Мобилно меню

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (105 Votes)

758РПЦ и патр. Кирил се превърнаха в безусловни съюзници на Кремъл. Това е разбираемо: съдбата на йерарсите, които не са вярвали, че „цялата власт идва от Бога“, винаги е била незавидна.

Известно е, че настоящият предстоятел на Руската православна църква оправдава и благославя всички действия на сегашното руско ръководство. В контекста на случващото се в Украйна Кирил определя държавата по следния начин: „Институция, която има законното право да използва сила, за да принуди… други държави, ако вижда в тях заплаха, към това такава заплаха да не съществува“.

Трябва да се признае, че позицията, която заема патриархът, е дълбоко вкоренена в православната традиция, където тя се нарича „симфония на властите“ – на държавата и църквата. И тъй като това е „симфония“, нито една нота в нея не трябва да звучи дисонантно. Историческото православие се превръща в заложник (и жертва) на византийския модел на цезаропапизъм, който в руските условия достига до абсолютизъм, когато императорът е провъзгласен за „глава на църквата“ (чл. 42 от Законовия кодекс на Руската империя). Въпреки тази „родова травма“ на източното православие обаче в историята му е имало архиереи, които са поставяли Евангелието над светските закони и са влизали в пряк конфликт със своите владетели. Това често им е струвало живота. Важно е да ги припомним от гледна точка на оценката на самата възможност за „алтернативен“ път на РПЦ в екстремните исторически условия, в „огненото изкушение“, през което тя преминава сега.

Нетипично за руската история

Свещеномъченик митр. Филип (Количов) е почти единствен пример в историята на Руската църква за предстоятел на църквата, който открито се противопоставя на цар – на Иван Грозни, който върши беззакония. За митр. Филип говори и митр. Иларион (Алфеев), бивш довереник на патр. Кирил, в първата си проповед след изгнанието му от Москва в Будапеща:

„Митр. Филип не се страхуваше да се изправи срещу един страшен тиранин, който проливаше невинна кръв… Дори агаряните и езичниците имат съд и истина, но в нашата руска земя няма милост“.

Символично е, че в бившето имение на болярите Количови край Переделкино през 1952 г. е открита извънградска резиденция на патриарсите на Руската православна църква, в която са пребивавали Алексий I, Пимен и Алексий II. Кирил обаче се чувства неудобно на историческото място, свързано със св. Филип, и се премества в новопостроения обект „Скит“, по-близо до Рубльовка (място, близо до Москва, където са именията на руски олигарси, кино- и телевизионни звезди, газови магнати, забогатели държавни чиновници, символ на благосъстоянието на новите руски богаташи - бел. ред.).

Героизмът на митр. Филип е описан в житието му, съставено в Соловки в края на 16 в., в летописите от същото време (Трети Псковски, Новгородски), в Сказание за разрухата на Великия Новгород от 1570 г., в История на Андрей Курбски и в свидетелствата на чужденци, посетили Москва.

През 1568 г. Филип започва да осъжда ужасяващия терор на опричниците (специалната охрана на Иван Грозни - бел. ред.) и отказва да благослови царя, дошъл с тях в черни униформи на службата в Успенския събор в Кремъл.

„Тук ние принасяме безкръвни жертви на Бога, а зад олтара се пролива невинна християнска кръв… Навсякъде се граби, навсякъде се извършват убийства в името на царя“ – така Н. М. Карамзин предава думите на Филип. На 8 ноември, след осъждането му, светецът е принуден да служи в Успенската катедрала, но службата е прекъсната от охраната на Иван Грозни, която гони светеца от храма, след това го изтезават в килиите на Московския манастир, окован с тежка верига на врата. За около година Филип е затворен в Тверския манастир, където на 23 декември 1569 г. се смята, че е удушен от Малюта Скуратов.

novoskoltzev phillipФактът на убийството на митрополита по заповед на царя е включен в службата за светия мъченик, съставена в средата на 17 в. по инициатива на патр. Никон. По това време в Москва и в други градове се появяват няколко църкви на св. Филип. Сега обаче цялата тази многовековна църковна традиция е „премахната“. На 3 септември м. г. президентът Путин по същество „реабилитира“ Малюта Скуратов:

„Той не го е убил и не е минавал от там [през манастира], а ако го е направил, е минал покрай него“.

Срещу тази версия единодушно се обявяват класиците на руската история: Н. М. Карамзин, С. М. Соловьов, Н. И. Костомаров, Г. П. Федотов, А. В. Карташов, миткр. Макарий (Булгаков). Едва в наше време „ревнителите на паметта на цар Иван“ започнаха да отричат очевидното, като се стремят да канонизират една от най-зловещите фигури в руската история.

Въпреки това руските йерарси, които се противопоставят на властта на князете и царете, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. За известно време митр. Киприан (Цамблак, българин родом, б. р.) влиза в конфликт с княз Дмитрий Донски, а цар Алексей Михайлович не приема властническите амбиции на патр. Никон и го изпраща на заточение във Валдай.

В епохата на Руската империя има само един известен „свободомислещ“ в ранг на митрополит: митр. Арсений (Мацевич), роден във Волин (Украйна), който се осмелява да противоречи на самата „майка Екатерина II". Йерархът не приема „секуларизацията на църковните земи“, в процеса на която императрицата закрива почти две трети от руските манастири. През 1763 г. Арсений произнася в катедралата си анатема на „притеснителите на манастирите“, но синодът, който тя самата е назначила, застава на страната на императрицата. След опит за лично обяснение с митрополита Екатерина си запушва ушите, което е достатъчно, за да го лиши от митрополитско достойнство и монашество и той да бъде даден под съд за „оскърбление на Величеството“.

След като Арсений е осъден на смърт, императрицата се „смилила“, връща го в монашеството и нарежда да бъде заточен в северните манастири. Заради изразено съчувствие обаче към бившия император Йоан Пети, който е убит в Шлиселбург, Арсений отново е лишен от монашество и е заточен в крепостта Ревелск, където умира. През 2000 г. той е канонизиран от Руската православна църква.

Византийската фасада

Древните християнски йерарси – както западните, така и източните – често изобличават властите, включително и върховната, но в хода на историята изобличителният патос постепенно отслабва, докато съвсем изчезне. Св. Иполит, епископ на Рим, загинал мъченически през 235 г., пише: „Ако управниците принуждават някого да върши нещо противно на вярата, по-добре е да умре, отколкото да се подчини“. Св. Климент, епископ на Анкира (дн. Анкара), екзекутиран през 312 г., казва на императорския наместник Домициан: „Смятам даровете ти за нищо, честта ти за безчестие, а високия ти пост – за работа на пленник“.

Седемнадесет века по-късно първият съветски патриарх Сергий (Страгородски), обърнат към новите гонители на християните – болшевиките, перифразира тези думи по обратен начин:

„Искаме да признаем Съветския съюз за наша гражданска родина, чиито радости и успехи са наши радости и успехи, а неуспехите му – наши неуспехи“.

155Може би най-неудобен за императорите на вече християнската Римска империя е бил живелият през втората половина на 4 в. епископ на Медиолан (дн. Милано) Амвросий, който не позволява на имп. Теодосий да влезе в храма. Думите му ни напомнят за упрека на митр. Филип към Иван Грозни:

„Човек, чиито ръце са изцапани с невинно пролята кръв, няма право да прекрачи прага на свещеното място и да участва в божествените тайнства“.

Вероятно най-големият тиранин във византийската история е Юстиниан II (края на 7 – началото на 8 в.). Управлението му започва с унизителна екзекуция на двама предшественици на императора на хиподрума в Константинопол. Борис Акунин оприличава Юстиниан на Сталин: „Той е обичал да изселва в заточение нежелани народи, които по пътя са умирали от глад и болести“.

Императорът обесва офицерите от столичния гарнизон на градските стени, зазижда жив патриарха в стената, периодично слага отрова в чашите на своите любимци и нарежда да бъдат екзекутирани новоназначените висши чиновници.

Между другото, зазиданият патриарх – св. Калиник – няколко години по-рано е благословил народното въстание, завършило със свалянето на Юстиниан и заточението му на Крим, за което императорът си е отмъстил, като се е върнал с армия от варвари в Константинопол.

Константинополските патриарси понякога отлъчват от църквата ръководители на своята държава. Така например св. патр. Тарасий (9 в.) отказва да разтрогне брака на имп. Константин VI, а св. патр. Арсений (13 в.) отлъчва имп. Михаил VIII, защото му нарежда да ослепи малолетния син на своя предшественик, който може да е имал претенции за престола.

„Властта от Бога“ и руският исторически капан

След катастрофите през 20 в. православното богословие започва да осъзнава, че твърде тесният конкордат с държавата, който се превръща в робска зависимост на църквата, е пагубно за нея. За това признание е помогнало безпрецедентното гонение, когато през 20-те и 30-те години на 20 в. десетки хиляди епископи, свещеници, монаси и миряни са убити заради религиозните си убеждения на територията на бившата православна империя. Но инерцията на 17-вековния цезаропапизъм е била толкова силна, че сред преследваните йерарси е имало желаещи да сключат нов „конкордат“ дори с открити гонители и войнстващи атеисти.

Така нареченото „сергианство“ – политиката на безусловно подчинение на съветската власт, провеждана от Московска патриаршия, ръководена от Сергий (Страгородски) и неговите наследници – е универсален метод за църковно „оправдание“ на всеки режим, включително и на откровено престъпните.

Това е отказ на църковната администрация от собствената морална субектност, който я лишава от глас. Такава администрация обрича себе си на механично повтаряне на идеологическите приказки на властта. Истинският отказ от религията не се изразява във войнстващ атеизъм (който също е вяра и то доста фанатична), а в „сергианското“ отричане на църковната организация от Христос в името на запазването на нейната външна структура.

Когато „голямата“ църква се отрича от Христос, християнството продължава да живее в малките общности или в сърцата на вярващите. „Нека гражданският ред върви по какъвто си иска път – пише през 1929 г. свмчк еп. Дамаскин, – ние ще вървим по своя път „с Христос и към Христос“. Ще използваме „външните“ само за малкото, което е необходимо за един скромен живот. Св. Теофан Затворник предсказва това толкова радикално пречупване на църковната действителност в средата на 19 в.: „Макар че навсякъде ще се чува името на християнството и навсякъде ще се виждат църкви и църковни чинове, но всичко това е само външно, а вътре има истинско отстъпление. На тази основа ще се роди антихристът“.

108Нашият съвременник, псковският свещеник Павел Аделхайм, убит през 2013 г., с горчивина констатитара: „Църковният живот в Русия угасва… Духовният живот се разрушава и унищожава, и то целенасочено от самата Московска патриаршия. У нас, в църквата, вярата е заменена с идеология. Русия се управлява от чекисти и църковници. Всъщност се оказва, че в тази църква не остава място за Христос“.

„За богословското оправдание за раболепието на РПЦ служат известните думи на св. ап. Павел: „Няма власт, която да не е от Бога“ (Рим. 13:1). Доста трудно е обаче да се преведе тази фраза на руски език: в гръцкия оригинал думата „власт“ е предшествана от неопределителен член, докато в руския език няма членове. Това е все едно да разбирате английското „a power“ като „the Power“. Апостолът говори за принципа на управление, за йерархичното начало на битието, а не за всеки конкретен политически режим.

Ето как православното предание разбира тази фраза. Преп. Юстин Попович отбелязва: „Ако властта се отрече от Бога и започне да се противопоставя на Бога, тя се превръща в чисто олицетворение на насилието, превръща се в тирания, в свирепо насилие – и по този начин поставя себе си под властта на анти-бога, на противо-бога, на дявола. Християните трябва да се противопоставят на нечестивите и безбожни наредби и разпоредби“. Св. Николай Сръбски осъжда политическите лидери, узурпирали властта, по следния начин: „Под прикритието на закона те ограбват и потискат народа и отхвърлят истината, милосърдието и вярата. Това са онези, на които Бог им пречи, а Христос ги дразни и те действат лукаво. Те са най-големите врагове на народа, които преследват и убиват неговите истински приятели.

248Русия има специфична склонност към тиранична власт. Изтъкнатият мислител на руската емиграция о. Александър Шмеман видя причината за тази склонност, ако щете, в обречеността, в „антиисторизма на руското съзнание“, във вечното желание да напуснат обективния световен процес, да идеализират момент от своето минало и да се „върнат“ към него дори с цената на много кръв.

„Руското съзнание е носталгично, носталгията му е към „авторитета“, който най-лесно е да се открие в миналото“ – казва о. Александър. – Всеки призовава всекиго към нещо и някъде, където да се „върне“, а това връщане се оказва едновременно и краят, завършекът на историята чрез апотеоз на Русия. И точно затова свободата е толкова малко необходима. Тя не е необходима, ако се абсолютизира едно минало, което трябва само да се съхрани и за което свободата е опасна. Свободата е необходима за действието, тя винаги е в настоящето и за настоящето: как да действаме сега, кой път да изберем на кръстопътя“.

В историята на православието има немалко истински свободни личности – по правило те стават мъченици, а потомците им ги наричат светци. Те са примери, но в никакъв случай не са мнозинство. И след стогодишния опит от „сергианството“ и хилядолетния цезаропапизъм изглежда закономерно, че новият тест на съвременното руско православие не издържа.

Малкото свободни гласове, които се чуваха в неговата среда, бързо бяха заглушени от новите репресивни закони. Православният свят се оказа разкъсан не символично, а съвсем физически.

Това се превърна в линията, която историята прокара под многовековното църковно раболепие. И когато всичко това приключи, в православния свят ще започне покаен процес за изкупление на историческите грешки, подобен на този, който се извършва в западното християнство, но още по-сложен и труден.

Източник: „Новая газета“


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8chf9 

Разпространяване на статията: