Памет и забвение

Продължение от „Бдителността на вярата“ (тук)

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че тя забравя важното, а помни суетното: забравя това, което не трябва да забравя, а помни това, което трябва да бъде забравено.

Ако приложим тази известна сентенция, бихме могли да попитаме всекиго: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа какъв си“.

Да започнем обаче от самите нас. Да попитаме себе си: какво ние, хората, и особено ние – вярващите, помним и какво забравяме? Помним ли ние винаги за Този, Който ни е дал живота? Не забравя ли нашата душа Бога? Силна ли е, дълбока ли е, живителна ли е нашата памет за тази истина, за най-висшата реалност? Помним ли ние, че Този, Който ни е сътворил, винаги пребивава с нас, макар ние не винаги да сме с Него? Помним ли, че Светият Дух прониква във всички наши помисли, че Той чете нашите мисли и съди за нашите намерения? Помним ли, че Живият Христос, Който пребивава в света, е най-великата Светиня и Чистота, и Правда, и Любов? Удържала ли е нашата памет Неговите заповеди и закони, които Господ ни е дал за нашия живот и за съхраняването на този живот във вечността? Остават ли в нашата душа думите Христови: думи, имащи такава сила на любовта и на доверието към нас, че Той да ни нарича деца и братя, а не наемници, а още по-малко Свои врагове, независимо че ние, вършейки зло, повече приличаме на Негови врагове?

Помним ли ние, че Божият Логос се е въчовечил и е застанал до нас, заговорил е на нашия език и ни е научил да виждаме в себе си и в другите вътрешния, духовния човек, Божия приятел? И още – помним ли как е бил отхвърлен Христос, колко малко са били Неговите защитници, как за Него не се е намерило място на земята нито в първата, нито в последната Му минута? И помним ли как, подобно на мълния, проблеснала от изтока до запада, чудно, тайнствено, неопровержимо Христос е възкръснал, станал е от Своя гроб и се е явил на най-близките ученици – дванадесетте и седемдесетте, и петстотинте, и как са Го разпознавали, и как Той е давал безмерна надежда на хората; как, след това, Той се е възнесъл на Небето, в невидимия за нас свят, за да може да бъде още по-близко до всяка душа на земята, по още по-съвършен начин да се изправи пред прага на всеки човешки дом? Помним ли ние, че ангелите и духовете на светците обкръжават хората и са особено близки до тези, които ги призовават?

Пази ли нашата памет, където и да се намираме ние, истината, че нашият кратък земен живот във всеки един момент стои на земята само на косъм от великия незрим свят, и че във всяка една минута ние можем да бъдем повикани в другия свят, за последния съд на Небесната Правда?… Помним ли това винаги, а особено тогава, когато давещата душата тежест влиза в нас и някакъв вътрешен глас шепти лъстиви, тъмни слова, и нашата душа започва да се колебае и да клони към злото? Помним ли ние тогава за Бога, призоваваме ли Бога? Помним ли ние след като сме извършили своя грях, че Господ е милостив и ни е дал пътя към нашето духовно възстановяване в покаянието? Помним ли в минутите на униние, че Господ е дълготърпелив, а в минутите на изкушение – че Господ е праведен? Помним ли, гледайки към хората, които ни обкръжават, че нашият Господ е още и техен Господ, че нашият Небесен Отец е и техен Отец, че Той е техен Съдия, но и наш Съдия? Помним ли ние, че човекът бива оправдаван и осъждан само от своите си дела, но и че без вяра е невъзможно да се угоди на Бога?…

Ето такива духовни съкровища на истина и безсмъртие може да пази нашата памет, нашият живот. Пазят ли те обаче това сияние? Блажен е този, който познава истината за божествената любов към нас. Като не умее да се надява на нищо друго, той се надява на Божията любов и живее с любовта на своя Господ.

Не за всичко, а за най-главното разпитах човешката съвест и памет. А сега искам да разпитам и човешкото забвение.

Забвение, погълнало ли си ти всички обиди в моя живот, всички горести и всички болки, всички страхове на живота? Погълнало ли си ти, забвение, суетата на отминалия живот, всички нейни нищожни преживявания, недоразумения, празни слова, ненужни спорове и вълнения?… Само на поле, което е очистено чрез забвението за суетата, расте мъдрост.

Смело забвение, ти като вода от чист извор отнасяш праха от земята и го разтапяш в себе си, без да губиш от блестящата си чистота. И човек може да бъде само този, който забравя себе си, помнейки Бога и Неговата правда.

В истинския живот ние влизаме със своето свято забвение и със своята светла памет.

Следва

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Память и забвение“ – В: Азбука.ру; текстът представлява четвърта беседа от десета част, „Църковността в живота на християнина“, от цикъла беседи „Ценност и личност“ на архиеп. Йоан (бел. прев.).