жалва задето в нея няма вяра в Бога, че тя „в Бога не вярва“. В разговора обаче се изясни, че тази скръб в молитвите си тя със сълзи излива пред Него и, плачейки горчиво, разказва на Него за своето неверие… Това е един от примерите за нищета на духа по евангелски. Тази жена не знаеше, че в нея вече има много дълбока вяра, а още повече и силна любов към Бога… Хората по някакъв начин престават да разбират нищетата на духа. И все по-малко я превръщат в основа на своето отношение към живота: и към своя собствен, и към този на другия човек.

Знам още един случай, потвърждаващ вярата на Църквата и ценността на неформалния, духовния и предпазлив подход към тайната на спасението на човешката душа. Към един пастир в Европа – това беше в средата на тридесетте години – се обърна известната пианистка М. с молба да отслужи панихида. На бележката, която тя подаде, стоеше само едно име: Авел. Свещеникът се помоли. След което чу следния разказ. Човекът, за когото го бе помолила да се помоли тази енориашка, бил Авел Енукидзе, известен член на ЦК на Комунистическата партия. Енукидзе бил покровителствал хората на изкуството и единствено благодарение на неговата помощ М., заедно със своето семейство, успяла да избяга от Съветския Съюз през тридесетте. Ето какво разказала тя на свещеника: „Когато преди самото отпътуване от Москва бях за последен път в кремълския кабинет на Енукидзе, за да му благодаря за всичко, сторено за мене и моето семейство, и, като се простихме, вече се готвех да си тръгна, той някак особено ме погледна и каза: „Знам, че сте човек вярващ… Ако чуете нещо за мене, помолете се…“. Аз разбрах за неговия разстрел и изпълнявам молбата му“. Този случай е достоверен. И ето какво показва той: крушението на всички човешки жизнени планове води някои дори далеч от Дома на Отца отдалечили се души до осъзнаване на призрачността на преходните земни блага на земята и на земните цели; това осъзнаване нерядко предизвиква смекчение и смирение, заедно с едно разкриване пред Бога на душата, в която зад нейната закоравялост, неверие или обладаване от лъжовна идея, е имало макар и капка искрено добро… И тогава „чуждите бои“, по израза на Пушкин, „окапват като стари люспи“[1] от душата на човека, тя придобива свобода и дори радост от познанието на истината.

Ние не знаем какво се е случвало в безброй многото души на тези партийци и офицери от Червената армия, които, преминавайки през единичните килии на затворите, са изчезвали с много хиляди от лицето на земята, и никой не знае дори гробовете им. Само молитвите на тези, които са ги обичали, са вървели и още вървят след тях към небето; колцина от тях, тези нещастни руснаци, са се оказали „благоразумни разбойници“ и колцина са останали „неблагоразумни“, които не са издигнали нито една молитвена въздишка към небето? Единствен Господ знае всичко това… На небесата обаче е по-голяма радостта за един каещ се грешник, отколкото за деветдесет и деветима праведници, които не са се нуждаели от покаяние. И ние, които внимаваме в Словото Божие, трябва да разбираме тази небесна радост. Ако в древността библейската вяра на човека е стигала единствено до мисълта, че „кога нечестивци гинат, бива тържество“,[2] то на отношението на християните към погибелта на нечестивците е присъща и тази най-дълбока печал заради тази неизвършила се висша радост на небето… Преп. Исаак Сириец ни дава една удивителна картина на душата, която е очистена, смекчена, умилена от Божията близост – такава душа получава дара да милосърдства за цялото творение.

Аз не вярвам във формалистичната, юридическа идея за спасението. От нея се е отказала дори и Римокатолическата църква, допускайки, че и протестантите могат да бъдат спасени, т. е. мислейки спасението не вън от Църквата, разбира се, а в някаква Тайна на Църквата. Както при евангелистите, така и при св. ап. Павел, и в Откровението на св. ап. Йоан Богослов тази тайна на спасението се съзерцава в нейното удивително великолепие, като велик химн на творението.

Заедно с бащата на православната вяра – св. Атанасий Александрийски Велики, аз вярвам в органическото спасение на хората в Църквата Христова. И, заедно с бл. Августин, вярвам, че не всички души, които сега се намират вътре „в мрежата“ на Църквата, ще бъдат извадени на брега на Царството небесно (тези, които дават фалшива целувка на Христос,[3] ще бъдат изхвърлени от тази спасителна мрежа), а някои от тези, които сега ги няма в мрежата Христова, ще влязат в нея и ще бъдат извадени на бреговете на Божията вечност. Тази вяра е вяра светоотеческа. За нейната истинност говорят и първохристиянските пророчески съзерцания на св. Ерм. Спасението е само в ръцете на Този, Който е дошъл не за да погуби, а да спаси Своето творение, Който „преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа“ (Мат. 12:20).

Обръщайки се към фарисеите и книжниците, които прекрасно са знаели за Бога, но не са познавали Бога, Господ е казал: „митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Мат. 21:31). Има хора, за които няма нищо по-трудно от това да разберат тази мисъл. Тя обаче е ясна и е непонятно защо някои толкова се смущават от нея, негодуват и се съблазняват, мислейки си, че тази мисъл отслабва правоверието. Когато би трябвало да се радваме на тази ослепителна истина!

Да изобличава онези, които не се каят, има право единствено този, който сам е изпълнен с покаяние пред Бога и чувства своята отговорност. Ние, християните, следва да изобличаваме преди всичко (а може би и единствено) самите себе си. За това ни съветва апостолът: „Външните пък ще съди Бог“ (1 Кор. 5:15). Не трябва, също така, подобен подход да се смята за оправдание на всецърковността, както не трябва и да виждаме оправданието на невярващите в призива към покаяние, който е обърнат към вярващите. Това е очевидно. Ние обаче сме свикнали да гледаме партийно на всичко и гледаме по този начин даже и на Църквата. Този, който напада Църквата заради греховете на църковниците, гледа на нея партийно точно толкова, колкото и този, който нецърковно защитава Църквата като нещо „свое“. Църквата не е „наша“! Тя е Божия. Не на нас принадлежи истината на вярата, но ние сами можем, ако имаме покаяние, да ѝ принадлежим.

На ангела на Сардийската църква е казано: „зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв… Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе“ (Откр. 3:1, 3). А тези думи не са насочени към езичниците или юдеите – те са обърнати към православните.

Православните не бива да се огорчават заради това, че говоря повече за тяхното покаяние, отколкото за това на нецърковните хора. Те знаят, че вярващият има свята власт и синовно право пред всеки грях на „външните“ и пред всяко беззаконие на света да извади най-острото оръжие на правдата: своето покайно стоене пред Бога.

Следва

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Вера и ответственность“ – В: Азбука.ру; текстът представлява втора беседа от десета част, „Църковността в живота на християнина“, от цикъла беседи „Ценност и личност“ на архиеп. Йоан (бел. прев.).

[1] Из стихотворението „Возрождение“ (1819 г.) на А. С. Пушкин (бел. прев.).
[2] Прит. Сол. 11:10 (бел. прев.).
[3] Срв. молитвата: „На Твоята Тайна вечеря за участник ме приеми днес, Сине Божи. Защото няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда, но като разбойника Те изповядвам: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си“ (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6hkhd 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме