За трансформацията на православния свят през 2023 г.
Култът към смъртта в защита на живота
„Руските братя са създали своя собствена, паралелна църква. Те имат собствено богословие и специално тълкуване на свещените канони“, заяви неотдавна Австралийски архиепископ Макарий от Константинополската Вселенска патриаршия. В момента, в който изрече тези думи, в Кремълския дворец, застанал под големия екран с образа на Путин, патр. Кирил представи нова религиозна версия на „руския свят“, признавайки в заключение, че ако сегашната система на Руската федерация се разпадне, няма да има и Руска православна църква. Затова патриархът призова Путин да „продължи трудовете си“ на боговдъхновената позиция на национален лидер.
В началото на Специалната военна операция (СВО) най-авторитетните лидери на християнския свят призоваха Кирил да не поема по този път, да не превръща Руската църква в заложник на политическата система. Когато папа Франциск разговаряше с Кирил чрез видеовръзка, той заяви в отговор на дежурните обвинения за Украйна и НАТО: „Брате, ние не сме държавни чиновници, не можем да използваме езика на политиката, а само езика на Иисус. За това трябва да търсим пътищата на мира“. През 2023 г. Франциск положи усилия да се срещне с Кирил лице в лице: по-специално го покани на срещата на върха за климата в Дубай.
Главата на Руската православна църква обаче се чувства комфортно в московската самоизолация, а и Кремъл все още не дава зелена светлина за подобни контакти.
През първите месеци на СВО бяха направени всички залози и изговорени всички аргументи.
През 2023 г. РПЦ рязко увеличи броя на своите клирици, пребиваващи в зоната на бойните действия: около седемстотин свещеници, от които сто „за постоянно“. РПЦ създаде длъжността главен военен свещеник, който обгрижва военнослужещите от руските въоръжени сили и служителите на други служби за сигурност в зоната на специалната военна операция, а сега патриаршията изисква привилегии и плащания за тях. До пресата стигна историята на Александър Дорогобид, свещеник от Иркутска област, който служи като доброволец с оръжие в ръка и щурмува украински позиции.
Планира се генералисимус Суворов, който превзема Очаков, Измаил и потушава първото полско въстание, да стане небесен покровител на СВО. Патриархът е наредил на комисията по канонизацията да ускори подготовката на неговото житие, въпреки липсата на факти за почитането му като светец.
„Богословието на войната“ не се вписва добре в Евангелието, затова неговите догмати се разясняват не от професионални богослови, а от окултни философи, най-вече от пророка на култа към смъртта Александър Дугин. На традиционно църковен език неговото учение се нарича „ерес на манихейството“ – вярата в два полюса на съществуване, добро и зло, „суша“ и „море“, Изтока и Запада. Тяхната вечна война няма политическо и дипломатическо решение.
В рамките на тази окултна доктрина кипяха страстите около „Троицата“ на Рубльов, която ту беше предавана на РПЦ, ту връщана в реставрационните работилници.
Патриархът вярва, че особено намолените икони имат огромен енергиен заряд, така че правилното „използване“ на шедьовъра на Рубльов ще доведе до победа в СВО.
Патр. Кирил ще може да провери правилността на идеите си през следващото лято – дотогава иконата ще бъде на реставрация.
Главата на РПЦ учи, че пътят към рая се отваря със смъртта в СВО. На този фон РПЦ активизира усилията си „в защита на живота“, като настоява политическото ръководство и пропагандата да включат в дневния си ред такава програма. За какъв живот обаче става дума? Темите за забраната на абортите и ЛГБТ+* бяха включени във федералния дневен ред в края на годината. В продължение на много години те бяха обсъждани от РПЦ, но на фона на СВО придобиха ново, „компенсаторно“ звучене: властите сякаш искат да балансират непопулярния култ към смъртта на СВО с такива варианти за защита на живота, които не пречат на милитаризацията на обществото и дори я подпомагат. Този подход девалвира идеалите за защита на правата на неродените. Напротив, правото на жената на аборт се превръща в политически лозунг, оцветен от антивоенни настроения.
Църковни анексии и кримски амбиции
Разривът на Украинската православна църква към Московската патриаршия (УПЦ) с Москва се случи още през първата година на СВО; през 2023 г. на украинския църковен фронт продължиха само ариергардните боеве. Съгласно Десета глава от Устава на РПЦ, УПЦ сама определя границите на своите епархии; Московската патриаршия не се намесва в този въпрос.
Патриархът и синодът на РПЦ спазваха това правило до юни миналата година, когато прехвърлиха три кримски епархии под юрисдикцията на Москва без съгласието на Киев. Кутията на Пандора се отвори: през последната година и половина Москва подчини редица епархии на УПЦ в Луганска, Донецка, Запорожка и Херсонска област – на територии, контролирани от руските въоръжени сили. Средновековният принцип „чиято е земята, негова е вярата“ е възкресен, а каноните и юридическата логика отстъпват пред военната и политическата сила.
Тези региони се превърнаха в изпитателен полигон за радикални административни практики: например, руската администрация на Запорожка област ликвидира римокатолическите и повечето протестантски общности заради „екстремизъм и неонацизъм“.
Назначаването на близкия до Путин митрополит Тихон (Шевкунов) за глава на Кримската митрополия на РПЦ трябва да бъде символ на факта, че „Русия е тук завинаги“. След като се пошегува, че Крим е бил място на изгнание във Византия – място, скъпо на сърцето му, Тихон активно се зае с работа на новото си място, като възнамерява да превърне митрополията в блестяща витрина на „руския свят“ в „освободените територии“. В цяла Русия Тихон създаде много грандиозни „исторически паркове“, вдъхващи гордост от великото минало на Русия, но съзвездието от музеи и обществено-образователни пространства, което планира за територията на резервата Херсонес Таврически, ще надмине всичко, създадено дотогава. Според плана, Крим ще съчетае възстановената Византия и новата православна Русия, а плод на тази симфония ще бъдат най-добрите в света образователни институции, медийни структури, манастири и църкви. Оказва се обаче, че Крим не е толкова идилична територия. Митрополитът успя да усети това, когато беше поставен под постоянна охрана от Федералната служба за охрана, тъй като се появиха „заплахи“ срещу него. Предшественикът на Тихон, митр. Лазар (Швец), управлява Кримската епархия повече от тридесет години и не беше получавал заплахи.
Страстите, които миналата година се разгоряха около УПЦ в „континентална“ Украйна, донякъде утихнаха. В символичния център на църквата – Киево-Печерската лавра – е установено несигурно равновесие: монасите продължават да живеят в килии и да служат в някои църкви; някои църкви преминаха под контрола на държавния музей; множество „църковни“ хотели, кафенета и магазини бяха затворени; митрополията се премести в Теофаниевския манастир, а семинарията и академията – в Голосеевския манастир. УПЦ продължава да контролира Почаевската лавра в Тернополска област – там периодично гостуват служители на реда. Трима митрополити, които са обвинени по наказателни дела за „отричане на териториалната цялост на Украйна“ или „подбуждане на омраза“ срещу съперници от Православната църква на Украйна (ПЦУ), са под домашен арест, като за най-известния от тях – митр. Павел (Лебед), известен като Паша Мерцедеса – е внесена гаранция за почти един милион долара. По време на СВО повече от 600 енории преминаха от УПЦ към ПЦУ (процедурата за това далеч невинаги е прозрачна), а Московската патриаршия като цяло „отслабна“ с 35%. Това е делът на нейните канонични структури в Украйна и Латвия, които обявиха пълна независимост, от общия брой енории на РПЦ.
Центробежни процеси
Невъзможно е да си представим посещения на патр. Кирил в някоя „братска поместна църква“, дори в Сръбската църква, която е най-близко до Москва. Кирил е подложен на санкции от Канада, Обединеното кралство, Украйна, Чешката република, Латвия, Литва, Естония, Австралия и Нова Зеландия. Някои традиционно православни държави изгониха клирици на РПЦ за дейности, несъвместими с техния сан (Северна Македония и България направиха това през септември). Чуждестранните църковни гости, които посещават Москва, представляват екзотични източни църкви, отделили се от православието през четвъртото-петото столетие.
През септември митр. Владимир (Кантарян), глава на Православната църква на Молдова, която е част от РПЦ, де факто изпрати ултиматум на патриарха. Като заявява, че паството му не е готово да подкрепи СВО, а повечето свещеници имат румънско гражданство и идентичност, Владимир предупреждава, че Православната църква на Молдова е изправена пред „институционален банкрут“ и недоумява защо патриаршията не помага поне с плащането на газа за храмовете – проблеми, които възникнаха именно заради СВО. Обикновеното молдовско духовенство е по-директно и настоява за връщане към Румънската патриаршия, където молдовските енории са се намирали преди идването на СССР през 1940 и 1944 г.
Още по-трудни са нещата за Москва в Латвия, където православната църква беше задължена да се отдели от Москва по силата на нов закон. Църквата доброволно го направи, протести на практика нямаше, и Московската патриаршия се смири, като отложи „окончателното решение“ за статута на Латвийската църква за Архиерейския събор, който не е ясно кога ще се събере (нереалистично е да бъде свикан в условията на СВО, тъй като една трета до една четвърт от епископите служат извън РФ).
Докато Казахстан се дистанцира от Москва, в православната общност в тази страна също се появяват автокефални настроения. Йером. Яков (Воронцов) от Алмати, който извършва служби на казахски език и осъди СВО, се превръща във фронтмен на кампанията. Като не намира разбиране в РПЦ (която се опитва да насъска казахстанската прокуратура срещу него), той изпрати писмо до Вселенския патриарх Вартоломей, в което му предлага да открие представителство в Казахстан. Епархиите на РПЦ в съседните страни от Централна Азия се намират на историческата територия на Антиохийската (Арабска) патриаршия, в чийто титул са включени думите „на целия Изток“.
Постижението на патриаршеството на Алексий Втори, което приключи преди петнадесет години, беше да се запази единството на РПЦ отвъд националните и държавните граници. Неговата гъвкава идеология, която допускаше множество автономни и полуавтономни национални църкви в рамките на патриаршията, мултикултурализъм, богослужение на национални езици и т. н., представяше църквата като конфедерация, в която общият патриарх е по-скоро символ.
Кирил започна постепенно да ограничава тази „свобода“, като съчетава административните си реформи с пропагандирането на „руския свят“ като вид политическа програма, обща за всички клонове на РПЦ. Но православните японци, американци, естонци или молдовци, а сега и украинци, които са били членове на РПЦ, не са заинтересовани да се присъединят към политическа партия, която на това отгоре е враждебна към техните страни.
След като отиде твърде далеч политически, РПЦ еволюира в тясна национална църква, подобно на Асирийската църква, изолирана и лишена от глобална перспектива, както в географски, така и в исторически план.
По далечния контур
През изминалата година големият християнски свят загуби цяла една държава – Арцах, по-известен като Нагорни Карабах. В резултат от еднодневна война арменските власти в Арцах капитулираха пред Азербайджан, след което последва изселване на почти цялото християнско население на страната. Повече от тридесет църкви и манастири в Арцах остават под контрола на Азербайджан и неговата предимно мюсюлманска армия, които се планира да бъдат предадени на удино-албанската общност.
Засега това е по-скоро проект, отколкото реална община: онези представители на малобройния удински народ, които изповядват християнството, ходеха в арменски храмове и са загубили своята църковна йерархия и литургична традиция. Съдбата на изоставените арменски църкви в Арцах буди сериозна загриженост, но по-тревожна е съдбата на сто хиляди бежанци, които са изпълнили малката и бедна Армения. Уви, няма международна християнска солидарност за подпомагане на тези хора.
След като почти напълно изгуби интерес към Армения, църковна и политическа Москва насочи погледа си към Близкия изток, който изглежда като алтернативна на Украйна площадка за геополитически конфликт. На срещата си с Путин в Кремъл в края на октомври патриархът говори много за миротворчеството и за недопустимостта на въздушни и ракетни удари по граждански и религиозни обекти. Разбира се, обектите в ивицата Газа… В отговор руският президент изрече правилните думи, че „борбата с тероризма не може да се води на принципа на колективната отговорност“.
Настоящата война в ивицата Газа е тежко предизвикателство за руските идеолози. Прекалената симпатия към палестинците е изпълнена с антисемитизъм, който, както видяхме в Кавказ, е неудобен за Кремъл.
Миротворческата реторика, възприета в късния Съветски съюз, с нейното гневно осъждане на „военщината“, хвърля сянка върху политиката на Кремъл, тъй като пацифизмът сега се представя като предателство. А рискът от нарастване на антисемитските настроения в Русия (главно в мюсюлманските региони) е толкова по-голям, колкото по-дълго продължава операцията на ЦАХАЛ в ивицата Газа и колкото по-замразен става конфликтът в Украйна.
Постсекуларизмът и Бог като работодател
Създава се впечатлението, че ролята на религиозните обичаи, образи и символи се е увеличила в Русия след началото на СВО. Хората говорят за нейния „свещен“ характер и призовават към саможертва в името на вечния живот. Но формата доминира над съдържанието:
От богатия религиозен арсенал се вземат не догми, философски знания или аскеза, а манипулативни инструменти, работещи за архаизирането на обществото.
Например, исторически митове, фобии, конспиративни теории и ритуали, разбирани по магически начин.
Манипулативният процес се нарича „търсене на национална идея“, но той създава не „образ на бъдещето“, а негативен дневен ред: търсене на врагове, ксенофобия, агресия, отхвърляне на „вносните“ знания и технологии, вождизъм и социален инфантилизъм. За такава религия догматите и свободата на духовния избор не са интересни и дори са противопоказни – не е прието да се подчертава богословската несъвместимост, да речем, на християнството, исляма и будизма, а да се утвърждава „единството на четирите традиционни религии в служба на Родината“.
Това е същата „гражданска религия“, за която пише Жан-Жак Русо през 18 в. В руски условия нейният гръбнак се формира в следвоенния СССР, където религиозното инакомислие е строго потискано и се допускат само вероизповедания, които сътрудничат на КГБ и „възпитават паството си в духа на съветския патриотизъм и борбата за мир“ (по Наръчник на атеиста, 1987 г.).
Образът на Бога в гражданската религия е образът на универсален работодател, който предварително е разпределил всички роли и е назначил упълномощен ръководител (на руски – пристав), критиката към когото се приравнява с критика към Бога.
Образът на Бога в гражданската религия е образът на универсален работодател, който предварително е разпределил всички роли и е назначил пълномощен мениджър (казано на руски – управител), критиката към когото се приравнява с критика към Бога.
Психологическата служба към мениджъра, чиито функции са прехвърлени на „традиционните изповедания“, възпитава служителите, убеждавайки ги да се примирят с ролята, която им се е паднала.
Върхът на смирението е отказът да се прави разлика между живота и смъртта, а тези, които са достигнали този връх, се дават за пример на останалите.
И, накрая, трябва да се вярва, че само работодателят и управителят знаят смисъла на случващото се; за работниците въпросът за смисъла е предизвикателство към вярата.
Това е разликата между тоталитарната архаичност и здравословното религиозно търсене, при което проблемът за смисъла мотивира, а не фрустрира.
Тъкмо това обаче се оказа „постсекуларизмът от руски тип“. Колко дълго ще продължи?
* Движението е обявено за „екстремистко“ и забранено в Руската федерация.
